Стивън Кинг
Стрелецът (3) (Тъмната кула I)

Оракулът и планините

Момчето откри оракула и това едва не му струва живота.

Някакъв неясен инстинкт накара Стрелеца да се събуди сред кадифено нежната тъмнина, която се бе спуснала върху им като воал. Това се случи, когато двамата с Джейк достигнаха обраслия с трева оазис отвъд първата верига хълмове. Дори в каменистото подножие, което изкачиха с огромни мъки под убийствените лъчи на слънцето, до тях достигаше песента на щурчетата, които свиреха в тревата. Стрелецът бе спокоен, а момчето поне се преструваше на невъзмутимо, поставило непроницаема маска на лицето си, което караше спътника му да се гордее с него. Но Джейк не успяваше да скрие дивия плам в очите си, които бяха белезникави и втренчени, очи на жребец, подушил вода, но възпрян от въображаеми окови. Приличаше на кон, който ще се подчини само ако към него проявят разбиране, а не се опитват да го пришпорват. Стрелецът разбираше състоянието на Джейк, тъй като песента на щурците влудяваше самия него. Ръцете го сърбяха, а коленете му сякаш щяха да се разпаднат на хиляди късчета.

Слънцето ги напичаше през целия им път. Дори когато почервеня с идването на залеза, то продължи да ги следва, да прониква през клисурите, да ги ослепява и да изгаря всяка капчица пот.

Сетне се появи трева: първо пожълтели туфи, вкопчили се в неплодородната почва, до които едва достигаше оскъдната влага на отичащите се води. По-нагоре растеше италианско просо, отначало разпръснато тук-там, сетне свежо, избуяло… после за пръв път вдишаха сладкия мирис на истинска трева, примесена с тимотейка, която растеше в сянката на елите. Стрелецът видя кафеникав силует да се носи в дъгообразни скокове. Извади револверите, стреля и уби заека, преди още Джейк да успее да извика от изненада. Миг по-късно бе прибрал оръжията си в кобурите.

— Тук — рече.

По-нагоре гъст върбалак заменяше тревата; видът на горичката бе направо шокиращ след изпепелената стерилност на пустинята. Наоколо трябваше да има извор, дори няколко, край тях щеше да е още по-хладно, но за предпочитане бе да останат на открито. Момчето бе на края на силите си, а и съществуваше опасност сред гъстата сянка на гората да се спотайват прилепи-вампири. Прилепите можеха да нарушат съня на хлапето и ако наистина бяха вампири, двамата нямаше да се събудят… поне не в този свят.

Момчето каза:

— Ще събера малко съчки.

Стрелецът се усмихна.

— Недей. Седни, Джейк? Чии думи бяха това? На някоя жена ли?

Момчето се подчини. Когато Стрелецът се върна, то бе заспало на тревата. Огромна богомолка пълзеше по косата му. Стрелецът стъкми огън и отиде да потърси вода.

Върбовата джунгла се оказа далеч по-обширна и по-заплетена, отколкото бе предполагал. Все пак той успя да открие извор, „охраняван“ от жаби. Напълни един от меховете… сетне спря. Звуците, които изпълваха гората, събудиха тревожна чувственост, която само Алис, жената, с която бе спал в Тул, бе успявала да изкара на повърхността. В края на краищата чувствеността и сексът бяха братовчеди. Приписа всичко това на резкия контраст с пустинята. Нежната тъмнина сякаш галеше тялото му.

Върна се в лагера и одра заека, докато водата завираше над огъня. Сготвен с остатъка от консервите им, заекът се превърна в превъзходна яхния. Стрелецът събуди Джейк и го загледа как яде сънено, но лакомо.

— Ще останем тук и утре — каза му.

— Но човекът, когото преследваш… онзи свещеник…

— Не е свещеник. Не се притеснявай. Ще го хванем.

— Откъде си толкова сигурен?

Стрелецът само поклати глава. Беше абсолютно сигурен… но дали това бе за добро?

След вечерята изми консервените кутии, от които се бяха хранили (наслаждавайки се на разточителството, с което хабеше вода); когато се върна, видя, че Джейк е заспал отново. Усети познатото вълнение в гърдите си, което свързваше единствено с Кътбърт. Кътбърт бе на възрастта на Роланд, но изглеждаше доста по-малък от него.

Цигарата му догоря и той я хвърли в огъня. Загледа се в ясния жълт пламък, толкова различен, толкова по-чист от онзи, който се получаваше при горенето на дяволска трева. Въздухът бе приятно хладен. Стрелецът легна с гръб към огъня. Далеч оттук, някъде отвъд клисурата, дочу грохота на разразила се буря. Заспа. И засънува.

 

Сюзан, неговата любима, умираше пред очите му:

Докато я наблюдаваше, по двама селяци държаха ръцете му, вратът му бе заклещен в огромна, ръждива желязна халка, а тя умираше. Дори през тежкото зловоние на огъня Роланд усещаше мириса на влага, който се разнасяше от дупката… и проумяваше собствената си лудост. Сюзан, красивото момиче, което седеше на прозореца, дъщерята на търговеца на коне.

Тя започна да почернява, пламъците напукваха кожата й.

— Момчето! — пищеше. — Роланд, момчето!

Той се извърна и повлече пазачите си. Халката се впи във врата му и Роланд чу сподавения вик, който излезе от собственото му гърло. Във въздуха се разнесе гадният, сладникав мирис на печено месо.

Момчето го наблюдаваше от прозорец високо над двора, същия прозорец, на който Сюзан, жената, превърнала го в мъж, бе седяла и бе пяла стари песни като „Хей, Джуд“, „Надолу по пътя“ и „Сто левги до Бенбъри Крос“. Момчето стоеше на прозореца яг гледаше от високо като алабастрова статуя на светец в катедрала. Погледът му бе безжизнен. Копие пронизваше челото му.

Стрелецът нададе сподавен вик, който разтърси цялото му тяло и който бележеше началото на собствената му лудост.

— Нннннннннн…

 

Роланд нададе вик, щом усети, че огънят го опърли. Изправи се рязко в мрака; все още не се отърсил от кошмара, който го задушаваше като желязната халка. При мятането си насън бе поставил ръка върху тлеещата жарава. Поднесе длан към лицето си, усещаше как сънят си отива, оставяйки само бездиханната фигура на Джейк, тебеширенобяла, светец сред демони…

— Нннннннннн…

Огледа се в мистичния мрак, в който бе потънала върбовата гора; стискаше револверите, готови за стрелба. Последните проблясъци на огъня превръщаха очите му в червени амбразури.

— Нннннннннн…

Джейк.

Стрелецът стана и се затича. Луната бе изгряла и той успя да проследи стъпките на момчето в падналата роса. Гмурна се под върбовите клони, преджапа извора, изкачи се на другия бряг, подхлъзна се на мократа трева (попиваше влагата с цялото си тяло). Върбовите клонки го шибаха през лицето. Дърветата тук бяха по-големи, короните им скриваха луната. Стволовете им хвърляха причудливи сенки. Тревата достигаше до гърдите му. Полуизгнили паднали клони пропукваха под краката му. Спря за миг, вдигна глава и подуши въздуха. Ветрецът му помогна. Момчето миришеше лошо, всъщност и двамата направо воняха. Ноздрите му се разшириха като на маймуна. Не можеше да сгреши макар и едва доловимия мирис на пот. Хукна през гъсталака, образуван от трева, къпини и паднали клони, през тунел от върби и смрадлики. Отри рамо в дърво, обрасло в мъх.

Проправи си път през последната барикада от върби и излезе на полянка, откъдето се откриваше изглед към най-стръмния връх в околността, чиято бяла шапка се мержелееше на недостижима височина.

Озова се пред окръжност от високи черни камъни, които лунната светлина превръщаше в сюрреалистичен капан за животни. В средата имаше каменна маса… или по-скоро олтар. Много стар олтар, поддържан от масивна базалтова колона.

Момчето стоеше пред олтара. Цялото трепереше. Ръцете му се тресяха, сякаш през тях минаваше ток. Стрелецът извика рязко името му и Джейк отвърна с пренебрежителен жест. Лицето му изглеждаше едновременно уплашено и възбудено. Имаше и още нещо.

Мъжът пристъпи в кръга и Джейк изпищя, отскочи ужасен и вдигна ръце. На лицето му бяха изписани страх и ужас, беше изкривено в мъчителна гримаса на удоволствие.

Стрелецът усети въздействието му — духът на оракула, злият дух. Зави му се свят, езикът му надебеля и стана свръхчувствителен дори към слюнката, която го обвиваше.

Не се замисли и извади прогнилата челюст от джоба, където я носеше още от намирането й в бърлогата на Говорещия демон от крайпътната станция. Не се страхуваше да действа, ръководен единствено от инстинкта си. Вдигна челюстта, замръзнала в праисторическа усмивка, протегна другата си ръка с насочени напред показалец и кутре — древния знак, закрила срещу злото.

Сякаш с едно изщракване с пръсти някой го бе лишил от всякакви чувства.

Джейк отново изпищя.

Стрелецът се приближи до него и поднесе челюстта пред замаяния му поглед. Писък на агония. Момчето се опита да отмести очи, но безуспешно. Те внезапно се забелиха и Джейк припадна. Тялото му се отпусна и той се строполи на земята, едната му ръка почти докосваше олтара. Стрелецът приклекна и го повдигна. Момчето бе учудващо леко, като ноемврийско листо, носено от сухия вятър на пустинята.

Роланд усещаше присъствието на духа, който обитаваше този каменен кръг и беснееше в ревнив гняв. Когато излезе извън окръжността, усещането за разочарование и ревност изчезна. Той понесе Джейк към лагера. Преди да го достигне, припадналото момче дълбоко заспа. Стрелецът спря за миг край останките от огъня им. Лунната светлина, озарила лицето на Джейк, му придаваше вид на статуя на светец, излъчваща недостижима алабастрова чистота и непорочност. Внезапно прегърна момчето; съзнаваше, че го е обикнал. И в същото време му се струваше, че долавя някъде от висините смеха на мъжа в черно.

Събудиха го виковете на Джейк. Той го бе завързал здраво за един от жилавите храсти, които растяха наблизо, а момчето бе гладно и ядосано.

— Защо си ме завързал? — попита възмутено то, докато Стрелецът разхлабваше стегнатия възел на одеялото. — Нямаше да избягам!

— Но избяга — отвърна му и изражението на хлапака го накара да се усмихне. — Наложи се да тръгна след теб. Ти си сомнамбул.

— Така ли?

Стрелецът кимна и внезапно извади челюстта. Поднесе я пред лицето на Джейк, който примигна, извърна поглед и вдигна ръка.

— Виждаш ли я?

Той кимна объркано.

— Сега трябва да се отдалеча за малко. Може да отсъствам и целия ден. Слушай ме внимателно. Това, което ще ти кажа, е важно. Ако слънцето залезе, а аз още не съм се върнал…

Страх пробяга по лицето на Джейк.

— Изоставяш ме, нали? Стрелецът само го погледна.

— Не — каза момчето след секунда. — Сигурно греша.

— Искам да стоиш тук, докато ме няма. Ако се почувстваш странно — по какъвто и да било начин — вземи тази кост и я дръж в ръцете си.

Омраза и отвращение, придружени от объркване, се смесиха на лицето на Джейк.

— Не мога… Просто не мога…

— Можеш. Трябва да го направиш. Особено следобед. Важно е. Разбра ли?

— Защо ме оставяш сам?

— Налага се.

Отново улови странния стоманен блясък в очите на момчето, също толкова загадъчен, както и историята, която му бе разказало за пристигането си от онзи град с високи сгради, които едва ли не достигали небето.

— Добре — промълви хлапето.

Стрелецът внимателно сложи челюстта на земята край останките от огъня; тя се хилеше сред тревата като някакъв ерозирал фосил, озарен от слънчева светлина след пет хиляди години в мрак. Джейк не я погледна. Лицето му бе бледо и тъжно. Стрелецът се запита дали няма им е от полза, ако приспи момчето и го разпита, но сетне реши, че не си заслужава. Беше сигурен, че духът от каменния кръг е демон, а освен това и оракул. Демон без материална форма, само неопределена сексуална аура. Запита се дали това не е душата на Силвия Питстън, огромната жена, чието религиозно умопомрачение бе довело до кръвопролитието в Тул… но знаеше, че не е тя. Камъните от кръга бяха много стари, този демон бе завладял своята територия в далечните праисторически времена. Стрелецът познаваше добре говорещите демони и не смяташе, че на момчето ще му се наложи да използва челюстта талисман. Гласът и мислите на оракула щяха да бъдат заети със самия него. Стрелецът трябваше да научи истината въпреки риска… а рискът беше огромен. Нуждаеше се отчаяно от истината — заради себе си и заради Джейк.

Отвори кесията си с тютюн и порови из нея. Разбута натрошените сухи листа, докато откри миниатюрна вещ, увита в късче бяла хартия. Претегли я в дланта си, погледът му се рееше в небесата. Сетне разтвори хартията и извади малко бяло хапче, чиито ръбове се бяха протрили по време на пътуването.

Джейк го погледна любопитно.

— Какво е това?

Той се засмя.

— Философският камък. Според историята, която Корт ни разказваше, Старите Богове се изпикали насред пустинята и така се появил мескалинът^[1].

Джейк изглеждаше объркан.

— Хапче — отвърна Стрелецът. — Но не от онези, които те приспиват. Това те възбужда за известно време.

— Като ЛСД — съгласи се внезапно момчето, макар да беше смутено.

— Какво е това?

— Не зная — отвърна Джейк. — Просто ми изскочи… Мисля, че дойде от… ти знаеш, от преди…

Стрелецът кимна, макар да изпитваше съмнения. Никога не бе чувал да сравняват мескалина с ЛСД, дори и в старите книги на Мартин.

— Ще ти навреди ли? — попита момчето.

— Никога не съм имал проблеми. — Той избегна директния отговор.

— Не ми харесва.

— Няма страшно.

Мъжът приклекна пред меха, отпи глътка вода и пое хапчето. Както винаги почувства мигновеното му въздействие още в устата си; тя сякаш се напълни със слюнка. Седна край угасналия огън.

— Кога ще се случи нещо? — полюбопитства Джейк.

— След известно време. Стой мирен.

И така момчето закротува, наблюдавайки с неприкрито подозрение ритуала по почистване на оръжията, с който се зае Стрелецът.

Щом ги извади от кобурите, той каза:

— Ризата ти, Джейк. Свали я и ми я дай.

Момчето неохотно съблече избелялата си риза и му я подаде.

Той извади иглата, която носеше затъкната в един от страничните шевове на джинсите си, и конеца, който бе навил в празна гилза, пъхната в патрондаша му. Започна да шие съдрания ръкав на ризата. Когато приключи и подаде дрехата на момчето, усети въздействието на мескалина — стомахът му се сви на топка, заболяха го мускулите по цялото тяло.

— Трябва да тръгвам — каза и стана.

Момчето се надигна, лицето му изразяваше загриженост; сетне се отпусна на земята и каза:

— Пази се. Моля те.

— Не забравяй челюстта — отвърна му. Когато мина покрай него, постави ръка на главата му и разроши русолявите му коси. Жестът го стресна и го накара да се засмее. Джейк го проследи с тревожна усмивка, докато той изчезна в гъстия върбалак.

Стрелецът се насочи право към каменния кръг, като се отби единствено да отпие глътка студена вода от изворчето. Видя отражението си в спокойната му повърхност, обрамчена от мъхове и водни лилии, вгледа се за миг в него, очарован от лика си като Нарцис. Мозъкът му вече се подчиняваше на действието на мескалина, мисълта му се забавяше, докато сетивата му се изостряха. Изправи се на крака и погледна през гъсто преплетените върбови клонки. Между тях проникваше един-единствен златен слънчев лъч, в чиято светлина проблясваха прашинки и мушици.

Мескалинът често бе предизвиквал у него чувство на безпокойство: егото му бе прекалено силно (или може би прекалено елементарно), за да се наслади на помраченото си съзнание, да излезе от тялото си, да изпита по-изтънчени чувства, които гъделичкат като мустаци на котарак. Но този път бе съвършено спокоен. Това беше добре.

Излезе на полянката и тръгна право към кръга. Остави мислите си да се реят в каквато посока пожелаят. Да, този път оракулът дойде по-бързо, връхлетя го с по-голяма сила. Тревата изглеждаше толкова наситено зелена, че навярно ако се наведеше и потриеше длани в нея, те щяха да се боядисат в зелено. Потисна пакостливия импулс да направи този опит.

Но оракулът не произнесе нито дума. Не се опита и да го възбуди сексуално.

Стрелецът отиде до олтара и застана край него. Не беше в състояние да разсъждава разумно. Зъбите му сякаш не бяха на мястото си. Светът изглеждаше облян от прекалено много светлина. Главата му сякаш се превърна в джунгла от растения-мисли, които никога не бе виждал или за чието съществуване дори не бе подозирал — непроходима върбова гора, израсла колкото мескалинов извор. Небето бе водна повърхност, а той се издигаше високо над нея. Тази мисъл предизвика световъртеж, който му струваше далечен и маловажен.

В съзнанието му изникна строфа от едно старо стихотворение; този път не беше приспивна песен, не; майка му се бе страхувала да взима хапчета (тя се бе страхувала и от Корт, и от строгото отношение към момчетата). Този стих идваше от един от бордеите на север от пустинята, където хората продължаваха да живеят сред машини, които отдавна бездействаха… и които понякога убиваха, щом заработеха. Мистичните, почти фантастични строфи се повтаряха безспир; напомняха му (по странния начин, присъщ за мескалиновите хапчета) за снега, който се сипеше в стъклената топка, с която си бе играл като дете:

Недостижимо за човека

късче от ада, странна нотка…

Сред надвисналите над олтара дървета заиграха странни образи. Стрелецът ги следеше в захлас. Ето един дракон, който извиваше зеленото си туловище. Там пък горска нимфа с ръце-клони. Череп, покрит с кал. Лица. Лица.

Тревата по поляната внезапно се преви.

Аз идвам.

Аз идвам.

Побиха го тръпки. „Какъв път изминах — помисли си. — От деня, в който спах със Сюзан до днес.“

Тя се притисна към него; тялото й бе вятър, а гърдите й — благоуханен жасмин, рози и орлови нокти.

— Кажи своето пророчество — рече той. В устата си усещаше метален привкус.

Въздишка. Едва доловим плач. Стрелецът се възбуди. Над него, над лицата сред клоните се извисяваха планините — недостъпни, жестоки, озъбени.

Тялото й се притисна към неговото. Той сви ръце в юмруци. Тя му се представяше в облика на Сюзан. Върху му лежеше Сюзан; красивата Сюзан, застанала на прозореца, го очакваше с коси, разпилени по раменете. Извърна поглед, но образът й го последва.

Жасмин, рози, орлови нокти, сено… мирис на любов. Люби ме.

— Кажи своето пророчество — повтори той.

— Моля те — изхлипа оракулът. — Не се дръж студено с мен. Тук винаги е толкова студено…

Ръцете на Сюзан се плъзнаха по тялото му, запалвайки огън в него. Придърпване. Потъване. Черна пропаст. Ненадминато, абсолютно въжделение. Влажна и топла…

Не. Суха и студена. Стерилна.

— Имай милост, Стрелецо! Моля те, умолявам те да ми направиш услуга! Милост!

— Ще проявиш ли милост към момчето?

— Какво момче? Не познавам никакво момче. Не ми трябват момчета. О, моля те!

Жасмин, рози, орлови нокти. Сено, примесено с детелини. Масло, горещо в древни урни. Бунт на плътта.

— По-късно.

— Не. Сега. Моля те.

Той я оплете в мислите си. Тялото върху него се вцепени и сякаш изкрещя.

Някой като че теглеше въже между слепоочията му — мозъкът му бе въжето, сиво и влакнесто. Дълго време не се чуваше никакъв шум, с изключение на тихия звук от дъха му и от лекия ветрец, който караше зелените лица сред дърветата да помръдват, да намигат, да гримасничат. Птиците бяха замлъкнали.

Тя поразхлаби хватката си. Отново се разнесе тихо ридание. Трябваше да действа бързо, в противен случай тя щеше да си отиде. Да остане означаваше да бъде победен; може би дори своеобразна смърт. Усещаше как тя напуска каменния кръг. Вятърът поклащаше зелените клонки.

— Пророчеството — промълви той.

Тих, уморен стон. Стрелецът едва не отстъпи, но си спомни за Джейк. Ако през нощта бе закъснял, щеше да го намери мъртъв или полудял.

— Заспи тогава.

— Не.

— Започваш да се унасяш…

Стрелецът обърна поглед към лицата сред дърветата. Листата затанцуваха, сякаш изнасяха представление. Цели светове се раждаха и умираха пред очите му. Сред ослепително белите пясъци работеха машини, обзети от абстрактна електронна лудост, и създаваха империи. Империите западаха и се сгромолясваха. Колелата, които се бяха въртели безшумно, забавяха своя ход, започваха да скърцат и накрая спираха. Пясък засипваше улиците, подредени в концентрични окръжности под нощното небе, осеяно със звезди, студени като диаманти. Над всичко се носеше вятърът на промяната, който водеше със себе си канеления мирис, характерен за последните дни на октомври. Стрелецът наблюдаваше как светът се променя.

И се унасяше.

 

— Три. Това е числото на твоята съдба.

— Три ли?

— Да, три е мистично число. Тройката е в основата на мантрата.

— Коя тройка?

— Виждам само част от истината; огледалото на пророчеството е замъглено.

— Кажи ми каквото можеш.

— Първият е млад, чернокос мъж. Малка крачка го дели от грабежи и убийства. Обзет е от демон. Името на демона е ХЕРОИН.

— Що за демон е това? Не го познавам дори от детските приказки.

— Виждам само част от истината; огледалото на пророчеството е замъглено. Съществуват и други светове, Стрелецо, и други демони. Тези води са дълбоки.

— Кой е вторият?

— Тя идва на колела. Разумът й е студен, но сърцето и очите й са топли. Не виждам нищо друго.

— А третият?

— Във вериги е.

— А човекът в черно? Той къде е?

— Близо, Ще говориш с него.

— За какво ще говорим?

— За кулата.

— Ами Джейк?

— Кажи ми за момчето!

— Момчето е твоят ключ към човека в черно. Човекът в черно е твоят ключ към тройката. Тройката е твоят ключ към Тъмната кула.

— Как? Как е възможно това? Защо?

— Виждам само част от истината; огледалото на пророчеството…

— Върви по дяволите!

— Дяволите не ме плашат.

— Не се дръж снизходително, Създание! По-силен съм от теб!

— Как те наричат, а? Звездна кучка? Курвата на ветровете?

— Някои живеят в любов, оцеляла по тези древни места… дори в днешните тъжни и жестоки времена. Други, Стрелецо, живеят оцапани в кръв. Дори както разбирам, в кръвта на малки момчета.

— Възможно ли е да оцелее?

— Да.

— Как?

— Откажи се, Стрелецо. Вдигни лагера си и тръгни на запад. Там все още се търсят мъже, които умеят да си служат с оръжията.

— Дадох клетва над револверите на баща ми и заради предателството на Мартин.

— Мартин вече не е сред живите. Мъжът в черно изяде душата му. Знаеш това.

— Дадох клетва.

— Тогава си прокълнат.

— Майната ти, кучко!

 

Сянката го покри и погълна. Внезапен екстаз, заменен от цяла галактика от болка, ту бледа, ту ярка като древните звезди, почервенели преди да избухнат в свръхнова. Появиха се лица, нежелани в кулминацията на съвъкуплението: Силвия Питстън, Алис, жената от Тул, Сюзан, Айлийн, стотици други.

И накрая, след цяла вечност, той я отблъсна от себе си, възстанови контрол над съзнанието си, уморен до смърт и отвратен.

— Не! Това не е достатъчно! Това…

— Остави ме — отвърна Стрелецът. Изправи се, залитна и едва не падна върху олтара. Тя колебливо го докосна…

(орлови нокти, жасмин, аромат на рози)

… и той грубо я отблъсна, падайки на колене.

Изправи се на крака и олюлявайки се като пияница, се насочи извън кръга. Залиташе, но чувстваше, че огромна тежест е паднала от плещите му. Въздъхна дълбоко, тежко. Докато се отдалечаваше, чувстваше как тя стои зад решетките на своя затвор и го следи с поглед. Запита се колко ли време ще мине преди някой друг да прекоси пустинята и да я намери, жадна и самотна. За миг се почувства нищожен пред мащабите на времето.

— Ти си болен!

Джейк се изправи бързо на крака, щом видя Стрелецът да се тьтри между дърветата. Момчето се бе свило на кълбо край угасналия огън, челюстта лежеше на земята между коленете му. То се затича към него с такова доверчиво изражение, че Роланд осъзна цялата ужасна тежест на предстоящото предателство — което можеше да се окаже първото от цяла поредица.

— Не — каза му. — Не съм болен. Само съм уморен. Разбит съм. — Разсеяно махна към челюстта. — Можеш да я изхвърлиш.

Джейк побърза да се подчини, след което изтри ръце в ризата си.

Стрелецът седна — или по-точно падна — ставите го боляха, а в главата му сякаш биеше чук; това бяха неприятните реакции от мескалина. Слабините му също пулсираха в тъпа болка. Бавно и внимателно сви цигара. Джейк го наблюдаваше. Изведнъж му се прииска да разкаже на момчето това, което бе научил, сетне ужасен отхвърли идеята. Чудеше се дали част от него — частица от съзнанието или от душата му — е останала незасегната от случилото се.

— И тази вечер ще преспим тук — заяви той. — Утре започваме изкачването. Малко по-късно ще се опитам да застрелям нещо, което да ни послужи за вечеря. А сега трябва да поспя. Съгласен ли си?

— Разбира се.

Стрелецът кимна и легна на земята. Когато се събуди, дърветата вече хвърляха дълги сенки върху полянката.

— Стъкми огън — нареди на Джейк и му подхвърли кремъка и огнивото. — Знаеш ли как да си служиш с това?

— Да, мисля, че знам.

Роданд тръгна към върбовата горичка, сетне свърна вляво, заобикаляйки гъсталака. Достигна малка поляна, скри се в сянката на дърветата и зачака мълчаливо. Безпогрешно различи тихото чат-чат-чат — момчето се опитваше да запали огън. Остана неподвижен в продължение на десет минути, петнайсет, двайсет. Появиха се три заека и Стрелецът натисна спусъка. Уби двата по-охранени, одра ги и ги изкорми, след което ги отнесе в лагера. Джейк бе стъкмил огъня и водата вече вдигаше пара.

— Справил си се отлично.

Хлапето се изчерви от удоволствие и мълчаливо му подаде кремъка и огнивото.

Докато се свари яхнията, Стрелецът използва последните слънчеви лъчи, за да се върне във върбовата горичка. Край първия извор започна да сече жилавите лози, които растяха около мочурливия бряг. По-късно, когато от огъня щяха да останат само въглени, а Джейк щеше да заспи, той щеше да сплете от лозите въжета, които можеха да им послужат. Все пак се съмняваше, че изкачването ще ги затрудни кой знае колко. Имаше подобно предчувствие, което вече не го учудваше.

Лозовите клонки изцапаха ръцете му със зеленикава мъзга, докато ги носеше към огъня, където го чакаше Джейк.

 

Събудиха се с изгрева на слънцето и събраха багажа си за около половин час. Стрелецът се надяваше да убие още един заек, но не разполагаха с много време, а и не видяха никакви зайци. Вързопът с остатъка от храната им бе толкова малък и лек, че Джейк с лекота го понесе. Момчето бе станало много по-издръжливо, в това нямаше съмнение.

Стрелецът носеше меховете с вода, току-що налята от един извор. Беше навил трите лозови въжета около кръста си. Заобиколиха отдалеч кръга (той се боеше да не би момчето да се изплаши отново), но когато минаха покрай камъните, Джейк ги удостои само с бегъл поглед, след което насочи вниманието си към птиците, които се рееха във висините. Скоро дърветата започнаха да стават по-ниски и да губят наситено зеления си цвят. Стволовете им бяха изкривени, а корените водеха със земята отчаяна борба за малко влага.

— Всичко е толкова старо — отбеляза мрачно хлапето, когато спряха да починат. — Нищо ли не е по-младо?

Мъжът се усмихна и го побутна с лакът.

— Нищо, освен теб.

— Трудно ли ще бъде изкачването?

— Планините са високи. Не смяташ ли, че ще ни бъде трудно?

Джейк отвърна на погледа му с умора и объркване в очите.

— Не.

Продължиха нагоре.

Слънцето се издигна към своя зенит, стори им се, че то остана там по-кратко, отколкото по времето, когато прекосяваха пустинята. Сетне то заслиза надолу, като отново им върна сенките. Високи скални ръбове се издигаха над стръмния склон като странични облегалки на огромни фотьойли, заровени в земята. Полупустинните треви бяха пожълтели. Накрая се озоваха пред дълбок процеп с формата на комин. Наложи се да изкатерят стръмна гола скала, за да го заобиколят. Разседите в гранита образуваха нещо като стъпала, а това улесни много изкачването, както двамата бяха пред чувствали. Спряха на един плосък връх, широк около метър, обърнаха се и погледнаха назад към пустинята, която заобикаляше планините като огромен жълт полумесец. В далечината тя блестеше ослепително бяла и се губеше сред вълните от нажежения въздух. Стрелецът остана удивен, когато си помисли, че същата тази пустиня едва не го уби. От мястото, на което бяха застанали сред приятния хлад, пустинята им изглеждаше величествена, но не и смъртоносна.

Продължиха с изкачването, катереха се по скали, лазеха по стръмни склонове, в които проблясваха жилки кварц и слюда. Скалите, които докосваха, бяха приятно топли, но въздухът бе далеч по-студен. В късния следобед Стрелецът чу далечна гръмотевица. Надвисналата над тях планинска верига скриваше дъждовната буря, разразила се от другата страна.

Когато сенките започнаха да се оцветяват в пурпурно, двамата решиха да си устроят лагер в подножието на скална издатина. Стрелецът опъна одеялото и образува нещо като навес. Седнаха пред него и загледаха небето, което разстилаше мантията си над света. Джейк провеси крака над пропастта. Роланд сви обичайната си вечерна цигара и погледна момчето с лека насмешка.

— Не се върти насън, че можеш да се събудиш в ада.

— Няма — отвърна сериозно то. — Мама казва… — започна, но млъкна изведнъж.

— Какво казва тя?

— Че спя като мъртвец — довърши Джейк. Погледна Стрелеца, който видя, че устните на момчето треперят, докато то се опитва да сдържи сълзите си. „Това е само дете — помисли си Роланд, измъчван от остра болка, сякаш сякаш в челото му бе забит пикел. — Само едно дете. Защо?“ Глупав въпрос. Когато някое момче с наранено тяло или душа зададеше този въпрос на Корт, тази стара бойна машина, покрита с белези, чието задължение бе да научи синовете на стрелците на най-основните неща, той отговаряше: „Когато нещо не е наред, не питайте защо, а го оправете! Ставай! Денят едва започва!“

— Защо съм тук? — попита Джейк. — И защо не помня нищо от предишния си живот?

— Защото човекът в черно те е довел тук — отвърна му. — И заради Кулата. Кулата е нещо като… център на властта. И на времето.

— Не разбирам!

— Нито пък аз. Но нещо се случва. И то в моето собствено време. Светът се е променил, казваме ние… винаги сме го казвали. Но сега се променя по-бързо. Нещо става с времето.

Седяха мълчаливо на скалата. Остър ветрец галеше краката им и отекваше с глухо ху-у-у-у-у в скална пукнатина.

— А ти откъде идваш? — попита Джейк.

— От едно място, което вече не съществува. Чел ли си Библията?

— За Исус и Мойсей ли? Разбира се.

— Точно така. Моята страна носеше библейско име, казваше се Ню Ханаан. Земя, която раждаше всичко. В библейския Ханаан гроздето растяло на такива чепки, че мъжете ги пренасяли с каруци. При нас не беше толкова едро, но въпреки това земята ни бе плодородна.

— Зная историята и на Одисей — колебливо се обади момчето. — Тя част от Библията ли е?

— Може би — отвърна Стрелецът. — Библията вече е изгубена, освен онези пасажи, които бях принуден да науча наизуст.

— Но другите…

— Няма други. Аз съм последният.

Изгря нащърбена, бледа луна и насочи взора си към купчината скали, на която седяха.

— Беше ли красива? Твоята страна… твоята земя?

— Беше прекрасна — разсеяно отвърна Стрелецът. — Имаше поля, реки, мъгливи утрини. Но не това е истинската красота. Майка ми казваше, че истинската красота е в реда, в любовта, в светлината.

Джейк издаде неопределен звук — нито се съгласи, нито възрази.

Стрелецът пушеше и си припомняше миналото — нощите в огромния салон, стотиците елегантно облечени танцьори, които сменяха бавните, тежки стъпки на валса с по-бързите, леки подскоци на полката. В прегръдките си държеше Айлийн, очите й блестяха по-ярко от най-ослепителните скъпоценни камъни, светлината от кристалните полилеи хвърляше отблясъци в прическите на куртизанките, които флиртуваха безсрамно. Салонът наистина бе огромен, древен остров облян в светлина, както и цялата Централна сграда, съставена от близо сто каменни замъка. Изминали бяха дванайсет години, откакто го видя за последен път, откакто го напусна. Сърцето го заболя, когато му обърна гръб и пое по следите на човека в черно. Дори тогава, преди дванайсет години, стените бяха започнали да се рушат, в дворовете растяха плевели, прилепи се скупчваха на гроздове по огромните носещи греди на централния салон, в галериите прелитаха лястовички. Поляните, по които Корт ги бе учил да боравят с лък и огнестрелни оръжия, да ловуват със сокол, бяха обрасли в тимотейка и подивели лози. В огромната кухня, някогашното задимено и ароматно царство на Хакс, живееше гротескна колония мутанти, които го следяха с поглед от уютния мрак на килерите и сенките на колоните. Топлата пара, наситена с пикантния аромат на печено телешко или свинско, бе отстъпила място пред лепкавата влага на мъховете. Огромни отровни бели гъби растяха по ъглите, където дори мутантите не смееха да пристъпят. Вратите на грамадния дъбов бюфет зееха отворени; от вътрешността му се разнасяше най-отровният мирис; безпристрастно свидетелство за упадъка на това място — острата миризма на вино, превърнало се в оцет. Не бе трудно да му обърне гръб и да потегли на юг — но болката в сърцето остана.

— Война ли е имало? — попита Джейк.

— По-лошо — отвърна той и захвърли фаса си. — Революция. Спечелихме всички битки, но загубихме войната. От това не спечели никой, освен лешоядите. Осигурихме им храна за години напред.

— Съжалявам, че не съм живял там — тъжно рече хлапето.

— Това беше друг свят. Време е да спим.

Момчето, неясна сянка в мрака, се обърна настрани, сви се на кълбо и се зави с одеялото. Мъжът остана буден около час, потънал в мрачните си мисли. Подобни размишления бяха нещо ново за него, непознато, приятно, меланхолично, но без абсолютно никаква практическа стойност: не съществуваше никакво друго решение на проблема с Джейк, освен предсказаното от оракула — а това просто не бе възможно. В тази ситуация се криеше цяла трагедия, но Стрелецът не виждаше нещата под такъв ъгъл; виждаше единствено предопределеността, която винаги е съществувала. Накрая земната му природа взе връх и той заспа дълбоко, без да сънува.

 

Изкачването ставаше все по-трудно; на следващия ден те се насочиха към тесния клинообразен планински проход. Стрелецът вървеше без да бърза. Камъните под нозете им не бяха запазили следите на човека в черно, но знаеше, че той е минал оттук. Роланд беше уверен в това не само защото двамата с Джейк го бяха видели да се катери по тази пътека — от мястото им на хълмовете мъжът в черно им бе заприличал на пъплеща буболечка. Миризмата му бе оставила своя отпечатък във всяка молекула от студения въздух. Беше тежък, неприятен мирис, горчив като аромата на дяволската трева.

Косата на Джейк бе пораснала, започваше да се къдри по изгорелия от слънцето врат. Той се катереше неуморно; с уверени стъпки и без видими прояви на акрофобия преодоляваше пукнатини и тесни скални корнизи. На два пъти достигаше места, недостъпни за Стрелеца, и привързваше едно от въжетата, по което се изкатерваше спътникът му.

На следващата сутрин продължиха изкачването, обгърнати от студени влажни облаци, покрили стръмния склон. Някои от по-дълбоките скални кухини бяха запълнени от преспи твърд, зърнест сняг, който блещукаше като кварц и бе сух като пясък. Следобед откриха една-единствена стъпка в снега. Джейк се вторачи в нея, едновременно ужасен и смаян, сетне вдигна уплашен поглед, сякаш очакваше човекът в черно да се материализира от собствения си отпечатък. Стрелецът го потупа по рамото и посочи напред.

— Да вървим. Скоро ще се мръкне.

Малко преди слънцето да залезе, успяха да стъкмят лагер на широка, равна тераса на североизток от прохода, който пронизваше сърцето на планината. Въздухът бе студен, от устите им излизаше пара, далечният тътен на бурята разтърсваше червено-пурпурното вечерно сияние.

Стрелецът очакваше Джейк да започне да го разпитва, но момчето не зададе нито един въпрос. То заспа почти мигновено. Той последва примера му. Отново сънува онова мрачно място, затвора, и Джейк като алабастрова статуя на светец с гвоздей, забит в челото. Събуди се, като дишаше тежко и инстинктивно посегна към челюстта, която вече не бе там. Очакваше да докосне тревата край старата върбова горичка. Вместо това ръката му докосна гола скала, в дробовете му нахлу студеният разреден планински въздух. Джейк спеше до него, но сънят му бе неспокоен: въртеше се и бълнуваше, преследваше своите собствени фантоми. Стрелецът отново заспа.

Измина цяла седмица, преди да достигнат края на началото — за Стрелеца това бе необикновен пролог от дванайсет години, от окончателното западане на родното му място до срещата на тримата. За Джейк ключът бе странна смърт в друг свят. За Роланд това бе друга, още по-странна смърт — безкрайно преследване на човека в черно из непознат свят, без карта, без спомени. Къртбърт и останалите бяха мъртви: Рандолф, Джейми де Къри, Айлийн, Сюзан, Мартин. Накрая от стария свят останаха само трима, като три страховити карти от тесте за таро — Стрелецът, мъжът в черно и Тъмната кула.

Седмица, след като Джейк видя отпечатъка в снега, те зърнаха за миг човека в черно. В този момент, който му се стори цяла вечност, Стрелецът почувства, че започва да проумява ролята на Кулата.

Продължиха на югозапад, достигнаха средата на Циклопската планинска верига. Тъкмо когато изглеждаше, че са се сблъскали с първите истински трудности (над тях се издигаха заледени скални ръбове и непристъпни върхове, от които Стрелецът получаваше световъртеж), започнаха да се спускат към тесния проход. Извитата пътечка с множество остри завои ги водеше към дъното на каньон, където течеше буйна река със заледени брегове.

Същия следобед момчето спря и погледна назад към Стрелеца, който се бе отбил, за да измие лицето си в потока.

— Подушвам го — каза.

— И аз.

Пред тях се издигаше последната защитна линия на планината — огромен надвиснал скален пласт от гранит, чийто връх се губеше сред облаците. Всеки момент Стрелецът очакваше рязък завой на реката да ги изправи пред висок водопад — път без изход, като се има предвид непреодолимо гладкият гранит. Но тук въздухът притежаваше онова странно свойство да приближава обектите, характерно за високите планини, така че измина още един ден, преди да достигнат голямата гранитна стена.

Мъжът бе обзет от ужасно предчувствие, че всичко е в неговите ръце. Краят бе близо, а той трябваше да се бори със себе си да продължи, да не се откаже.

— Чакай! — внезапно извика Джейк. Стояха пред рязък завой на реката; водите й се разбиваха и пенеха в огромен ерозирал къс варовик. Каньонът се бе стеснил и двамата бяха вървели цяла сутрин в сянката на планината.

Момчето трепереше, беше блед като платно.

— Какво има?

— Да се връщаме — прошепна то. — Да се връщаме бързо.

Стрелецът остана безмълвен.

— Моля те! — Лицето на Джейк бе изопнато, устните му трепереха в едва потиснат страх. Отвъд високия каменен склон на планината продължаваше да долита упоритият тътен на бурята. Късчето небе, което виждаха над себе си, бе оцветено в сиво; там си даваха среща топлите и студените ветрове.

— Моля те, моля те! — Момчето вдигна юмрук, сякаш за да го удари в гърдите.

— Не.

— Ще ме убиеш. Уби ме първия път, ще ме убиеш и сега — удивено изрече хлапакът.

Стрелецът усети как лъжата сама излезе от устата му.

— Всичко ще бъде наред. — И нова, по-голяма лъжа: — Ще се погрижа за теб.

Лицето на Джейк посивя и той не каза нищо повече. Протегна ръка и двамата започнаха да заобикалят скалната издатина. Озоваха се лице в лице с тази последна каменна стена и с човека в черно.

Той стоеше на не повече от пет-шест метра над тях, отдясно на водопада, чиито води се стичаха през огромна, дупка в скалата. Невидим вятър развяваше полите на расото му. В едната си ръка държеше тояга. Другата бе протегнал в подигравателен поздрав. Приличаше на прорицател, а на фона на бурното небе, стъпил на тесен скален корниз, напомняше пророк на Страшния съд, гласът му бе гласът на Йеремия.

— Стрелецо! Колко добре изпълни пророчествата на древните! Лек ден, лек ден, лек ден! — Изсмя се, звуците отекнаха над падащата водна маса.

Стрелецът машинално бе извадил револверите си. Момчето се бе свило зад гърба му.

Роланд изстреля три куршума, преди да овладее предателското треперене на ръцете си — ехото отрази гърмежите сред скалната долина, заглушавайки воя на вятъра и тътена на водопада.

Късче гранит се отчупи над главата на мъжа в черно; вторият изстрел мина вляво от качулката му; третият — отдясно. Роланд бе пропуснал цели три пъти!

Мъжът в черно се изсмя — гръмогласен, весел смях, който сякаш предизвикваше заглъхващото ехо от изстрелите.

— Така ли лесно искаш да унищожиш човека, който единствен знае отговорите на въпросите ти?

— Слез — отвърна Стрелецът.

Отново прозвуча гръмкият, подигравателен смях.

— Не се боя от куршумите ти, Роланд. Плаши ме желанието ти да научиш отговорите.

— Слез.

— От другата страна — каза човекът в черно. — От другата страна ще се видим и ще поговорим.

Погледът му се спря на Джейк и той добави:

— Само ние двамата.

Джейк трепна и нададе сподавен вик. Мъжът в черно се обърна, полите на расото му се развяха като крила на прилеп. После изчезна в скалната пукнатина, откъдето водата струеше с пълна сила. С мрачно усилие на волята Стрелецът се удържа да не стреля подире му.

Единствените звуци, които се чуваха, бяха от падащата вода и от вятъра — звуци, които са огласяли това затънтено място преди хиляди години. Мъжът в черно се бе появил тук. След дванайсет години Роланд най-сетне го бе видял отблизо, бе разговарял с него. А мъжът в черно му се бе присмял.

„От другата страна ще се видим и ще поговорим.“

Момчето се обърна към него с безмълвния смирен поглед на овца, цялото му тяло трепереше. За миг Стрелецът видя лицето на Алис, жената от Тул, наложено върху това на Джейк, белегът на челото й блестеше в мълчаливо обвинение. Изпита жестока ненавист и към двамата (много по-късно се досети, че белегът на челото на Алис и гвоздеят на челото на Джейк от кошмарите му бяха на едно и също място). Момчето сякаш долови мислите му и от гърлото му се изтръгна тих стон. Но само за миг; то бързо стисна устни. От него щеше да излезе истински мъж, дори може би Стрелец, ако разполагаше с достатъчно време.

„Само ние двамата.“

Роланд изпита страхотна жажда, която изгаряше цялото му тяло, жажда, която не можеше да уталожи дори с вино. Цели светове се сгромолясваха пред очите му, а той се опитваше да остане същият, макар разумът му да му подсказваше, че подобна борба е обречена на неуспех.

Беше пладне. Стрелецът погледна нагоре и странната светлина на слънцето, полускрито зад облаците, озари лицето му. „Никой вече не плаща със сребърници — рече си той. — Цената на злото — необходимо или не — се заплаща с плът и кръв.“

— Идвай с мен или остани — обърна се той към Джейк.

Момчето го погледна без да пророни нито дума. За Стрелеца в този последен и съдбоносен момент на раздвоение то престана да бъде Джейк и се превърна просто в момче, безлично същество, което трябва да бъде манипулирано и използвано.

Вик, довян от вятъра, разцепи тишината и двамата с момчето го чуха.

Стрелецът продължи нагоре, миг по-късно Джейк го последва. Заедно преодоляха срутилата се скала зад леденостудения водопад. Изкачиха се до мястото, където бе стоял мъжът в черно. Заедно влязоха в отвора в скалите, където бе изчезнал той. Обгърна ги непрогледен мрак.