Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- moosehead (2013)
Издание:
Стоян Ц. Даскалов. Домашен слон
Разкази за деца
Редактор: Божанка Константинова
Художник: Генчо Денчев
Художествен редактор: Светлана Йосифова
Технически редактор: Петър Балавесов
Коректор: Мая Халачева
Индекс 11/95372 422-11/6054-7-78
Националност българска
Дадена за набор 10.V.1978
Подписана за печат 20.VII.1978
Излязла от печат 10.IX.1978
Тираж 30 115
Формат 32/84/108
Печатни коли 11,50
Издателски коли 9,66
Цена: брошура 0,53
подвързана 0,76
Държавно издателство „Отечество“, бул. „Георги Трайков“ 2-а, София, 1978
Полиграфически комбинат „Димитър Благоев“
История
- — Добавяне
Обадиха ми се от една детска редакция да им напиша разказ. За какво, питам. Каквото обичате. Може ли за куче? Може, разбира се. Децата обичат кучетата. Попитах така, защото дъщеря ми Светлана използува моята обич на селянин към животните и доведе едно куче — черно, къдраво, очите му не се виждат, крачката къси, ушите големи, клепнали, а муцунката — винаги влажна, украсена с розово езиче. С една дума — ирландски пудел! Много дружелюбно куче, а жена ми го нарича дори умно. Защо? Защото бързо взе да разбира какво искаме от него и срещу една стафидка го прави. Донеси, Рики! (Приехме го с чуждото име). И то веднага донася хвърлената топка или гуменото човече. Скачай, Рики! — подлага му Светланка пръчка, той я прескача и веднага очаква стафидката. Отдай чест, Рики! И той вдига едната лапа до голямото си ухо. Говори на трибуната, Рики! Той се метва на стола, слага предните лапи на облегалото и отваря розова уста, изцъклил очи в стиснатата стафидка. Покажи как хващаш неприятеля, Рики! Рики се тръшва по гръб и вдига предните лапи, като пленник. Хайде сега изкарай мечешки танц! Рики усеща висналата над носа му стафидка, хвърля се, подскача, изправен на задните крака, вирнал глава, тръска белезникавата козинка по коремчето и лапите, върти се покрай Светлана. Тя му пее и също се върти, той ръмжи, все едно й приглася, клепе с уши, души сладко дъхащата стафидка. Най-после получава възнаграждението си.
Такова едно куче заслужаваше да се опише. Написах разказа, сложих го в плик и го адресирах до редакцията. Поставих плика на поличката пред огледалото в преддверието. Като го потърсят от редакцията, нашите ще го предадат. И един ден го потърсиха. Кучето излая, когато се позвъни. Излязох да отворя аз. Кучето драскаше по вратата и дори любезно се хвърли да посрещне непознатата куриерка, възрастна усмихната жена с незаличен селски произход. Тя не се уплаши, а радостно извика:
— О, какво хубаво пунделче си имате! — и протегна ръка да го погали, то я близна и така се запознаха. — Нашите съседи имаха едно бяло, по-малко, също такова къдраво. Като му кажа: хайде, майка, то се хвърли на рамото ми. Пък ние имахме една котка, затворим я в банята и й викаме: „куку!“. Тя мяучи и дири. Под канапетата се завира, стаите обикаля, викаме й „куку!“ и тя ни дири. Играехме си на „куку“.
Поканих жената да влезе. Стори ми се интересно това, което разказваше за котката. И докато я почерпя и чуя други истории, мина известно време. Кучето, останало в преддверието, нещо шумолеше, занимаваше се.
— Хайде сега да нося разказа, че го чакат.
— Добре — отворих аз вратата и що да видя!
Рики беше свалил от поличката плика, може би е имал доброто намерение сам да го донесе на жената, но от любопитство го отворил и огорчен от това, което съм писал за него, го разкъсал жестоко на парчета и разпилял наоколо листенцата, сдъвкани така безмилостно, та нищо да се прочете. Главата му, черната му козина бяха посипани сякаш с джанков цвят. Недалеч, в ъгъла стоеше късче от последния лист, на което се виждаше само името му.
— Какво си направил ти, бе! — извиках аз.
То побягна виновно през отворената врата.
— Марш, марш навън! — подгоних го с дресьорската пръчка. — За тебе няма място повече в къщи. Отивай там, откъдето си дошъл!
— Оо, па що го гоните, милото пунделче! Кученцата обичат да си играят с хартишки!
— Но вие знаете ли какви са тия хартишки? Той изяде разказа си… Това беше разказ за него, разбирате ли?
Жената се усмихна нажалена и погледна със съчувствие към кучето.
— Ами то де да знае, горкото! То нашите редактори, писмени хора, па изядат не само разкази и стихотворения, ами и авторите…
— Вземете го в редакцията! — избухнах аз.
В къщи нямаше никой и кучето, като видя закрилницата в тая жена, се сгуши в краката й.
— Хайде, майка, да те водя. В двора на редакцията има дървена къщичка, само за тебе! Хайде, пунделчето ми!
И пуделчето, понеже беше късокрако, не можа да се хвърли на гърба й, ами припна пред нея.
— На̀! — хвърлих аз каишката в ръцете й. И така се отървах от този глезлю, който си позволи като цензор да разкъса разказа ми.
Това беше последното куче у нас.