Петър Бобев
Тюленова сълза

Можете да го видите всяка вечер в кръчмата до кея. Дребен, съсухрен, с износени дочени дрехи и изпито лице, от което поглеждат боязливо две безцветни, примирени очи. Не знам как се казва. Понякога си мисля — дали има име?

Научих историята му случайно. Изморен и жаден, привечер се прибирах от малкото заливче под скалите, където с маска и шнорхел бях гледал играта на кефалите. Рекох да изпия една лимонада и влязох. Всички маси бяха заети. Единствен той седеше сам на масата с шишенце в ръка. Попитах мога ли да седна и придърпах стола. И както отпивах от лимонадата си, ей тъй, колкото да не мълчим, подметнах:

— Рибар ли сте?

Той ме изгледа с кротките си очи:

— Бях…

— А сега?

— Премитам градината сутрин, преди да сте се събудили.

Замълчах неловко. Тогава пък той запита:

— А вие? Харпунджия ли сте? Гледам маска, шнорхел. Пък без харпун…

— Не ловя риба. Само плувам и гледам. Толкова е интересно. Все нещо ново…

Той отпи ракията си.

— Може… Не съм поглеждал… Не ща повече да видя морето!

— Защо сте го намразили толкова?

Той махна с ръка:

— О, тя е много дълга…

— Аз пък имам време. И обичам да слушам за морето.

Старецът пак отпи от ракията. Избърса уста с длан:

— Много отдавна беше то. Може да е било преди двайсет години. На мен ми изглеждат хиляда. Както знаете, тогава всички бяхме рибари. Нямаше друг начин да се изкарва хлябът. И аз бях рибар. И то от добрите, от тия, дето печелеха най-много.

Той се обърна към съседната маса:

— Паскале, кажи какъв рибар бях на младини! А?

Запитаният се усмихна.

— Баш рибар — отвърна той. — Де можехме да се мерим с теб!

Моят познайник продължи:

— Далянът ми беше долу, до Зейтин бурун. Маслен нос му викате сега.

— При тюлените! — възкликнах неволно аз. — Виждали ли сте ги?

— Дали съм ги виждал? Проклетници! Нали те съсипаха живота ми!

Гледах го, без да разбирам.

— Тя, моята, е много дълга — повтори той. — На хубаво място го бях натъкмил. Де що пасаж мине край брега, в моята мрежа ще се намъкне. От рибарлък не се печели много, ама аз никога не съм виждал толкова пари у себе си, както тогава… Паскале, я кажи колко пари имах! Джобът ми беше ей тъй издут…

Паскал търпеливо потвърди:

— Много! Никой не спори.

Метачът пак се обърна към мен.

И заговори равно и уморено, както се разказва история, повтаряна и преповтаряна безброй пъти:

— Всичко вървеше от хубаво към по-хубаво. Пък и млад бях. Но една заран… Отивам, гледам — мрежата почти празна! На другата заран — пак. Бре, що става? Свършиха ли се пасажите? Отбиха ли се от плитчините? Но не. Чайките се вият, показват, че минават, че пълнят даляните. На третата заран пак нищо! Взе да ми призлява. Три дни без улов — не е шега то. Всеки ден не минават пасажи. Ще се източат и толкоз! Рано-рано един ден отивам, гледам. Нещо става. До ко̀ла, дето е торбата, водата ври, клокочи. Приближавам и що да видя? В мрежата се заплело тюленче, а за да не се удави, друг тюлен, навярно майка му, го поддържа над водата да диша. Прегърнала го с перки, както майка носи дете на гърдите си. А мрежата? Каква ти мрежа вече — разкъсана, надрана, същинска дрипа. Знаете ли колко струва една такава мрежа? Цяло богатство за сиромаси като нас. Причерня ми, вярвайте. Па като обърнах веслото, та пата-кюта по двата тюлена, по големия и по малкия. Изведнаж, гледам, малкото притихна. Зле съм го цапардосал. Потъна. Майката го догони в дълбокото, пак го изнесе на повърхността, полюшва го насам-натам, гали го с лапи, търка глава о главата му, а то не мърда. Стана ми нещо, едно такова — как да го опиша? Не е за приказване. Сякаш дете бях утрепал. И да ви кажа, до днес ми се струва, че видях сълзи в очите на старата. Бога ми — като човешки. Обърнах лодката назад, та към брега.

Той поклати глава:

— Ей тъй почна то. Ако знаех що ще стане. Надвечер изтеглихме торбата. Шихме я, кърпихме я. Пак я поставихме. Отново се приготвих за богат улов. А на заранта що да видя? Мрежата раздрана. Ама как? Да ти се доплаче. Не само торбата, дето се събира уловената риба, ами и „хавлията“. Вие може и да не знаете. Хавлия викаме на мрежата, що отвежда пасажа до торбата. Някой рибар ми рече: „Злопаметни са, проклетниците! Смени мястото!“ А знаете ли как се сменя далян? Нейсе, отидох при бай Захари бакалина. Помагаше човекът на закъсали сиромаси като мене. Подписах му полица за десет хиляди, взех пет хиляди и купих нова мрежа и лодка. Помогнаха приятели. Закотвихме коловете с мрежата на ново място. А на другия ден — и там далянът изтърбушен. И още как! Сякаш цяла нощ тюленът не е правил нищо друго. Прескочил два даляна от предишното място. Само моя съсипал. Другите не барнал. Побеснях. Взех на горския пушката. Не му казах защо ми е. И вечерта се заложих с лодката. Стоя и чакам. По едно време гледам, нещо плува покрай коловете, премята се, дърпа. Грееше луна. Примерих се и гръмнах. Види се, улучих. Тюленът изквича като куче и изчезна. Помислих си: светих му маслото! И ми олекна. За пръв път от толкова време насам заспах спокойно, макар че пак нямах мрежа. На туй отгоре с дългове. Но щом като пречуках проклетника, щом като няма кой да пакости, все щях да се оправя. Млад бях и як. Като нямам мрежа, с въдица ще карам, докато се позамогна. На заранта рано-рано опънах платното и с бриза навлязох в морето. Пуснах парагадите. Тъй наричаме въдиците с много куки на една връв. И зачаках. Напълних една кошница. Изведнъж видях как веслото ми отскочи от лодката, потъна под водата. Подаде се за малко на стотина метра и пак изчезна. Тръпка полази по тила ми. Опитах да догоня греблото и крадеца с другото весло. Опитвали ли сте поне веднаж тъй да карате лодка? То се знае, отказах се. Отщя ми се и риболовът. А да се върна на платно не можех. Още не бе излязъл обедният бриз. Ща не ща, загребах назад с едно весло. Бризът не се яви, а връхлетя шквал. Тъй викаме на внезапна буря. Пое ми лодката, завъртя я, както си ще, понесе я безпомощна върху гребените на вълните. Кога свариха тъй да се разлудуват? Ще речеш, зла сила се бе разиграла под тях. Бързо-бързо долетях до брега. Едва успях да отскоча от лодката, когато тя се блъсна в скалата. Как сварих да се заловя за една издатина и да се изкатеря горе — не знам. Когато се опомних, бурята беше утихнала. Толкова й е силата. Но щом погледнах надолу, видях, че новата ми лодка се бе превърнала на трески, които подскачаха по вълните… Ами сега? Хеле, смилиха се някои. Коста Чолака, лека му пръст, ме взе за ортак. Сакат беше човекът. Той имаше лодка и далян, а аз — две яки ръце. Почнах пак да залагам мрежата, да опразвам торбата. И — проклетия! Тюленът ме намери и там! Още същата нощ превърна цялата мрежа на кълбо омотани конци. Чолака, лека му пръст, ме изгони същия ден. И прав беше човекът. Не му се сърдя. Тръгнах да моля другарите за съдружие. И чирак щях да стана, ако склоняха. Трябваше дом да издържам. Как ли не ги скланях. „Ще сложим даляните — виках, — по-далеч от носа, на съвсем друга плитчина, край Василико (Мичурин де), до Созопол дори.“ Не щат. Никой не рачи да има повече вземане-даване с мен. А бай Захари бакалинът, на когото бях подписал полица, си поиска това, що му се полага. Като има пари, да не е длъжен да ги харизва я? И нали си нямах вече ни мрежа, ни лодка, ни пари, взех, че продадох къщурката си. Платих борча, ама останах и без дом.

Той вдигна очи да ме погледне. В тях нямаше ни злоба, ни укор — може би само някакво неясно, детинско учудване, въпрос, още неполучил отговор, както куче, което не може да проумее защо са го били.

— Туй е то! — разпери той ръце. — Булката ме заряза, избяга при баща си. От Котел беше. А аз — що да сторя? Сам не знам как се пропих. Другите почват да пият по малко. А аз наведнъж. Още същата вечер, когато избяга жената, се натрясках. И сега съм пияница, посмешището на града…

Той пак се обърна към съседната маса:

— Паскале, нали съм най-голямото пиянище в града? Кажи де?

— Ама другарят не вярва ли? — отвърна сериозно Паскал.

Кръчмата гръмна от смехове. Засмя се виновно-глуповато и моят познайник. Но в крайчеца на окото му аз видях издайническата сълза, може би подобна на ония сълзи, които той мислеше, че е видял в очите на тюлена…