Джанис Кайзър
Любов и грях (2)

Част II

Вашингтон

27 септември 1988 година

Джорджтаун тъкмо се пробуждаше, когато Харисън Мейтланд слезе по стълбите пред своята къща, метна броя на „Поуст“ на верандата и затвори внимателно вратата на оградата от ковано желязо. Покрай него по покритата с шума алея профуча някакъв младеж, също излязъл да потича за здраве. Кимнаха си мълком и сенаторът съжали, че не може да наеме някой младок като този, който да бяга вместо него.

Тази сутрин обаче не му беше до тичане. Но трябваше да се постарае, когато се върне, да изглежда така, сякаш наистина е бягал за здраве. Ивлин не беше вчерашна, досещаше се, че освен от политиката вниманието му е погълнато и от още нещо. Но и през ум не й минаваше, че мъжът й ще тръгне още на развиделяване да се среща с друга жена.

Харисън направи насила няколко упражнения, помъчи се безуспешно да стигне пръстите на краката си и затича бавно към ъгъла, където зави по Трийсет и първа улица и се насочи по нанагорнището към Дъмбартън Оукс, който бе само на няколко пресечки. Усети, че не му стига въздух. Уж още беше прохладно, а щом стигна площад Ейвън, целият бе плувнал в пот и едва си поемаше въздух. Когато преди година имаше проблеми със сърцето, неговият лекар, Марк Фелдман, настоя да смъкне няколко килограма и да откаже цигарите.

Напоследък обаче Харисън току търсеше в джоба на сакото си пакета цигари. Покрай изборите нервите му съвсем се бяха изопнали. Ето защо предната вечер си позволи да излезе във вътрешния двор на къщата и да изпуши една цигара — първата от месец насам. Изправеше ли се пред избирателите, забравяше всичко: работата си като сенатор, личния си живот, дори здравето си. Това влизаше в играта. И той го знаеше най-добре от всички. Щеше доста да се озори до ноември, когато смяташе отново да се кандидатира за Сената.

Стигна алеята, водеща към парка в Дъмбартън Оукс, и се поспря да си поеме въздух, сетне тръгна бавно нагоре, за да не се появи съвсем капнал пред Меган. За свой ужас съгледа още отдалеч младата червенокоса жена — чакаше го пред входа.

— Какво правиш тук? — сопна й се той. — Ще ни видят всички.

— Извинявай — отвърна тя притеснено, — но още не са отворили.

Харисън погледна табелата върху оградата — щяха да отворят след час.

— Дано не ме викаш за някоя дреболия — каза той запъхтяно и се огледа. — Не можем да останем тук. Хайде да потърсим по-закътано място.

Хвана я за ръка и я поведе по алеята, по която от време на време капеха сухи листа.

— Колко пъти да ти казвам да не ми звъниш вкъщи! — тросна се Харисън след малко.

— Извинявай, но нямах друг избор. Пък и жена ти не ме познава. Казах й, че съм твоя подчинена.

— Ивлин познава всичките ми подчинени, най-малкото хората, които ще седнат да ми звънят в седем без петнайсет.

— Страх ме беше, че ще тръгнеш на предизборна обиколка. Трябва на всяка цена да говоря с теб.

— Имам предизборна среща чак довечера. След час ще се срещна с Томи Бишоп, инак съм посветил деня на семейството. Ще обядвам с брат си.

— Съжалявам. Не знаех.

Намериха пейка в прикътано място, точно до входа за парка Рок Крийк. Меган седна с наведена глава, без да поглежда Харисън в очите. Той се взря в профила й, след това — в гърдите под анцуга от синьо кадифе. Меган Тиърнън имаше невероятен бюст — беше жена до мозъка на костите, само за леглото. Харисън я уважаваше за пъргавия й ум и добротата, но всичките й качества бледнееха пред физическото въздействие, което тя имаше върху него.

Усети, че се възбужда и забрави, че й е ядосан. Така се получаваше винаги с Меган. Когато не бяха заедно, не беше проблем да не мисли за нея, но съберяха ли се, просто не устояваше на чара й и главата му се замайваше. Харисън се пресегна и хвана младата жена за ръката.

— Какво има, Меги? Защо настояваше толкова да се видим?

Тя го погледна за първи път. Върху лицето й беше изписан смут, който го притесни. Жените само си търсеха за какво да се тръшкат.

— Какво се е случило? — подкани я отново Харисън.

— Господи… — пророни тя и съвсем се умърлуши. Още малко и щеше да се разплаче. — Бременна съм, Харисън — промълви едва чуто.

Сенаторът от Мериленд застина като вкаменен.

— Бременна ли? — повтори той и примигна.

Меган сведе очи и по страните й се затъркаляха едри сълзи.

— Боже Господи! — изпъшка Харисън, проумял за какво става дума.

Зарови лице в едрите си длани, подпря се с лакти на коленете си и сведе глава. По едно време отново погледна младата жена.

— Сигурна ли си?

Тя само кимна.

— Ходи ли на лекар?

— Да. Правиха ми изследвания. Най-различни. Всички резултати са положителни.

— Нали не си казала за нас… на лекаря?

— Не. Там не задават такива въпроси.

Харисън се замисли. Винаги се беше страхувал от това, но досега все му се бе разминавало.

— Ама как така си бременна! — възкликна той, вече ядосан.

— И аз не знам. Гледам да се пазя, обикновено си слагам мембрана, но…

— Сега вече загазихме — изсумтя сенаторът и удари с пестник по пейката.

Тя го погледна ужасена. Харисън я стисна с все сила за брадичката и я извърна към себе си.

— Мое ли е? — попита я с разтреперан глас.

— Че на кого друг да е! — ахна Меган ужасена.

Сенаторът се обърна и прокара пръсти през прошарената си коса.

— Извинявай, бях длъжен да попитам. Не е много сигурно, че мога да имам деца, затова си казах…

— Можеш да имаш деца… и ще имаш! След около шест месеца.

Меган Тиърнън не беше някоя от поредните му мимолетни флиртове, въпреки че всичко беше започнало на шега. Бяха спали за пръв път преди около девет месеца и оттогава се срещаха почти през ден. Харисън не познаваше жена, която така да му бе завъртяла главата. Преди нея сексът беше просто игра, закачка. Сенаторът се натискаше с някоя, която му е навита, оправяше я набързо и тутакси се прехвърля на друга.

Но ето, все не можеше да се насити на Меган. Дори след като я беше любил до премала, пак я желаеше.

— Ще го родиш ли? — попита той, осъзнал каква каша са забъркали с тази тяхна неутолима подсъзнателна жажда един за друг.

— А ти какво очакваш? — възкликна тя невярващо. — Да го махна ли?

Харисън не отговори. Младата жена присви очи.

— Не мога да повярвам, че искаш това от мен. Наистина съм набожна, най-малкото стане ли дума за такива неща.

В гласа й прозвуча упрек, нещо, което Харисън не понасяше у жените.

— Аз също. Но в този случай…

— Какви ги говориш! — възкликна смаяна Меган. — Точно ти ли си седнал да ми говориш за аборт!

— Това ще ме съсипе.

— Става въпрос за нашето дете! За човешко същество!

Той отново прокара ръка през косата си и изруга едва чуто. Меган се разплака. Сенаторът усети как му призлява. Волю-неволю трябваше да признае, че чувствата му към Меган не отстъпват на тези към Ивлин.

— Хайде, недей да плачеш — започна да я утешава.

Тя го погледна презрително, както никога досега.

— Притесняваш се за избирателите, нали? — попита Меган. — Какво ще си кажат хората! Божичко, защо се влюбих точно в теб!

Отпърво той не разбра дали го обижда, или му прави комплимент. Още се мяташе между гнева и разкаянието. Поклати глава и погледна към небето.

— Ами Ивлин? — попита след малко Меган.

— Много те моля, нека не говорим и за нея. И бездруго ми се струпа много.

— А с нас какво ще стане? Ще се промени ли нещо?

От няколко месеца Харисън гледаше да не се замисля какво точно изпитва към нея — беше раздвоен. Ту бе убеден, че е готов да се разведе с Ивлин и да се ожени за Меган, ту му се струваше, че предпочита да продължават така. Веднъж го прихвана нещо и й спомена за брак. Меган се вкопчи в думите му, така както може да се вкопчи само една жена.

— Нищо не се е променило. Само си бременна. Не забърквай и Ивлин — изсумтя навъсен сенаторът.

— Как така да не я забърквам? Става въпрос дали детето ни ще бъде законородено.

— Позакъсняла си. То вече е копеле.

— Говориш като за пред избирателите, нали? — изхлипа пискливо Меган.

— О, хайде да не обсъждаме сега това. Нищо няма да постигнем. Знам, разстроена си. Аз също. Трябва да помисля — Харисън пак я хвана за ръката. — Не се безпокой за нас, Меги. Много те моля. Кълна ти се, всичко ще е наред. Ще гледам никой да не пострада — обеща й той и я целуна по бузата.

Меган съвсем си изпусна нервите. Беше доловила в гласа му нещо ново, непознато. Харисън увърташе, опитваше се да й хвърли прах в очите. Дори докато я целуваше, тя усети студенината му. Страхуваше се тъкмо от това — да не загуби любовта му. До този момент нито за миг не се съмняваше, че той я обича. Беше си особняк, бе вманиачен на тема работа и кариера. Меган знаеше това. Но въпреки всичко той я обичаше. Сега обаче младата жена не беше съвсем сигурна в това. Тя подсмръкна и си избърса носа.

— Ако има виновен, то това съм аз. Трябваше да взимам хапчета.

— Стига си се обвинявала — рече Харисън и я прегърна през раменете. — Нека помислим трезво. Само че друг път — той погледна часовника си марка „Ролекс“. — Време е да се прибирам. Имам среща с Томи.

Каза го някак равнодушно, разсъдливо. Меган предпочиташе да е ядосан. Когато сенаторът се пресегна да я помилва, тя се разрида. Харисън погледна тялото й, което си бе все така стройно. Меган беше на трийсет и четири години, ако искаше да има деца, нямаше за кога да отлага. Бе зряла, женствена, само да ражда! Неведнъж, докато се любеха, сенаторът си беше представял как тя зачева от него. Даваше си сметка, че вече не обича Ивлин както едно време, но предприемеше ли нещо, рискуваше да си провали кариерата. И какво щеше да му остане?

Жена, която моментално го възбужда и може да му народи куп деца, и бивша съпруга, към която още бе привързан.

— Слушай, скъпа, трябва да вървя — каза на Меган и се изправи. — Никога през живота си не съм бягал толкова дълго за здраве. Ивлин сигурно вече е пратила да ме търсят с „Бърза помощ“.

Меги също стана от пейката и Харисън я огледа. Беше хубава, притеснена, вълнуваща. Спомни си как следобед се е измъквал от службата, за да отскочи до апартамента й. С нея ставаше друг човек. Преди, легнеше ли с някоя жена, му се отщяваше да прави каквото и да било, ако случайно се сетеше за Ивлин или за майка си. С Меган обаче беше по-различно. Сега тя изглеждаше тъжна. Харисън не беше свикнал да я вижда такава унила. Обичаше я именно, защото преливаше от жизненост и щастие. Днес му се струваше ужасно уязвима. Но пак беше секси. Най-неочаквано сенаторът се възбуди и се вгледа в тялото на младата жена. Представи си я гола. Тръпка премина през слабините му.

Каква ирония на съдбата! Тя току-що му каза, че е бременна, кариерата му висеше на косъм, а той пак я желаеше.

— Наистина ще вървя. Разчитай на мен. В момента не знам какво да правим. Но ще помисля.

Меган се взря в очите му. Искаше й се да му повярва, но я измъчваха съмнения. Харисън вече не бе ядосан, ала лицето му пак бе вглъбено, пепеляво. Вече обмисляше онова, което му бе съобщила, в светлината на политическата си кариера. Претегляше кое е по-важно — тяхното дете или всичко останало, на което държеше толкова много: проклетите избори, Сената, жена му.

Меган се опасяваше, че извън борда ще останат те с детето. Беше дошла в парка с плахата надежда, че Харисън ще се зарадва, че любовта им ще победи всичко друго. Господи, може ли да е толкова наивна! Политиците са най-вече прагматици. Това обаче не значеше, че му е все едно. Меган знаеше, че той я обича.

— Извинявай — проплака тя. — Не исках да ти създавам неприятности.

Той само кимна и се наведе да я целуне. Допря устни някак набързо, колкото да отбие номера, както правят хора, женени от години. Отдръпна се и тя се взря в лицето му, за да открие върху него поне лъч на надежда. Изведнъж очите й се разшириха — Харисън отвори уста и задиша като риба на сухо. От гръкляна му се чу някакво къркорене. Той вдигна ръка към сърцето си.

— Повикай „Бърза помощ“ — промълви със сетни сили Харисън и се свлече върху пейката, без да сваля длан от сърцето си.

— Господи! — възкликна Меган и се вторачи ужасена в него.

После се заоглежда трескаво. Наоколо не се виждаше жива душа. Тя понечи да изкрещи, но навреме се сети, че не бива да го прави. Седна на пейката и хвана сенатора за ръката.

— Нали ще чакаш тук, аз ще отида да повикам някой на помощ.

Той кимна. Меган се завтече надолу по алеята. Гърдите и ръцете на сенатора бяха сковани от болка. Явно беше получил сърдечен пристъп. Край с него. Ей сега ще умре. Тялото му го бе подвело. С единия крак беше в гроба. Легна на пейката и се помъчи да се отпусне. Вече не го болеше толкова много. Затвори очи и се заслуша в сърцето си, което сега не биеше толкова лудо. Може пък да му се размине!

Погледна към алеята. Меган не се виждаше, сигурно беше изтичала да търси уличен телефон, от който да повика линейка. Какво ли щеше да направи след това? Сигурно щеше да се върне. Божичко, дано прояви дискретност! Харисън вече си представяше какво ще пише по вестниците. И сърдечният пристъп беше достатъчен, за да го провали като политик, камо ли съобщението, че е бил намерен в прегръдките на млада дама. Ами Ивлин! Трябваше да съобщи някак на Ивлин.

Чу, че някой идва по алеята, обърна се и видя Меган, която тичаше към него. Върху лицето й се бе изписал ужас.

— Слава Богу, че си добре! — възкликна запъхтяна тя. — Ей сега ще дойде „Бърза помощ“. Много ли те боли?

— Преди малко ме болеше, но сега ме поотпусна.

Някъде в далечината отекна приглушеният вой на сирена.

— Ето, идват — опита се да го успокои Меган.

— Дали да не си вървиш? — попита Харисън.

— Не, не мога да те оставя така.

— По-добре да не те виждат при мен. Защо да рискуваме?

— Никой не знае коя съм — поклати тя глава. — Пък и в линейката надали има репортери.

— В линейката — да, но в болницата сигурно ще гъмжи от журналисти. Не идвай с мен! Върви си!

Меган я заболя — Харисън мислеше само за себе си, което би било естествено при неговото състояние, ако се тревожеше за сърцето си, а не за политическата си кариера.

След броени минути санитарите вече го качваха на носилката. Малко преди да му сложат кислородната маска, той помоли:

— Нека някой се обади вкъщи. Жена ми се тревожи. Предайте й да дойде при мен в болницата.

Думите му прорязаха Меган като нож в сърцето. Прималя й. Той сякаш я гонеше от живота си. Линейката отпраши с виеща сирена към авеню Уисконсин и когато се скри зад ъгъла, младата жена погледна корема си и сложи ръка върху него. В съзнанието й още кънтяха думите на Харисън: „Върви си вкъщи!“.

 

 

С куфарчето от крокодилска кожа в ръка Брет се качи в асансьора и натисна копчето за шестнайсетия етаж.

Подът във фоайето бе застлан с дебел кафеникав килим, отсреща на стената върху ламперията от орехово дърво бе окачена голяма маслена картина с ловна сцена. Пред входа на кантората имаше табела, на която с изпъкнали букви пишеше: „Хорган, Голтийф и Браунинг“.

— Добър ден, госпожо Мейтланд! — поздрави я секретарката. — Заповядайте, седнете. Веднага ще предам на господин Хорган, че сте тук.

Джон Хорган беше личният адвокат на Еймъри. Беше вече на седемдесет и пет-шест години, но дълго време бе представлявал и майка му, така че се бе превърнал в нещо повече от приятел, едва ли не в роднина. След малко секретарката заведе Брет в просторния ъглов кабинет. Едър и плешив, с няколко бели косъмчета на голото теме, Хорган скочи иззад писалището да я посрещне.

— Както винаги си неотразима! — рече й и я потупа по бузата.

Брет се засмя и седна в удобното кресло срещу бюрото. Колкото и приятелски да се държеше Хорган, нямаше равен като адвокат. Приличаше на дребен банкер от някой забутан щат, макар и да бе издънка на прочут нюйоркски род. Умееше да изслушва, беше безпристрастен и затова бе сред най-известните юристи.

— Благодаря, Джон.

— Е, как мина изпитът за научната степен? — попита той и върху червендалестото му лице грейна усмивка.

— Доволна съм, че не подведох Еймъри.

— И през ум не ми е минавало, че ще го подведеш. Хвърли толкова усилия да се подготвиш! Наистина ще стигнеш далеч. А как е твоят благоверен съпруг?

— Добре е. Знаеш го, непоклатим е като скала. Но и той се притеснява какво ще правя отсега нататък, Джон. Стана ли адвокатка, трябва и двамата да си отваряме очите на четири, за да не ни обвинят в пристрастност.

— Ако го нямаше Еймъри, ако беше омъжена за друг, с какво щеше да се занимаваш?

— Бих станала адвокат и щях да се занимавам с правата на жените. Но как да го правя, при положение че девер ми се бори със зъби и нокти в Сената срещу абортите, а съпругът ми умува дали на следващата сесия на Върховния съд да даде ход на делото на Роу срещу Уейд? Само това оставаше — да тръгна да демонстрирам по улиците на Вашингтон в полза на поправката към Конституцията за еднакви права между половете или срещу сексуалния тормоз. Но когато се омъжвах за Еймъри, знаех що за човек е. Лошото е, че в юридическия институт възгледите ми се промениха. Добре, че той ми влиза в положението и ме насърчава да отстоявам мнението си.

— Това обаче не решава професионалната ти дилема.

— Така е и се чувствам малко гузна. Знам, звучи налудничаво, ала Еймъри наистина заслужава съпруга, която да споделя възгледите му и да го подкрепя във всичко. А с мен само си взе белята.

— Не се съди толкова строго, Брет — каза възрастният адвокат. — Еймъри може и да е от друго поколение, но съзнава, че светът се е променил и днес жените също държат да се утвърдят в професията. Пък и е реалист и едва ли не знае, че рано или късно ще поискаш да приложиш своите знания.

— Така е. Но дори и да се заема с данъчно право, трябва да внимавам много. Не е изключено някое дело да стигне и до Върховния съд.

— А какво иска Еймъри? — поинтересува се Хорган и скръсти ръце върху шкембенцето си.

— Иска да му родя дете.

— Виж, семейното планиране е извън моите компетенции.

— Да, семейният живот не е шега работа — засмя се Брет, сетне въздъхна. — Най-важното е, че ние с Еймъри се обичаме. Другото все ще се нареди.

На вратата се почука и в кабинета влезе секретарката.

— Извинявайте, господин Хорган, но търсят спешно по телефона госпожа Мейтланд.

Адвокатът и Брет се спогледаха. Младата жена настръхна — вероятно се бе случило нещо на Еймъри, напоследък тя много се страхуваше мъжът й да не умре.

— Кой ме търси? — попита тя със свито сърце.

— Господин Мейтланд.

Брет грабна слушалката.

— Какво има, Еймъри? — попита задъхана.

— Извинявай, скъпа, че те безпокоя, но Харисън е получил сърдечен пристъп. Не знам колко сериозно е състоянието му. Ивлин ми каза само, че е жив. Обади ми се преди четвърт час от болница „Джордж Вашингтон“. Не се тревожи — опита се той да я поуспокои. — Аз тръгвам за болницата. Ако искаш, ще мина да те взема, скъпа.

— Не, мили. Ще хвана такси, за да не се бавиш. Обичам те.

След като затвори, Хорган попита с посърнало лице.

— Нещо неприятно ли?

— Да. Харисън е получил инфаркт. Засега не се знае дали ще прескочи трапа.

— Слава Богу, че не е Еймъри! — възкликна възрастният мъж.

Уж бе обигран адвокат, но си позволи тази чистосърдечна забележка, от която пролича отношението му към двамата братя.

 

 

Ивлин Мейтланд седеше разплакала в параклиса на болницата. Непрекъснато си втълпяваше, че точно сега не бива да пада духом, защото Харисън има нужда от нея повече от всякога. Тя въздъхна. От деня, в който беше казала пред олтара „Да“, се гордееше, че е образцова съпруга. Но и на нея понякога й ставаше непоносимо, колкото и всеотдайна да беше.

Безпокоеше я не само здравето на мъжа й. От няколко месеца тя се опасяваше и за брака им. Въпреки че Харисън все повтаряше, че всичко е наред, тя усещаше, че в мислите си съпругът й е другаде. Външно Ивлин запазваше самообладание, но отвътре й вреше и кипеше. За кой ли път се опитваше да си внуши, че ако се е хванал с друга жена, ще му мине. Но този път, като че ли нещата бяха различни.

Преди няколко месеца го убеди да заминат за годишнината от сватбата си на Бермудските острови с надеждата, че там отново ще се сближат. Наеха апартамент в един от най-скъпите хотели с тераса към океана. Първата вечер си легнаха рано и Ивлин си облече прозрачна нощница, надявайки се да го възбуди. Той обаче не й обърна никакво внимание. Когато Ивлин разбра, че Харисън няма да я докосне, се притисна до него и плъзна ръка по гърдите му. Съпругът й бе едър и снажен и винаги я бе привличал. В началото я любеше страстно, макар и без въображение, но първоначалният плам отдавна беше забравен. Сега сексът при тях бе заприличал на поздравителна картичка — любеха се само от дъжд на вятър, при специални случаи.

Ивлин знаеше, че онази нощ на Бермудските острови щеше да е повратна за брака им. Не спечелеше ли отново мъжа си, със семейството им щеше да бъде свършено. Ето защо реши да направи първата стъпка. Ала Харисън лежеше като труп и изобщо не отговаряше на милувките й, дори не я целуна. Накрая тя се разплака и той я погледна в мрака.

— Сега пък какво те прихваща? Разбери, не ми е до секс.

— Моля те, не ме мрази — простена Ивлин.

Харисън стана от леглото, отиде до отворения прозорец и се взря в непрогледната тропическа нощ, без да казва нищо.

Сега, докато седеше в параклиса на болницата, който бе толкова далеч като време и място от Бермудските острови, Ивлин си помисли, че разпятието върху стената е своеобразен символ на нейния брак, на провала й.

За нейна изненада Харисън не я напусна след онази нощ в хотела. На другата сутрин не каза и дума за развод. Държеше се, сякаш не се е случило нищо и тя не проумяваше какво още го задържа при нея, сигурно предаността и подкрепата й.

На Ивлин обаче това не й беше достатъчно. Държеше Харисън да я уважава като пълноправна партньорка. Мечтаеше за това от години, въпреки че никога не го беше получавала. Мъжът й си имаше съветници и искаше жена му да стои на заден план.

Тя отново погледна разпятието върху стената. Беше дошла в параклиса не толкова да се моли за мъжа си, колкото да намери утеха. Лекарят, Марк Фелдман, я увери, че животът на Харисън е вън от опасност и ако, не дай си Боже, не се случи нещо непредвидено, много скоро той отново ще е на крака.

Преди да дойде в параклиса, я бяха пуснали при него в болничната стая. Тя го целуна по челото и притисна лице до неговото.

— Благодаря ти! — прошепна той, разплакан от вълнение, когато я видя. Но още на второто-третото изречение пак заговори за онова, което най-много го интересуваше: — Кажи на Томи Бишоп да дойде веднага. Той си знае работата, наясно е какво трябва да обясни на журналистите, но все пак нека го видя. И помоли Марк да не казва и дума на никого. Да не прави никакви изявления. И да извърти нещата така, сякаш едва ли не съм се изтърсил по задник, докато съм тичал за здраве и че ми няма нищо.

— Но ти, Харисън, наистина си болен — опита се да възрази Ивлин.

— Не, един сенатор не може да е болен, освен ако не е мъртъв.

— Последните четири мандата и татко не беше никак добре.

— Баща ти е друго. Него щяха да го преизберат, дори и да беше в моргата. А мен ме чака люта предизборна борба. Не мога да рискувам, защото току-виж съм се издънил.

— Сега ли намери да мислиш за това! — възкликна обезпокоена жена му.

— Да, знам, че не бива да се тревожа. Но ти повикай за всеки случай Томи и Артър Каднес. Звънни и на Еймъри. Нека е в течение. Помоли го обаче да бъде дискретен.

Ивлин излезе от стаята. Знаеше, че само така той ще се поуспокои.

Сега стана от пейката в параклиса и отиде в коридора — Еймъри щеше да дойде всеки момент, а Томи Бишоп сигурно вече беше тук. Марк Фелдман надали щеше да го пусне при Харисън и тя явно щеше да бъде единствената връзка на мъжа си с външния свят. По всичко личеше, че все пак в някои случаи съпругите играеха решаваща роля, дори бяха незаменими.

 

 

Харисън Мейтланд погледна лейкопласта върху китката си, където обикновено беше скъпият му часовник, и моментално си спомни, че и той е простосмъртен, и че в края на краищата целият му блясък на сенатор не значи нищо.

Докараха го в болницата и го съблякоха, както биха съблекли всеки друг, дадоха му халат, заведоха го в болничната стая и го включиха на системи.

Навън вече беше мръкнало. Доживя да види вечерта, но дали щеше да е жив утре сутринта? Сега не го болеше. Но от време на време усещаше как сърцето му прескача и изтръпваше от страх. Според Марк първите ден-два били най-критични. Беше му ужасно неприятно, че животът му виси на косъм.

Съжали, че е отпратил Ивлин да си върви — тя неизменно му вдъхваше спокойствие и вяра, не го подпитваше, не му искаше нищо. Бе самото олицетворение на предаността, верността, състрадателността — все качества, незаменими у една съпруга, заради които той вечно се чувстваше гузен. Беше й казал да се прибира, защото беше сигурен, че през нощта няма да умре. Ето защо искаше да е сам и да се отдаде на мислите си.

Помоли Марк да му донесат в стаята телевизор, за да чуе новините, но лекарят категорично се възпротиви. Томи Бишоп пък го успокои, че от инфаркта само ще спечелят дивиденти и ще грабнат сърцата на избирателите.

Преди двайсетина минути му биха инжекция, от която започна да се унася. Отпусна пръсти върху гърдите си, за да усеща пулса си и обърна глава към тъмните прозорци.

Чувстваше се с вързани ръце, идеше му да скочи и да докаже, че му няма нищо.

Успееше ли да отклони мислите си от болното си сърце и от изборите, в съзнанието му неизменно изникваше Меган с нейното тъжно лице, когато му съобщаваше, че е бременна. Сега не беше моментът да умува как да се измъкне от ситуацията. Реши да не се занимава с това и да прехвърли проблема на някой от помощниците си, например на Артър Каднес. Той беше най-подходящ — не само разумен и предан, но и дискретен. За съветниците на Харисън не беше тайна, че той си пада по тънката част. На него дори му се струваше, че го уважават още повече заради това. Всъщност му беше все едно какво си мислят. Можеше да прави каквото си поиска, беше си го извоювал. Брат му, който все се правеше на светец, никога нямаше да го проумее. Нямаше да разбере какво е да си отпуснеш душата и защо например Меган Тиърнън е толкова важна за него. Наистина жалко, че Еймъри се лишаваше от най-сладкото в живота.

Но живееш ли по този начин, трябва да си носиш последиците и Харисън го знаеше. Беше платил с тялото си, беше на крачка да се провали и в политиката.

Вратата на болничната стая се отвори и една от сестрите влезе.

— Буден ли сте, сенаторе?

— Да.

— Извинявайте за безпокойството, но ви търсят по телефона. Лекарят каза да почивате, но се обаждат от Капитолия… една от вашите подчинени, Меган Тиърнън.

Харисън усети как сърцето му се свива.

— Добре, свържете ме — каза, след като се подвоуми.

Знаеше, че Меган е бременна и не можеше да си затваря безкрайно очите. Но се подразни, че тя го излага на рискове. Добре поне, че не беше дошла в болницата. Затвори очи и докато чакаше да прехвърлят разговора, се опита да се успокои. Меган. Как щеше да се оправя с нея?

 

 

Брет лежеше в леглото и слушаше как Еймъри се опитва да се свърже с Женева. Накрая явно му се обади някаква прислужница, която почти не говореше английски. Той съвсем се притесни. Инфарктът на Харисън го разстрои повече, отколкото беше предполагала Брет. Тя забеляза в очите му нещо, което не беше долавяла никога дотогава — страх. Не се успокои дори след като се увери, че брат му е вън от опасност.

Беше го виждала смутен, само когато споменава и то без да се впуска в подробности, за смъртта на Катерин или за отношенията с майка си, Ан Мейтланд.

От шума в другата стая разбра, че мъжът й най-сетне се беше свързал с Моника. Чу го да й обяснява за случилото се с Харисън. Брет нямаше представа какво му отговаря тя, но явно думите й бяха груби, изпълнени с безразличие.

Клетият Елиот! На Брет още й беше мъчно за него. Прие скептично думите му, че нервната криза на Моника я е променила. Не виждаше как преместването в Швейцария, щеше да реши проблемите в брака им, който бе в задънена улица. Чак когато научи, че Моника е бременна, нещата се изясниха.

Дженифър се роди в края на май 1986 година, което означаваше, че Моника е заченала още докато са били с Елиот в Индия. При всичко, което знаеше за семейството им, Брет естествено се чудеше дали детето е негово.

Брет не беше виждала Моника и Елиот след Индия. Санаториумът, в който пратиха Моника на лечение, се намираше на Лонг Айланд, близо до дома на родителите й. Брет и Еймъри така и не се наканиха да отидат чак дотам. После Мейтландови получаваха от Моника и Елиот само по някоя снимка на детето и поздравителни картички, така че почти нямаха представа как я карат в Швейцария. Миналият август, докато Брет учеше за изпитите, Еймъри замина за Женева, за да участва в някаква международна правна конференция. Елиот и Моника го поканили на вечеря в жилището си на улица Атене. Живеели в крехко примирие. Моника не криела, че е нещастна и че не обича нито съпруга си, нито детето.

Дори Еймъри беше съгласен, че е щяло да бъде по-добре, ако тя не е забременявала. Върна се от Женева с куфар, пълен със снимки, които Брет разгледа с огромен интерес. И макар че Дженифър бе съвсем мъничка, си личеше, че направо е одрала кожата на баща си.

— Знам, на теб ти е все едно, Моника — каза Еймъри в другата стая, — но те моля да предадеш на Елиот да ми позвъни.

Брет долови в гласа на мъжа си раздразнение, каквото той рядко проявяваше. Явно съвсем беше изгубил търпение. Моника едва ли беше пияна по това време — в Европа бе ранна сутрин.

— Извинявай — каза той накрая. — Не исках да те будя по никое време. Да, нека ми се обади.

Брет го чу как оставя слушалката. След това мъжът й се появи доста умърлушен и пребледнял на вратата.

— Направо не проумявам как Елиот я търпи — изпъшка горестно Еймъри. — Явно нещата при тях никак не вървят. През август той сподели с мен, че Моника отново се е пропила. Не спомена нищо за отношенията помежду им, но е ясно, че не са цъфнали и вързали. Ето и сега, докато разговарях с Моника, долових нещо в гласа й. Тросна ми се да не съм я подпитвал за Дженифър и да не съм се правел на неин дядо, защото не съм й бил никакъв. Всъщност и Елиот се държал така, сякаш момиченцето е само негово и очаквала и аз да предявявам подобни претенции.

— Как може да ти говори така! Може пък наистина да е била пияна.

— Не, но сигурно я мъчеше махмурлук от предната вечер. Не знаеше къде е Елиот, наложи се прислужницата да й припомни, че е в командировка извън града.

— Е, не се тревожи и за Елиот. И без това ти се струпа много на главата.

Еймъри я хвана за ръката и се замисли. Сетне, за да разсее напрежението, промени темата.

— Как мина срещата ти с Джон Хорган днес сутринта?

— Беше много мил. Както винаги ме изслуша най-търпеливо и ме остави да се набъбря на воля.

— Веднъж му предложих да си сложи в кабинета кушетка за психоаналитични сеанси и да приема пациенти — засмя се мъжът й.

— Ще натрупа цяло състояние. Всъщност говорихме главно за кариерата ми и за това, че все не мога да реша с какво да се заема.

— И какво те посъветва Джон?

— Ами препоръча ми да не бързам — забелязала, че мъжът й отново е оклюмал, Брет попита: — Да се обадя ли в болницата, за да разбера как е Харисън? Предполагам, че ще спиш по-спокойно, ако знаеш, че брат ти се възстановява.

— Недей да звъниш. Няма смисъл.

Брет се обърна на една страна, така че да вижда лицето на Еймъри, който бе потънал в размисъл. Усети, че тя го гледа, но не каза нищо — щеше да сподели с нея за какво се е умислил, ако го попиташе.

— Да не правиш пак от мухата слон? — прошепна Брет.

— Не, този път си мисля за нас.

— Интересно. И какво си мислиш? — усмихна се младата жена и се подпря на лакът.

— Едва ли ще ти хареса, скъпа — засмя се той и я докосна по устните.

— Е, сега вече нямаш избор, няма да те оставя, докато не ми кажеш — погледна го Брет изпитателно.

Еймъри продължи да гледа тавана и да потърква брадичка.

— Покрай инфаркта на Харисън се сетих, че и аз не съм в първа младост.

— Не се учудвам. Дори и аз съм потисната — отговори му Брет.

— За друго ми е думата. Вече съм на петдесет и осем. Остават ми най-много двайсет-трийсет години — засмя се той.

— Като те гледам, ще живееш до сто — възрази Брет.

— И така да е, когато си отида от този свят, децата ми ще са съвсем малки. Днес ми хрумна ужасната мисъл, че нищо чудно да буташ едновременно инвалидна и бебешка количка.

Брет също се загледа в тавана и сложи ръка върху челото си. Почувства се ужасно неловко — точно по този въпрос все не можеха да се разберат с Еймъри.

— Не искам да те разстройвам — допълни Еймъри, — но досега си мълчах, защото знаех под каква пара си покрай изпитите. Но днес, когато видях Харисън на системи, направо ме присви под лъжичката.

Брет не каза нищо. Тя наистина искаше първо да се утвърди в професията си и тогава да гледа деца, колкото и егоистично да бе желанието й. Както беше тръгнало, Еймъри щеше да е принуден да гледа малки деца на шейсет-седемдесет години.

— Дай ми още няколко месеца да помисля — примоли се тя.

— Разбира се, скъпа. Не те карам да вземеш решение още сега.

Брет го погали по ръката.

— Денят беше тежък. Но ти не унивай заради Харисън.

— Не бих казал нищо, ако брат ми не беше на петдесет и пет. Те с Ивлин вече няма за кога да имат деца. Ако не ми родиш и ти, има опасност родът на Мейтландови да бъде прекъснат.

— Недей да говориш така — укори го Брет, усетила отново как я налягат тревоги. — Ще ти родя наследник, Еймъри, обещавам ти.

— Не искам да те пришпорвам. Ти ще решиш кога ще раждаш.

Брет се наведе и го целуна нежно.

— Не, ще решим двамата.

От тези й думи той съвсем се размекна и я замилва по косата.

— Да угася ли лампата? — попита Брет едва чуто.

Еймъри погледна часовника.

— Добре. Но нека първо звънна в болницата. Нали нямаш нищо против?

Той седна на края на леглото и погледна листчето върху нощното шкафче, на което беше написал номера на болницата. Брет беше доволна, че е с гръб към нея — не искаше да я види, че се е разплакала.

 

 

Меган Тиърнън седеше в колата, която беше спряла отстрани на болницата. Минаваше един след полунощ. Погледна към входа на болницата. Не можеше да си избие от главата телефонния разговор, който проведе преди няколко часа с Харисън.

Чакаше с разтуптяно сърце да я свържат с него. От болницата отказваха да й съобщят какво е състоянието му, неговите помощници също не даваха никакви изявления. Уж тя беше спасила живота му, тя носеше в утробата си неговото дете, а я бяха отрязали от кръга на най-близките му хора и я държаха в неведение.

Щом чу гласа му, изпадна в еуфория. Нищо, че й говореше хладно, безлично, равнодушно. Важното беше, че е жив. Меган не се сдържа и се разплака.

— Харисън, не устоях и се обадих… Исках да разбера как си — пророни с разтреперан глас.

— Е, жив съм. Засега.

Сълзите рукнаха неудържимо по страните на Меган. Добре, че Харисън не я виждаше. Тя искаше да се държи мъжки, както Ивлин. Още помнеше как, преди да го качат в линейката, Харисън помоли на всяка цена да повикат жена му.

— Цял ден се моля за теб — заподсмърча Меган. — За двама ни.

Настъпи дълго мълчание, през което Меган слушаше със затворени очи как сърцето й препуска като обезумяло.

— Нямах време да помисля за онова, което ми каза — рече накрая Харисън.

— Знам, знам. Не се безпокой.

Но всъщност даваше мило и драго той да й каже нещо, с което да я утеши, пък било то и че я обича.

— Слушай, Меган, сега не можем да говорим. Знае ли човек кой ни слуша! — Харисън се поколеба. — Хайде, ще се видим, след като ме изпишат. Към края на седмицата.

— Добре, ще чакам. Обичам те — пророни тя по-скоро на себе си, отколкото на него. Харисън вече беше затворил.

Вкъщи лежа дълго в кревата, вцепенена от ужас, че Харисън вече не я обича. Разбира се, той щеше да се погрижи да е обезпечена материално. Но дали новината, че е бременна, не го беше отблъснала? Не, не беше такъв човек!

Все пак я измъчваха съмнения. Меган се чувстваше толкова несигурна, че не я свърташе на едно място.

Продължи да гледа входа на болницата. Все не се престрашаваше да влезе, ами ако я хванеха? По телефона Харисън говореше безразлично, но беше ли с нея, ставаше друг. Беше се научила да разсейва мрачните му мисли, да го преобразява.

Често идваше в жилището й навъсен като буреносен облак, ядосан от нещо в работата. Меган го притискаше до себе си и го целуваше. Известно време Харисън се дърпаше, но сетне омекваше и се отпускаше на любимия си фотьойл. Милваше я по бедрата и гърдите и не след дълго се озоваваха в леглото.

Меган видя как две медицински сестри в бели престилки влизат в болницата. Не беше изключено да работят в кардиологичното отделение и да се грижат за Харисън. На Меган направо й причерняваше при мисълта, че до него може да седи друга жена.

До началото на предизборната кампания Харисън отскачаше, кажи-речи, всеки ден до жилището й и все повтаряше, че ще умре, ако не я види. Гледаше на апартамента й като на техен дом. Разправяше, че там прекарвал най-щастливите си часове.

Беше й помогнал да го обзаведе с довода, че той е и негов. Меган не се чувстваше като любовница. Влюбваше се в него все повече и искаше да са заедно през цялото време.

Налегнеше ли я самота, отиваше при шкафа с напитките и вадеше бутилката уиски „Гленфидич“, което Харисън толкова обичаше. Милваше я, махаше запушалката и вдъхваше от изискания аромат. Или пък вадеше от дрешника домашната му роба и я притискаше до лицето си — тя миришеше на Харисън толкова силно, сякаш той беше при нея. Божичко, колко го желаеше! Сега, когато знаеше, че носи в утробата си неговото дете, не я свърташе на едно място — въпреки огромната опасност трябваше да го види на всяка цена.

Подкара колата и спря при един пожарен кран — единствено там имаше празно място. Слезе от автомобила и отиде в болницата. Сестрата на пропуска й обясни, че може да отиде на свиждане при сенатора само с изричното разрешение на лекуващия лекар. Меган видя върху написания на машина списък пред жената в коя стая е Харисън.

— А къде мога да пийна чаша кафе? — попита тя.

Медицинската сестра погледна часовника върху стената.

— Сега кафенето работи само за персонала на болницата. Но мисля, че няма да откажат и на вас чаша кафе. Слезте с асансьора долу.

Меган се качи в асансьора, но натисна копчето за петия етаж. Само това оставаше — да се уплаши от някаква си медицинска сестра! В коридора на етажа цареше суматоха. Някой извика:

— Стая 514! Бързо!

Всички се затичаха натам и не обърнаха никакво внимание на младата жена, която се вмъкна на пръсти в стаята на Харисън. Вътре светеше нощна лампа. Харисън беше на системи, изглеждаше ужасно крехък. Меган отиде при него и загледа как диша спокойно. Камък й падна от сърцето. Целуна го по челото. Той дори не се помръдна. Какво ли щеше да прави тя, ако Харисън почине? Още помнеше как през 1983 година сенаторът Хенри Джаксън умря от инфаркт. По онова време Мегън беше чиновничка в екипа му. Бе във Вашингтон едва от три седмици, работеше съвсем отскоро при сенатора и почти не го познаваше. Ала всичките й колеги бяха като смазани, плачеха и взаимно се утешаваха. Само след две седмици Меган се оказа без работа. Цял месец обикаля Капитолия с надеждата да я назначат отново. Но се оказа, че няма вакантни места и тя съвсем се отчая. Един следобед чакаше пред Сенатската комисия по селско стопанство, за да я повикат на разговор и евентуално да я назначат, когато в кабинета влезе Харисън, придружаван от сенатора Хелмс, председател на комисията. Докато Хелмс вършеше някаква работа, Харисън я заговори и още преди да се е усетила, й даде визитната си картичка. Каза й да си запише час при неговата секретарка и да отиде при него.

Меган обаче все не намираше смелост да посети Харисън в неговия офис. Междувременно си намери работа при сенатора от нейния избирателен район в щата Вашингтон и остана на работа там до изборите през 1986 година. Сенаторът смяташе, да се оттегли в пенсия, на негово място щеше да бъде избран друг и пак имаше опасност Меган да се озове на улицата. Спомни си за поканата на Харисън и нали вече бе наясно с порядките на Капитолия, реши да го потърси, въпреки че от разговора им бяха минали цели три години.

Записа си час в късния следобед навръх празника Вси светии. Подчинените на сенатора бяха украсили помещенията. Една от секретарките я въведе в кабинета му. Той седеше във висок стол, обърнат към високия прозорец.

— Тук е госпожица Тиърнън, сенаторе.

— Заповядайте, седнете! — покани я Харисън, без да я поглежда.

Тя тъкмо седна, когато сенаторът най-неочаквано се завъртя със стола. Беше с маска на дявол! Без да иска, Меган изпищя, а той избухна в смях.

— Уплашихте ме до смърт!

Харисън още се превиваше от смях, когато смъкна маската и се облегна на стола.

— Мразя да разговарям с хора, търсещи работа — рече той. — А вие?

— Ами и аз не обичам тези събеседвания.

— А защо идвате чак сега? Толкова ли ви уплаших онзи път?

— Нима ме помните, сенаторе?

— Да помня имена и лица, моето момиче, това е половината от работата ми. А вие сте толкова хубава, че просто е невъзможно човек да ви забрави.

Меган знаеше, че това не е вярно. Харисън се е сетил за нея едва след като е видял, че се е записала за посещение при него и въпреки това бе поласкана. Но Харисън беше такъв — винаги знаеше какво да ти каже и как да те очарова.

Той я попита откъде е и Меган му обясни, че е израсла в Елънсбърг, щата Вашингтон и че майка й е била библиотекарка в колеж, а тя е незаконородено дете. Учила е в католически училища, докато майка й не се е разболяла от Паркинсон. Открай време мечтаела да се занимава с политика, затова и завършила политически науки. Но не можела да зареже майка си, затова останала в Елънсбърг и работила като учителка, след което станала директорка на местната търговска палата. Ала не се отказала от политиката — участвала дейно в предизборните кампании. Когато майка й починала, тя си стегнала багажа и дошла във Вашингтон.

— А сега сте сам-сама и без работа — обобщи Харисън. — Бива ли така, я колко млада и хубава сте!

Сенаторът й стана симпатичен — не беше надут като другите конгресмени и явно искрено й съчувстваше. Харесваше й и като мъж, въпреки че в началото тя не искаше да си го признае.

Харисън й каза, че засега при него няма вакантни места, но й обеща да поговори с един свой приятел. След седмица Меган вече беше на работа при Лойд Креншоу, лобист от Вашингтон, чиято фирма представляваше различни политически организации. Щом я назначиха, тя се отби да благодари на Харисън, а той й се зарадва най-чистосърдечно.

— Честито! Ще черпите!

Заведе я в ресторанта на Сената. Меган не беше толкова наивна, та да си мисли, че някой сенатор ще седне да обядва с жена само от любезност, затова беше нащрек. Харисън обаче се държеше като истински кавалер. Накрая й каза някой ден отново да мине да се видят.

Когато се разделиха, Меган беше малко разочарована. Мислеше си, че повече никога няма да види Харисън. Но след половин месец той я покани на вечеря — искал да разбере дали е доволна от новата работа. Отби се да я вземе от жилището й. Тя го покани да пийнат нещо и така и не стигнаха до ресторанта. Още същата вечер Меган се влюби до полуда в Харисън Е.‍ Мейтланд, сенатор на Съединените щати…

Наведе се и се взря в лицето, което толкова обичаше. Сега вече бе сигурна, че Харисън ще прескочи трапа. Това бе най-важното. Оставаше да помислят и за детето, което носеше в утробата си. Беше повече от уверена в любовта им. Знаеше, че нищо и никой не може да се изпречи на пътя им и че рано или късно тя ще направи така, че тримата с детето да бъдат заедно.

Целуна го по устата. Не искаше да го буди, но не се стърпя. Харисън се размърда и отвори очи.

— Меган? — прошепна той дрезгаво.

— Харисън, скъпи! Обичам те.

— Какво търсиш тук? Ами ако те хванат?

— Сигурно ще ме изгонят. Но трябваше да дойда на всяка цена. Исках да се уверя, че си добре, че още ме обичаш.

— Разбира се, че те обичам — отвърна той задъхано, после затвори очи и Меган разбра, че още не се е отърсил от съня.

Не искаше да го разстройва, но не можеше и да не му зададе въпроса, който не й даваше мира.

— Нали не ме мразиш, затова че съм бременна?

Той само извърна глава върху възглавницата, сякаш за да каже „не“.

— Можем да се оженим и да заживеем тримата с детето. След изборите. Ще ги спечелиш, повече от сигурна съм.

Харисън бе замаян и почти не съзнаваше какво става, но се почувства много спокоен. Обичаше Меган. И то много.

 

 

Учуди се, когато видя слънцето. Въпреки уверенията на Марк Фелдман все се съмняваше, че ще доживее утрото. Какво прекрасно нещо бе животът!

Тъкмо се канеше да повика медицинската сестра, когато забеляза до леглото си стола и осъзна, че не е сънувал. Меган наистина е била в стаята. Най-неочаквано си спомни, че му предстои да стане баща. Обзе го еуфория, ала след малко му хрумна отрезвяващата мисъл — какво ще си кажат хората? Какво ще стане с доброто му име? Отпусна се на възглавницата и затвори очи.

— О, Меги! — прошепна едва чуто. — Каква я забъркахме!

Денят, в който тя зачена, се беше врязал до най-малките подробности в паметта му. Отдавна знаеше, че Меган му въздейства по-различно — онзи ден за кой ли път се увери, че тя сякаш го е омагьосала.

Реши да я заведе на Източния бряг, нещо, което не беше правил с никоя жена преди това. Гледаше на пътуването като на приключение, но и като на проверка. Искаше да види как ще се чувства с Меган в светая светих на семейството — къщата на Мейтландови. Меган дори не подозираше какво му се върти в ума, как чувствата му към нея са прераснали в любов.

Харисън каза на Ивлин, че отива на риба в Чесапийк, после качи в колата Меган и двамата отидоха първо в Балтимор, а след това по моста през залива Чесапийк в окръг Талбът и Тред Ейвън. При вида на родния си край Харисън беше обзет от лека тъга. Всичко наоколо принадлежеше на Мейтландови и той бе свързан с него. Докато прекосяваха равните като тепсия ниви, мочурищата и горите, се почувства отново у дома.

Познаваше на пръсти окръг Талбът от дете. Беше роден в Балтимор само защото майка му бе карала тежка бременност и за да не рискува, доктор Кнауф я бе пратил в болницата към университета Джонс Хопкинс.

Още от малък Харисън усети, че неговото раждане е променило живота на майка му и баща му и че след него те едва ли са се любили.

Чарлс Мейтланд беше земевладелец и бизнесмен. След като отношенията с жена му се обтегнаха, той все по-често отсъстваше от къщи — все ходеше някъде по работа. Щом избухна войната, стана важна фигура във военното министерство, а по-късно в министерството за снабдяване на армията с продоволствие, което всъщност ръководеше. През ония години почти не се вясваше вкъщи, а след време Харисън подочу, че баща му живеел с някаква млада жена във Вашингтон.

Веднага след войната Чарлс получи удар и почина. Еймъри и Харисън бяха още момчета, така че Ан Мейтланд се зае да ръководи семейството. Баща й беше сенатор от Мериленд по времето на Теодор Рузвелт и Тафт, ето защо тя възпитаваше синовете си строго, в духа на нравствените и религиозните ценности и още от малки им втълпяваше, че са родени за политици. Неин любимец открай време беше Еймъри, който бе наследил от семейството й вглъбеността и снажното телосложение. А Харисън — набит и необуздан по характер, приличаше на баща си. Той обаче не оклюмваше и си осигуряваше вниманието, от което се нуждаеше, извън къщи. Беше звездата на училището и бързо проумя, че и без обичта на майка си ще се оправи в този живот. Завърши университета Джорджтаун през 1951 година. В армията, където прекара две години, получи чин младши лейтенант и дори бе в Корея, когато се водеха последните сражения. През 1958 година стана адвокат. Беше в трети курс, когато се прибра за ваканцията в семейната къща на Източния бряг и по една случайност се запозна с Ивлин Дотън. Еймъри също беше дошъл на госта с един свой приятел от Харвард. Отегчен от майка си, която само се чудеше как да угоди на брат му, Харисън се метна на лодката и колкото да се позабавлява, загреба по река Тред Ейвън. Денят беше необичайно горещ и нали не му пукаше от нищо, Харисън загреба към отсрещния бряг, брега на Дотънови, както го наричаха.

Дотънови, протестанти и демократи, от поколения бяха съперници на Мейтландови, въпреки че през последните няколко десетилетия враждата като че ли се беше попритъпила. По онова време във фамилното имение на Дотънови живееше Ханли Дотън, ерген особняк. Всички останали от рода бяха починали, с изключение на брат му Елис от Кънектикът, който на всичкото отгоре беше и конгресмен.

През същия ден Харисън съгледа край къщата на Дотънови снажно момиче, което се разхождаше под дърветата, и това го изненада. Старият Ханли беше саможив, в къщата му не стъпваше почти никой. Изведнъж Харисън се досети, че това сигурно е племенницата на дядото — дъщерята на конгресмена, и го зачовърка любопитство.

Още от едно време Ан Мейтланд втълпяваше на невръстния Харисън, че се води не само духовна война между Бог и Сатаната, но и политическа битка между тези светци — републиканците, каквито бяха баща му и дядо му по майчина линия, и безбожниците демократи като Дотънови. От малък Харисън гледаше на река Тред Ейвън като на своеобразна линия между силите на злото и на доброто.

Младата представителка на рода Дотън му се стори невероятно предизвикателство. Ето защо Харисън натисна веслата и загреба във вражески води, за да отиде при прелестното създание, което беше съгледал отдалеч.

— Ей, вие! — провикна се той. — Ще ми услужите ли с малко захар?

— Приятел или враг сте? — отвърна момичето.

— Републиканец съм, следвам право и се казвам Мейтланд.

— Ами тогава да ви предупредя, че във водата има мини.

— По дяволите торпедата — прихна Харисън. — Пълен напред?

Седнаха с Ивлин на тревата и си бъбриха цял час. После нещо го прихвана и той я покани вкъщи, за да я представи на майка си. Ан Мейтланд беше толкова смаяна, че намрази Ивлин до гроб. След това Харисън нямаше друг избор, освен да се ожени за нея. Сватбата попритъпи враждата между двата бряга на реката, от която не остана и помен, когато Ан Мейтланд се спомина през есента на 1968 година, ден след като Ричард Никсън натри носа на Хюбърт Хъмфри и спечели президентските избори.

— Бог винаги е закрилял майка ми — сподели след години Харисън с Ивлин. — Остави я да види как Никсън става президент, но й спести Уотъргейт.

Щом наближиха с Меган „Роузмънт“, къщата, построена от неговия прадядо, Харисън подкара по-бавно, смъкна прозореца и пое с наслада от уханния въздух.

— Сега я притежаваме заедно с Еймъри — поясни той за къщата. — Но всъщност нейна истинска господарка все още е майка ми. Духът й обикаля из стаите. Хич не си поплюваше — според завещанието й домът е наш само докато сме живи, после ще го наследи най-голямото от децата ни.

— Но вие с брат ти нямате деца.

— Да де, и по този повод оная дърта вещица, майка ми, бълваше змии и гущери.

Хвана Меган за ръка и я поведе към терасата с изглед към моравата, спускаща се към реката.

— Я, каква голяма къща! — възкликна Меган, сочейки отсрещния бряг.

— На Дотънови е. Там живее един изкуфял дъртак, сигурно наближава стоте. Пада се чичо на Ивлин.

Меган се постъписа, но Харисън я целуна страстно по устата, после извади багажа от колата и двете бутилки шампанско, които бе взел, и я поведе да разгледа къщата.

— Коя е тази жена? — попита Меган, съгледала големия портрет над камината.

— Скъпото мамче — подсмихна се Харисън.

— Била е много строга, нали?

— Иска ли питане! Непрекъснато ни строяваше в две редици.

— Изобщо не приличаш на нея. А харесваше ли Ивлин?

Харисън поклати глава.

— А мен щеше ли да хареса?

— Не съм мислил за това. Нямаше да одобри политическите ти убеждения, но виж, твоята набожност щеше да й допадне. Щеше да вдигне врява до небесата, че си толкова по-млада от мен и за нищо на света нямаше да одобри връзката ни. Но честно казано, щеше да й станеш симпатична. Като човек, имам предвид. Аз обаче харесвам у теб все неща, които нямаше да й допаднат.

Показа й къщата от край до край, след което качиха багажа в стаята, в която Харисън спеше с Ивлин. Меган не каза нищо, но явно се досещаше. Започна да слага дрехите си в гардероба, а Харисън приседна на леглото и се загледа в заобления й ханш и дупе. Усети, че се възбужда и му стана приятно. Младата жена се приближи и пъхна колене между неговите.

— Хайде, какво става с шампанското? — подкани тя. Слязоха долу и Харисън извади бутилките, които бе сложил в хладилника, и две чаши. След половин час ги хвана и двамата. Меган отпусна глава върху гърдите му и му каза, че го обича.

— Желая те, Меган — пророни Харисън, заровил глава в косата й. — Желая те много.

Тя плъзна ръка върху панталона му.

— Какво искаш да направя? — прошепна едва чуто.

— Съблечи се. Все едно, че правиш стриптийз.

— Тук ли?

— Не, пред камината.

Меган тръгна олюлявайки се натам. Обърна се, засрамена като гимназистка, след което изхлузи сандалите и горнището на костюмчето, под което се показаха огромните й налети гърди.

— Продължавай, продължавай! — насърчи я Харисън, след като тя го погледна разколебано.

Меган разкопча полата си и я остави да се свлече на пода. Усмихна се предизвикателно и остана гола под портрета на Ан Мейтланд.

— А сега?

Харисън се изправи тежко, грабна огромния фотьойл и го сложи настрани между двамата.

— Ела насам! — повика я.

Щом тя застана пред него, я обърна с лице към камината, така че да се хване за фотьойла и да е с гръб към него. Свали панталоните си и възбуденият му член опря в дупето на младата жена. Харисън влезе в нея с все сила, а Меган изкрещя и застена. Той не знаеше дали тя стене от болка или от наслада, но всъщност му бе все едно. След малко почувства как скоро ще стигне до оргазъм. Впи пръсти в бедрата на Меган и загледа дупето й, което се поклащаше ритмично под него. Щом младата жена свърши и Харисън усети как стиска члена му във влагалището си, извърна победоносно поглед към портрета на майка си. Свлече се със стон върху Меган и я напълни със семето си.

— Обичам те, обичам те! — прошепна тя.

 

 

Тялото на Харисън потрепери под завивките и той почувства, че му се плаче. Беше затворил очи и не видя кога вратата се е отворила. Но когато Ивлин допря хладната си длан до челото му, той се отърси от унеса.

— Дано не съм те уплашила, скъпи! Върху лицето ти се бе изписала такава мъка!

— Бях се унесъл. Сигурно съм сънувал нещо.

Ивлин му беше донесла вестници. Харисън разлисти броя на „Поуст“. Бележката, че е получил инфаркт, бе поместена на първа страница в долния ляв ъгъл. Той прочете заглавието и първите три абзаца, и остави вестника.

— Както виждам, никой не очаква заради мен държавата да се срине.

— Не се обиждай, Харисън, но ти си много по-важен за мен, отколкото за останалите.

Целуна го по темето и го замилва по бузата. Харисън погледна към слънчевата светлина, струяща през прозореца.

— Дали ще ми предпишат почивка, преди да продължа предизборната кампания?

— Сигурно — отговори жена му.

— Хайде да отидем на Източния бряг.

— Искаш ли? — попита зарадвана жена му.

Чувствата на Харисън към „Роузмънт“ бяха противоречиви. Там неговата любовница беше заченала, но и пак там в същата къща той беше седял като малък върху скута на майка си и беше ухажвал Ивлин.

— Наистина ли искаш да дойда с теб? — попита отново Ивлин, когато той не й отговори.

— Не просто искам, Ив — каза Харисън. — Това е въпрос на живот и смърт.