Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2013)

Издание:

Стоян Ц. Даскалов. Домашен слон

Разкази за деца

 

Редактор: Божанка Константинова

Художник: Генчо Денчев

Художествен редактор: Светлана Йосифова

Технически редактор: Петър Балавесов

Коректор: Мая Халачева

 

Индекс 11/95372 422-11/6054-7-78

Националност българска

Дадена за набор 10.V.1978

Подписана за печат 20.VII.1978

Излязла от печат 10.IX.1978

Тираж 30 115

Формат 32/84/108

Печатни коли 11,50

Издателски коли 9,66

Цена: брошура 0,53

подвързана 0,76

 

Държавно издателство „Отечество“, бул. „Георги Трайков“ 2-а, София, 1978

Полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне

Заекът, за който ще ви разкажа, се роди в кафез и порасна в кафез. Той не знаеше какво е навън. Беше живял в тъмница. И когато го изтърсихме от чувала и го вързахме за крака, той разбра, че се намира някъде навън. Усети свеж мирис. Буташе с муцуна, а не опираше в телена мрежа. Вдигна глава — не се блъсна в тавана. Подхвърли задница — не опря о нищо. Можеше да ходи нашироко.

— Пр-р-р! — изпръхтя той и тупна с крак. Миризмата на зелено го опияняваше. Тревата сама се навираше в устата му. Той я близна и хрупна. За пръв път ядеше трева нескубана, недокосната от чужди пръсти. Трева с корен в земята. Дръпна я, тя си остана здраво вкопана, само връхчето й прегриза. И отскочи към друго стръкче. Можеше да се храни се с връхчетата на нови и нови тревички.

„Чудна работа — мислеше си зайчето, — какво стана, къде се намирам!“

Вързахме го с едно не много дълго въженце за върбата пред къщата. Но то му стигаше да обикаля и изучава какво има наоколо, позволяваше му дори да подскача. И когато подскочи два-три пъти, зайчето много се зарадва, че краката му служели и за това. Но въженцето го дръпна като детска ръка и то самичко се върна. Отиде чак до напуканото стъбло на върбата, почеса се и се ослуша. Долови стъпки. Някой идеше. Може би същият, който го е хвърлил в тъмницата, идеше да си го прибере отново. А то не искаше и се сгуши под храста до върбата. Сърцето му биеше ситно като барабанче. Стъпките отминаха, то подаде муцуна, вирна уши. Беше тихо. Нямаше никой. Само върбата шумолеше с увисналите си клони. И то пак се завъртя като конче в харман, душеше всяко коренче и тревичка. Изглежда зайчетата се раждат по-умни, отколкото малките деца. Ако им попадне копче, пиронче, или карфица, ще ги глътнат и ще умрат. А зайчето отровна трева няма да хрупне. То познава самичко какво да яде и какво не. Усеща с носа си. Затова пък заешкият нос не е като на малките деца. Горната устна е пукната, може би за да обхваща всеки корен и всеки бурен, да го опипва и ако му горчи, да го изплюва. И зъбетата му не са като на малките деца. Той не ги сменява, не ги хвърля на покрива и не вика: „На̀ ти, врано, костен зъб, дай ми железен!“ То се ражда с такива острички като стъргалка за моркови зъби. И както се въртеше зайчето, доближи едно крехко стъбълце, но не му достигаше само педя да го обели. То взе да рита с крачета, да гризе въжето.

Слънцето изгря и децата изскочиха.

— Зайчето го няма, мамо, къде е зайчето? — запищя детски глас. Зайчето едва сега разбра, че е донесено в някакъв двор, за да забавлява детето на стопаните. Ето, излезе и майката в зелена като зелка рокля, а после се появих и аз. Моят нос сигурно му се е сторил продълговат и червеникав като морков. Започнахме да търсим зайчето. По едно време на Светлана се мярна бяло като гъбка петно.

— Ха, ето го нашият дългоушко! — скочи тя като куче и от радост сякаш излая. — Отвързало се е!

Сърцето на зайчето пак затуптя като барабанче. Ушите му приклепнаха. То подскочи, ала Светлана заби пръсти като куки в кожухчето му. Хвана го, но не знаеше как да го държи. Зайчето не беше котка, за да го подхвърля така. Щеше да счупи кръста му, като го преметна.

— Не тъй! — казах аз важно. — Ей тъй… за ушите. Агънце се хваща за краката, а зайче за ушите. Затова му са дълги ушите!

Провесих зайчето, то почна да рита с крачка. Бялата козина на коремчето му се разпуха. А пухкавото опашле се сви на топчица отзад.

— Дай аз, дай аз… — взе го Светланчето и пак си го гушна като котенце. Зайчето беше доволно, че тя го държеше кротко и се отнасяше добре с него. Върза го тоя път за шията.

— Ха така, сега не можеш да бягаш! — Донесе му в паничката мляко. Но то не бе виждало мляко и не близна. Даде му хляб, но то не бе яло хляб и не хапна.

— Да му дадем кремвирши!

Зайчето ококори очи, когато тя взе от чинийката си един кремвирш и му го тури под носа. Такъв крив морков не беше виждало. Прррр! Глупаво зайче!

— Заекът не е хищно животно! — засмях се аз. — Него хищниците го ядат. А той е тревопасно. Дай му тревичка, зеле и моркови.

Тя му скубеше тревичка, но зайчето не ядеше. До гуша му беше дошло от скубана тревичка.

— То ще умре от глад. Освен да ида на пазара.

Заради зайчето, без да я карат, Светлана взе мрежата и отиде. Донесе пресни моркови и веднага подаде на зайчето. То подскочи от радост и взе да гризе.

— Мамо, яде!

— Ще яде, какво ще прави. Ами ела и ти да ядеш!

— Не съм гладна. Мамо, спря да яде!

— Ще спре я, ти не знаеш ли, че зайчетата ядат по малко, ама често. Ела, зайченце, хапни и ти. Ако ти не ядеш, и то няма да яде.

Светлана си взе филийката и приклекна до зайчето. Като го видя, че гризе, и тя почна да гризе.

— Мамо, яде!

— Видя ли, че като ядеш ти и то яде. Яж повече.

Заради зайчето детето си изяде всичко. Остана една хапка и я даде на зайчето. Много искаше да сподели залъчето си с него.

— Вземи бе, глупчо, с масълце е намазана. И мармалад от сливи. Нали ти обичаш сливи!

Но зайчето не хапна.

— Стига, ще го умориш! — мъмреше я майка й. — Затова баща ти не ти купува никакво животно. Така направи с котето. Умори канарчето. Сега ще умориш и зайчето.

Заю Баю — викаше му най-напред Светлана. Но децата не могат да търпят животните без име. Особено пък Светлана. Тя и играчките си беше кръстила. На зайчето тури име Цоню. Така се казваше един дългун на съседите. Само че прибави към името Дългия. И покрай Цоню Дългия не мирясваше. Играеше с него като с кукла. На зайчето толкова му омръзна тая игра, че взе да жали за сандъка. Там никой не го пипаше, не го връзваше, нито го премяташе във въздуха, та кръста му препукваше. То цялото трепереше, докато стъпнеше на краката си. Така може сърцето му да се спука.

Няколко дни зайчето стоя вързано за шията. И мислеше как да се отвърже. Въжето го душеше. Не можеше да го прегризе, защото беше под устата му. Рита, драска с ноктите, най-после се изхлузи.

— Свобода! — рече си тържествуващо. — Ей, какво нещо е свободата!

Глътна въздух с пълно гърло, но в същия миг се обърка накъде да хване. То беше обикаляло дни и нощи покрай върбата, знаеше много добре всяка тревка, всяка бучка земя беше подушило. А сега помириса розите в лехата, гризна пъпките, още нецъфнали и се дръпна, защото нещо го боцна. Розата е сладка, но за да се хрупне пъпчицата й се плаща с кръвчица или с вълна от кожухчето. То научи много работи тая нощ. Какво е папрат, под която лежеше, какво е ниска гърбава брезичка, която расте надолу, а не нагоре — и много хубаво расте, защото образува колибка за него.

Зайчето мислеше, че се е спасило. Нямаше го въженцето да го души. Заскача накъдето си иска. Ала то не бе от смелите. Стигна някакви колове, след това бухлати храсти, големи дървета, бодна го тел. Стой! Какво ли има по-нататък? Хем му се искаше да види какво има отвъд, хем се боеше да не попадне в клетка.

— Не! — каза си зайчето, опряло до оградата като до стените на затвор и самичко се върна. — Що ми трябва да бягам! Кой знае какво може да ми се случи. И няма кой да ме защити. Аз съм самичко, а срещу мене могат да излязат много.

То не познаваше никого, освен тия хора, които го бяха взели от сандъка. И сега мислеше за тях с признателност. И затова се въртя, макар и свободно, все около върбата, без да има въженце на шията.

— Леле, мамо! — изпищя Светлана на сутринта, когато се измъкна по дълга риза, като буба из пашкул.

Изскочихме уплашени. Някакво нещастие ли беше станало с детето! Майка й държеше в ръцете си тупалката, а аз голямата лопата. Зайчето прилегна в треволяците и взе да се вайка. Защо не избягах. Сега ще ме убият!

— Прегризало въженцето и пак е правило опит за бягство. Неблагодарник! Аз толкова те гледам, а ти да бягаш от мене! Какво да ти давам, за да не бягаш?

— Няма къде да отиде! — казах аз. — Тука ще да е.

Зайчето чу стъпки, тежки, смазващи и се изплаши до смърт. Тупалката се размаха, като че ще бием малко дете по задничето, а лопатата затрака да го захлупи. То се вмъкна лазешком в брезовата колибка, но неволно прошумя и се издаде. Бягай, Цоньо! — рече си то. Аз пресякох пътя му преди да се впусне в дълго бягане и го хванах за ушите. Притрепера в ръцете ми, подви бялото пухкаво опашле и се мъчеше да прибере задните крачета към предните, защото бе свикнало да ходи гърбавичко и опънатият гръбнак го болеше.

— Ще му скова сандък! — заканих се и го предадох на Светлана. — Зайците са скитници!

— Но това е питомно зайче.

— Щом не живее в природата, ще пакости. А виж как е обелило фиданките. И розите няма никога да цъфнат. Само затвор за него! Всичко ще опустоши.

Затворихме зайчето пак в сандък. Светлана още повече се грижеше за него. Научи го да яде и хляб. Чрез хляба разбра какво е човешкият живот, защото Светлана го внасяше чак в къщи и по стаите.

— Излез с тоя мръсен заек вънка! Ще вмирише стаята на заещина!

Зайчето обичаше своята миризма и самичко се чистеше. То вдигаше краче и започваше да го чеше, да си отрива муцуната, да си остри зъбите. Пъдеше мухите с големите си уши, оправяше се във всичко. И когато Светлана го потопи в легена, то цялото настръхна и затупа.

— Чакай да те окъпя, че си пълно с бълхи!

— И кърлежи имат зайците. Ако кърлеж се впие в кожата ти, ще умреш! — заплашваше я майка й.

— Сега ще изморя всички паразити! — принесе чайника детето и насмалко да залее сгушеното зайче, но майка й привика:

— Нали ще го попариш с тая вряла вода!

Светлана опита с пръстчето си и го дръпна. Една капка падна върху зайчето и то потрепера. Тя разхлади водата и взе да го облива. То дращеше в легена, но тя го държеше здраво за ушите и с една четка топеше в сапунената пяна и го миеше. За пръв път зайчето разбра какво е баня. Досега беше къпано само от дъжда. За пръв път усети хладка вода и мирис на сапун. Но никога не бе така измокряно до кости. То се разтрепера от студ.

— Я, какво грозно стана! — учуди се Светлана. — И как му тракат зъбите. Дали зайците умират от бронхопневмония?

— Ами да!

Светлана беше наскоро се привдигнала от тежка болест и се разплака. Зайчето видя сълзи от жалба по него и му стана драго. И по-рано момичето плака, но тогава беше от мъка, че е избягало, а сега го съжаляваше. Изглежда само у децата е останала жалост, защото на големите окото от нищо не им трепваше.

— Дръж го на слънце, за да изсъхне по-скоро! — рече майка й.

Но слънцето се потули зад облаците.

— Не, аз ще включа електрическа печка.

Гряха го на електрическата печка. Полепналата му мокра козина мъчно съхнеше. Тогава тя включи машинката, с която майка й сушеше косата си. Бръмченето, като от малка прахосмукачка, ужаси зайчето.

— Какво правиш ти? — стресна я майка й.

— За по-бързо… Я как хубаво се къдри…

— Ти си по-глупава и от зайчето. Ами то ще умре от страх! — дръпна майката сушачката.

Цоню Дългия прерита и кихна.

— Хвана го хрема, мамо, какво да правим?

— Аз ти казах да не го къпеш. То не е като котките. Може и диария да получи. А зайците най-много от диария умират.

— Да викаме доктор, мамо!

— Няма заешки доктор.

За да не му е студено, през нощта Светлана го захлупва вътре в антрето, зад вратата. И на другия ден, като напече силно слънцето, го пуснаха. То беше весело. Много весело. Подскачаше.

— Светланче, стани да видиш Цоню Дългия какво прави!

Детето едвам отлепи клепачи. Мъчно се събуждат децата сутрин, когато е най-сладък сънят. Детските очи не са като заешките — и денем, и нощем ококорени.

— Ела да видиш, Цоню е станал цветар.

Светлана изскочи на балкона, личицето й цъфна като цвят от утринното слънце.

— Цоньо бре! — извика му тя, но аз й дадох знак да мълчи. Цоню провери всичките цветя и някои много му се харесаха. Там най-дълго клеча и ги одуха от прашеца; малката гледаше и не вярваше на очите си. Толкова сутрини тя не бе се сещала да погледне цветята. Радваше им се, но не се питаше имат ли нужда от поливка. А ето Цоню, какъв прекрасен цветар бил! Но когато слязохме долу да закусим, Цоню бе огризал най-крехките листенца на цветчетата.

— Ей, пакостнико мил, каквото искаш, ще ти давам, но не яж пъпките и листенцата, защото цветята ще повяхнат.

— Пр-р-р! — изпръхтя Цоню, тя разбра, че си признава грешката и обещава да не прави вече така. На другата сутрин тя сама се събуди и излезе на балкона. Сега видя как зайчето усвояваше друг занаят, много по-труден. То дълго се въртя край оставения до масата стол, измерва го, опитва с предните крачета високо ли е, повдига се на задните, опира муцунка по седалото, измерва го хубаво, увери се, че е колкото ръста му високо и най-после се реши — доде да види Светлана, зайчето се метна отгоре на стола. Седеше и се облизваше. Това беше първият му скок.

— Ей! — мъркаше Цоню — аз съм бил силен! Тука има три метра височина!

От стола земята му се виждаше по-хубава. Тревичките лъщяха на изгряващото слънце, цветята пъстрееха. На Цоню му се искаше да узнае как ли изглежда светът още по-отвисоко. Той вече посягаше с лапи към масата. Но не се решаваше отведнъж. Поседя на стола, почувствува се господар, човек. Като в кресло седеше Цоню и размишляваше как да се качи на масата. Той си плю на петите и Светлана изахка, когато го видя, че се разхожда по масата. Все едно, че Цоню беше скочил на втория етаж, на балкона, и виждаше целия Балкан и слънцето блестеше като разтопено, заливаше дърветата и долините, всичко плуваше в злато.

Светлана не издържа и развълнувано се развика:

— Мамо, татко, елате да видите Цоню на масата! Стои на задните си крака, като че е някакъв началник на цялата градина! Остава да му дадем пръчка да командува, да преподава на животните и растенията. Ето, вижте го, като учител се разхожда!

Глъчката уплаши Цоню. Той трябваше да скочи пак долу, но не знаеше, че не може да скача надолу. Наведеше ли глава, завиваше му се свят, щеше да се пребие. Само котките скачат и падат все на краката си. Сновеше от единия край на масата до другия, тупаше с крак, но не можеше като кучетата да турне едното краче на стола, после другото, че после от стола да слезе на земята. То било по-мъчно, отколкото да се изкачи нагоре по стъпалата.

— Защо му е клепнало едното ушенце? — забеляза първо Светлана. — Да не се е наранил? Може би е оглушало!

Огледаха го. Наистина лявото му ухо бе увиснало на едната страна. И беше много смешно. Премяташе го на другата страна, като торбичка през рамо, но не можеше да го изправи.

— Това зайче е клепоухо! — казваха гостите ни.

За да покаже, че е такова, зайчето клепваше и двете уши на едната страна, като момче, причесало перчема си настрани. И даваше цяло представление. Подскачаше във въздуха, правеше с краката си ножици, хвърляше къч, мяташе се като риба и всички се смееха през глава.

— Да не сте го водили при факира Мити?

— Не, то самичко, за пръв път… След като се качи на стола и масата, стана особено.

Зайчето тупаше с крака, мяташе уши, подскачаше, като да лапне някаква муха, чаткаше с крака, свиваше се на кълбо, пухваше се на земята, изтягаше се и ставаше дълъг, дълъг, та децата в един глас извикваха:

— Ей, Цоньо, като ластик се разтягаш! Непокорник ниедин!

Зайчето се радваше, че го изкарват непокорник. И най-много, че е дълъг. Хареса му името „Дългия“. В сандъка все това си беше мечтал: да се опъне веднъж, да прави големи скокове, че никой да не го хваща. Сега отведнъж скочи, но не на високо, а надълго, та изрипна чак при розите. Децата го погнаха, той направи още скокове, излезе извън игрището, вдигна се на задните крака и загледа гордо. Децата награбиха пръчки и го погнаха.

— Ела, Цоньо! Стой, Цоньо! — молеше се Светлана, но Цоню Дългия беше разбрал силата си, дошла от свободата, и с два-три скока, от храст в храст, шмугна се в шипковата ограда.

Отидохме и ние, големите, и едва го измъкнахме. И за наказание той прекара тая нощ в сандъка. Зайчето понесе наказанието си търпеливо. То се смяташе за виновно. Пуснаха го на свобода, изкъпаха го, а то се главозамая. Цяла нощ си мислеше за своите грешки. А и Светлана не спа заради него. Все й се струваше, че ще избяга.

— Добро утро! — събуди го тя. — Много се радвам, че си правиш самокритика. А защо тупа цяла нощ като затворник с налъми по стените на килията?

Зайчето не отговори.

— Сигурно е било вятърът! — каза си тя и му донесе прясна люцерна. Зайчето закуси добре. То обичаше прясна люцерна, макар че предпочиташе пресни моркови или прясно зеле. Закусваше и си мислеше за свободата. Няма по-сладко нещо от свободата. Когато е свободно, нищо не му тежи. Където иска ще отиде и каквото иска ще прави. Колко хубави бяха тайните бягства, на големите скокове! Цоньо Дългия се почувствува самостоятелен. Освен брезата, видя шипките, леската. Разгледа боба, увил се покрай коловете и му замириса на зеленчукова градина. Може би ако имаше време, щеше да опита зеленчуците. Той съжаляваше, че не изучи всичко. И много му се искаше да може да събори с главата си дъската и да излезе. Ала върху нея имаше тухла и не една, ами две. А защо пък да чака вечерта? Защото през нощта светът изглежда друг, по-красив. През деня слънцето разваля всичко. А пък защо да не опита и през деня? Но през деня има толкова викове, през деня излиза всичко живо. На всяка крачка ще го спипат. Трябва да се крие.

Зайчето бутна един-два пъти, но само цицини му излязоха на главата.

— Какви душмани били хората! — бунтуваше се то, след като бе вкусило от свободата. — И немилостиви. Можеш да умреш, без сърцето им да трепне. И са много доволни, когато си добре затворен. Ако може, цяла скала ще сложат на капака. Да не можеш глава да подадеш.

Зайчето си мислеше, че заек заека не оковава. Само хората оковават другите. Заек не бие, само хората се бият. Той беше видял как бият Светлана и му беше жал за нея. Зайци със зайци не воюват, само хората воюват помежду си. Зайчето седеше в сандъка, биеше с главата си, тухлите мърдаха, но не падаха. Седеше то, ядеше и растеше и си мислеше за недовършеното пътешествие. Най-после една нощ, изглежда бе набрало сила, бухна с главата си веднъж капака и тухлите се хлъзнаха, но не паднаха. Удари втори път и те отидоха до края. Третия път ги събори. И с един подскок тупна на земята. Беше станал за три месеца голям заек, оправдаваше името Цоню Дългия. Ха сега! Заскача из градината. Нямаше никой, всичко спеше. И той тръгна да пътешествува. Тая нощ откри какво имаше при боба — бяха насадени краставички и тиквички. Не се усукваха покрай колове, а пълзяха по земята. Хареса му тоя живот на земята, а не на високото. Той се намираше в градината. Мечта! Всяко нещо преглеждаше, помирисваше и онова, което му харесваше, опитваше. Като градинар шеташе из градината. Подряза младото зеле и вкуси от прясната салата. За пръв път ядеше зеле направо от корена. Донасяха му го все от пазара, омърлушено, опипано от стотина ръце. А ето тука, което си искаше, направо хрупваше. Не, няма нищо по-хубаво от свободата. Славно нещо! Той беше само сънувал това! Приказка!

Зайчето навлизаше в своя мечтан свят, намираше се на отдавна търсена земя. Очите му светеха от радост. Струваше му се, че измина хиляда километра, но не беше уморено. Много неща, които бе си мислил в сандъка, постигна. Много огради прескочи. Всеки двор беше приятна изненада за него. Всяка градина — нова планета.

— Хей! — чувствуваше се Цоню Дългия като цар и седеше на зелките като на трон. — Защо ми е маса, като лесно се качваш, а мъчно слизаш. Днеска си много, утре — нищо! И те дебнат като враг. Няма по-хубаво нещо от свободата. Ходи си, накъдето ти око види, прави си каквото щеш. Най-хубаво е живот без хора!

Той тупаше от радост, гладеше мустаци, облизваше се и по едно време му се поиска да държи реч. Изправи се върху купчината със зеле като на трибуна и заръкомаха с предния си крак. Всички садива му бяха слушатели.

— Братя и сестри, зайци, всички живи същества в природата, освободете се от робията на хората, избягайте от кафезите им, прегризвайте въженцата, телените мрежи, излезте на свобода, станете царе на земята! Откривайте чудеса!

Но тъкмо в тоя момент, когато бе на върха на своето щастие, лавна отнякъде куче. Той потрепна и клепналото му ухо се изправи.

— Куче ли? По-страшно от човека не знам!

Той се почувствува герой, властелин на цялата земя. Ала кучето лаеше все по-силно и го приближаваше. Той смело скочи от купчината — вече имаше опит и скачаше надолу — и се свря между зелките. Не беше мислил за врагове извън хората. Защото беше питомен и знаеше само хората. Но тоя лай събуди наново страха му. И той усети, че сърцето му пак затуптя. Как искаше сега да бъде в сандъка. Как искаше детските ръчички да го сграбчат бързо, бързо да го пренесат там, под тухлите. Гледаше с ококорени очи да мерне човек. По-рано бягаше от хората, а сега ги търсеше… Ала нямаше никой. Беше тъмно. Кучето беше подушило дирите му, цепеше нощта, като гърмеж от пушка.

— Няма кучета ли? Живот без кучета ли? — сякаш кучето му се присмива и той искаше да викне за помощ, да се съберат съседите, да дойдат с греблата и лопатите, с брадвите и кирките да го спасят. Ала никой не се събуждаше от кучешкия лай. Зайчето усети, че врагът наближава; отскубна се от градината и нали беше станал наистина Цоню Дългия, тъкмо когато кучето да връхлети върху него, той се изопна като стрела и с един скок прехвърли оградата. После втора, трета, бутна се в шипките и кучето напразно обикаля, не можеше да влезе в тая негова крепост, бодеше го като телена мрежа. Лая, докато се умори и млъкна. Зайчето, видяло острите му зъби, трепереше и си мислеше:

— Ето че дотрябва и телената ограда!

Цоню Дългия изброди целия шипков плет и се скри в малката горичка. Целия ден го търсиха, но не можаха да го намерят. От горичката се премести в едни трънаци, заличи следите си и кучето вече не го безпокоеше. Ядеше, каквото намереше, пиеше росата по листата и тревите, сладки коренчета гризеше. Беше далеч от шумовете, които го правеха неспокоен. Спеше, където замръкнеше. И тъкмо заживя вече на свобода, без врагове, една нощ усети, че към него припълзя, опирайки се на дългата си опашка, едно животно по-дълго от кучето и с по-дълга муцуна, без да лае, такова едно пъргаво, неуловимо като влечуго. Примъкна се до сами него и докато да скочи, ослепи го със светещите си очи, хвана го за шията и още преди да беше се опомнило, го удуши и отнесе.

Край