Янис Марис
Черният ангел (11)

11

Десет минути след разговора с Магда пиколото на хотела ми донесе една бележка. С удивление констатирах, че беше от криминалния инспектор Бекас.

„Ако нямате да вършите нещо сериозно, в единадесет часа ще се намирам в сладкарница «Зонарас». Ще ви бъда много благодарен, ако ми дадете възможност да се реабилитирам за вчерашната ви почерпка.“ Замислен пъхнах бележката в джоба си. Ниският пълен инспектор не беше човек, който току-така би проявявал светски любезности.

Пристигнах по-рано. Част от масите бяха на тротоара. Изискано облечени дами, младежи и шумни туристи седяха край тях. Потърсих с поглед Бекас, но не го открих. Седнах. Инспекторът се показа точно в единадесет. Идеше право към мен. Още веднъж констатирах колко пъргав човек беше въпреки пълнотата си. Провираше се между масите и столовете с гъвкавостта на котка. Подаде ми ръка и радостна усмивка озари лицето му.

— Да не би да съм закъснял?

— Не. Аз дойдох малко по-рано.

Седна и се огледа усмихнат. Който не го познаваше, щеше да си помисли, че е провинциален търговец, наблюдаващ уличното движение в Атина.

— Хубав ден, а?

— Много хубав.

И двамата знаехме, че единственото нещо, което не ни интересуваше в този момент, беше красотата на атинския ден. За известно време обаче продължихме общия си незначителен разговор. Накрая не се стърпях:

— Защо поискахте да ме видите? — попитах.

Видът му беше най-невинен.

— За да се реабилитирам за почерпката. Мисля, че ви писах в бележката си.

— Писахте ми, но не сте очаквали, че ще ви повярвам.

Бекас се засмя.

— Разбира се, че не съм.

Изведнъж той стана сериозен, огледа се и продължи:

— Исках да си поговорим, господин Никодимос.

— За какво?

— За много работи. Да речем, за вуйчо ви. И най-напред, чули ли сте от вуйчо си да говори за Черният ангел?

Дойде ми наум вчерашният разговор с неизвестния ми събеседник по телефона. „Очарователната ви вуйна говорила ли ви е за Черният ангел?“ „Този пък какъв е?“ „Попитайте нея.“

— За Черният ангел ли? — заекнах. — За първи път чувам. Какъв е този Черен ангел?

— Страхувам се, че и аз не съм в състояние да ви кажа точно. Ще се опитам обаче.

 

 

Предиобедната клиентела пълнеше все повече масите по тротоара на улица „Панепистимиу“. Не беше лесно да говорим, без да се изложим на опасността да ни чуят. Бекас предложи:

— Ще приемете ли една разходка в парка „Запион“? Ще можем да си поговорим спокойно.

Станахме. Свихме по булевард „Амалия“.

— И тъй? — изгледах го нервиран. — Какъв е този Черен ангел?

— Предполагам, че е организация.

— Предполагате? Значи не знаете?

— Има неща, които са между реалността и мита. Сведения, които пристигат объркани, неопределени и не можеш да разбереш дали са родени от фантазията на хора, изпаднали в ненормално положение, или са резултат на конкретни факти. Така горе-долу стои въпросът и с Черният ангел.

Не го разбирах.

— С други думи?

— За Черният ангел ни съобщиха хора, завърнали се от Германия малко преди изгонването на хитлеристите, които са имали вземане-даване с полицията, но след като не ни касаеше, не обърнахме внимание на тази организация.

— И какво са казали тези хора?

— Че най-фанатизираните, най-непоправимите типове от СС са създали в Западна Германия организация, чиято цел била „отмъщението“, или „реабилитацията“. От онези организации, които започват с политически цели и поради това, че остават без отзвук сред народа или понеже техните създатели са долни типове, впоследствие се превръщат в престъпни шайки. Като мафията например.

Вървяхме по тротоара покрай парка. Не ми беше ясно каква връзка можеше да има евентуално тази нацистка организация с Тимотеос Констас, Магда и въпросите, които ме измъчваха? Бекас продължи:

— Както ви казах, не бе обърнато внимание на тези сведения. Тогава на преден план бяха по-интересни неща, като случаят Херман Хазе. Известен ли ви е?

За първи път чувах това име.

— Откъде да ми е известен?

— Рекох, да не би, понеже е бил приятел на вуйчо ви. Не сте ли живели тук по време на окупацията?

— Да, но нямах вземане-даване с Тимотеос Констас. Какъв е бил този Хазе?

— Симпатичен човек, би могло да се каже. Той дойде тогава без определен чин и пост. Не от гестапо, а като политически или културен съветник на окупационните власти. Следвал класическа филология, знаеше наизуст цели песни от Омир и глави от Платон, поклонник на Гърция, обожател на останките от древността и прочие. Културен, добър и безопасен човек, би рекъл някой. Всъщност този „харен интелигент“ е принадлежал към тясното обкръжение на жестокия Хайдрих, бил е сътрудник на Айхман, специалист по „еврейския въпрос“. Една мутра, от която са треперели и есесовците.

— И е бил приятел на вуйчо ми?

— Близък приятел.

— Нима… — прошепнах смутен — Тимотеос Констас е бил колаборационист?

— Не, поне в смисъла на наказателния закон. Хазе наел една стая във вилата на покойния Констас. Както е бил култивиран, тоест, както се е представял, е съумял да спечели приятелството му. Вуйчо ви не е направил нищо, поне открито, което да даде повод да го обвинят в колаборационизъм. Най-малко пък би могла да бъде обвинена за това приятелство на Констас жена му Магда.

— Но вуйчо се е оженил за Магда много по-късно. В последните години. По време на окупацията тя е била дете. Тя не е могла да познава този Хазе, нито Констас дори.

— Естествено — отговори Бекас. — Няма ли да седнем?

Бяхме влезли в парка. Масите и столовете на кафесладкарницата се намираха на открито, под слънцето, и посетителите бяха малко.

Седнахме.

Бях зашеметен от думите на инспектора. Стараех се да ги подредя, да стигна до някакъв извод, но не ми вървеше.

— Вие споменахте за приятелството на Магда с този Хазе. Но след като не го е познавала, как…

— Запознала се е с него — прекъсна ме спокойно Бекас. — Много по-късно, разбира се. Когато Херман Хазе дойде като турист в Гърция, която „обожавал“.

— И?…

— И не го закачихме. Нямахме нищо конкретно за дейността му в нашата страна и името му не фигурираше в никакъв списък на военнопрестъпници. Този господин, изглежда, е умеел да си върши работата. Дошъл е в Гърция и се е погрижил да се срещне със стария си приятел. Запознал се с жена му. Имал е намерение да остане в страната ни по-дълго, така поне е казвал, но не би.

— Заминал ли е?

— Умря — уточни Бекас.

Сервитьорът застана до нас. Със спокойствието, което можеше да те изкара от равновесие, Бекас попита:

— Какво ще си поръчате?

— От какво е умрял? — изтърсих неочаквано.

— Убиха го. Какво ще пиете?

Казах каквото ми дойде в момента:

— Едно кафе.

Бекас даде поръчката си и сервитьорът се отдалечи.

— Да, убиха го. В Каламбака по време на екскурзия до Метеора. Уби го друг немски турист, от онези бедни туристи, които пътуват на автостоп, нощем спят под дърветата и не сменят с месеци мръсните си кожени тиролски панталони. Уби го и тогава за първи път чухме за Черният ангел.

— За Черният ангел ли?

— Да. В участъка убиецът е споменал няколко пъти за Черният ангел. За съжаление немецът е говорел само на родния си език, а младежът, когото началникът на участъка повикал, си въобразил, че знае немски, а всъщност не знаел. Всичко, което ни каза, беше объркано и неясно. Убиецът е говорил за богатства на евреи, които били скрити в Гърция, за Черният ангел и за други подобни работи. Но преводачът не разбрал почти нищо, а убиецът бил пиян, понеже по време на престъплението трябвало да бъде в такова състояние.

— А какво е казал германецът по-късно?

— Не проговорил повече.

— Не проговорил ли?

Бекас повдигна рамене.

— Самоубил се в ареста. Обесил се с кожените връзки на обувките си. Така поне вярвал началникът на участъка и така докладва.

— Но не са му повярвали?

— Не мога да кажа. В района на Метеора тогава са се намирали и други туристи, а арестантското помещение на един жандармерийски участък не е чак толкова непристъпно. Може немецът да се е самоубил, когато е изтрезнял, но може и да е бил убит от онези, които не са искали да говори повече. За съжаление онова, което все пак е могъл да схване преводачът, е дало известна представа как са станали работите.

— Как?

— Изглежда, че в Гърция, както и в други окупирани страни, са скрити бижута и злато, ограбени от евреите, които са били изпращани в Бухенвалд и Аушвиц. Черният ангел си е поставил за цел да събере тези скрити съкровища, когато мине време и работите се позабравят. Хазе дошъл в Гърция с тази цел. Защо го е убил другият, за какво са се скарали, какво са имали да делят, не можахме да разберем, както и не можехме да си представим къде са скрити, ако още са тук, тези съкровища. Да, пропуснах да отбележа и нещо друго, което според вас може да има някакво значение. В този ден вуйчо ви също е пътувал за Метеора заедно с жена си.

Слушах като насън.

— Значи Тимотеос Констас е бил там, когато е било извършено убийството? — измънках.

— Не съм казвал, че е бил. Когато са убили Хазе, вуйчо ви е бил в Трикала. По всяка вероятност е отивал да се срещне с него.

— Защо ми разказахте тези истории?

Изражението на Бекас внезапно се измени. Простичкият му вид изчезна мигновено. Сега той приличаше на ловджийско куче, готово да тръгне по следата.

— Защото вярвам, че сега се намирам пред решаването на един проблем, който ме занимава от доста време. От деня, в който убиха Тимогеос Констас.

Само това не бях очаквал да чуя.

— Как… убили са Тимотеос Констас? — промълвих. — А вие, властите, вестниците…

— Ние извършихме онова, което трябваше, а вестниците писаха, каквото им съобщихме. Не, драги господине. Не сме имали никакво съмнение, че вуйчо ви е бил убит.

— Но тогава защо… — рекох шепнешком.

— Защото това бе единственият начин да „приспим“ виновниците и да намерим онези, които са зад тях. Тоест да се доберем до пипалата на Черният ангел. И затова искаме да ни помогнете.

Колко различни посоки вземаха събитията само за няколко дни!

— Има нещо, което скрих, но трябва да ви го съобщя — продължи Бекас сериозно. — Вчера ви излъгах. Димодикос, чийто шофьор е прегазил Апергис, е същият Димодикос от времето на окупацията.

— Но нали…

— Да. Вчера не бях искрен.

— А защо днес ми се доверявате?

— Понеже разполагам с всички сведения за вас, които ми бяха необходими. И ви имам доверие. Ще играя с открити карти. Предполагам, че с онзи „нещастен случай“ са ликвидирали артиста, тъй като е видял някакъв човек. Но не Димодикос. Проверих къде се е намирал той по това време. Апергис е видял някой друг, което е можело да се окаже опасно за хората от Черният ангел. Шофьорът на Димодикос е жесток тип. Издържа настойчивия разпит, но не проговори. Знае, че за автомобилна злополука ще бъде наказан леко. Без съмнение мълчанието му е платено добре. Но дори да го принудя да признае, че Димодикос го е накарал да „блъсне“ Апергис, пак не печелим нищо. На делото ще отрече, като заяви, че е бил инквизиран. Ако пък омотаех Димодикос, щяха да ми се измъкнат другите, които ме интересуват най-много. Принудени сме да се правим на разсеяни, докато стигнем до края. С опасни типове, с подлеци като тях, ще се отнесем и ние съответно. И тъй, ще ни помогнете ли?

— Какво мога да направя?

— Зная връзките ви с вдовицата. Не, не, няма да ви давам урок по морал. Може да е цинично, но тези връзки са ни от полза. Ще разгънем мрежата и…

Той искаше да предам жената, която обичах. Да натикам в ръцете на полицията, в затвора, човека, който струваше за мене повече от когото и да било.

Сякаш отгатвайки мислите ми, Бекас каза:

— Така ще помогнете и на приятелката си.

— Ще й помогна ли?

— Това е единственият начин да й помогнете.

Помъчих се да си възвърна хладнокръвието, да схвана смисъла.

— Как? — попитах.

— Приятелката ви е в опасност. Знае много и това е прекалено. Тези хора, а те го доказаха, са жестоки и непоколебими. Ще я използуват, докато им е нужна, а после…

Настръхнах при мисълта за това „после“.

— А после ще се отърват от нея — продължи спокойно инспекторът. — Досега ни дадоха достатъчно примери за начина, по който се отървават от хората, които им пречат, или от онези, които не са им нужни вече.

— Но какво знае тя?

Той вдигна рамене:

— Това трябва да научим. И тя е единствената, която е в състояние да ни помогне. Единствената, която знае.

Чак тогава се замислих. „Единствената“ ли? И тайният ми събеседник знаеше. Нима той не ми говори пръв за Черният ангел?

— Какво казахте?

Види се, ниският пълничък инспектор чуваше и нещата, които не са изречени. За момент реших да му съобщя за тайния ми събеседник по телефона. Без да зная защо обаче, не го направих.

— Нищо.

— Стори ми се.

Беше човек, когото не можеш да излъжеш лесно. Тази констатация правех непрекъснато. Попитах:

— Сигурен ли сте, че наистина съществува този Черен ангел?

— Разбира се, че не. Казах ви кога чух за първи път да говорят за него, какво е станало в Метеора и какво бе разбрал неподготвеният преводач. Решете сам дали съществува, или не. Или сте на мнение, че това са бабини деветини?

Не. Не мислех така. От друга страна, бях чул и друг да говори за Черният ангел. Само дето не знаех кой е този „друг“.

— Налице са редица престъпления — продължи Бекас. — Редица престъпления и една легенда. Приемам легендата, защото само тя може да обясни престъпленията.

— Ами ако има съвпадение?

Дали вярвах в това? Много би ми се искало, но…

— Не, драги, събират се много „съвпадения“, за да ги приемем за такива. Вуйчо ви, Хазе, убиецът му, Апергис. Много хора умират, много хора имат връзка с нещо, което не знаем точно какво е. Вярвам в съществуването на Черният ангел, защото само той ми дава обяснение за поредицата от убийства, които иначе остават неразбираеми. Ако поставя Черният ангел в центъра на този кръг от убийства, той придобива геометрическа чистота. При условие, разбира се, че счетем Апергис за последното звено, което затваря кръга.

— Допускате ли? — попитах уплашен.

— Че може да се стигне до друга жертва ли? Защо не? След като не ми е известно какво точно цели този неизвестен Хикс, мога ли да отгатна колко престъпления са му нужни. Нека поразсъждаваме заедно… Кои загиват? Онези, които могат да вземат някакво участие в това, което се търси — да речем, съкровището, или дори само знаят за него. Умира вуйчо ви. Стар приятел на Хазе. Умира немецът, който уби Хазе. Тъй като знаеше за Черният ангел. Умира Апергис. Защо? Понеже е видял. Как искате да отгатна кои още участвуват в това мистериозно дело и кои са се добрали до нещо — малко или много, — за да заключа с увереност, че кръгът се е затворил? Да вземем един пример. Вашата приятелка. Тя знае, а може би е и съучастник. Нека оставим нея. Вие.

Подскочих.

— Аз? Вярвате, че и аз може да съм в опасност?

— Правя предположение. Тези господа, бих дал дясната си ръка да науча кои са, вероятно са в течение на връзките ви с Магда Констас. Вдовицата изглежда влюбена във вас. Кой знае до каква степен на признание може да стигне една влюбена жена!

Изсмях се фалшиво.

— Искате да ме стреснете ли?

— Просто ми се ще да ви дам да разберете, че ваш дълг е не само да ни помогнете, но и че имате интерес да го сторите.

Мистериозният ми събеседник по телефона ме беше предупредил, че се намирам в опасност. Дали не знаеше повече, отколкото си представях? Може би нямаше предвид причините, породени от наследството, а нещо друго?

— Съумяхте да ме разстроите — казах.

— Не искам отговор в този момент — отговори Бекас. — Оставям ви да си помислите на спокойствие. Да вървим ли? Наближава време за обяд.

Той плесна с ръце на сервитьора да дойде и му плати. Който го погледнеше с каква формалност броеше рестото, едва ли би допуснал какъв ужасен въпрос е занимавал преди две минути този благ дребен буржоа.

— Тръгваме ли?

Станахме.

 

 

 

От градината долитаха радостните гласове на малчуганите, които си играеха. Обедното слънце, разкъсано от клоните на дърветата, стелеше пъстър килим по булевард „Амалия“. Вървяхме бавно. Бекас имаше вид на човек, който се наслаждава с цялата си душа на хубавата разходка, а аз се борех с вълна от тревоги, страхове и любовни чувства. И тогава си спомних за слугинята.

— Казахте, че още от първия миг сте знаели, че смъртта на вуйчо ми е била резултат на престъпление?

— Точно така — отговори Бекас, без да се обърне.

— Тогава защо не сте потърсили слугинята? Тази, която си е заминала на острова.

— Разбира се, че я потърсихме…

— И не я намерихте?

— Разбира се, че я намерихме. Беше, както и сега, на родния си остров. Спомни си много добре, че не тя е мила чашите. Не е измила нито една чаша. Както и други интересни подробности от фаталната вечер.

— А именно?

— Че някой е дошъл във вилата, след като гостите си отишли.

— Кой?

— Не го е видяла в лице. Покойният ви вуйчо е отворил сам. След това тримата се затворили в хола: гостът, Констас и съпругата му, а слугинята отпратили да спи.

Със закъсняло чувство на угризение се сетих, че нещастният Апергис е имал право. Той ми каза истината, а Магда го опроверга и аз й повярвах.

— Какво казахте?

Пак тази способност на инспектора да чува думи, които не са произнесени.

— Казвам, че в такъв случай и слугинята влиза в числото на онези, които знаят и могат да попълнят кръга на престъпленията, както се изразихте.

— Безспорно. Само че на острова я охраняваме добре. После тя не е говорила и заинтересованите по-скоро не допускат, че би могла да влезе в играта. Във всеки случай не е изключено да получим някоя неприятна новина и оттам, макар че подпоручикът на острова е будно момче. Ще се връщате ли в хотела? Аз съм нататък.

Бяхме стигнали площад „Синдагма“. Бекас ми подаде ръка:

— И както казахме. Ще чакам.

Останах на мястото си и гледах как той се отдалечава, с тази своя бърза и пъргава походка, която предизвикваше изненада предвид ниското му пълно тяло.