Емилио Салгари
Пленниците на пампасите (1)

„Танаро“

— Още два часа.

— Да, драги приятелю. Морският прилив няма да закъснее много.

— Но товаренето не е привършено.

— Тези моряци са големи мързеливци.

— Мълчи, да не те чуе капитанът.

— Нима не казвам истината? Капитанът ги смята за верни и непокварени хора, а всъщност те приличат на истински безделници.

— Не е имал по-добър избор — отвърна другият, като извади от джоба си една цигара и я запали.

Този разговор се водеше между двама офицери на „Танаро“, италиански кораб, пуснал котва в пристанището Валиарас. Единият от тях се наричаше Балдо, а другият Камерлан. Симпатични младежи на около двадесет и пет години, и двамата високи, енергични и стройни.

Балдо имаше широки и снажни плещи, мускулест врат и кестеняви къдрави коси. Камерлан изглеждаше малко по-дребен. Неговите черни коси бяха пълна противоположност на сините му очи, които гледаха винаги втренчено напред, сякаш искаха да отгатнат това, което се криеше в далечината.

— Погледни онзи моряк! — извика изведнъж Камерлан, искайки да се втурне към капитанското мостче.

— Има опасност да падне.

— Но къде е отишъл майсторът?

— Вместо да работи, той седнал на тази дъска да се люлее — каза Балдо, след като видя моряка, изкачил се върху натрупаните бурета.

— За щастие, товаренето е почти на привършване.

Работата наистина беше към своя край. След два дни непрекъсната работа хамбарите на „Танаро“ бяха пълни с въглища и сандъци с експлозив. Голям брой оръжие, каси с петрол, бурета с катран и хранителни продукти бяха заели свободното място на кораба и капитанът, виждайки, че наближава часът за вдигане на котва, обикаляше палубата, преглеждайки всичко.

Огненожълтото слънце, прикриващо от разкъсани сиви облаци, се спускаше бавно на запад, за да се скрие. Оставаше още половин час до заминаването и целият екипаж се намираше на мястото си, в очакване сигнала за вдигане на котвата.

На вълнолома се беше струпал много народ и множество лодки обикаляха около „Танаро“, поздравявайки екипажа, надвиснал върху перилата.

Последните лъчи на слънцето позлатяваха водата, осветявайки неподвижните дървета и стени покрай пристанището. Изведнъж фантастичното червено кълбо изчезна и небосклонът започна бързо да се помрачава.

Местният климат е по-малко горещ, отколкото се предполага. Средната височина на населените места има температура, равна на тази на низините с умерен климат. Също така и по крайбрежието горещините са по-слаби, отколкото на другите места по същата географска ширина, благодарение на течението, което минава край брега, тласкано от Атлантическия океан към екваториалните морета.

Това течение, наречено Хумболт, в чест на големия пътешественик, който пръв го е открил, раздвижва и носи една течна маса, широка със стотици километри. Югоизточният вятър раздвижва водите на повърхността и близо до брега течната маса от дълбочините изпълва празнините.

Мъглите, които през голяма част от годината запазват крайморските равнини на Перу от горещите слънчеви лъчи, спомагат за понижаване на температурата. През зимата южният вятър понякога е подпомаган от един северен мусон, но това не предизвиква бури и водите на крайбрежието остават, ако не напълно спокойни, то едни от най-тихите на океана. Почти при същите условия се намира и брегът на Чили.

По цялото свое протежение, от границите на Перу до южната част на континента, земята на Чили се издига, за да образува един или повече остри планински върхове на голямата верига на Андите. Планинската система е прекъсната откъм южната страна от тесни фиорди или от стари пресъхнали заливи.

Крайбрежната верига на Чили е напълно определена от Андинската планинска верига, на юг от хълмовете Какабоко, между Сантяго и Валпарас. Тази верига, съставена от твърди скали, тук-таме стръмни и мъчно проходими, има леснодостъпни места. На юг от Валпарас, една от изолираните планини на тази верига, Колигуой, достига 2230 метра височина. Нахерелтена или Големият тигър, гранитна верига, която се простира успоредно с крайбрежието в страната на Арауканите, достига 1500 метра височина. По на юг планинската верига Перада и други крайбрежни върхове достигат средно 600 метра височина. Най-високият връх достига 860 метра. Тези голи и заоблени хълмове откъм страната на морето имат тъжен и монотонен изглед.

Силните земетресения, отбелязани в 1822, 1835, 1837 години в областта на Чили, изместиха целия бряг на Валпарас и отдалечиха морето на едно разстояние от около сто мили. На юг от външния нос земята продължава с остров Килое. Отдалеч се вижда заливът, който навлиза в сушата. В сравнение със съседните места, Килое представя своя по-висок връх откъм западната страна, образувайки продължението на крайбрежната верига от хълмове на височина 600–700 метра.

Почвата постепенно се снишава към източното крайбрежие, т.е. към продължението на средната равнина на Чили и островите. Други островчета са пръснати в теснината, както възвишенията в полето около Сантяго. В архипелага Килое се изчисляват около сто и двадесет острова, но повече на брой са тези, пръснати на юг от архипелага Коное, разделени на второстепенни групи от лабиринт от улеи.

— Намираме се на двеста метра от острова на Робинзон! — извика капитанът.

— В тъмнината прилича на голяма обърната тенджера — забеляза заместникът.

— Не бих искал да варя чорба в тази ваша тенджера — каза капитанът шеговито.

Малко след това, вдигайки ръка, добави:

— Но ние се движим като костенурки.

— Да засилим ли?

— Разбира се, повикайте майстора и му кажете, че след десет минути искам да се движим с удвоена скорост.

— Мисля, че майсторът е в кабината си и има температура.

— По дяволите! Пак се е напил.

— Не, капитане. От няколко дни той се чувствува зле.

— Добре, оставям на вас.

„Танаро“, който плаваше сравнително бързо, след даденото нареждане започна да пори вълните със стремглава бързина. Вятърът беше благоприятен и течението Хумболт подпомагаше пътуването. Капитанът се беше изкачил на мостчето и с удоволствие наблюдаваше бързото плаване към нос Хорн.

— Каква великолепна нощ! — извика гласно той.

Корабът се плъзгаше леко върху повърхността на морето. Луната закъсняваше да се появи, скрита зад гъсти облаци, но по всичко личеше, че тя скоро ще изпъкне със своя блясък.

— Какво виждате напред? — попита капитанът кормчията.

— Една светла точка, която се движи.

— Трябва да е някоя рибарска колиба.

— Или някое пиратско скривалище — се осмели да каже кормчията.

— Дявол да го вземе! Трябва да си отваряме очите.

— Едва ли има две мили дотам.

— Проклети кучета! Да не ни изиграят?

Светлата точка плаваше над водата като съмнителен огън и от време на време угасваше, за да се появи по-далече, по-жива и неспокойна.

— Няма съмнение, това е един подозрителен знак — каза капитанът.

— Ще трябва да завием на запад.

— В никакъв случай! Дори и да знаем, че ще изгубя главата си. Карайте направо на юг.

Кормчията изпълни нареждането, докато капитанът пъхаше два големи пищова в кожения си колан, след като се увери, че са в пълна изправност. В този момент Балдо и Камерлан напуснаха задната част на кораба и с големи крачки се отправиха към капитана.

— Да се приготвим за нападение — каза Камерлан.

— И вие ли сте на това мнение?

— Несъмнено, капитане.

— Гръм и мълния! Не виждам вече сигнал.

— Скрил се е зад някоя скала.

— Всички на палубата! — отекна гласът на капитана.

Осемдесетте моряци, които образуваха екипажа на „Танаро“, се събраха край стената в пълна бойна готовност. В това време Камерлан и Балдо проверяваха въжетата и спасителните лодки. Тъмнината затрудняваше твърде много всяко действие. От плаващата светлина нямаше никаква следа. Капитанът изследваше морето с невероятна упоритост, скърцайки със зъби срещу тъмнината, която му пречеше да види противниците.

— Пуснете в морето една лодка!

— Капитане, какво намерение имате?

— Зная аз какво правя. Мълчете.

— Позволете ми да възразя. Честта за откриването на неприятеля трябва да бъде ваша, моя и на Балдо — забеляза Камерлан.

Без да отговори, капитанът премина палубата, оглеждайки своите хора. Всички бяха готови с вяра и ентусиазъм да се жертват при даден знак.

— Да бъде както вие искате — каза след това той на Камерлан.

Двамата офицери се спуснаха в морето и се отправиха с лодката към скалите. Връщайки се на борда след двучасово обикаляне, те докладваха за всичко на капитана, който ги похвали за проявената от тях смелост и енергия.

„Танаро“ продължи своя път, и сутринта, с първите лъчи на изгряващото слънце, достига нос Хорн. Вятърът беше намалял, но от време на време разбиващите се в кораба вълни показваха, че ще задуха противоположен вятър.

Изправен до предната част на кораба, капитанът разговаряше оживено с Балдо и Камерлан. Изведнъж „Танаро“ се наклони надясно, след това наляво. Капитанът поклати ядосано глава и след малко каза тихо:

— Трябва да се избягва всяко опасно движение — и хвърляйки поглед на уредите, които отбелязваха движението на вятъра, застана до лоста на кормилото.

След няколко минути корабът се намери вън от бурните въздушни течения и се отправи на североизток. Но след два часа пътуване изведнъж се появи вятър и платната се изпокъсаха, увисвайки като парцали по мачтите.

— Кой ни изпраща това неспокойствие?

— Трябваше да се предвиди — забеляза капитанът.

— Сбогом. Ще легнем да поспим.

— Изглежда, като че ли се намираме в някое блато.

— Внимавайте, че вятърът ни тласка на юг.

— По дяволите! — промълви капитанът, слизайки по стълбата на капитанското мостче, за да се разхожда на палубата. След малко той видя двамата офицери.

— Капитане, да използваме времето в нещо — каза Балдо.

— По какъв начин?

— Като отидем на лов за пингвини.

— Брегът е далече — каза капитанът, поглеждайки с бинокъла си към една група скали, високи десетина метра. По тях бяха накацали много птици. После добави: — Идете. Ние ще ви чакаме.

Балдо и Камерлан се качиха на една лодка и изпратени с пожелания от целия екипаж, се отправиха към скалите. Бяха взели един сандък с храна и няколкостотин патрона за пушките, смятайки да се върнат на борда с пълна лодка пингвини.

За нещастие, след четвърт час големи черни облаци се надвесиха над морето.

— Ще има буря — извика Балдо.

— Нашата кожа е здрава — каза Камерлан.

— Хайде, дръж по-здраво веслата.

— А ти бъди готов с пушката.

Лодката започна да лети. Гребейки усилено, за да избегнат бурните вълни, те успяха да се доближат до скалите. Изведнъж Камерлан пусна веслата и с два изстрела на пушката си уби два пингвина.

— Ето закуската! — извика той, грабвайки веслата.

— Царска закуска.

— Още петдесет метра!

Вятърът духаше страшно, вълните блъскаха лодката наляво и надясно и първите светкавици разкъсваха тъмните облаци.

— Трябва да стигнем до брега, иначе сме изгубени.

— Дявол да го вземе, що за борба е това?

— Цяла нощ ще се разправяме с тази буря.

— А корабът, къде е?

— Зад гърба ти, прави усилия да се приближи.

Недалече от тях тъмният силует на кораба се люлееше между вълните. С отчаяни усилия двамата офицери движеха веслата, но развълнуваното море парализираше всички техни усилия. „Танаро“ вместо да се приближава, сякаш все повече и повече се отдалечаваше, тласкан от яростните вълни.

— Внимавай, Балдо! — извика изведнъж Камерлан, хващайки се за носа на лодката.

Една грамадна вълна, която, след като се блъсна в скалите, връщайки се обратно, заля лодката и я потопи. Балдо и Камерлан с плуване успяха да достигнат най-близката скала, докато небето, осветявано от светкавиците, кънтеше над безкрайния океан.