Нора Робъртс
Завръщане в смъртта (12)

Дванайсета глава

Ако за Ив Далас, която бе градско чедо, притегателната сила на живота в предградията оставаше загадка, то безкрайните равнини в Тексас й приличаха на лунен пейзаж. В този щат имаше градове — големи градове с многобройно население. Тогава защо някои предпочитаха да живеят сред прерията, заобиколени от безкрайно пространство — докъдето им поглед стига?

Но дори и сред тази пустош имаше градове, чиито сгради донякъде препречваха обезпокояващата гледка, а улиците, прави като стрели, се сливаха с магистралите, отвеждащи пътниците към цивилизацията и обратно.

Ив разбираше защо хората пътуват по посока на тези градове и сгради, но не проумяваше какво ги кара да напуснат населените места и да потеглят към нищото.

— Какво ги привлича към този живот? — обърна се към Рурк, докато колата, шофирана от него, профучаваше край безкрайните полета, обрасли с трева. — Тук има само трева и четирикраки животни. Много големи четирикраки животни — добави, докато подозрително се взираше в стадо коне.

— Юпиайее! — извика Рурк, подражавайки на каубоите, но тя само за миг го удостои с поглед. Предпочиташе да държи под око животните — току-виж им хрумнеше да се втурнат след колата.

— Бас държа, че пилотът на този въртолет има купища пари — продължи да мърмори тя, макар че се поуспокои, като зърна хеликоптера, летящ ниско над земята. — Притежава процъфтяваща компания в Далас, но доброволно е избрал да живее тук. Според мен на такъв човек, меко казано, му хлопа дъската…

Рурк избухна в смях, хвана ръката й, която все посягаше към оръжието, и я целуна:

— По света има какви ли не хора.

— Имаш право. Но повечето сигурно не са наред. Божичко, онези същества там крави ли са? Кравите не са толкова големи, нали? Противоестествено е, не мислиш ли?

— Съветвам те като ги гледаш, да мислиш за телешки пържоли.

— О, и ти си наред! Хей, сигурен ли си, че не сме сгрешили посоката? Сигурно сме на погрешен път. Наоколо е същинска пустош.

— Не забелязваш ли къщите, край които минаваме?

— Забелязвам ги, но ми се струва, че в тях живеят кравите. — Тя потрепери, като си представи живота на обитателите в ниските сгради — гледат телевизия, устройват си купони, на които се изпълнява само кънтри музика, правят любов в големите легла с балдахини. — Само като ги гледам, тръпки ме побиват. Мразя провинциалния живот!

Рурк погледна екранчето на навигационното устройство, вградено в таблото на колата, а Ив си помисли, че макар съпругът й да носи най-обикновени джинси, бяла тениска и черни очила, пак изглежда като градски човек. И то много богат.

— Ще бъдем там след няколко минути — обърна се той към нея. — Успокой се, наблизо има град.

— Къде е? — Ив се осмели да отмести поглед от кравите, загледа се през предното стъкло и наистина в далечината видя град. Сгради, бензиностанции, магазини, ресторанти, големи къщи. Тя мигновено почувства облекчение, стомахът престана да я свива.

— Ох, камък ми падна от сърцето — промълви.

— Само че ние не отиваме в града, а ще отбием ето тук. — Рурк се отклони от шосето и подкара по тесен път, който според Ив бе прекалено опасен, тъй като от двете му страни се простираха враждебните затревени полета.

— Онези прегради не изглеждат особено стабилни — подхвърли тя.

— Няма страшно, скъпа — ако ни подгонят разярени бикове, ще ги надбягаме.

Ив навлажни с език устните си, преглътна и се намръщи:

— Сигурно се мислиш за много духовит.

Страховете й обаче се поразсеяха, като забеляза и други превозни средства, движещи се в двете посоки — автомобили, камиони, товарни платформи и няколко мощни джипа.

Появиха се и сгради, които обаче не бяха жилищни, а селскостопански. „Това сигурно е ферма — помисли си Ив. — А може би е по-правилно да използвам думата «ранчо».“ Сградите представляваха жилища за животни… които май се наричаха обори, и зърнохранилища или както там им беше названието. А онези сигурно са силози — между впрочем, що за идиотска дума е „силоз“? Тревата, посевите, кравите с отегчени погледи и боядисаните в яркочервено и бяло селскостопански сгради все едно бяха нарисувани.

— Какво прави онзи човек? — попита тя и се понадигна от седалката, за да надникне над главата на Рурк.

— Според мен язди кон.

— Това и аз го виждам, но защо?

— Нямам представа. Може би му харесва.

— Ето, идваме на моето! — за да подчертае думите си, Ив удари съпруга си по рамото. — Тия хора не са наред. — Тя въздъхна с облекчение, като зърна фермерската къща.

Грамадната сграда бе застроена на голяма площ и сякаш се простираше докъдето поглед стига. Части от нея бяха боядисани в искрящо бяло като селскостопанските постройки, други сякаш бяха изградени от заоблени камъни, съединени напосоки. Трети бяха остъклени, което накара Ив да потрепери, представяйки си какво е да виждаш през стъклените стени само безкрайни полета. Още по-страшното бе, че винаги ще бъдеш наблюдаван от обитателите на тези полета.

В оградените участъци около къщата имаше коне… но за щастие и хора. Наличието на човешки същества поокуражи Ив, въпреки че всички те носеха каубойски шапки.

Видя и площадка за хеликоптери, както и различни машини, които навярно се използваха за селскостопанска работа.

Преминаха през две високи каменни колони, увенчани със статуи на коне, изправени на задните си крака.

— Преди да се изправим пред домакина, да обобщим нещата — започна Ив. — Предупреден е за посещението ни, което му е неприятно. Предполагам, че ще бъде като на тръни, враждебно настроен и неотзивчив. Но е достатъчно умен и знае, че мога да му почерня живота, като задълбая в миналото му и помоля местните ченгета да го попритиснат. Той не желае да бъде възкресена старата история, която хвърля кал върху репутацията му. Предполагам, че ще се чувства по-самоуверен, след като ще го разпитвам в собствения му дом.

— Питам се колко ли време ще му позволиш да бъде самоуверен — промърмори Рурк.

— Ще видим как ще потръгнат нещата. — Тя слезе от колата и се задъха от нетърпимата жега.

И в Ню Йорк през лятото беше горещо, но влажно, а тук беше горещо като във фурна. Тя долови миризмата на трева и на нещо друго — вероятно на оборски тор.

— Каква е тази глъч? — обърна се към Рурк.

— Не знам. Може би наблизо има кокошарник.

— Боже господи! Кокошки! И ако ми кажеш да си мисля за яйцата им като за омлети, ще те ударя с нещо!

— Добре, скъпа, няма — съгласи се Рурк, който вървеше редом с нея. Познаваше я добре и знаеше, че интересът й към случващото се около нея временно отклонява мислите й от страховете и тревогите й. Още не беше споменала и думичка за пътуването до Далас… нито какво й предстоеше да направи там.

Входната врата беше широка три метра и украсена с рогата на някакво животно. Рурк се запита що за човек е този, който си пада по украшения, взети от мъртви животни, а Ив натисна звънеца.

След секунди вратата се отвори и на прага застана човек, който сякаш беше излязъл от роман за Дивия запад.

Приличаше на изделие от кожа, износено от времето, бе висок като планина и широк като река. Носеше островърхи ботуши, които бяха покрити с прах. Тъмносините му джинси изглеждаха толкова твърди, сякаш можеха да останат изправени дори без него, избелялата му риза беше на червени и бели карета. Косата му, която беше като потъмняло сребро, бе пригладена назад и откриваше суровото му червендалесто лице, набраздено от дълбоки бръчки и загрозявано от намръщеното изражение. Бледосините му очи надничаха изпод рунтавите му вежди.

Като заговори, гласът му прозвуча като тропотене на чакъл в голяма кофа:

— Вие ли сте ченгетата от града?

— Лейтенант Далас — Ив му показа значката си. — А това е моят нещатен сътрудник…

— Знам те! — Човекът посочи Рурк; тя забеляза, че пръстът му е дебел като соева наденичка, а ръката му прилича на свински бут. — Ти си Рурк и не си ченге.

— И слава на Бога! — подсмихна се Рурк. — Стига ми, че съм женен за ченге.

— Тъй си е. — Онзи съчувствено кимна, сетне втренчи в Ив синкавите си очи. — Сега познах и теб, известното ченге от Ню Йорк. — Личеше, че изгаря от желание да се изплюе в лицето й, но се въздържа. — Казвам се Джейк Паркър и не съм длъжен да отговарям на въпросите ти. Всъщност моите адвокати ме посъветваха и думичка да не казвам.

— Наистина от юридическа гледна точка не сте длъжен да разговаряте с мен, господин Паркър. Но мога да взема разрешително и да ви принудя да ми сътрудничите — вашите адвокати сигурно са ви осведомили и за тази възможност.

Той пъхна палците си в гайките на джинсите си, при което напуканият кожен колан изскърца:

— Обаче ще ти отнеме време, докато надвиеш бюрокрацията, нали?

— Да, сър, имате право. Питам се колко ли души ще убие Джулиана, докато адвокатите уредят въпроса. Имате ли някакво предположение за очаквания брой на жертвите й?

Паркър присви очи така, че се превърнаха в тесни прорези, а бръчиците в ъгълчетата им станаха още по-дълбоки.

— Повече от дванайсет години нямам вземане-даване с нея. Започнах нов живот тук и не ми се ще някакво нюйоркско ченге, при това жена, да се появява изневиделица и да хвърля кал в лицето ми.

— Нямам намерение да ви създавам неприятности, господин Паркър, нито да ви съдя. Интересуват ме подробности за Джулиана, които ще ми помогнат да я спра, да й попреча да продължи да убива. Може би е набелязала и вас…

— Мамка му! Извинете ме за грубостта, ама се изпуснах — добави той. — За мен тази жена е само призрак от миналото, а за нея аз съм отдавна забравен спомен.

Ив извади от чантата си снимки, направени на местопрестъплението.

— Това е Уолтър Петибоун, който също не е представлявал интерес за нея. А това е Хенри Маутън. И двамата имат семейства, господин Паркър, животът е бил пред тях. Джулиана е унищожила всичко това.

Паркър се втренчи във фотографиите, сетне извърна поглед и промърмори:

— Не биваше да я пускат от затвора, трябваше да си остане там до края на живота си.

— Напълно споделям мнението ви. Навремето помогнах да я вкарат зад решетките. Сега ви моля да ми съдействате да го направя отново.

— А ти знаеш ли, че и аз живея втори живот? Отне ми много време, докато си го върна, докато най-после съм в състояние да застана пред огледалото, без да се срамувам от себе си. — Той посегна към окачалката и взе светлокафявата си каубойска шапка. Сложи я, сетне прекрачи прага и затвори вратата. — Не желая да разговарям вкъщи. Сигурно ще ме помислите за негостоприемен, но не я искам у дома. Ще поговорим навън, и без това трябва да нагледам конете.

Ив сложи тъмните си очила, за да защити очите си от ослепителните лъчи на слънцето, и попита:

— Джулиана обаждала ли ви се е някога?

— Нито съм я виждал, нито съм я чувал от деня, в който напусна дома ми — деня, в който тя навърши осемнайсет години. Деня, в който съобщи на майка си какво е ставало зад гърба й. Деня, в който ми се подигра в лицето.

— Знаете ли дали поддържа връзка с майка си?

— Нямам представа. С Кара не сме се чували, откакто ме напусна. Чух, че започнала работа във ферма на един от спътниците. Сигурно е искала да е колкото се може по-далеч от мен.

Ив кимна. Знаеше къде живее в момента Кара Дън Паркър Роуан и че се е омъжила повторно преди четири години. Тя категорично беше отказала да разговаря с Ив за дъщеря си. По време на краткия им разговор по видеотелефона бе осведомила лейтенант Далас, че за нея дъщеря й е мъртва. Вероятно и Джулиана имаше същото отношение към жената, която й беше дала живот.

— Наистина ли изнасилихте Джулиана, господин Паркър?

Лицето му се изпъна, сякаш овехтяла кожа се опъна върху рамка.

— Ако питаш дали съм я принудил към полово сношение, отговорът е отрицателен. Дълги години изкупувах греха си, лейтенант.

Той спря до конюшнята, подпря крака си на най-долната пречка на дървената ограда и се загледа в хората си и в конете.

— Отначало смятах, че тя е виновна за всичко. Минаха дълги години, докато осъзная, че и аз имам вина, доста време ми трябваше да преодолея травмата. Джулиана беше едва петнайсетгодишна, а един мъж, прехвърлил петдесетака, няма право да докосва толкова младо момиче. Човек, който е женен за светица… пък дори съпругата му да не е светица, пак няма право да докосва дъщеря й. Непростимо е.

— Но вие все пак сте го направили.

— Вярно е. — Паркър изпъна широките си рамене, като че ли се освобождаваше от тежък товар. — Ще ти кажа какво се случи, лейтенант, но искам да знаеш нещо — знам какъв грях сторих и съм готов да понеса отговорността.

— Добре, господин Паркър — кимна Ив. — Разкажете ми вашата версия.

— Първо, тя се разхождаше из къщи едва ли не гола. Често сядаше на коленете ми и ме наричаше „татенце“, но по начин, който изобщо не подхождаше на дъщеря. — Той стисна зъби, извърна очи от Ив и се загледа в далечината. — Майка й веднъж ми каза, че бащата на Джулиана бил доста суров към жените, но дъщеря си обожавал. Смятал я за безпогрешна, а когато направела нещо нередно, обвинявал майка й. Обичах тази жена. Обичах съпругата си. — Паркър отстъпи от оградата, за миг погледна Ив, сетне отново закрачи. — Беше добра жена, набожна, уравновесена, на нея винаги можеше да се разчита. Единственото й слабо място беше дъщеря й. Това момиче умее да заслепява хората.

— Държала се е предизвикателно с вас, така ли?

— И още как, мамка й! Извинявай за грубия език, ама това си е самата истина. Беше едва на петнайсет, обаче знаеше как да върти мъжете на малкия си пръст и да получава каквото иска. Събуди в мен нещо, дето не подозирах, че го има. Не биваше да позволя да се случи, ама на — слабост човешка! Започнах да мисля за нея, да я гледам по начин, който със сигурност щеше да ме изпрати в ада. Осъзнавах го, но не можех да престана. Може би не съм го искал, не и по онова време. Различавам правилното от погрешното, лейтенант. Дяволски добре знам къде е границата.

— И все пак сте я прекосили.

— Така е. Една вечер, когато майка й беше на някаква женска сбирка, малката дойде в кабинета ми и седна на скута ми. Няма да навлизам в подробности, само ще кажа, че не я принудих да направи нещо против волята й. Беше много… навита, така да се каже. Но аз прекосих онази граница, която мъжът не може да прекачи обратно.

— Били сте интимен с нея.

— Да. Да, любихме се през онази нощ и всеки път, когато имах възможност през следващите три години. А възможности — дал Господ, защото Джулиана ги създаваше. Веднъж дори убеди майка си през почивните дни да замине с приятелки, за да обиколят магазините в големия град. Тогава обладах заварената си дъщеря в брачното си легло. Бог ми е свидетел, че бях влюбен в нея, любовта ми граничеше с безумие. Вярвах, че и тя изпитва същите чувства към мен.

Той поклати глава, сякаш се упрекваше заради глупостта си.

— Човек на моята възраст би трябвало да е по-разумен. Давах й пари — един Бог знае какво е получила от мен за тези три години. Отрупвах я с подаръци — коли, скъпи дрехи, всичко, каквото пожелаеше. Казвах си, че като стане пълнолетна, ще заминем някъде заедно. Готов бях да напусна съпругата си и да отидем, където малката пожелае. Бях напълно оглупял, признавам. С течение на времето свикнах да живея с тази мисъл, но не и с греховете, които извърших.

Ив си го представи как стои на свидетелското място по време на процеса срещу Джулиана и разказва за случилото се откровено, както сега го споделяше с нея. „Навярно много трагични събития щяха да бъдат избягнати, ако го беше сторил“ — помисли си.

— Пред съда тя е заявила, че сте я изнасилили и сте я малтретирали. Благодарение на този факт е получила по-лека присъда. Не сте опитали да се защитите, да кажете истината.

— Не, не го направих. — Паркър я изгледа изпод широката периферия на шапката, която засенчваше очите му, внезапно помръкнали от мъчителните спомени. — Лейтенант, случвало ли ти се е да извършиш нещо, от което се срамуваш толкова много, че страхът те сграбчва за гърлото, а кръвта ти се вледенява?

Ив си помисли за Далас и за онова, което я дебнеше там.

— Знам какво е да се страхуваш, господин Паркър.

— Страхувах се от нея. Страхувах се от онова, в което се бях превърнал заради нея. Дори да бях казал истината, щях да си остана човек на средна възраст, който е изневерил на съпругата си със собствената й дъщеря. Веднага след това потърсих помощта на психиатър, осъзнах вината си, приех отговорността си. Каквото и да кажех в съда, нямаше да помогна на хората, които беше убила, нали? Въпрос е дали съдебните заседатели щяха да ми повярват — в края на краищата само двамата с нея знаехме истината. Честна казано, тя говореше толкова убедително, че и аз бих й повярвал, ако не бях участвал в… деянието.

— Докато живееше с вас, беше ли избухлива, брутална?

— И още как! — насила се усмихна той. — Имаше буен нрав, а ядосаше ли се, сякаш шибаше с камшик, който прорязва плътта. После правеше каквото си пожелае. Сега го разбирам, но по онова време буквално бях заслепен. Вместо сърце тя има буца лед. Вече знам, че ме е намразила още от деня, в който започнах да излизам с майка й, само че тогава не го осъзнавах. В леденото й сърце има място само за омразата. Възневидя ме, защото съм мъж и защото се е страхувала да не би да реша да й наложа волята си. Затова направи всичко възможно да обърне нещата на сто и осемдесет градуса и да ми се качи на главата. След това ме унижи, защото проявих слабост, унижи и майка си заради любовта й към мен. Накрая с гордо вдигната глава напусна дома ми, щастлива, че е съсипала живота и на двама ни с майка й.

— Животът ви не е бил безвъзвратно разрушен — изтъкна Ив. — Намерили сте сили да го изградите отново и Джулиана го знае. Тя разчиства старите сметки, господин Паркър. Съществува голяма вероятност и вие да влизате в сметките й.

— Мислиш ли, че е набелязала и мен?

— Да. Рано или късно ще стигне и до вас. Усилете охраната, проучете всеки нов работник във фермата и в дома ви. Препоръчвам ви също като мен да предупредите местните власти, за да знаят кого да търсят.

— Това момиче едва сдържаше търпението си да се махне от Тексас. — Паркър сведе поглед, поклати глава. — Едва ли ще се върне, за да убие човек, който за нея е кръгла нула. — Въздъхна и добави: — Вече съм шейсет и шест годишен — достатъчно стар, за да знам, че човек не бива да си чеше задника и да чака някоя змия да пропълзи в крачола му. Отдавна мисля да отскоча до Европа и да поогледам жребците за разплод. Май му е времето да замина — по-добре по-скоро, отколкото никога.

— Ще ви бъда благодарна, ако ми съобщите кога и къде заминавате — каза Ив.

Той отново изпитателно я изгледа:

— Ще я пипнеш, нали, градско момиче?

— Да, сър.

— Вярвам ти. Само дето не виждам с какво ще ти помогне онова, което ти разказах. Пък и не вярвам тя да си загуби времето с мен. Не бях първият мъж в живота й.

Ив присви очи:

— Откъде знаете?

— През онази нощ, когато ме прелъсти, сядайки на скута ми, вече не беше девствена. Понякога се успокоявам, като си казвам, че поне този грях не съм сторил.

— Знаете ли с кого е била преди вас?

Паркър запристъпва от крак на крак и промърмори:

— Едно е да разправям моята история, друго да…

— С вас не си разменяме клюки, разбирате ли? — прекъсна го тя. — Провеждам разследване за убийствата на трима души.

— Не се пали толкова — кротко я смъмри той и изду бузи. — Подозирам, че си е имала вземане-даване с Чък Спрингър. Знам, че майка й подозираше нещо и много се безпокоеше. После, доколкото си спомням, той започна да излиза с една от сестрите Ларсън… или май беше дъщерята на Роли… Хлапешка им работа — добави и тъжно се усмихна. — Не обръщах внимание кой с кого ходи, нали разбирате. А като започна историята с Джулиана, забелязвах само нея.

— Как да намеря този Чък Спрингър?

— Той работи при мен като пастир. Виж какво, лейтенант, човекът е женен, има момченце, чака и второ дете.

— Какво означава пастир? Каубой ли?

Паркър се засмя и нагласи шапката си, сетне поклати глава:

— Типично за нюйоркчанка! Че какво друго да е, освен каубой?

— Ще ми се да поговоря с него.

Паркър въздъхна:

— Щом трябва… Да го потърсим. — Той заобиколи ограденото място и посочи към конете: — Гордея се с тях, всички са породисти. Яздиш ли, лейтенант?

— Не се качвам на нищо, което има повече крака от моите — отвърна Ив, а той избухна в смях.

— А ти? — обърна се към Рурк.

— Случвало ми се е.

Ив се закова на място и смаяно го изгледа:

— Наистина ли си яздил кон?

— Да, скъпа. И както виждаш, още съм жив. Всъщност преживяването е вълнуващо. Мисля, че ще ти допадне.

— Едва ли.

— Номерът е да покажеш на животното кой командва — обясни Паркър.

— Конете са по-големи и по силни от мен, значи те командват.

Паркър се изкиска, после подвикна на един от конярите:

— Къде е Спрингър?

— На източното пасбище.

— Пътят дотам е равен, идеален за езда — подхвърли Паркър и се ухили. — Ще ти избера някой кротка кобила, лейтенант, защо не опиташ?

— Ще се престоря, че не съм чула заплахата, която току-що отправихте към полицейска служителка.

— Харесваш ми, градско момиче — още по-широко се усмихна той. — Щом отказваш да яздиш, ще вземем джипа.

Ако се съди по изражението на Рурк, той вероятно намираше пътуването за много вълнуващо. Ала за Ив то бе истинско изпитание — джипът се движеше по неравен и опасен терен, изобилстващ с рогати животни и кравешки фъшкии, а сред високата трева се криеха още какви ли не страхотии.

Тя видя друг джип, който вероятно се намираше на около километър разстояние, и трима мъже на коне, яздещи край стадо крави. Паркър насочи джипа към тях и натисна клаксона. Четириногите колебливо направиха път на колата, като възмутено мучаха.

— Чък, ела за малко.

Висок, мършав мъж, издокаран с „униформата“ на работниците в ранчото — ботуши, джинси, карирана риза и каубойска шапка — подвикна нещо на коня си и запрепуска към джипа, а Ив предпазливо се отдръпна.

— Шефе. — Той кимна на Рурк и докосна периферията на шапката си, сякаш козируваше на Ив. — Госпожо.

— Дамата е лейтенант Далас от нюйоркската полиция. Иска да ти зададе един-два въпроса.

— На мен ли? — На продълговатото му лице, което бе придобило златист слънчев загар, се изписа неподправено удивление. — Кракът ми не е стъпвал в Ню Йорк.

— Успокойте се, господин Спрингър, не сте извършили нищо нередно. Може би ще ми помогнете за разследването, което провеждам — каза Ив и си помисли: „Да му се не види, как да го разпитам, като се е покачил на този кон?“. — Ще ми отделите ли няколко минути?

— Ами… — Дългучът се размърда на седлото, което изскърца. — Ако шефът е съгласен…

Той слезе от коня с гъвкаво движение, което напомни на Ив вода, спускаща се по гладка скала. Задържа юздите на коня, а животното сведе глава и започна да пасе.

— Става въпрос за Джулиана Дън — подхвана Ив.

— Чух, че е излязла от затвора. Разправят, че е убила някакъв човек.

— Мъртъвците вече са трима — поправи го тя. — Разбрах, че едно време с нея сте се познавали.

— Ъхъ.

— Обаждала ли ви се е, откакто е напуснала този край?

— Тц.

— Били сте в приятелски отношения, когато е живеела тук, нали?

— Не точно.

Ив изчака секунда — изглежда, с местните жители трябваше да наложи различно темпо на разпит, — сетне продължи:

— А какви точно са били отношенията ви, господин Спрингър?

— Познавах я. Беше заварената дъщеря на шефа на татко, който сега е и мой шеф. Откакто вдигна гълъбите, нямам от нея ни вест, ни кост. Че и защо да ми се обажда? Шефе, стадото вече е бая напред, няма начин да остана.

— Чък, лейтенант Далас само си върши работата. Хич не си мисли, че ще ти се разсърдя заради закачката ти с Джулиана, когато беше твърдоглав младок. С теб се знаем отдавна, знаеш и какво ми се случи. — Паркър замълча за миг, а Чък забоде поглед в земята. — Смятам, че не таиш омраза заради тая история. Било каквото било, нали така? Лейтенант Далас се интересува дали си чукал Джулиана.

Кльощавият млад мъж се изчерви. Ив любопитно наблюдаваше как гъстата руменина пропълзя под златистия загар на лицето му.

— О, Джейк, не мога да говоря за тия работи пред една дама.

Тя извади значката си:

— Не говориш пред дама, а пред полицай!

— Господин Паркър — намеси се Рурк, — какво ще кажете да се поразходим? Притежавам скотовъдно ранчо в Монтана и проявявам интерес към управлението на вашата ферма.

— Разбира се, само внимавай да не настъпиш някое кравешко… — предупреди го онзи и слезе от джипа. — А ти, Чък, постарай се да помогнеш.

Като остана сама в джипа, Ив се почувства глупаво, затова рискува да слезе. Конят веднага вдигна глава и я побутна по рамото. Тя едва се сдържа да не го удари с юмрук.

— Той само проверява дали нямате нещо за ядене. — Чък погали животното по муцуната. — Този приятел все си проси подаяния.

— Кажи му, че джобовете ми са празни. — Тя побърза да застане така, че младият мъж да бъде между нея и коня. Животното изцвили, звукът й се стори като подигравателен смях. — Разкажи ми за Джулиана, Чък.

— Че какво толкоз има за разправяне. Бях само на шестнайсет. — Той килна назад шапката си, извади огромна кърпа и избърса потта от лицето си. — Едно шестнайсетгодишно момче не мисли с главата си… ако се сещате за какво намеквам.

— Правил си секс с нея, нали?

— Ами че тя… такова… идваше в обора, дето трябваше да го почиства от тор. Всеки път миришеше страхотно, носеше едни такива опънати тениски и впити панталонки. Бог ми е свидетел, че беше страхотно парче. Отначало само се натискахме… хлапашка работа, нали разбирате. После взехме да го правим по-насериозно. — Той отново сведе поглед. — През онова лято все гледахме да отидем в обора… правехме любов в някоя от преградите за конете. Винаги застилах пода с чисто сено. После тя взе да идва у дома — прекачваше се през прозореца. Отначало ми се струваше адски възбуждащо, ама после се шубелисах. Знаех, че ако майка ми разбере, жив ще ме одере. Пък и като човек е на шестнайсет, му се ще да походи и с други момичета. Освен това Джулиана не ми даваше мира, което взе да ме изнервя.

— И ти скъса с нея, така ли?

— Правичката да ви кажа, първия път като опитах, тя се нахвърли върху мен като дива котка. — Чък отново вдигна поглед. — Хапеше и ме драскаше, крещеше, че никой не я е отблъсквал. Бая се изплаших, щото изглеждаше като полудяла. После обаче взе да плаче и да ми се моли и… нали се сещате как стават тия работи… пак си легнахме заедно. И знаете ли какво стана на другия ден? Джулиана пристига с гръм и трясък у нас, влиза направо в кухнята и заявява на майка ми, че съм опитал да й направя нещо лошо. Казва още, че ако родителите ми не ме изпратят в друг град, ще ме наковлади на пастрока си, а той ще уволни татко.

Той замълча, сякаш се опитваше да възкреси в паметта си сцената, сетне изненада Ив, като се усмихна:

— Мама никому не цепи басма, даже и на щерката на шефа. Рече й никога повече да не идва у нас без покана. И още, че няма да търпи някаква си малка курветина — да, точно тъй каза — да нахлува в къщата й и да заплашва семейството й. Рече, че ако е имало някакво натискане, веднага трябва да престане — щяла да говори с майката на Джулиана по този въпрос.

— Наистина ли е разговаряла с нея?

— Като каже нещо майка ми, винаги го прави, затуй не се съмнявам, че е ходила при жената на шефа. Така и не ми каза какво са си говорили, Джулиана обаче повече не стъпи в обора. Виждах я много рядко, и то отдалеч. Аз обаче здравата си изпатих. Мама ми наложи домашен арест за цял месец, отгоре на всичко ми чете такова конско, че дълго ме боляха ушите.

— Какво се случи после?

— Ами на практика никога повече не си проговорихме. Веднъж, когато бях с друго момиче, тя се приближи до мен и взе да подхвърля обидни думи за… за разни части от моята анатомия. Говореше съвсем спокойно, обаче от усмивката й тръпки ме побиха. После намерих в леглото си мъртъв скункс — ясно като бял ден беше кой го е пъхнал под завивката. И още нещо…

— Какво?

— На никого не съм го казвал. — Той неспокойно се размърда, после решително вирна брадичка. — През нощта преди сватбата ми — оттогава има шест години — тя ми се обади. Заяви, че искала да ми предаде благопожеланията си. Ама не е важно какво каза, а как — все едно ми заръчваше да си го начукам, да прощавате за израза. Знаела, че ще мисля за нея през първата брачна нощ, защото тя щяла да мисли за мен. Можело дори да прескочи да ме види и да си поговорим за добрите стари времена. Знаех, че е в пандиза и бая се гипсирах, но не виждах смисъл да го раздухвам. В края на краищата до обяд на следващия ден вече щях да бъда женен.

— Оттогава обаждала ли ти се е?

— Не, обаче миналата година на Свети Валентин получих по пощата колетче. Вътре имаше умрял плъх, който май беше отровен. Изхвърлих го и пак си премълчах. Бях едва шестнайсетгодишен, госпожо. С Джулиана само се потъркаляхме в сеното, тъй да се каже, а само след няколко месеца скъсахме. Женен съм, имам син, съпругата ми отново очаква дете. Защо й е на оная проклетница отново да се захваща с мен?

 

 

— Отблъснал я е — заразказва Ив, когато с Рурк отново се качиха на колата. — Джулиана е започнала връзка с младеж на нейната възраст, а той е престанал да я желае, преди тя да му се е наситила. Отгоре на всичко майка му се е осмелила да го защити. Все едно са я зашлевили два пъти, което е било непростимо. Ако е била нормално момиче, това временно е щяло да я съкруши, да я накара да напусне ранчото. Тя обаче решава да прелъсти заварения си баща. Знаела е, че по-възрастните мъже, като баща й например, се манипулират по-лесно, защото са склонни да я приемат като образец на съвършенството. Целта й не е била само да го прелъсти. Използвала е сексът, за да го съсипе, да разруши брака му с родната й майка. Едновременно да накаже и да се облагодетелства. По онова време още не е започнала да убива, но само след няколко години се е стигнало и до това. Защо да разрушава нещо, като може напълно да го унищожи? Години наред е получавала всичко, което си е пожелаела, но не е могла да забрави момчето, което я е отблъснало.

Ив не си спомняше какво е чувствала, когато е била петнайсетгодишна. „Пък и не е чудно — помисли си. — Никога не съм била като другите момичета на тази възраст.“ Изглежда, същото се отнасяше и за Джулиана Дън.

— Обадила му се е в нощта преди сватбата — продължи тя. — Внимателно е подбирала думите си в случай, че той сподели с някого за обаждането й, но е казала достатъчно, за да го разстрои и да го накара да мисли за нея през първата му брачна нощ. Посяла е семето, така да се каже.

— Какво смяташ да предприемеш относно този младеж?

— Сигурна съм, че охотно ще сътрудничи на местните власти, защото се страхува да не би нещо лошо да се случи на семейството му. Ще разговарям и с Паркър, който така ще усили охраната, че ще превърне ранчото в непревземаема крепост. Ще поговоря с местните колеги, докато се уверя, че съвестно изпълняват задълженията си. После ще се заема с моята работа и ще открия Джулиана.

— Значи тръгваме обратно към Ню Йорк.

Ив се загледа през стъклото, после едва чуто изрече:

— Не. — Затвори очи и добави: — Не, отиваме в Далас.