Стивън Кинг
Сестричките от Елурия (2)

I. Пълноземие. Празният град. Камбанките. Мъртвото момче. Преобърнатият фургон. Зелените.

В един горещ ден през Пълноземието — жегата сякаш изпиваше дъха от гърдите, преди човек да е поел и глътка от него — Роланд от Гилеад стигна пред портите на малко селище в планините Десатоя. По онова време вече пътуваше сам, а скоро щеше да остане и без кон. Цяла седмица се надяваше да намери ветеринар, но скоро надали щеше да има смисъл дори ако в градчето има лечебница за животни. Конят му — двугодишно доресто добиче — беше на умиране.

Портите, по които бе останала цветна украса от някакъв отминал празник, бяха широко и гостоприемно разтворени, но наоколо беше подозрително тихо. Не се чуваха ни чаткане на конски копита, ни тропот на колела, ни пронизителните викове на търговците по пазара. Иззад портите долиташе единствено песента на щурците (или на някакви други буболечки, които пееха доста по-мелодично), придружена със странно кънтене и слаб, мечтателен звън на камбанки.

Впрочем китките, преплетени в пречките на тежката порта от ковано желязо, отдавна бяха изсъхнали.

Топси звучно кихна изпод седлото — Апчхи! Апчхи! — и политна настрана. Донякъде от респект към животното, но в известен смисъл и за да запази собственото си достойнство, Роланд скочи на земята — не му се искаше да рискува да си счупи крак, ако добичето избере именно този миг да препусне през поляната, където свършва пътят.

Сам под палещите лъчи на слънцето, Стрелецът с прашните ботуши и избелелите джинси се зае да разресва с пръсти сплъстената грива на коня си, като от време на време спираше, за да пропъди мухичките, които налитаха към очите на животното. Като издъхне, да си снасят яйца и да си мътят ларви, колкото си щат, но не преди това.

Така Роланд удостои своя кон с възможно най-високата чест, която моментът позволяваше, същевременно слушаше далечния, сънен отглас на камбанките и странното кънтене, сякаш някой думка по кухо дърво. Скоро изостави заниманието си и замислено се взря през отворената порта.

Кръстът, който се извисяваше по средата, беше малко необичаен, иначе портата бе типичната за този край — във всички градчета на запад, които прекоси през последните десетина месеца, се влизаше през подобна тържествена градска порта и се излизаше през друга, не толкова тържествена. Подобни врати нямаха за цел да спират посетителите — най-малко пък тази. От двете и страни по протежение на насипа се издигаше червеникава кирпичена стена, дълга общо десетина метра. Като се затвореше портата и се спуснеха резетата, достатъчно бе човек да заобиколи стената, за да се намери в града.

Отвъд портата започваше наглед най-обикновена главна улица на която имаше странноприемница, две кръчми (едната се наричаше „Въртоглавото прасе“, а фирмата на другата бе твърде избеляла и не можеше да се разчете), продавница, ковачница, градска заседателна палата. Забеляза и малка, но доста кокетна дървена постройка със скромна камбанария на покрива, солидна каменна основа и позлатено изображение на кръст върху двойните врата. Този кръст, както и онзи върху градската порта, означаваше, че това място е светилище за последователите на онзи човек Исус. Тази вяра не беше много разпространена в Средния свят, но не беше и съвсем неизвестна, което спокойно можеше да се каже за почти всички вероизповедания по това време, включително култа към Ваал, Асмодеус и стотина други. Вярата, както и всичко останало в онези дни, се беше променила. Самият Роланд възприемаше Бога на кръста като поредната религия, която учи, че любовта и убийството са неразривно свързани — в крайна сметка Господ винаги взима кръвна жертва.

Междувременно мелодичното жужене на насекомите, които звучаха почти като щурчета, и сънното подрънкване на камбанките не спираха да звучат. Чуваше се и подозрителното думкане, сякаш някой удря с юмрук по дървена врата. Или по капака на ковчег.

„Тук има нещо много гнило — рече си Стрелецът. — Бъди нащрек, Роланд, това място излъчва червеникава воня.“

Преведе Топси през градската порта, обкичена с изсъхнали цветя, и закрачи по главната улица. На верандата пред продавницата, където би трябвало да седят старците и да коментират посевите, политиката и безразсъдството на младежта, бяха наредени няколко празни люлеещи се стола. Под единия се въргаляше опушена царевична лула, сякаш изпусната от невнимателна (и отдавна несъществуваща) ръка. Коневръзът пред „Вьртоглавото прасе“ също беше празен, а прозорците на самата кръчма — тъмни. Едното крило на летящата врата беше изтръгнато и стоеше подпряно на стената; другото беше провиснало, а избледнелите му дървени пречки, някога зелени, бяха напръскани с кафеникави петна, които можеха да минат за боя, но не бяха.

Фасадата на градската стоеше непокътната като лицето на повяхнала жена, която използва скъпи мазила, но просторният обор, който стърчеше отзад, се беше превърнал в овъглено скеле. Стрелецът предположи, че пожарът е избухнал в дъждовен ден, иначе целият град щеше да пламне — вълнуващо зрелище за всички пътници, които се случат насам в този ден.

Църквата се падаше вдясно, горе-долу по средата на главната улица, която извеждаше на градския площад. От двете и страни на постройката бяха засадени широки цветни лехи, които я разделяха от градската заседателна палата и сбутаната къщурка на пастора и семейството му (ако конкретната секта позволява на шаманите си да се женят и да имат деца, разбира се; останалите секти, очевидно управлявани от умопобъркани, изискваха поне привидно целомъдрие). Макар и увехнали от жегата, цветята не бяха съвсем изсъхнали. Следователно събитията, изпразнили градчето, не ще да са се разиграли много отдавна. Да речем преди седмица. Като се има предвид горещината, най — много две.

Топси отново кихна — Апчхи! — и морно провеси муцуна.

Стрелеца най-сетне забеляза откъде идва дрънченето. Над църковната врата, точно над кръста, беше окачена тънка връв. На нея висяха поне две дузини камбанки. Беше тихо, но те непрестанно се поклащаха… задуха ли истински вятър, сигурно ще задрънчат доста по-пронизително, като шумна разпра между махленски клюкарки.

— Ехо! — извика Роланд и се взря в сградата оттатък улицата, от чиято фирма ставаше ясно, че това е странноприемница „Добра нощувка“. — Здравейте, граждани!

Отвърнаха му единствено звънът на камбанките, примесен с мелодичното жужене на насекомите, и необяснимото кънтене. Наоколо цареше гробна тишина, нищо не помръдваше… но тук все пак имаше хора. Или нещо друго. Някой го наблюдаваше. Косъмчетата по врата му настръхнаха.

Роланд поведе Топси към центъра на града, вдигайки облаци прах на всяка крачка. На четирийсетина крачки по-нататък спря пред ниска постройка, лаконично обозначена: „БЛЮСТИТЕЛ“. Канцеларията на шерифа (ако в този затънтен край въобще имаше такъв) поразително приличаше на църквата; дървените греди непосредствено над каменната основа бяха покрити с тъмни петна в доста отблъскващ оттенък на кафявото.

Камбанките зад гърба му се раздвижиха и сякаш прошепнаха нещо.

Роланд остави коня насред улицата и се изкачи по стъпалата. Долавяше много отчетливо дрънченето, прежурящите лъчи на слънцето и потта, която се стичаше по лицето му. Вратата беше затворена, но не и заключена. Като я отвори, инстинктивно се отдръпна и понечи да вдигне ръка да се предпази от горещината, която го лъхна като безмълвна въздишка. Ако всички сгради бяха толкова напечени, скоро конюшнята няма да е единственото пожарище. А ако не завали дъжд да потуши пламъците (тъй като доброволната пожарна команда вече със сигурност не съществуваше), градът скоро щеше да се заличи от лицето на земята.

Пристъпи вътре, мъчейки се да поема спарения въздух на съвсем малки глътки. Още от прага долови бръмченето на мухите.

Блюстителят на закона разполагаше с една-единствена, но доста просторна килия, в момента празна, чиято желязна решетка зееше. Под нара, изпръскан със същото засъхнало кафеникаво вещество, с което беше белязано и „Търчащо прасе“, се търкаляха кални кожени обувки, едната беше разпрана. Мухите се бяха скупчили именно тук — пълзяха по кафявото петно и смучеха от него.

На писалището беше поставена книга с червена кожена подвързия. Роланд я обърна към себе си — релефните златни букви гласяха:

Поне узна името на града — Елурия. Стори му се благозвучно, но някак злокобно. Всъщност всяко име би прозвучало злокобно при подобни обстоятелства, разсъди Роланд и тъкмо понечи да си върви, когато забеляза някаква врата, заключена с дървено резе.

Приближи се, поогледа я и извади единия от грамадните револвери, затъкнати в кобурите на кръста му. Сведе глава и отново се замисли (както обичаше да казва едновремешният му приятел Кътбърт, колелцата в черепната кутия на Роланд се въртяха бавно, но бяха отлично смазани), след което измъкна резето. Отвори вратата и веднага отскочи назад, готов за стрелба, очаквайки в краката му да се строполи труп с прерязано гърло и избодени очи, жертва на някое ЗЛОДЕЯНИЕ или НАКАЗАНИЕ…

Вътре нямаше нищо.

Е, с изключение на пет-шест раирани ризи, вероятно за затворниците, излежаващи дълги присъди, два лъка, колчан стрели, прашен стар мотор, пушка, на вид неизползвана поне отпреди сто години, парцал… но всички тези вещи не представляваха интерес за Стрелеца. Това бе най-обикновен килер.

Върна се в канцеларията и отново запрелиства регистъра. Дори страниците се бяха затоплили, сякаш бе стоял в пещ, което в известен смисъл беше вярно. Ако главната улица на града изглеждаше другояче, книгата вероятно щеше да съдържа дълъг списък религиозни престъпления, но в действителност не беше вписано ни едно — и нищо чудно; щом светилището на онзи човек Исус съжителства с две кръчми, местното духовенство ще да е било доста разбрано.

Регистърът съдържаше обичайните дребни простъпки, няколко по-сериозни провинения — убийство, кражба на кон, „озлочестяване“ на дама (което сигурно означаваше изнасилване). Престъпникът щял да бъде откаран на някакво място на име Лексингуърт, където да бъде обесен. Роланд не беше чувал за подобно място. Почти на последния ред на списъка се мъдреше следната забележка: „Зелените отблъснати“. Това нищо не му говореше. В последната графа пишеше:

 

12/Пз/99. Час. Свободен, крадец на добитък, на съд.

 

Датата беше много странна, „Пз“ вероятно означаваше Пълноземие. Мастилото не беше много старо, горе-долу колкото кървавите петна върху нара в килията, и Стрелецът беше почти сигурен, че Час, свободен, крадец на добитък вече е прекосил поляната, където свършва пътят.

Върна се на улицата под палещите лъчи на слънцето и ажурените гласчета на камбанките. Топси го посрещна с безизразен поглед, сетне отново провеси муцуна, сякаш съзираше в прахоляка на главната улица нещо, годно за паша. Като че ли щеше пак да пасе в този живот.

Стрелецът хвана поводите, изтупа полепналия по тях прах, в избелелите си джинси и продължи по улицата. Наближавайки площада, където в по-спокойни времена сигурно ставаше градският пазар, Роланд долавяше кънтежа все по-отчетливо (още не беше прибрал револвера в кобура, но засега явно нямаше подобни намерения) и най-сетне забеляза някакво движение.

В отсрещния край на площада имаше корито за водопой, издялано от твърда дървесина (някои хора по тези места я знаеха като „секвоя“), което в по-щастливи дни очевидно се захранваше с вода от пресъхнала ръждясала стоманена тръба в южния му край. През ръба на поилката, горе-долу по средата на дървеното корито, беше преметнат крак в избелял сив крачол и разръфан каубойски ботуш.

Окаяният му вид беше заслуга на едро куче, малко по-тъмно от кадифения крачол, закриващ ботуша. При други обстоятелства псето отдавна да го е смъкнало, но стъпалото и прасецът сигурно бяха подпухнали от жегата. Във всеки случай кучето бе на път да прегризе препятствието. Впиваше зъби в ботуша и го дърпаше насам-натам. От време на време токът се удряше в дървеното корито и издаваше кух кънтеж. Явно идеята за ковчега не е била толкова далеч от истината.

„Ако отстъпи две-три крачки, спокойно може да скочи горе и да се нахвърли върху самия човек — недоумяваше Роланд. — От тръбата не тече вода, значи не се страхува да не се удави.“

Топси отново кихна гръмогласно, кучето се стресна и отскочи и Роланд разбра защо е избрало по-трудния начин. Едната му предна лапа явно е била счупена и е зараснала накриво. Животното едва ходеше, камо ли да скача. Козината на гърдите му беше бяла, доста зацапана. По средата се мъдреше по-тъмно петно, подобно на кръст. Дали пък не е някое Иисусово куче, изпълнено с надеждата за следобедно причастие?

То обаче нададе недоволно ръмжене, в което нямаше нищо религиозно, както и във воднистите му очи. Трепкащата му бърна се повдигна в злобна гримаса и оголи грамадните му зъби.

— Омитай се — рече му Роланд, — докато не е станало късно.

Кучето заотстъпва, докато опря задница в разръфания ботуш. Проследи пристъпващия насреща му мъж със страх, но очевидно възнамеряваше да брани плячката си. Револверът на Роланд не му направи никакво впечатление. И нищо чудно — сигурно никога не бе виждало подобно нещо, надали го възприемаше като нещо повече от сопа, която може да бъде хвърлена само веднъж.

— Дим да те няма — продължаваше Роланд, но псето не помръдваше.

Трябваше да го застреля — и без друго няма смисъл да живее, а и кой има полза от куче, вкусило човешка плът — но някак не му се искаше. Струваше му се, че ако убие единственото живо същество в този град (с изключение на пеещите насекоми, разбира се), ще си изпроси белята.

Стреля в прахта до здравата лапа на животното — изстрелът изтрещя оглушително в горещия ден и за миг заглуши жуженето на насекомите. Кучето, изглежда, все пак можеше да тича, макар и с такова мъчително кандилкане, че му дожаля да го гледа… и дори се понатъжи. Спря едва в отсрещния край на площада до преобърнат фургон (който като че ли също бе изпръскан със засъхнала кръв) и се обърна. Нададе отчаян вой, от който Роланд съвсем настръхна. После се обърна, заобиколи фургона, промъкна се между сергиите и закуцука по уличката, която явно извеждаше от града.

Без да изпуска поводите на умиращия кон, Роланд прекоси площада и надникна в дървената поилка.

Собственикът на крака в оръфания ботуш се оказа не мъж, а юноша, по чието лице едва бе набола брада — личеше, че е щяла да израсте доста буйна, макар лицето му да бе подпухнало, тъй като киснеше неизвестно откога в една педя вода под лъчите на лятното слънце.

Очите му — вече помътени млечнобели сфери, сляпо се взираха в Стрелеца като очите на статуя. Косата му изглеждаше побеляла като на старец, но и това се беше получило от водата — най-вероятно е бил рус. Беше облечен с каубойски дрехи, макар че надали имаше повече от петнайсет-шестнайсет години. Златният медальон на врата му мътно проблясваше през топлата вода, която под горещите слънчеви лъчи бавно започваше да се превръща в супа от човешка кожа.

Воден от някакъв вътрешен подтик, Роланд бръкна в поилката, макар никак да не му се искаше. Сграбчи медальона и го дръпна. Верижката се скъса, той извади златния предмет и от дланта му покапа вода.

Предполагаше, че е сигулът на онзи човек Исус — кръст или разпятие, както го наричаха — но на верижката висеше малък триъгълник. Изглежда, бе изкован от чисто злато и гравиран със следния надпис:

Роланд, който бръкна в мръсната вода едва ли не с крайна погнуса (на млади години за нищо на света не можеше да се накара да извърши подобно нещо), се зарадва, че е извадил медальона. Може никога да не срещне близките на това момче, но познаваше „ка“ достатъчно добре, за да храни подобни предположения. Във всеки случай така трябваше постъпи. Вероятно трябваше да погребе младежа както подобава… ако, разбира се, съумееше да извади тялото, без то да се разпадне в дрехите.

Роланд тъкмо размишляваше как да постъпи и дали ситуацията го задължава с нещо въпреки нарастващото му желание час по-скоро да се маха оттук, когато Топси най-сетне се строполи мъртъв на земята.

Седлото изскърца и дорестото конче нададе последен мъчителен стон. Роланд се извърна и видя насреща му да се задават осем същества, строени в редица като банда хулигани, които се канят да сплашат някое момиче или да вдигнат дребния дивеч в гъсталака. Имаха восъчнозелена кожа. На тъмно сигурно светеха като привидения. Полът им трудно можеше да се определи, което надали имаше значение за тях или за когото и да било. Бяха бавни мутанти и пристъпяха насреща му мудно и зловещо като трупове, съживени чрез силата на мистериозна магия.

Прахолякът заглушаваше стъпките им като килим. Кучето го нямаше да го предупреди и ако Топси не му бе направил тази услуга да издъхне в подходящия момент, зелените можеха да се промъкнат и да го нападнат в гръб, без въобще да ги забележи. Нямаха револвери — бяха въоръжени само с тояги. Повечето носеха крака на маси и столове, но забеляза и едно приспособление, което изглеждаше специално пригодено за бой и явно беше задигнато отнякъде — цялото беше набучено с ръждиви пирони, сигурно е принадлежало на бияча от „Въртоглавото прасе“.

Роланд вдигна револвера и се прицели в съществото по средата на редицата. Вече чуваше провлечените им стъпки и хрипливото им дишане. Гърдите им свиреха, сякаш страдаха от астма.

„Най-вероятно са изпълзели от мините — предположи Роланд. — Някъде наблизо има радиеви мини. Това обяснява цвета на кожата им. Питам се как слънцето не ги е убило досега.“

В същия миг крайният в редицата — създание, чието лице приличаше на разтопена восъчна свещ — действително пукна… най-малкото припадна. Изправи се на колене (Роланд вече беше почти сигурен, че е мъж), изкряка като пуяк и протегна ръце към съседното изчадие — изрод с грапава гола глава и цвъртящи аленочервени рани на врата. Без да удостои падналия си събрат дори с поглед, онзи продължи да наблюдава Роланд с мътните си очи, тромаво пристъпяйки насреща му с останалите.

— Стой на място! — викна Стрелецът. — Пазете се, ако ви е мил животът! Хубавичко се пазете!

Обръщаше се най-вече към крайния в редицата, пременен с вехти червени тиранти, парцалива риза и мърляво филцово бомбе. Този хубавец имаше едно здраво око, което бе вперил в него с ужасяваща, неприкрита лакомия. Съществото в съседство — вероятно жена, съдейки по нещастните израстъци, провиснали изпод жилетката и — го замери с крак от стол. Прицели се добре, но не и достигнаха десет метра.

Роланд натисна спусъка и отново стреля. Първият куршум подплаши куцото куче; вторият се заби в нозете на Бомбето и засипа износените му обуща с прахоляк.

За разлика от кучето зелените не побягнаха, а спряха и втренчиха в Роланд притъпените си лакоми погледи. Нима изчезналите граждани на Елурия са свършили в стомасите на тези уроди? Не му се вярваше… макар отлично да съзнаваше, че подобни създания нямат скрупули относно изяждането на хора. (Може би дори не ставаше дума за канибализъм — подобни изчадия надали могат да се смятат за човешки същества, каквито и да са били преди това.) Бяха твърде мудни и затъпели. Ако бяха посмели да се върнат в града, след като шерифът ги бе изгонил, сигурно щяха да бъдат изгорени или претрепани с камъни.

В желанието си да освободи и другата си ръка, за да измъкне и втория револвер, ако противниците му не се вразумят, Роланд машинално напъха фината златна верижка с медальона на мъртвото момче в джоба си.

Продължаваха да се пулят насреща му, а неестествено изкривените им сенки ясно се очертаваха в прахта. Какво да прави? Да ги прати да си вървят, откъдето са дошли? Надали ще го послушат, а и по-добре да ги държи под око. Така поне отпадаше въпросът с погребението на момчето на име Джеймс.

— Не мърдайте — заповяда им на ниската реч и заотстъпва назад. — Първият, който посмее да мръдне…

Още недовършил, един гигант с космати гърди, набърчена уста като на крастава жаба и нещо като хриле на възлестия си врат — се хвърли насреща му, ломотейки с писклив, неестествено немощен гласец. Може би пък се смееше. Размахваше нещо, което отдалеч изглеждаше като крак на пиано.

Роланд стреля. Гърдите на господин Крастава жаба се огънаха като ръждива ламарина. Той отстъпи тичешком, опитвайки се да запази равновесие, и посегна към гърдите си. Краката му, обути в изцапани червени кадифени чехли, се заплетоха един в друг и гигантът се строполи на земята, надавайки чудати и някак самотни хрипливи звуци. Изпусна оръжието си, претърколи се настрана, понечи да се изправи и отново се просна на земята. Слънцето безпощадно грееше право в отворените му очи и над кожата му, която бързо взе да губи зеления си оттенък, се извиха бели струйки пара. Всичко това бе придружено със съскане като от плюнка, изхрачена върху гореща печка.

„Поне не се налага да обяснявам“ — мислено отбеляза Роланд и обходи с поглед останалите.

— Така, той мръдна пръв. Кой ще е вторият?

Никой, както изглежда. Просто си стояха, наблюдаваха го и не смееха да се доближат… но не се и оттегляха. Рече си (както одеве за кучето с кръста), че сигурно трябва да ги очисти — да извади втория револвер и направо да ги изпозастреля. Ще са му необходими само няколко секунди — детска работа за чевръстите му ръце дори ако някой хукне да бяга. Но не можеше. Не можеше да ги избие просто ей-така, най-хладнокръвно. Не умееше да убива по този начин… поне засега.

Бавно заотстъпва, заобикаляйки поилката, така че да остане помежду им. Бомбето направи крачка напред, но Роланд не даде възможност на останалите да последват примера му и изпрати поредния куршум на сантиметър пред обувката му.

— Последно предупреждение — отсече, отново на ниската реч. Нямаше представа дали го разбират, а и не се интересуваше. Сигурно разбираха интонацията му. — Следващият куршум ще се забие в нечие сърце. Ето какво ще направим — вие ще стоите тук, докато се оттегля. Давам ви само един шанс. Ако ме последвате, до един ще умрете. Твърде е горещо да си правим номера, а и останах без…

— Па-а! — изрева груб, сополив глас иззад гърба му с неприкрито злорадство. Роланд забеляза силуета, който израсна иззад сянката на преобърнатия фургон, до който почти бе опрял гръб, тъкмо навреме да съобрази, че там са се криели други мутанти.

Понечи да се извърне, но в същия миг на рамото му се стовари тежка тояга и от удара ръката му изтръпна чак до китката. Здраво стисна револвера и стреля, но куршумът уцели колелото на фургона, скърши дървената спица и колелото се завъртя около оста си, издавайки остър стържещ звук. Оттатък поилката екнаха хрипливите, пронизителни викове на останалите зелени, които се втурнаха в атака.

Съществото, което се бе спотайвало зад преобърнатия фургон, представляваше чудовище с две глави на един врат. Едната имаше атрофирано, неподвижно лице на мъртвец; другата, на цвят също толкова зелена, беше по-жива. На широките и устни засия радостна усмивка и изчадието замахна да удари повторно.

Роланд извади револвера от левия кобур — дясната му ръка беше почти безчувствена, сякаш несвързана с тялото. Свари да изпрати един куршум в ухилената мутра на хитреца, който го бе издебнал из засада — онзи политна назад сред фонтан от кръв и зъби, а сопата се изтърколи от разхлабените му пръсти. В този миг останалите мутанти се нахвърлиха върху му и започнаха да го налагат с тоягите си.

Той свари да избегне първите няколко удара, по едно време дори си мислеше, че ще съумее да се промъкне зад фургона, да извади револверите и да открие огън. Естествено, че ще успее. Походът му към Тъмната кула със сигурност не може да завърши ей-така на опалена от лятното слънце улица в затънтено градче на име Елурия в далечния запад, в ръцете на зеленокожи бавни мутанти. Ка със сигурност не е толкова жестокосърдечна.

Бомбето обаче му нанесе подъл страничен удар, в резултат от което вместо да заобиколи въртящото се задно колело, Роланд се блъсна право в него и падна. Успя да се задържи на четири крака и докато все още се мъчеше да се обърне и да се предпази от валящите удари, доколкото е възможно, забеляза, че броят на зеленокожите далеч надхвърля половин дузина. По главната улица на града се носеха най-малко трийсет зелени мъже и жени. Явно бяха цяло племе. И то посред бял ден, в най-голямата жега! Съдейки по опита си, бавните мутанти обичаха мрака, бяха едва ли не като крастави жаби с мозък — такива като тези не бе виждал никъде…

Създанието с червената жилетка наистина беше жена. Последният ясен спомен на Стрелеца бяха голите и гърди, разлюлени под мръсната и червена жилетка; в следващия миг мутантите се нахвърлиха отгоре му и започнаха да го млатят с тоягите си. Боздуганът с гвоздеите се заби в десния му прасец и впи дълбоко гадните си ръждясали зъби. Роланд понечи да вдигне големия си револвер (зрението му се беше замъглило, но това нямаше да ги спаси, ако успееше да стреля — беше най-добър от всички, притежаваше дяволски талант, Джейми Ди Къри веднъж дори каза, че и да ослепеел, Роланд пак щял да стреля безпогрешно, тъй като имал очи и на пръстите), но поредният удар го изби от ръката му. Още чувстваше гладкия допир на ръкохватката от сандалово дърво в другата си длан, но вторият револвер и без друго беше почти празен.

Усещаше миризмата им — излъчваха тежката воня на леш. Или може би вони от безчувствените му длани, с които се опитваше да скрие главата си от ударите? Може би са се вмирисали от водата, в която плуваха късчета кожа от трупа на момчето.

Ударите заваляха по цялото му тяло, сякаш мутантите искаха не само да го умъртвят, но и хубаво да го начукат като шницел. Съзнанието му се обви в черна пелена, несъмнено смъртта; мелодичното жужене на насекомите, откъслечният лай на кучето и подрънкването на камбанките на църковната врата се смесиха в омайна песен. После и тя заглъхна и всичко потъна в мрак.