Стивън Кинг
Сестричките от Елурия (6)

V. Сестра Мери. Послание. Посещение от Ралф. Участта на Норман. Отново сестра Мери.

Когато Роланд се събуди, навън грееше ярко слънце, а коприненият покрив блестеше ослепително и леко се издуваше под нежния порив на вятъра. Докторчетата пееха доволно. Норман спеше дълбоко, извърнал глава толкова силно встрани, че брадясалата му страна се опираше чак в рамото му.

Двамата бяха сами в стаята. Леглото на брадатия малко по-нататък в отсамната редица беше празно, най-горният чаршаф беше изпънат, пухкавата възглавница — напъхана в чиста бяла калъфка. Сложната плетеница от ремъци, в която висеше болният, бе изчезнала.

Роланд си спомни как пламъците на свещите се сливаха и се извисяваха към тавана като струйка дим, осветявайки сестрите, скупчени край леглото на брадатия. Как се кикотеха. А проклетите им камбанки дрънчаха.

Сякаш в отговор на мислите му в отделението влезе сестра Мери, а зад нея като сянка се плъзгаше сестра Луиз. По-младата носеше табла и изглеждаше разтревожена. Старшата се беше нацупила — явно не беше в добро настроение.

„Да си кисел след такова пиршество? — недоумяваше Роланд. — Срамота, сестро!“

Тя застана до леглото му и сведе глава.

— Нямам за какво да ти благодаря, сай — заяви без предисловия.

— Молил ли съм те за благодарност? — отвърна, имайки чувството, че гласът му е прашасал като страниците на стара, отдавна неразгръщана книга.

Тя въобще не му обърна внимание.

— Заради теб една от нас, която беше само безочлива и дръзка и не я свърташе на едно място, е станала истинска бунтовница. Е, майка и беше същата и почина наскоро след като върна Джена на мястото й. Вдигни ръка, неблагодарни човече.

— Не мога. Не мога да помръдна.

— О, безумецо! Има една приказка; „не лъжи майка си в очите“. Отлично зная какво можеш и какво — не. Вдигни си ръката.

Роланд повдигна десницата си, като се постара да си даде вид, че му е много трудно. Вече се чувстваше достатъчно силен да се освободи от мрежата… и сетне какво? Още дълго нямаше да може да ходи, дори без „лекарството“… а сестра Луиз му носеше поредната порция супа. При вида и стомахът на Роланд закъркори.

Голямата сестра го чу и се подсмихна.

— И да лежи, силният мъж пак огладнява, особено ако се залежи достатъчно дълго. Нали, Джейсън, брате на Джон?

— Джеймс се казвам. Както добре знаеш, сестро.

— Знам ли? — ядно се изсмя тя. — Виж го ти! Ами ако бия твоята възлюбена с камшика достатъчно дълго и достатъчно силно, да речем, докато кръвта рукне от гърба и като пот, дали от устните и няма да се изплъзне друго име? Или не си и се доверил, като си гукахте?

— Само смей да я докоснеш и ще те убия.

Тя отново се изсмя. Очертанията на лицето и се размиха и строго стиснатите и допреди миг устни заприличаха на умираща медуза.

— Не говори за смърт, безумецо; да не заговорим ние.

— Сестро, ако с Джена не се разбирате, защо не я освободиш от обета и и не я пуснеш да си върви по пътя?

— Такива като нея не могат да бъдат освободени от нашия обет, не могат да си идат. Майка и се опита, но се върна почти умираща, а момичето и — тежко болно. Е, ние бяхме тези, дето се грижихме за нея и я лекувахме дълго след като майка и се бе превърнала в шепа прах на вятъра, който вее към Крайния свят, и сега за благодарност какво?! На всичкото отгоре носи Тъмните камбанки, сигулът на ордена. Нашият ка-тет. А сега яж — стомахът ти издава глада ти.

Сестра Луиз му подаде паницата, но очите и постоянно бягаха към медальона под нощницата му. „Не ти харесва, а?“ — мислено я подразни Роланд, после се сети за образа на Луиз в светлината на свещите, кръвта на джелепина по брадата и и жадния блясък в старческите и очи, като се наведе да пие неговото семе от шепата на сестра Мери.

Извърна глава встрани и отсече:

— Не искам да ям.

— Но нали си гладен! — запротестира Луиз. — Ако не ядеш, как ще си възвърнеш силите, Джеймс?

— Изпрати ми Джена. Ще ям каквото тя ми донесе.

Сестра Мери се смръщи като буреносен облак.

— Няма да я видиш повече. Освободена е от Дома за размисъл срещу тържествено обещание да удвои времето за размисъл… и да не припарва до лечебницата. А сега яж, Джеймс, или който и да си. Погълни онова, което е в супата, иначе ще те накълцаме с ножове и ще го втрием в кожата ти с вълнени лапи. За нас е безразлично кой от двата начина ще предпочетеш, нали, Луиз?

— Напълно. — Тя продължаваше да държи паницата под носа му. От нея се надигаше ароматна пара и сладко ухаеше на пиле.

— Но за теб може би не е — без капка чувство за хумор се ухили сестра Мери, оголвайки неестествено големите си зъби. — Рисковано е да проливаме кръв тук. Докторчетата не я обичат. Действа им възбуждащо.

Не бяха единствените, на които им действа възбуждащо, и Роланд го знаеше. Знаеше също така, че по въпроса със супата няма избор. Грабна паницата от Луиз и бавно засърба. Какво ли не бе готов да даде да изтрие задоволството, изписано на лицата им.

— Браво — похвали го тя, като и върна паницата; дори надникна вътре, да се увери, че я е изпразнил до дъно. Ръката му бързо натежа и немощно увисна в предназначената за нея примка. Сякаш всичко наоколо започна да се смалява и да се отдръпва.

Сестра Мери се наведе над постелята му и издутата и одежда го докосна по рамото. Излъчваше странна миризма, едновременно гнила и суха. Стрелеца не повърна единствено от безсилие.

— И махни това златно грозилище от себе си, като посъбереш малко сили — пусни го в нощното гърне под леглото. Където му е мястото. Чак оттук ме заболява главата и ме стяга гърлото.

— Щом толкова държиш, махни го сама — с огромно усилие отвърна Роланд. — Как бих могъл да ти попреча, мръснице?

Тя отново се намръщи като буреносен облак. Роланд предположи, че ако не я беше страх да припари толкова близо до медальона, щеше да го зашлеви за тези думи. Но явно не смееше да го докосва по-високо от кръста.

— Недей да бързаш толкова. Не е късно да заповядам да бичуват Джена. Може и да носи Тъмните камбанки, но аз пък съм Голямата сестра. Хубавичко си помисли.

Тръгна си. Сестра Луиз я последва, отправяйки на болния последен поглед през рамо — странна смесица от страх и похот.

„Трябва да се махна от тук… просто трябва“ — рече си Роланд.

Но вместо това отново се пренесе на онова тъмно място, което не беше точно сън. Като че ли все пак бе поспал известно време, дори сънува. Нечии пръсти галят дланта му, нечии устни целуват ухото му и шепнат:

„Виж под възглавницата си, Роланд… но не издавай пред никого, че съм била тук.“

След време Роланд отново отвори очи, едва ли не очаквайки да види красивото лице на Джена, надвесено над себе си. С черния кичур, изскочил изпод булото и като запетайка. Наоколо нямаше никого. Копринените драперии околовръст блестяха ослепително и макар да бе невъзможно да се разбере колко е часът, Роланд предположи, че е към обяд. Бяха изминали приблизително три часа, откакто погълна втората порция супа.

Джон Норман продължаваше да спи, от време на време носът му леко просвирваше.

Роланд понечи да вдигне ръка и да я пъхне под възглавницата. Тя отказа да се помръдне. Успя да размърда върховете на пръстите си, но това бе всичко. Зачака, мъчейки се да си възвърне търпението. Не беше лесно. Казаното от Норман не му излизаше от ума — след нападението оцелели двайсетина… най-малко. „Един по един изчезнаха всичките, накрая останахме само аз и онзи човек. А сега и ти.“

„Момичето не е идвало_ — обади се разумът му с тихия, изпълнен с тъга глас на Алан, един от старите му приятели, които отдавна не бяха сред живите. — Не би посмяло да дойде, особено като знае, че останалите го следят. Просто си сънувал.“_

Но надали е било само сън.

По някое време — примерно след час, съдейки по незабележимо изместващите се ярки ивици по тавана — Роланд опита повторно. Този път успя. Възглавницата беше пухкава и мека, старателно нагласена в плетеницата от ремъци, която придържаше врата му. Отначало не намери нищо, но като пъхна ръка по-надълбоко, напипа кораво снопче пръчици.

Поспря за миг да събере сили (всяко движение неимоверно много го затрудняваше, като да плуваше в лепило) и бръкна още по-навътре. Стори му се, че е изсъхнало букетче. Като че ли беше обвито с панделка.

Роланд се огледа, за да се увери, че все още е сам, а Норман продължава да спи, сетне измъкна находката си. Стискаше шест крехки зеленикави стъбълца папур с кафяви главици. Излъчваха странен аромат на хляб, който напомни на Стрелеца за детството му и за ранните набези до кухните на Голямата зала, когато двамата с Кътбърт все гледаха да изпросят от готвачите по някое лакомство. Папурите бяха вързани с широка бяла копринена кордела и миришеха на препечен хляб. Отдолу бе пъхнато късче плат. И то бе копринено, както всичко останало на това проклето място.

Роланд задиша учестено, по челото му избиха капки пот. Поне никои не идваше — и слава Богу. Извади парцалчето и го разгъна. Съдържаше следното изписано с въглен послание, което доста бе поизмъчило автора:

И това бе всичко, но Роланд като че ли не се нуждаеше от по-нататъшни обяснения. Нито пък имаше избор — ако останеше тук, непременно щеше да умре. Достатъчно е да свалят медальона от врата му, а на сестра Мери не и липсва хитрост, неминуемо ще измисли нещо.

Веднага отхапа от едното стръкче. На вкус не се различаваше от препечения хляб, който изкрънкваха от кухните на двореца като деца, но като преглъщаше, му загорча, после стомахът му пламна. Почти веднага пулсът му се ускори. Мускулите му трепнаха, но не като след здрав, освежителен сън; отначало леко заиграха, сетне запулсираха по-силно, сякаш оплетени на възли под кожата му. Усещането бързо премина и пулсът му се нормализира, преди Норман да се събуди след около час по-късно, но вече знаеше защо Джена го предупреждаваше да взема само по една хапка на час — това чудо беше много силно.

Отново напъха снопчето под възглавницата си, като внимателно изтръска шушулките, попадали по чаршафа. Сетне размаза с палец няколкото с мъка изписани думи върху плата. Като привърши, върху парцалчето останаха само безсмислени саждени петна. Напъха и него под възглавницата.

Когато Норман се събуди, той набързо го разпита за родния му град Дилейн, известен още с шеговитите прозвища „Бърлогата на дракона“ и „Раят на лъжците“. Поверието гласеше, че оттам тръгвали всички небивалици. Момчето помоли Роланд, ако се измъкне, да занесе двата медальона на родителите им и да им разкаже какво се е случило с Джеймс и Джон, синове на Джес.

— Сам ще го направиш — отвърна той.

— Не. — Норман понечи да вдигне ръка, може би да се почеше по носа, но силите не му стигнаха дори за това. Дланта му се издигна на една педя от леглото и глухо тупна върху завивката. — Не ми се вярва. Жалко, че трябваше да се срещнем на това място, но… ми допадаш.

— И ти на мен, Джон Норман. Де да се бяхме запознали при други обстоятелства!

— Да. А не в компанията на нашите очарователни дами.

Скоро отново се унесе в сън. Роланд повече не размени и дума с него… но по-късно чу всичко. Да. Висеше над леглото си и се преструваше на заспал, докато Джон Норман надаваше предсмъртните си викове.

Сестра Микела му донесе супа за вечеря тъкмо когато треперенето в мускулите и сърцебиенето, предизвикани от втората хапка папур, бяха поутихнали. Тя се разтревожи, като видя пламналите му страни, но се принуди да се задоволи с уверенията му, че не гори от треска, тъй като не смееше сама да го докосне — медальонът я плашеше.

Към супата този път имаше питка. Кората беше твърда, а вътрешността — жилава, но въпреки това Роланд лакомо се нахвърли върху храната. Скръстила ръце на гърдите си, Микела го наблюдаваше със самодоволна усмивка и от време на време кимаше. Като той изгълта супата, тя внимателно пое паницата, стараейки се пръстите им да не се срещнат.

— Оздравяваш — рече. — Скоро ще ни напуснеш и ще ни остане само споменът за теб, Джим.

— Нима? — тихо попита той.

Тя само го изгледа, докосна устни с език, разкикоти се и избяга. Роланд затвори очи и се отпусна на възглавницата, слабостта отново пропълзя в жилите му. Замислените и очи… връхчето на езика й, който се подаде за миг между устните й. Беше виждал този поглед в очите на жени, които наглеждат печено пиле или овнешка-плешка, преценявайки кога ще бъде готово.

Умираше за сън, но с усилие на волята остана буден още час, сетне извади един папур изпод възглавницата си. След току-що погълната доза от упойващото вещество това му костваше огромно усилие — надали изобщо щеше да успее, ако предварително не бе отделил стръка от снопчето. Утре вечер, се казваше в писъмцето от Джена. Ако замисляше бягство, дори самата мисъл му се струваше абсурдна. В този миг бе готов да остане в това легло до края на света.

Отхапа от папура. Веднага почувства прилив на енергия, сърцето му заби учестено, но само след миг въздействието на чудодейното стръкче се изпари тъй неусетно, както се и появи, притъпено от по-силното лекарство на сестрите. Оставаше му единствено да се надява… и да спи.

Като се събуди, беше тъмно като в рог. Бързо откри, че може почти без усилие да движи ръцете и нозете си в плетеницата от ремъци. Отново измъкна папура изпод възглавницата си и предпазливо си отхапа. Джена му беше оставила шест стръка, от които привършваше вече втори.

Прибра го под възглавницата и веднага затрепери като мокро куче в леден порой. „Отхапах твърде много — рече си. — Дано не получа гърчове…“

Сърцето му запрепуска като влак-беглец. На всичкото отгоре тъкмо в този миг зърна пламъка на свещ на пътеката между леглата.

„Богове, защо сега? Ще видят как се треса и веднага ще разберат…“

Призовавайки цялата си воля и мощ, Роланд затвори очи и се съсредоточи върху задачата да овладее гърчещите се крайници. Поне да не висеше в това проклето цедило, което при най-малкото движение се разклащаше, сякаш самото то бе болно от треска!

Сестричките се приближиха. Светликът на свещите им припламваше като алено петно зад притворените му клепачи. Тази вечер не шепнеха и не се кикотеха. Едва когато се скупчиха над главата му, Роланд разбра, че не са сами — бяха довели някакво създание, което шумно поемаше през носа си лигава смесица от кислород и секрет.

Стрелецът стискаше очи — бе съумял да овладее неконтролируемите гърчове на ръцете и краката си, но мускулите му продължаваха да пулсират, сякаш стегнати на възли под кожата му. Ако човек се вгледаше внимателно, веднага щеше да забележи, че с тялото му става нещо нередно. Сърцето му препускаше като кон под ударите на камшик, нямаше как да не забележат…

Вниманието им обаче бе насочено другаде — засега.

— Свали го — каза Мери. Използваше някаква вулгарна разновидност на ниската реч, почти неразбираема за Роланд. — Първо на този, после на другия. Хайде, Ралф.

— А им’те л’иски? — отвърна онзи с по-силен акцент и от Мери. — Им’те ли тун?

— Да, да, колкото си пожелаеш уиски и тютюн, но няма да получиш нищо, докато не махнеш тези ужасни неща! — тросна се тя нетърпеливо. Може би дори изплашено.

Роланд внимателно извърна глава и едва-едва повдигна клепачи.

Пет от шестте сестрички на Елурия се бяха наредили оттатък леглото на Джон Норман и стискаха високо свещите си, за да осветят спящия младеж по-добре. Пламъкът огряваше и собствените им лица, които дълго щяха да преследват и най-смелия в кошмарите му. Сега, в най-черния мрак на нощта, нескривани зад дяволски труфила, бяха такива, каквито са — вековни трупове в пищни одежди.

Сестра Мери стискаше единия от револверите на Роланд. При тази гледка той възненавидя нахалницата до смърт и си обеща да я накара да си плати за дързостта.

Макар и уродливо, в сравнение със сестричките създанието, застанало в долния край на леглото на Джон Норман, изглеждаше почти човешки. Беше зеленокож. Роланд веднага разпозна Ралф. Дълго щеше да помни това бомбе.

Мутантът бавно заобиколи леглото откъм страната на Роланд, скривайки за миг сестричките от погледа му. Нагласи се зад горната табла, откривайки пред Стрелеца идеална гледка към вещиците.

Медальонът на Норман блестеше на гърдите му — младежът може би се бе разсънил достатъчно, за да го извади от пазвата на нощницата си с надеждата да се предпази. Ралф стисна украшението с безформената си ръка, подобна на топка разтопена лой. Сестричките с вълнение следяха движенията му, той опъна медальона… но изведнъж отдръпна ръка. Петте жени разочаровано провесиха носове.

— Хич не ми пука за тия боклуци — сополиво заяви Ралф. — Искам уиски! Искам тун!

— Ще получиш — обещаваше му Мери. — Достатъчно за теб и за цялото ти гнусно племе. Но първо трябва да махнеш тази гадост от момчето! От двамата! Чуваш ли? И повече никакви шеги.

— Или? — нагло се изсмя Ралф. Смехът му беше сподавен и хриплив, като на човек, умиращ от коварна болест на дробовете и гърлото, но повече допадна на Роланд от вечния кикот на сестричките. — Или какво, сестра Мери, ще изпиеш кръвта ми ли? Ще пукнеш на място и ще засветиш в мрака!

Тя вдигна револвера на Стрелеца и го насочи срещу Ралф.

— Свали проклетото нещо от врата му или ти ще пукнеш на място.

— Сега или после, все тая.

Сестра Мери не отвърна. Останалите се взираха в мутанта с черните си очи.

Ралф сведе глава и сякаш се замисли. Роланд предположи, че този приятел вероятно умее и да мисли. Колкото и да не им се вярваше на сестра Мери и нейните дружки, трябва да беше много печен, за да оцелее чак досега. Но като се е съгласявал да дойде, със сигурност не е сложил в сметката револверите на Роланд.

— Хубавеца много сбърка, дето даде патлаците на вас — заяви най-сетне. — Да ви ги даде, без да ми каже. С какво му се отплатихте? С уиски и тун ли?

— Не е твоя работа — сопна се сестра Мери. — А сега бъди така добър да свалиш златото от врата на този момък, защото ще пратя един от куршумите на онзи мъж в мозъка ти или в жалките останки от него.

— Добре — съгласи се Ралф. — Както пожелаеш, сай.

Отново посегна към момчето и стисна златния медальон в обезобразения си юмрук. Извърши го много бавно; последвалите събития се развиха твърде бързо. Дръпна медальона, скъса верижката и запрати златния талисман напосоки в тъмнината. Едновременно с това заби дългите си криви нокти във врата на Джон Норман и го разкъса.

От гърлото на нещастника изригна силна струя кръв, която в светлината на свещите изглеждаше повече черна, отколкото алена; момчето нададе един-единствен сподавен, бълбукащ крясък. Жените се разпищяха… но не от ужас. Закрещяха, както крещят жените, щом обезумеят от радост. Забравиха зеления, забравиха и Роланд — в момента ги интересуваше единствено живата кръв, която се лееше от гърлото на Джон Норман.

Изпуснаха свещите. Мери захвърли револвера на Роланд. Миг преди светлината да угасне, Стрелецът видя как Ралф драсна и се изгуби в тъмнината (хитрецът сигурно си е рекъл, че друг път ще си вземе уискито и тютюна; сега най-добре да спаси собствения си живот), а сестричките се приведоха, за да уловят колкото се може повече от безценната течност, преди фонтанът да е пресъхнал.

Роланд лежеше в мрака с тръпнещи мускули и разтуптяно сърце и слушаше как харпиите изяждат момчето в съседното легло. Угощението им сякаш нямаше край, но най-сетне свършиха. Отново запалиха свещите и си заминаха с приглушен шепот.

Когато действието на супата най-сетне надви действието на папура, Роланд беше благодарен… и за пръв път, откакто бе дошъл тук, сънува кошмар.

В съня си стои край градската поилка и гледа подпухналия труп във водата, припомняйки си едно изречение в регистъра на злодеянията и приложените наказания: „Зелените отблъснати“, и може би наистина са били отблъснати, но след тях е дошла друга, още по-страшна напаст, наречена „Сестричките от Елурия“. След година може би ще се наричат сестричките от Техуас, или от Камерно, или някое друго затънтено западно село. Отде ли идат с тия камбанки и буболечки… кой знае. Пък и какво значение има?

До сянката му в пенестата вода изплува друг силует. Роланд се мъчи да се обърне и да види човека. Не може — застинал е на място. Една зелена ръка се впива в рамото му и грубо го завърта. Озова се лице в лице с Ралф. Бомбето му е килнато назад, на врата му виси окървавеният медальон на Джон Норман.

— Па-а! — крещи Ралф и устните му се разпъват в ужилена беззъба гримаса. Вдига огромен револвер с изтъркани ръкохватки от сандалово дърво. Отмества петлето…

…Роланд рязко се събуди, разтреперан от глава до пети и плувнал в ледена пот. Погледна към леглото вляво. Беше празно, чаршафът беше спретнато изпънат, възглавницата — напъхана в снежнобяла калъфка. От Джон Норман нямаше и следа. Леглото изглеждаше така, сякаш от години никой не е лежал в него.

Роланд беше останал сам. Боговете да са му на помощ, той бе последният пациент на сестричките от Елурия — тези прелестни, търпеливи милосърдни сестри. Последното живо същество в това кошмарно място, последният с топла кръв във вените си.

Увиснал във въздуха Роланд, сграбчи златния медальон и погледна към дългата редица празни легла оттатък пътеката. След малко извади стрък папур изпод възглавницата и отхапа едно парченце.

Когато Мери се появи със супата петнайсет минути по-късно, той пое паницата, преструвайки се на по-слаб, отколкото се чувстваше. Този път вместо супа му бяха направили каша… но основната съставка несъмнено беше същата.

— Колко добре изглеждаш тази сутрин, саи — отбеляза Голямата сестра. Тя самата изглеждаше добре — лицето и не се размиваше и с нищо не издаваше, че зад него се крие грохнал вампир. Беше вечеряла обилно, храната и беше дала нови сили. При тази мисъл стомахът на Роланд се сви. — Съвсем скоро ще си на крак, гарантирам ти.

— Глупости — кисело промърмори той. — Изправи ме на крака и само след миг ще трябва да ме събираш по пода. Вече се питам дали не слагате нещо в тази храна.

Тя доволно се засмя.

— Ах, тез момчета! Все търсят да оправдаят слабостта си с женски интриги. Как ви е страх от нас, дълбоко в момчешките си сърчица направо умирате от ужас!

— Къде е брат ми? Сънувах, че нощес около леглото му падна голяма суетня, а сега е празно.

Усмивката и угасна. Погледът и блесна.

— Пламна в треска. Получи пристъп и го отнесохме в Дома за размисъл, където открай време изолираме заразно болните под карантина.

„В гроба сте го отнесли — мислено я поправи Роланд. — Току-виж той също е Дом за размисъл, но така или иначе, точно ти, саи, надали знаеш това.“

— Знам, че не си брат на онуй момче — каза Мери, докато го наблюдаваше как се храни.

Роланд вече чувстваше как билката в храната отново изпива силите му.

— Независимо дали носиш сигул или не, не си му брат. Защо лъжеш? Грехота е пред Бога.

— Отде ти хрумна подобно нещо, саи? — попита я Роланд, тъй като му стана любопитно дали ще отвори дума за револверите.

— Голямата сестра не се лъже толкоз лесно. Защо не се изповядаш, Джими? Изповедта, казват, е полезна за душата.

— Прати ми Джена да си поговорим и може би ще ти кажа много неща.

Тясната като костица усмивка на сестра Мери се стопи като тебеширена линия в дъжда.

— Защо ти е да приказваш с такива като нея?

— Защото е хубавица за разлика от някои.

Устните и се опънаха назад и оголиха неестествено големите и зъби.

— Няма да я видиш повече, глупако. Подпали душата и ти, но няма да допусна повече подобно нещо.

Извърна се да си върви. Продължавайки да се преструва на немощен, Роланд протегна паницата, надявайки се, че не преиграва (не го биваше много да се преструва):

— Не искаш ли да си вземеш паницата?

— Ако питаш мен, можеш да си я нахлупиш на главата като нощна шапчица. Или да си я завреш в задника. Като свърша с теб, глупако, ще проговориш не, ами ще проговориш, и аз ще ти заповядвам да млъкнеш, а ти ще продължаваш да говориш и сам ще ме молиш да говориш още!

С тази закана царствено напусна отделението, подхващайки дългите си поли да не се влачат по пода. Роланд беше чувал, че тя и подобните и не излизат преди залез слънце, но тази част от старото поверие явно не беше вярна. Друго едно нещо обаче явно беше самата истина — по празните легла пробягваше само размито безформено петно, но истинска сянка нямаше.