Включено в книгата
Оригинално заглавие
Enchantress Mine, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 16 гласа)
Сканиране
bobych (2010)
Корекция
plqsak (2012)
Корекция
hrUssI (2012)
Форматиране
in82qh (2012)

Издание:

Бертрис Смол. Чаровнице моя

Американска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, Габрово, 1995

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Галина Димова

ISBN: 954-17-0086-1


Пролог

Бретон, 1056 година

— Детето е копеле, вуйчо, това трябва да бъде обявено публично — Бланш сен Ронан присви устни и твърдите й сини очи се втренчиха в очите на вуйчо й. — Не се омъжих за Сиаран сен Ронан и не дадох съгласието си да живея в Аргоат, за да бъде пренебрегнато детето ми, заради някакво гадно хлапе! — изящните й ръце се заиграха с тъмносинята копринена риза. Мъжът забеляза, че на един от пръстите й имаше златен пръстен, украсен с цветен скъпоценен камък. — Трябва да ми помогнеш, вуйчо! Трябва!

Епископът на Сен Брийо погледна племенницата си и изпита онова чувствено удоволствие, което го обземаше всеки път, когато я погледнеше. Тя беше изключително красива жена. Светлорусата й коса бе прибрана с цветни панделки, кожата й беше бяла и леко розовееше, а очите й имаха цвета на безоблачно небе. За миг той изпита съжаление. Тя бе подходяща за съпруга на крал, но тъй като бе най-малката от децата на сестра му, бе получила и най-малката зестра. Родителите й бяха решили да я изпратят в манастир, но Бланш се бе противопоставила и вуйчо й я бе подкрепял в несъгласието й, защото вярваше, че е твърде красива, за да бъде скрита от очите на хората. Той бе уредил брака й със сен Ронан — мъж с безукорно бретонско потекло и с добро обществено положение, но с малко имоти.

Сиаран сен Ронан бе вдовец с една малка дъщеря от първия си брак. Бланш бе намразила детето още при първата им среща, но бе успяла да прикрие омразата си до сватбата със сен Ронан. Сега тя бе забременяла и въпреки че епископът разбираше загрижеността й, той не бе човек на прибързаните действия. Бланш не можеше просто така да се отърве от доведената си дъщеря и той направи още един опит да я вразуми:

— Бланш, ако детето, което родиш, е син, няма да има никакво съмнение относно неговото положение. Всичко, което дъщерята би получила, е малка зестра. След една-две години тя ще бъде достатъчно голяма, за да се премести в дома на бъдещия си съпруг, където ще бъде отгледана, или пък да бъде изпратена в манастир, и с това въпросът ще бъде уреден. Няма защо да се тревожиш, мило момиче — той протегна дебелата си, набръчкана ръка и я погали по главата: — Ти си само на четиринайсет години и имаш да живееш още много. Няма съмнение, че ще родиш много синове на съпруга си.

— Но Сиаран умира, вуйчо! А Мейрин е неговото първо дете! Ако аз родя дъщеря, тогава Мейрин ще го наследи, а моето дете няма да получи нищо! Не можеш да позволиш да ми направят това, вуйчо! Не можеш! — гласът й бе истеричен. — Аз съм бременна с дъщеря! Тя ми го каза! Помогни ми!

— Никой не може да знае дали детето ще бъде син или дъщеря, преди то да се роди, Бланш. Кой ти каза, че ще родиш момиче? Не вярвам да си слушала приказките на бабичките от селото.

— Мейрин ми го каза, вуйчо. Знаеш, че тя има дарбата да вижда неща, които обикновените хора не могат да видят. Тук, в Бретон, не се отнасяме скептично към тези неща, защото сме потомци на келтите. Преди няколко седмици гадното хлапе ме поздрави сутринта с думите: „Как сте, милейди Бланш? И как е малката ми сестричка?“ Сиаран беше с мен. Взе гадината в ръцете си и я запита: „Значи виждаш сестра, така ли, Мейрин?“, а тя му отговори: „Да, татко. Сестра е и ще бъде красива като лейди Бланш“.

Епископът се отпусна в стола и се замисли над думите на племенницата си. Църквата не одобряваше пророчествата, но както Бланш му бе напомнила, хората тук бяха бретонци. Те произлизаха от келтската раса и независимо от мнението на Църквата по въпроса, бретонците вярваха в пророческите дарби. Знаеше се, че доведената дъщеря на племенницата му притежава такава дарба, въпреки че на своите пет и половина години можеше само невинно да разказва какво вижда, без да може да управлява дарбата си. Ако Сиаран сен Ронан умреше от раните си, а детето на Бланш се окажеше момиче, семейството им със сигурност щеше да загуби земите на сен Ронан, защото по-голямата дъщеря щеше да наследи баща си. Мейрин беше здраво дете и въпреки че епископът не би вдигнал ръка срещу дете, думите на племенницата му не бяха лишени от основание.

— Какво казват лекарите за състоянието на съпруга ти, мило момиче? — запита я той. — Наистина ли смятат, че умира?

— Да — отвърна тя раздразнено. — Състоянието му е отвратително, вуйчо. Вътрешностите му се разлагат. С всеки изминал ден отслабва все повече и докторът смята, че почти няма надежда да оживее. Ще остана вдовица много преди да се роди детето ми, и всичко това само заради глупавата игра на мъжа ми и граф Дьо Кобург! Ще се погрижи ли графът за мен и детето ми след смъртта на Сиаран? Няма! Вината е негова, но не той, а аз трябва да страдам!

— Бланш, Бланш! — опита се да я успокои епископът, като стисна крехкото й рамо с дебелата си ръка. — Сиаран и графът са приятели от детинство и те двамата винаги са играли тази игра, когато графът посещавал Ландерно. Прескачането на рова на замъка от малкото парче земя под стените изисква голямо умение, а в миналото и двамата са падали в рова. За нещастие, този път конят падна върху Сиаран и той нагълта много вода.

— Да — каза Бланш с горчивина, — наистина беше нещастие, вуйчо, но сега аз сама трябва да защищавам детето си. Мейрин трябва да бъде обявена за незаконородена, за да не страда моето дете. Защо трябва да ме интересува какво ще се случи с Мейрин? Тя не е моя! Защо трябва да се грижа за някакво копеле, родено от една ирландска дивачка? Ако изчакам Сиаран да умре, хората могат да кажат, че правя всичко от злоба, но ако ти, вуйчо, ми помогнеш сега, кой ще посмее да оспори решението на Църквата? Ако го направим преди смъртта на съпруга ми и той не протестира, кой друг би се осмелил да ме критикува?

— Сиаран сен Ронан обича дъщеря си, Бланш. Не вярвам той да ти позволи да направиш подобно нещо.

— Сиаран сен Ронан изобщо няма да разбере, вуйчо. Веднага щом Мейрин бъде обявена за незаконородена, аз няма да позволя никой друг, освен мен и най-преданите ми слуги да се доближава до него. За света неговото мълчание ще означава съгласие! — тя се усмихна триумфално на епископа и малките й бели зъби проблеснаха зад розовите устни.

— Какво точно искаш да направя, Бланш? — той разбра, че племенницата му очевидно бе обмислила всичко подробно, и бе впечатлен от решителността й.

— Църквата трябва да обяви, че детето с името Мейрин сен Ронан е незаконородено и следователно не може да наследи имотите на баща си — бе хладният отговор. — Църквата трябва да обяви, че законният наследник на Сиаран сен Ронан е детето, което нося в утробата си.

— И въз основа на какво ще обявим това, Бланш? Не можем да лишим малката Мейрин от наследство без неоспорими доказателства, ако не искаме да бъдем обвинени в незаконно облагодетелстване.

— Вуйчо! Няма никакво доказателство, че съпругът ми изобщо е бил женен за майката на гадното хлапе. Никой в Бретон не е виждал тази жена, която е била ирландка и е умряла в Ирландия, преди Сиаран да я доведе тук. Не съществува обаче нищо, което да доказва всичко това. Детето е било прието, само въз основа на честната дума на съпруга ми.

— Как се е казвала майката? — попита епископът. — Знаеш ли нещо за нея?

— Мер Тир Конъл. Сиаран казва, че е била от кралско потекло, но аз изобщо не го вярвам! Тя вероятно е била някоя селска курва, с която съпругът ми се е забавлявал по време на престоя си в Ирландия. Говори се, че той е бил доста див на младини. Може би тази Мер Тир Конъл наистина е умряла и Сиаран е взел детето, за да го отгледа. Знаеш ли колко е мекушав! Как можем да позволим Ландерно да попадне в ръцете на едно копеле с неизвестен баща, когато аз нося законния наследник на имението?

— Какво е правил барон сен Ронан в Ирландия? — полюбопитства епископът.

— Майката на Сиаран била ирландка. След смъртта на баща му тя се омъжила повторно за свой стар приятел, с когото били израснали заедно в Ирландия. Преди няколко години тя се разболяла и доведеният му баща изпратил да повикат Сиаран, за да бъде с майка си през последните дни от живота й. Съпругът ми твърди, че по време на престоя си се е срещнал с Мер Тир Конъл и се е венчал с нея, но никога не ми е показвал документа за сключване на брака и аз не успях да намеря нищо. Повярвай ми, навсякъде съм търсила.

Епископът се усмихна напрегнато. Той изобщо не се съмняваше, че неговата скъпа Бланш бе направила всичко възможно, за да намери доказателството за законността на първия брак на мъжа си и да го унищожи.

— Съпругът ми твърди, че при раждането на Мейрин тази ирландка била много изтощена — продължи Бланш. — Сиаран се завърнал у дома си, като я оставил да се възстановява, за да може да тръгне на дългото пътуване до Бретон. Мъжът ми отсъствал цяла година и сметнал, че е необходимо да провери имотите си — майка му била починала малко след раждането на детето. Когато се върнал в Ирландия, за да прибере жената и дъщеря й, Мер била мъртва. Сиаран взел Мейрин със себе си. Поне така казва той, вуйчо, но аз мисля, че го казва, само за да защити копелето! Няма никакви свидетели или документи за този брак. Нищо!

— Сигурна ли си, малка моя Бланш? — той си помисли, че ако тя наистина беше права, това означаваше, че е намерила начин да лиши от наследство доведената си дъщеря.

— Напълно съм сигурна, вуйчо — отвърна Бланш твърдо.

— А какво ще кажеш за гиганта ирландец, който охранява детето, мила моя? Той не е ли бил слуга на майката на Мейрин? Може би той знае каква е истината. Говорила ли си с него?

— Дагда ли? Той не може да знае нищо, което би могло да ни послужи, вуйчо. Направо е невероятно колко е глупав. С твоя помощ нищо не би могло да ми попречи!

Епископът на Сен Брийо се усмихна благосклонно на любимата си племенница, докато си мислеше колко е красива. Бланш винаги бе притежавала силно развито чувство за стил. Сините дрехи, в които беше облечена днес, подчертаваха русата й коса и красотата на очите й. Дългата рокля бе малко по-тъмна от елечето, което бе украсено с бродерия от златни нишки и миниатюрни сладководни перлички около врата и ръкавите. Светлорусите й къдрици, пристегнати с лентички от розова коприна, бяха прибрани зад ушите, а на главата й имаше малка диадема от фино злато, украсена с малки, блестящи скъпоценни камъни. Епископът с обич си помисли какво прекрасно момиче е тя и че наистина заслужава да получи само най-доброто от живота.

— Ако си сигурна в това, което ми каза, Бланш — каза той с доброжелателна усмивка, — тогава аз ще се погрижа за уреждането на този малък проблем. За разлика от безгрижния си съпруг, малка моя, ти ще притежаваш документ, подписан и подпечатан, който ще удостоверява истинността на думите ти. Мейрин сен Ронан ще бъде обявена за незаконородена и следователно няма да може да наследи баща си. Земите на Сиаран сен Ронан ще принадлежат само на твоето дете и ти ще ги управляваш, докато това дете се омъжи, ако е момиче, или стане пълнолетно, ако е момче. Това удовлетворява ли те?

Бланш се надигна от стола си и плъзна ръце около врата на вуйчо си, както бе правила много пъти като дете. Усмихвайки се, тя се настани в скута му, като мърдаше предизвикателно задничето си.

— О, вуйчо! — каза тя тихо, докато гледаше дебелото му лице. — Ти винаги си бил толкова добър с мен!

Епископът й се усмихна. Той чувстваше, че се задушава, и когато най-после успя да си поеме дъх, бе завладян от парфюма й с аромат на момина сълза.

— Скъпа Бланш — каза той и потупа изящната й ръчичка. — Как мога да не се отнасям добре с теб? Аз те обожавам и ти много добре знаеш това.

Бланш се наведе към вуйчо си и върхът на острото й езиче се промъкна между розовите й устни и пробягна по месестата му уста. След това тя го целуна, притискайки към него тежките си гърди.

— Нека да бъде, както преди да се преместя в Ландерно, вуйчо — измърка тя срещу устните му. — Люби ме!

Свещеникът започна да диша тежко и учестено. Той вече не можеше да се владее и започна да мачка гърдите на племенницата си със стон на неприкрито желание.

— Ти си бременна и аз не искам да нараня нито теб, нито детето, малка моя Бланш — възпротиви се слабо той.

— Мой най-скъпи вуйчо — прошепна тя в ухото му, — бременността все още не ми личи. Ти няма да ме нараниш, а аз изгарям от желание да ме докосваш! Омъжена съм за един болен и отвратителен човек, който никога не е бил толкова мъжествен с мен, колкото беше ти. Чудя се, защо изобщо е решил да се жени — езикът й започна да ближе вътрешността на ухото му.

— За твое щастие, той наистина реши да се ожени повторно, малка моя. В противен случай сега ти щеше да вехнеш в някой манастир, вместо да живееш в лукс — напомни й епископът и усети как мъжествеността му се надига.

— Но той няма твоя чар, вуйчо! — тя се намуси и прибави: — Ще дойда в покоите ти веднага щом се погрижа всички в замъка да си легнат. Нали ще ми предложиш успокоение в скръбта ми, мой най-скъпи вуйчо?

Сърцето на епископа щеше да се пръсне от възбуда и с всеки изминал миг той усещаше как похотливото му желание расте. Той бе отнел девствеността на племенницата си в изповедалнята, когато тя бе само на дванайсет години. Бланш бе възбуждащо ненаситна. Сега епископът осъзна колко много му бе липсвала след сватбата й със Сиаран сен Ронан. Въпреки че свещеникът не можеше да се оплаче от липса на компаньонки, никоя жена не можеше да го възбуди така, както Бланш. Той протегна ръка, погали племенницата си по бузата и каза набожно:

— Вратата ми е винаги отворена за теб, скъпа племеннице, ако решиш да се изповядаш пред мен по-късно тази вечер.

— С радост ще приема всяко наказание, което ми наложиш, вуйчо — отвърна тя с престорена скромност и напусна малкия кабинет.

Докато излизаше, на устните й заигра триумфална усмивка. Бланш бе уверена в пълния си успех. Тя отрано бе научила, че женското тяло е мощно оръжие във войната между половете. Бланш благодари на Бога и Дева Мария, че я бяха дарили с такъв похотлив вуйчо, защото в противен случай на детето й можеше да се наложи да приема подаяния от малкото копеле. Тя реши, че трябва да се отърве от малката възможно най-бързо. Когато уговорката й с епископа се разчуеше, езиците щяха да се развържат, но нямаше да е за дълго, ако Мейрин я нямаше, за да напомня на хората за извършеното от Бланш. Освен това, кой ли би посмял да вземе страната на гадното хлапе и да се изправи срещу законната вдовица на баща му? Лейди сен Ронан не се интересуваше какво щяха да кажат хората, стига тя и детето й да спечелеха. На устните на Бланш сен Ронан се изписа широка усмивка, но очите й останаха все така студени.