Вячеслав Шишков
Угрюм река (125)

1

— Може ли? — И в кабинета на кулата влезе, лъщящ като стъклено кълбо на слънце, Фьодор Степанич Амбреев. — Е… Мили мой Прохор Петрович… Мисията е изпълнена. Можеш да смяташ, че животът ти е вън от всяка опасност. Най-после Ибрахим-Оглу е убит.

— Как? — скочи Прохор. Изведнъж цялото му лице се набръчка в гримаса на неудържима радост; той прегърна силно изправника и закрачи из кабинета, като стъпваше твърдо и отсечено.

— Къде е? Къде е трупът? — препираше той лъхтящия Фьодор Степанич.

— Заровен е.

— Изрови го и ми го докарай тук! Искам лично да се убедя.

— За съжаление, той е обезглавен. — Седналият изправник се наведе, пъхна мускулестите си ръце между разкрачените дебели крака; бръснатото му джунесто лице напомняше муцуна на мопс. — Следих го повече от две седмици. Бях спиртоносец, почерпих ги с хубав спирт с приспивателно. В дола при Ръждивото изворче. Наистина черкезинът и още четирима бандити не пиха… Нощ. Аз се отдалечих тихичко от огъня, дадох три изстрела и моите долетяха. Четиримата трезви се метнаха на конете, с тях и Ибрахим, офейкаха в гъсталака. Ние по петите им! Престрелка. На развиделяване намерихме убития черкезин. Разбойниците го бяха оставили, но главата му, дяволите, бяха взели със себе си. Търкаляше се гол. Ръцете му сгърчени. В едната ръка ханджара. Ей този на̀ ханджар… Кавказки. — Фьодор Степанич извади от чантата си един ханджар и го подаде на Прохор.

— Познавам го… Неговият ханджар е — погледна бегло Прохор смъртоносното оръжие, седна до масата и като зарови пръсти в косата си, се замисли мрачно.

— Да, да… Неговият, неговият ханджар е, веднага го познах. Спомням си го — бърбореше той в пространството, сетне удари с юмрук по масата и закрещя с остър нечовешки глас като трагик на сцената. — Да се изрови!! Да се докара тука! Да се изгори! С пепелта му да се зареди топът и да се изстреля както с праха на Митка-лъжецаря!

— Слушам.

Заобиколените с тъмни сенки, дълбоко хлътнали очи на Прохор Петрович се облещиха и избухнаха като барут, но тутакси угаснаха. Отпуши шишенцето с мастилото, разклати го, помириса го.

Изправникът се взираше проницателно в Прохор.

— Не бях те виждал отдавна, Прохор Петрович. Изменил си се много. Отслабнал си. Боледуваш ли?

— Да, боледувам… — преглътна Прохор слюнката си и наведе глава. Мигаше често, като че се канеше да заплаче. Стоеше до ъгъла на масата и машинално движеше пръст по нея. — Боледувам, братко, боледувам. — Той вдигна глава и каза разпалено: — Не толкова аз, колкото всички те боледуват. А аз съм почти здрав… — Той криеше очите си от изправника. Погледът му смутено играеше, рееше се в пустотата, подскачаше от предмет на предмет. И изведнъж — стоп! — телеграмите.

— Да беше си починал, Прохор Петрович.

— Да, май че трябваше… Виждаш ли? Чети… Протестират полиците… От Москва… от Питер. А аз — пет пари не давам. Нека… Дяволи, скотове! А ето още една… От Московската търговска банка: „В случай, че не изплатите два пъти отсрочваните вноски към нашата банка, механическият ви завод ще бъде продаден изцяло на търг“. Заканват ми се, гадовете. А откъде да взема? Аз съм пуснал към седем милиона в работа. А тя, мръсницата, не иска да даде… А е гъбава с пари, тази проститутка… — Той говореше със замиращ шепот, чорлавата му глава беше наведена ниско, върху телеграмите капеха сълзи.

Наведен, изправникът покорно сумтеше. Очите му играеха лукаво и при радост, и при скръб.

— Пет пари не давам, пет пари не давам!… Само да се оправя… Всичко ще си възвърна… Милиард ще имам, цял милиард, цял милиард — пресипнало шепнеше Прохор Петрович, като се секнеше. И — силно, с алчност в гласа запита: — Нямаш ли водка у себе си, Фьодор? Не ми дават…

След разстрела на работниците дякон Ферапонт някак цял се разглоби душевно, загуби опора в живота: и за Прохор му беше жал по човешки, и ясно виждаше, че Прохор тиранизира народа, че е враг на народа и народът го мрази. Дяконът от скръб престана да се занимава с ковачество, взе да се замисля за своя собствен живот — взе, глупакът, че от работник стана „духовник“ — започна да размишлява върху живота изобщо.

И му се стори, че животът му от прост и ясен ненужно се е усложнил — отделил се беше от единия бряг, но не беше намерил пристанище на другия. Сега е чужд тук на всички: като недоук, отец Александър едва го поглежда, а бившите му приятели работниците странят от него. Семейният живот също му се виждаше несполучлив: Манечка е глупава, Манечка не е хубава, Манечка е безплодна.

Ех, какъвто е снажен, да имаше вместо тоя дребосък Манечка някоя жена като едра кобила, ей такваз една държелива на пиене, двама да не могат да я обхванат…

„Не, братко Ферапошка, не е то така, съвсем не е така — разсъждаваше той, като пушеше на прага с циганската си, колкото пестник, лула и изпускаше пушека през пролуката на полуотворената врата. — Ще взема да зарежа всичко, ще отида при разбойниците, главорез ще стана, ще го ударя на голямо пиянство“. Ту му се привижда, че е първи протодякон в Исаакиевската катедрала, че на царския празник е гръмнал „за многая лета“, че самият цар се олюлял и закашлял, а народът, като от топ, се натъркалял долу, че като си поел дъх, царят го поканил в двореца на вечеря, там Ферапонт уж се „здрависал за ръка“ с царицата и с цялото императорско семейство, че царят се чукнал с него, потупал го по рамото и рекъл: „Слушай, отче протодяконе, ти си ми много симпатичен дори, разведи се по-скоро с Манечка, аз в синода писмо ще дам и си избери за жена, която щеш, от моите камериерки — ако щеш Маша, ако щеш Глаша, ако щеш Ана Ярославна, всички княгини превелики“.

Дяконът чак примижа от такава мечта и сърцето му започна да се усмихва, като на голяма мечка в сладък пчелин. Той смукна от лулата, цръкна през зъби и чукна лулата в тока на еднопудовия си ботуш. „Глупак — мислеше мрачно той, като гледаше изкриво как пъргавата Манечка шета около печката. — Затам ли съм аз, неукият глупак? Де ще ме пусне в Питер отец Александър?“

Наистина отец Александър предлага на Ферапонт да се учи на четмо и писмо, дори почна и да го учи, но много проста е главата на Ферапонт, пък и омръзнаха му всички тези „паче“ и „обаче“. Майната им!…

„А за Прохор Петрович ми е жал. Ех, жал ми е!… Беше голям човек и на̀ — побърка се“. Неотдавна дяконът замъкна при него под расото цяла дамаджанка. Нито докторът, нито лакеят, слава богу, не забелязаха. Ама и тези мошеници докторчетата, правичката да си кажем, само мъчат господаря: че как така може един човек, който обича да си пийва, без водка да си живее живота?

Взе да пиянствува и самият дякон Ферапонт. Дяконицата го следеше зорко, вземаше му водката. За да не огорчава клетата дебеланка Манечка — все пак Ферапонт я обичаше, — всеки път, когато настъпваше периодът на запоя, той се връзваше с верига, прикована до кревата за една желязна халка, заключваше веригата с ключ, даваше ключа на Манечка, лягаше на кревата и стиснал зъби, мъчително мучеше. Като виждаше страданията му, Манечка насълзена освобождаваше мъжа си и му поднасяше чашка кантарионова ракия със солени гъби-млечници.

— Вземи, миличък, оплакни грешната си душица и вече не пий, миличък.

Дяконът глътваше питието, удряше се с пестник в гърдите и викаше:

— Манечка! Ей сега ще се помоля на бога да ме избави от това отровно биле.

Коленичеше пред шкафчето с иконостаса в ъгъла (в шкафа се пазеха свещи, просфори, църковният зехтин, разни парцали). Манечка запалваше кандилото, дяконът започваше да се моли горещо, с въздишки.

И щом Манечка изчезнеше зад вратата — дяконът запълзяваше пъргаво до светото шкафче, отваряше вратичката, грабваше скритата сред парцалаците водка и гълташе от гърлото на стъклото до насита. Манечка поскърцва в пруста по дъските на пода. Мавечка влиза. Всичко е наред: устремил своя потъмнял лик в светлия зрак на Христа и благочестиво скръстил ръце на гърди, дяконът се моли коленопреклонно. Манечка се радва, радва се и дяконът. Той се моли дълго, до кървава пот. Манечка постоянно излиза по домакински работи — ракията намалява. Дяконът се моли час, два, богобоязливата Манечка сама се осенява със светия кръст на минаване и говори умилно:

— Хубаво де, стига… Ставай, ще те целуна, меченце мое невчесано.

Но дяконът вече няма сили да се изправи, той се просва на пода като огромна жаба, удря главата си в пода и мърмори:

— Няма да се изправя, няма да се изправя, докато не изплача със сълзи цялата си скръб! Вскую клаташася!… — и направо на пода текат като ручеи сълзите на покаянието.

* * *

Отец Александър записваше в дневника си:

„17 септември. Сутринта застудяване. От покривите висулки. Вчера замина господин инженер Протасов. Неизповедими са пътищата човешки. Канеше се за Урал, а наместо това екстрено отпътува за Санкт-Петербург, при професор Астапов, хирурга. Нашите местни ескулаповци И. И. Терентиев и А. Х. Аперцепциус поставиха диагноза — рак на черния дроб. Коварната болест, разрушавайки незабелязано организма, се е промъкнала съвсем внезапно, като крадец нощем. Тежко нам, слабите, безпомощните, иже во власти бога сут! Разделихме се приятелски. Прегърнах го, пожелах му да стигне тихо пристанище, но не посмях да благословя безверника. Ала в своите молитви ще споменавам боледуващия Андрей при всяка служба. Още не се знае къде ще бъда аз и къде ще бъде той отвъд живота. Съдът господен не е наш и оценката на човешките дела е друга. И може би на Страшния съд мнозина ще кажат зачудени: «Господи! Защо осъди мен, праведния, а пияницата, а престъпника помилва?» И може да се случи да възкликна с гласом велиим: «Господи, оправдай мене, невинния!»

20 септември. С прискърбие забелязвам, че Нина Яковлевна е разтревожена от болестта на Протасов много повече, отколкото от болестта на мъжа си. Струва ми се, готви се да замине за Питер, за да протече операцията на болния Протасов в нейно близко присъствие. Сие естествено е човеколюбиво, но греховно, тъй като тя поставя своя втори дълг по-високо от първия. В очите й, в движенията, в думите и постъпките й забелязвам вътрешна тежка борба. Мъча се да й влияя внимателно, за да не засегна болните струни на сърцето й. Моля се за нея дълбоко.

29 септември. Болестта на Прохор Петрович се колебае между някакви граници. Ту е здрав и деен, ту изведнъж «го прихванат». Лекарят-психиатър, който получава по сто рубли на ден, само разперва ръце и казва, че още не му са ясни всички етапи на болестта. Не ми се иска да осъждам този премъдър лекар, но… А според мен, от гледна точка на профана, болестта на Прохор Петрович, този езичник-християнин, не е болест физическа, сиреч заболяване на различните мозъчни центрове и на самата тъкан на мозъка, а наистина просто помътняване на душата. Неговата душа, според израза на мъдрите селяци, «гние».

И излиза така, че ако е помътнял кристалинът на окото или в очите зрее перде, никакви компреси, капки и очила не са в сила да помогнат на болния. Трябва да се махне пердето и слепият ще прогледа. Така и от помътнялата душа на Прохор Петрович трябва да се махне ослепяващото перде и душата му ще прогледне. Но как и какво именно трябва да се махне от душата на болния — умът ми не стига. Моля се за раба божи Прохор.

Вчера, в три часа през деня — прости ме, господи, за усмивката, — се случи наистина нещо безсмислено, глупаво смешно. От тайгата беше докаран обезглавеният гол труп на черкезина Ибрахим-Оглу. Трупът беше опознат от изправника, следователя и Прохор Петрович. Съставен бе протокол. Стече се народ, беше празник. На площада запалиха огън, хвърлиха трупа в пламъците. Заповядано беше да бият тържествено всички камбани (въпреки моята забрана). Счукаха полуизтлелите кости, праха, замъкнаха към кулата, насипаха го в дулото на топа и дадоха изстрел към Угрюм-река. Сияещите Прохор Петрович и изправникът потриваха ръце от удоволствие. На стражарите беше дадена награда, а на народа търкулнато буре водка. Топовна стрелба и ликуване. Изобщо, нещо като езически древноруски помен. А сред народа се носи упорит слух, че в същото това време Ибрахим-Оглу преспокойно си седял в края на селището у кръчмарката Феня и също си пийвал водчица, но за здраве, а не за упокой. Наистина непроверен слух, но доста вероятен.

30 септември. Застудяването продължава. Проточиха се на юг закъснелите лебеди. Моята старица прислужница ми накърши цяла кошница сладка офика. Вкусен и полезен плод. Връщам се към неотдавнашното събитие. Кръчмарката Феня — жена развратна, безбожна, наистина грешна щерка на Вавилон — при разпита отказа да признае, че при нея е бил черкезинът, но при по-силно сплашване (шибали я до кръв с камшици, струва ми се) все пак признала, че при нея нощувало някакво глухонямо джудже и че джуджето «точи нож за Прохор и се заканва да очисти изправника». Държат кръчмарката затворена. Струва ми се, няма да се размине затворът. Джуджето е изчезнало безследно и според слуховете, то е в шайката на крадците и разбойниците“.