Алън Скофийлд
Вярност (16)

Глава петнадесета

През последвалите месеци и години имаше моменти, когато Ана се чувстваше освободена — понякога за цели дни — от оня миг в офиса на Виктор Хардиман. Не че беше забравила, а просто не искаше да мисли за това.

Но много дълго споменът просто я изгаряше. Той изведнъж я сграбчваше, когато видеше написано името Джон или видеше нечие момченце. Отначало не можеше да погледне дрешките му, играчките, празното легълце, без да я обхване ярост и чувство за пустота.

Ако не беше връзката й с Бен, тя нямаше да вземе Питър със себе си в Уинчестър, нямаше да катастрофира, а ако не беше катастрофирала, нямаше да съществува лост, който Уилсън да използва срещу нея, и тя нямаше да изгуби Джон.

Ако… Това беше думата, която не й даваше мира.

Трябваше й някой, пред когото да си излее мъката, да се освободи от бремето на вината. Монти бе подходящият човек, но не можеше да му каже, без да му обясни всичко или без той да заподозре, че има още много неща за казване. Това можеше да накърни любовта и уважението му към нея, а тя се нуждаеше не по-малко и от тях. Някак странно, въпреки че бяха връстници, той бе започнал да играе бащинска роля в живота й.

Тя разбра, че не можа да го заблуди, като му каза, че с Уилсън са се разбрали за децата. Той я беше погледнал много внимателно. Но месеците минаваха, формалностите по развода бяха в ход, те бяха погълнати от работата в компанията и полека-лека нещата се изгладиха.

Децата бързо се съвзеха от преживяното и пак си станаха същите. Но Ана чувстваше, че не може нищо да им откаже. Знаеше, че така ги разглезва, но просто не можеше да се спре.

Ортопедът, който се занимаваше с Питър, бе повтарял многократно, че детето ще има голяма полза от плуването, и тя построи отопляван закрит басейн в Ъсбърн и му го подари на следващия му рожден ден. Застанаха заедно с прислугата на ръба на басейна, в който плуваше специална торта, украсена с панделки.

Но жестът й не бе приет така, както бе очаквала. Питър много се зарадва, но Нико се дръпна и каза:

— Ще мога ли и аз да плувам в него?

Лицето му бе тревожно смръщено.

— Разбира се, че можеш, миличък.

— Да, но басейнът е мой, нали? — каза Питър.

Ана усети каква клопка си е приготвила. Не можеше да му каже, че това е просто малко забавление. Той бе приел подаръка съвсем сериозно. Тя отговори на въпроса с въпрос:

— Но нали няма да имаш нищо против и Нико да плува в басейна?

Питър се замисли за миг, после каза съвсем сериозно:

— Нямам нищо против. Той ми е брат.

Но Нико въобще не искаше да се доближи до басейна. Той непрекъснато се цупеше и накрая Ана се принуди да помоли Питър да се съгласи, че половината от басейна е на Нико, а другата половина е негова. Питър, изглежда, разбра, че това е неизбежен компромис. Въпреки това известно време Нико им създаваше доста трудности.

Скоро след това Питър изгуби ортопедичната си обувка. Той ставаше все по-силен и събуваше обувката си за час-два, защото казваше, че така се облекчава Найшко. Веднага заподозряха Нико, че я е скрил, както бе правил няколко пъти дотогава.

— Но не съм аз — протестираше той. — Въобще не съм я пипал.

След като претършуваха всичко, я откриха в един шкаф с играчки и Ана бе така ядосана, че го нарече „Малък лъжец!“ и му удари шамар. За първи път в живота си удряше дете и това просто я ужаси.

— Извинявай, миличък. Не исках да го направя. — Тя се опита да го притегли към себе си, но Нико се дърпаше, крещеше и накрая избяга в спалнята си. Нещата се утежниха още повече от откритието, че една от прислужничките е прибрала обувката по погрешка.

Когато сподели с Акс, той й каза:

— Нико ще го преживее, ти също. Повечето деца ги пошляпват от време на време. Мен например ме пошляпваха. Не е болка за умиране.

Тя го преживя, Нико — също, но този инцидент остана някъде в подсъзнанието й като лош сън.

Дойде време момчетата да тръгнат на училище. Тя смяташе да назначи домашен учител за Питър, за да му спести трудностите в един пансион, но Акс успя да я разубеди.

— Остави го сам да си намери място в живота — каза той. — Отначало ще му е трудно, но ако сега го държиш под стъклен похлупак, той ще се превърне в полуинвалид, който винаги ще има извинение за своите несполуки.

Ана видя логиката в неговите разсъждения и изпрати и двете момчета в подготвително училище близо до Ъсбърн. Тъй като Нико бе по-голям и по-як, тя го помоли да се грижи за Питър.

— Той ти е брат и не е силен като другите момчета, така че ще трябва да се грижиш за него. Не оставяй другите да издевателстват над него. Ще трябва да го защитаваш.

Нико изглеждаше притеснен от отговорността, с която е натоварен, но каза, че ще се опита.

— Зная, че ще го направиш, миличък.

Но той се сблъска с проблем, който никой не бе предвидил — името му и фактът, че е осиновено дете. Щом порасна достатъчно, за да разбира нещата, Ана му беше разказала всичко за неговите родители. Пропусна само, че бяха изчезнали. Вместо това каза, че са умрели.

Смяташе, че ако му каже, че са изчезнали по някакъв необясним начин, това би могло да доведе до травма по-късно в живота му. Смъртта е факт, с който човек би могъл да свикне. Тя не бе успяла да постъпи като много осиновители и да му каже, че си го е избрала, но съвсем честно му призна, че е присъствала на раждането му, отгледала го е и го е обичала като родна майка. Не беше съвсем сигурна дали той е разбрал, но рано или късно щеше да разбере.

Така бяха запазили името Майснер.

Това не притесняваше нито Нико, нито пък някой друг, но сега името Майснер, толкова скоро след войната, се бе превърнало в опасен етикет. Децата му се подиграваха, тормозеха го и Питър трябваше да го защитава.

Директорът бе казал на Ана, че няколко пъти се е налагало да разтървава Нико и Питър, докато се биели срещу четири-пет момчета.

Ана бе ужасена и поговори по този въпрос с Акс.

— Подобно нещо се е получило и след Първата световна война — каза й той. — Хората си сменяли германските имена с английски. Нямах представа, че нещата пак се повтарят.

— Разтревожена съм за Питър.

— Бих си помислил, че Нико е този, който…

— Не разбираш ли? Питър е толкова лоялен. Той би могъл сериозно да пострада.

Когато Ана отново разговаря с директора, той каза:

— Бих ви предложил да преместите Никълъс в друго училище, но не мислете, че това ще оправи нещата. Децата могат да бъдат изключително жестоки и колегите ми разказват, че същите антигермански чувства се разпространяват в другите училища.

След един инцидент, когато Питър бе изпратен в санаториум със съмнение за пукната ключица, Ана реши, че е време да вземе мерки.

Акс бе чувал за някакво училище в Швейцария. Било основано през двайсетте години за децата на служителите от Обществото на народите. Сега се бе превърнало в училище за наследниците на най-богатите.

— Страхувам се, че прилича на затворен клуб — каза тя.

— Погледни на нещата от другата страна — там образованието ще е първокласно и името Майснер няма да има никакво значение. Ако го оставиш да учи тук, той ще бъде подложен на непрестанен психологически тормоз.

Няколко пъти говориха по този въпрос, докато накрая Ана каза:

— Добре, ще пиша до това училище.

Следващия срок Нико замина да учи в Швейцария, а Питър остана в Англия. Позициите му в училището се бяха силно заздравили от това, че защитаваше осиновения си брат.

Проблемите, които се появиха във връзка с Нико, безбройните разговори, които проведе с Акс по тези въпроси, всичко това бе накарало Ана да се вгледа по-внимателно в живота на цялото семейство. Питър и Нико имаха нужда от баща. И кой би могъл да е по-подходящ от Монти, когото тя вече беше въвлякла в семейния кръг? Не чувстваше към него сексуално привличане. Но изпитваше благодарност, усещаше топлина, нещо като любов. Знаеше, че неговите чувства не са се променили. Но дали топлината и благодарността щяха да са достатъчни, за да просъществува един брак?

 

 

За първи път от години Ана бе останала вкъщи без децата. Тя прие предложението на Акс за къщата до гара Виктория. Беше му казала:

— Не виждам защо да не се купи само част от нея, когато децата така и така ще идват в Лондон за ваканциите.

Уговориха се за цената и той подготви документите. Къщата трябваше да се закупи от компанията и да се даде под наем на Ана. Това пак повдигна въпроса за печалбите, които носи компанията. Сега, когато бе завършила частната школа по икономика на Акс и вече можеше да се оправи с балансите, Ана му напомни, че веднъж й бе споменал за някаква идея, която имал за компанията.

— Тогава тя нямаше да ти е от голяма полза, но оня ден пак се сетих за нея — каза той. — Страната бавно се възстановява от войната. Икономиката скоро ще започне подем. Може би вече времето е дошло.

— Не бъди толкова тайнствен.

— Няма нищо тайнствено, дори е съвсем елементарно. Просто почакай до утре и ще мога да ти покажа.

На следващия ден той я взе в своя бентли и тръгнаха из Южна Англия.

— Виждала ли си някога цялото си царство? Ще направим една обиколка.

Първо прекосиха Хемпшир, после Съсекс и се върнаха в Съри, минаха през Уинчестър, Саутхемптън, Портсмут и Чичестър, после пак Хейсълмиър, Гилдфорд и Фарнъм. Навсякъде Акс спираше пред редакцията на местния вестник, свързана с печатница. Сградите бяха занемарени и имаха нужда от основен ремонт. Някои от печатниците се простираха на площ колкото половин квартал. Акс маркираше разположението на сградите върху плана на всеки от градовете.

Когато се върнаха в Ъсбърн, той просна плановете върху бюрото на Джок и я попита:

— Виждаш ли нещо общо между тях?

Не беше съвсем наясно какво има предвид той и не искаше да стане смешна, тъй като през целия ден Акс се бе държал някак тайнствено. Внимателно се вгледа в очертаните с молив сгради, които бяха нейна собственост.

— Само дето изглежда, че всички са в централната част на съответното населено място.

— Точно така. Всички са на централни места. Ако моите предположения са верни и страната е през прага на икономически подем, тогава първото най-необходимо нещо ще са строителни площадки в централните части на градовете.

— Не те разбирам, Монти. Какво общо има това с продажбата на вестници?

— Моето предложение е да продадеш повечето от тези сгради.

Ана беше направо шокирана.

— Но това би означавало да се закрият вестниците. Край на компанията.

— Не, не…

— И толкова хора да си изгубят работата! Защо? Само и само компанията да спечели? Изненадана съм, Монти.

Той си наля едно питие, а лицето му се зачерви от раздразнение.

— Ти, изглежда, не разбираш, Ана, че не е рентабилно да имаш печатница във всяко градче. По-голямата част от тях са от началото на века. Остарели машини в остарели сгради. Работата е много трудоемка, нужен е голям персонал за поддържане на нещата, а всеки печатар е член на най-войнствения профсъюз в страната.

— Но, Монти…

Той й протегна ръка.

— Изслушай ме. Идеята ми не е да се закрият вестниците. Напротив. Нека ги печатаме в специално проектирана, централизирана модерна печатница.

— Всички вестници?

— Всички. Журналистите ще си останат по местата, но ще наемат нови офиси и ще изпращат материала в печатницата. Всичко иде се разпространява оттам. Това е ключът — разпространението. Тогава ще можеш да продадеш отделните печатници и да инвестираш в още вестници и списания или каквото там искаш.

Акс извади от джоба си мъничко тефтерче и каза:

— Направил съм груби изчисления какво би могло да донесе продажбата на тази собственост.

Ана видя последната цифра с цяла редица нули след нея и премигна.

— Това е една консервативна оценка. Ще отнеме доста време и профсъюзите ще се противопоставят поради закриването на работни места, но успеем ли да им докажем, че ако не го направим, компанията ще фалира…

— Ще фалира ли наистина?

— Не можем да стоим на едно място, Ана. Времената се менят и ние трябва да се променяме заедно с тях.

— Чудя се какво ли би казал Джок.

— Не можеш вечно да се обръщаш назад към духа на Джок! За него тези вестници бяха едно хоби. Човек не се опитва да печели от хоби. Мисля, че Джок обичаше старите машини и миризмата на нагорещен метал. Беше ми казал веднъж, че това му напомняло за младостта.

Ана си помисли, че е трудно да се спори с Акс, когато е в стихията си. Той познаваше добре материята, за разлика от нея. Тя си мислеше само за хората, които щяха да си изгубят работните места, за семейства и съпруги, които няма да имат кой да ги издържа. Но ако Акс се окаже прав, тогава ще трябва да окастрят някои клони. За да запазят цялото дърво. Ако не го сторят, то ще рухне и всички ще страдат.

Говориха няколко пъти по неговата идея и малко по малко Ана усети, че е убедена. Виждаше добре логиката, виждаше необходимостта, елегантността на широкомащабния му проект и въпреки това…

Накрая му каза:

— Мисля, че си прав, Монти, но искам и ти самият да се ангажираш.

— Какво трябва да означава това?

— Искам да дойдеш в компанията. Да станеш изпълнителен директор. Веднъж вече те поканих, но ти тогава каза, че не си готов. Сега готов ли си?

Той бавно поклати глава.

— Ще работя с теб. Готов съм да стана извънщатен управител, ако ти искаш. Но служител няма да стана, няма да работя при теб. — Акс се усмихна, за да смекчи ефекта от думите си.

— Защо? Защото съм жена ли?

— Бях сигурен, че ще ми зададеш този въпрос. И не зная как да ти отговоря. Ако ти кажа да, това ще е истина, ако ти кажа не — също. Да речем, че прекалено високо ценя свободата си.

Ана трябваше да остави нещата дотук. Не беше доволна, но нищо не можеше да се направи. Така с помощта на Монти тя вкара „Уебстър Комюникейшънс“ във втората половина на двайсети век.