Стоян Ц. Даскалов
Клепчо

Една зелена къщурка издига остър връх между боровете. Отпред — градинка с цветя. Цветята ръси с лейка малко момиченце с широкопола шапка. Птици прелитат над главата й, пеят омайно, жужат пчели. Момичето, унесено, не вижда как едно дребно на ръст куче, сплеснато, пъргаво кафяво куче, с прилепнала козина, дългокрако се вмъква в градината и безшумно обикаля къщичката. Търси нещо и все не го намира.

— Ооо, мънинкото, къци, къци, къци! — протяга му ръка момиченцето.

То гледа изпод клепналите големи, тлъсти уши и врътка късата си тънка опашка. По задните плешки и по хълбоците, и по главата е накичено с бодили. Това е порода „Шпаньол“.

— Това е порода „Шпаньол“ — казва с разбиране момиченцето на момчетата, които говорят за леки коли.

— Ти ми дай „Мерцедес“, пък дръж кучето за себе си! — обажда се един от братята й.

— Ела, къци, ти си гладно! — момиченцето изнася чинийка с мусака, останала от вечерята. — На̀, хапни си!

Шпаньолът не се поколебава и с два-три замаха на дългия си език обърсва чинийката.

— Както излапа всичко, тоя гладник заприлича повече на боянски Клепчо! — възразява едно от момчетата.

— Породисто е! Виж само как възпитано се държи, леко като с пантофки върви…

Породистият Шпаньол облизва наквасената си муцунка и лочи звучно и ритмично вода от коритцето под чешмата. Големите му, увиснали като салфетки уши, се намокрят, но той не ги повдига. Едва когато се напива, тръсва глава, метва ги като кърпи нагоре, та изплющяват като мотоциклет. Светланка гледа умилно ваклата му муцуна, омазана, от която капе вода. Момчетата не й обръщат внимание. Тя отива в къщи и донася малко сиренце на кучето, за да го задържи. То във въздуха щраква зъби и хваща като пеперуда в капан хвърленото парченце сирене.

Момчетата се разбягват, чули бръмченето на лека кола.

— Запорожец е, познавам го отдалеч!

— Вартбурга бръмчи така, бе!

— Еее, излъгахме се, трабант е!

Никой не забеляза кога Клепчо си е отишъл. Момиченцето излиза, натъкмено за разходка.

— Мамо, къде ми е едната обувка?

— При другата! — обажда се майката от къщи.

— Няма я, къде си я забутала?

— Не съм ти бутала обувките, виж ти къде си я изритала! — излиза майката в антрето и показва на Светлана къде обикновено си събува обувките. Но сега момичето е надянало на крака си едната обувка и чака другата. То подскача смешно и търси.

— Попитай Клепчо! — засмяха се момчетата. — Сигурно той си я е харесал!

— Не може да бъде! Такова интелигентно куче… Шпаньол! — Момчетата и майката продължават да тършуват.

— Възпитаните кучета вземат само това, което им се даде! — казва Светлана. — Ако им хвърлите предмет, ще припнат и ще го донесат. Никога няма да вземат сами нещо!

— Ами ти като ги изритваш, той е помислил, че му ги даваш! — упреква я майката.

Светлана търси около къщата, из тревата, занича под боровете, но нищо не намира. Обаждат се от съседната къщичка дружките й:

— Еооп, тръгваме… за пеперудиии!

— Няма ми обувката!

Момичетата дотичват на помощ и още от портата извикват:

— Ето я! Синичка, нали, с бели копченца…

— С бели, дайте я! — припва Светлана. Поема обувката, но преди да я нахлузи, казва:

— Ааа, едното копче го няма!

— Шпаньолът го е изял! — шегуват се момчетата. — Добре, че го уплашиха колите, та я е изпуснал.

— Видя ли, че твоят породист шпаньол излезе крадец!

— Ах, неблагодарник такъв! — възмущава се Светлана. — Аз да го храня с мусака, а той така да ми се отплати! Добре, че не е изял каишката…

— Знаете ли, че галошът ми, дето изчезна, може същият този породист крадец да го е измъкнал!

— И чорапите ни, още нови… — оплакват се момчетата. И тръгват на разузнаване. А момичетата със сакове в ръце поемат към ливадите.

Селото е отдалечено от вилата на Светланини. Момчетата вървят по шосето и слухтят. Вече не ги интересуват марките на автомобилите, а разните породи кучета. И търсят да открият следите на едно породисто, Шпаньол.

— Тоя Клепчо не ще да е от тия вили, ама все пак да проверим.

— Чудно е къде носи тия неща и защо му са! Ако ги мъкне по дворовете, стопаните ще ги видят и ще кажат на хората… — момчетата влизат в първата вила. Стопанинът сопнато ги пита:

— Какво търсите, момчета?

— Едно куче, кафяво едно, порода „Шпаньол“.

— А защо го не връзвате, щом е такъв скитник?

— То не е наше! Ами ни отвлече някои неща…

— Няма тука такова куче!

Момчетата излизат смутени.

— Извинявайте! — вмъкват се в друг двор и питат стопанката: — Да сте видели, леличко, едно куче, жълто такова, с клепнали уши?

— Ааа, търчи тъдява едно нахално, навсякъде се завира…

— И мъкне, какво му попадне, нали!

— Не знам дали мъкне, защото аз си затварям портата и щом подаде муцуна, гоня го.

— А да знаете чие е? — питаха децата, но тя не отговаря.

— Тука не е регистрация на кучета! — отвръща съседният стопанин.

Но децата продължават да го търсят. Надничат из храстите и дворовете, но напразно.

На другата сутрин боклукчиите спират с колата си пред кофите. Светлана ги пита:

— Ей, чичко, едно куче, жълто такова, с дълги уши, дохожда у нас. Не знаете ли чие е?

— На прокурора е.

Момичето се развиква към братята си:

— Вие разузнавачи се пишете, а нищо не открихте! Аз, аз знам чий е Шпаньола!

Момчетата я заобикалят и тя шепнешком им доверява:

— На прокурора е!

Те хукват към къщата му, която е на края на вилната зона, близо до селото.

— Много добре! Ще идем да се оплачем на прокурора, че държи в къщата си крадец!

Боклукчията пита усмихнат:

— Да не ви е дигнало нещо?

— Много работи: на мене галош, на сестра ми обувка, на тате пантоф, на брат ми чорапите… Сигурно ги носи в двора на прокурора!

— Ами, е-е там, в Радин дол е цял бит пазар!

— Така ли? — Момчетата и момиченцата се втурват към дола.

И тъкмо да скочат в храсталаците, ето го насреща им Клепчо — мъкне един офицерски ботуш.

— Пшшшт! — Децата го виждат къде се мушва. Леко, дебнешком надзъртат в зелената клонеста колиба. Клепчо оставя ботуша и почва да души всяка една вещ, като че ги брои с носа си и сякаш установява, че всичко е на мястото си, клеква с изплезен от доволство език.

— Крадец, рецидивист! — извикват децата. — Обикаляш къщите, хората те хранят, а ти посред бял ден, хайдук такъв, отмъкваш по нещо!

Кучето скача уплашено, излайва и побягва.

— Хулиган! — почват го смело момчетата с тояги, ала кучешките крака са по-бързи. Кучето избягва и те се връщат към скривалището. Момиченцето стои смаяно и те също.

— Тука има цял рафт детски играчки: ракети, мотоциклети, вагончета от железници, кукли, шапки, шалчета, фустанчета, чорапки, пантофчици, разписки, вързани на пакетчета…

— Колко ли дечица са плакали и не знаят, че същият тоя Шпаньол, дето са го галили по красивата муцуна, със същата тая умилна муцуна е отмъквал една по една любимите им играчки…

— За какво му са, да го пита човек! Продавач ли ще става, или ще ги раздава на кучефермата…

— И каква дързост! Не мисли ли, че някой може да му счупи главата, ако го залови!

В надпревара ровят купчината. Понася се тракане, дим.

Най-после едното братче извиква:

— Ей, галоша ми! — Но докато сграбчва вехтия галош, вижда, че е продънен и го хвърля в камарата. — Моят беше здрав, да се огледаш в него!

— Вратовръзката на татко! — втурва се момичето.

— Татковата беше на по-големи раета.

— Ровете, може и чантичката на мама да открием!

Ровят децата, вдигат прах, ала нищо свое не откриват.

— Сигурно има друго скривалище. Той е голям бракониер… Как може прокурорът да държи такова куче — клептоман!

— Я да отидем при прокурора!

И тръгват. Наближават вилата му с хубава ограда. Гледат за кучето, не виждат жива душа в двора. В това време един „Москвич“ пристига. Слиза мъж със строго лице и чанта под мишница.

— Вие ли сте прокурорът! — изпречва се голямото момче.

— Какво има деца?

— Ние сме пострадали, другарю прокурор! — започва обвинителния си акт момчето.

— Не виждам да има следи от побой по лицата ви?

— Побой няма, но вашето куче…

Прокурорът се засмива.

— Но нашият Шпаньол не хапе.

— Не хапе, ама краде!

— Така ли?

— Да, това куче е клептоман! Цялата махала е обрало…

— Досега нямам никакви оплаквания…

— Защото хората не го знаеха, а ние го открихме! Еее там, в дола си е направило едно скривалище, а кой знае колко други има наоколо… Тръгвайте да видите! — И прокурорът, леко прикривайки усмивката си, тръгва към скривалището в горския дом.

— Всичко това той е домъкнал от къщите на хората, разплаквал е децата… Жестоко куче, хулиган!

— А откъде знаете, че той го е направил, имате ли доказателства?

— Имаме! Ние го видяхме, когато отмъкна обувката на сестра ми. Кажи, Светлано!

Светлана кимва с глава, но не смее да потвърди пред прокурора гласно.

— А може би боклукчиите са изсипали тия вехтории…

— И те са го видели, ще ги повикаме за свидетели. Само вашето куче е, другарю прокурор. Той е крадецът! Нали вие издирвате крадците и престъпниците, искате им строги присъди, в затвора ги пращате, или в трудово-възпитателни общежития. Трябва сега като прокурор собственото си куче да накажете!

Събират се всички деца. Дотичват и от селото. Започва се съд.

— Аз също ще докажа — чува се глас. — И аз, и аз…

— Добре, деца, но знайте, че за лъжливи показания ще отговаряте!

Дошлите от селото се смълчават, само тримата обвинители напират непоколебимо:

— Ако не го накажете, ще го заловим на местопрестъплението и прошка няма!

— Съд, съд! Нарушава реда и мира, свободата и играта на децата!

— Предявяваме също иск — да ни се заплатят всички откраднати вещи!

Прокурорът сериозно слуша.

— Така е, другарю прокурор! Ние не можем всеки месец да купуваме нови обуща, нови чорапи, нови играчки… Па и нашите ни се карат, че си губим нещата!

— Нищо, че е ваше кучето, съгласно конституцията, другарю прокурор…

Прокурорът едва сдържа усмивката си.

— Добре! Каква присъда предлагате?

Децата се объркват.

— Да му се направи последно предупреждение! — казва опрощаващо момиченцето.

— Амии, разбира ти един крадец от последно предупреждение! Нему трябва тояга! — казва едното момче.

— Но физическите наказания са забранени! — възразява момиченцето. — Вас като ви натупа татко, как пищите и викате на помощ мама!

— Тя ли е главен прокурор в къщи?

— Амии… — спотайват една тайна децата.

— Добре, идете я питайте тя каква присъда иска.

— Дайте ни го, ние ще го превъзпитаме…

— А как? С позволени или непозволени средства?

— С позволени.

— По-точно? Защото издевателствата върху животните са забранени!

— Ще го пратим в кучефермата на Гара Искър. Там ще го поправят! Да видите какво възпитано куче ще ви върнем…

— Добре, деца. Изслушах оплакванията ви, но за да се издаде присъда, трябва да повикаме обвиняемия… — засмива се прокурорът. — Нали така правите и вие при другарски съд.

Децата се изненадват.

— Но той се крие като всеки престъпник. Хайде да го заловим и да го доведем!

Децата говорят едно през друго. Прокурорът се оглежда. Неочаквано иззад храстите се промушва и гузно се подава Клепчо. И току излайва, сякаш не е съгласен с обвинението.

— Ето го, дръжте го! — развикват се момчетата. Кучето изскача и изтървава една чанта.

— Какво следствие повече? Вижте! На мама пазарската чанта!

Прокурорът поклаща глава и тръгва засрамен към дома си.

— Благодаря ви, деца! За присъдата ще разберете най-късно утре!

Към скривалището идват майки с колички, баби с кошници, старци с бастуни, момчета скачат от велосипедите си. Всички ровят, търсят вещите си. Изведнъж се понася кучешки вой, жалостив и проточен.

— Най-после прокурорът бутна Клепчо в затвора! — викат със задоволство старите.

— Горкият! — казват милостивите майки, като бутат колички с бебета.

Засегнати и незасегнати отиват към „затвора“ — мазето на прокурора, откъдето се подава муцуната на Клепчо. Той умолително лае за помощ.

— Ааа — махат му с пионерските си връзки момчетата и дюдюкат. — Намери ли си мястото най-после!

Някои му хвърлят камъчета, други залъчета от кифли, но той не иска нищо.

— Милост искаш, а! Изтърпявай мирно наказанието си, че не можем да спим от твоя лай! — клатят му бастуни старите. — Инак ще поискаме да те изселят. Тука няма място ни за клептомани, ни за хулигани!

Пристига с москвича прокурорът. Децата се дръпват, а после го заобикалят. Начело застават главните обвинители. Кучето е изкарано навън, но вързано с верига.

— Чичо, ама много тежка верига! Как страшно дрънчи!

— Всяка верига е тежка, деца!

— Ама то, горкото — обажда се Светлана, — ни ги яде, ни ги продава, ни ги използува. Защо сте го оковали с тая тежка верига? Стари неща събира, хоби! И татко има хоби, пълна е къщата с марки…

— Не може ли с въженце! — обажда се насърчено по-малкото й братче. — И по-дълго да е, та да се разхожда!

— Но и въжето се врязва в шията, деца!

— Аз му прощавам! — казва Светлана. — Помилвайте го!