Петър Бобев
Слонът

Това, което ще ви разкажа, се случи в една чужда столица много отдавна, когато и аз бях дете.

Тази заран родителите ми ме зарадваха с новината, че ще ме заведат в зоологическата градина. Качихме се на подземната железница, префучахме под града и след четвърт час пристигнахме.

Отдавна съм забравил повечето от видените там животни, но някои помня много добре. Ето, да речем, бялата мечка, страшилището на полярните страни. Тя стоеше като изваяна от бял камък на една бетонена площадка, по която се стичаше студена вода, за да прилича повече на ледена планина. Стоеше и се взираше в нас със сърдит хищен поглед.

Да си призная — достраша ме. Стори ми се дори, че тесният ров, който ни разделяше, не беше чак тъй сигурна защита, затова дръпнах родителите си да вървим нататък.

— А това какво е? — запитах баща си. За мене, както за всички деца, татко знаеше всичко.

— Хипопотам.

Застанал пред цементовия вир, в който правеше утринната си баня другарката му, огромният дебелокож се прозяваше с широко отворена уста, в която стърчаха едри криви зъби като крайпътни километрични камъни, неподвижен и мирен, както се стои пред зъболекар. Устата му беше толкова голяма, че скриваше от нас цялото му тяло, и за да го видим, ние се принудихме да заобиколим отстрани.

А насреща, отвъд чистата пясъчна алея, се разхождаше в тесния си двор едър слон. Ние се изправихме до оградата да погледнем и него. Щом ни забеляза, той се запъти тутакси към нас, подобен на жива планина от месо, вдигната на четири стълба. Ушите му приличаха на ветрила, с които се разхлаждаше и си пъдеше мухите, а отстрани на хобота му стърчаха притъпени жълти зъби — бивните му.

Слонът се изправи точно пред мене и направи нещо, което не бях виждал. Приклекна леко с подгънат крак и с наведена глава, сякаш ми се поклони, после протегна хобота си право към лицето ми.

Аз, естествено, бързо отстъпих назад, докато се убедих, че той не може да премине през здравата ограда.

Един посетител обясни на баща ми, а той ми преведе думите му, че Тантор, така се наричал слонът, иска пари. Това било таксата на всеки зрител.

Засрамен от малодушието си, аз взех от татко една дребна банкнота и с голяма предпазливост я подадох напред. Слонът през всичкото време стоеше търпеливо насреща ми, вперил в мене малките си насмешливи очички. Като разбра, че съм се престрашил най-сетне, той пое внимателно банкнотата с набръчкания си хобот. След това се обърна с лек поклон и се отправи към къщичката в дъното на двора. Едва сега забелязах, че там, зад едно прозорче, седеше неговият пазач.

Тантор сложи парите на прозореца, а пазачът му подаде половин хляб. Поел го с хобот, слонът го подхвърли ловко в устата си. Сдъвка го бавно, преглътна, натопи хобот в басейна, обърна го надолу и изля водата в гърлото си, а след това с повторно смукване плисна върху гърба си силна водна струя, също като душ.

В това време, докато го наблюдавах със зяпнала уста, на няколко крачки от нас застана един млад наконтен мъж с моден бял костюм. Като го видя, Тантор се насочи към него, поклони му се по обичая си и застана в очакване.

С лукава усмивка контето му подаде нещо. Слонът го взе, после пак се поклони. Убедих се, че никога не забравяше да благодари, и се засрамих много. Защото аз често пропусках да сторя това.

Но пазачът не му даде нищо. Видях как направи отрицателен знак с пръст.

Момъкът с белия костюм прихна да се смее и почна да се хвали нещо пред съседите си. Татко веднага ми обясни:

— Дал му трамваен билет. И сега му се подиграва, че бил глупчо.

Разбрал, че няма да получи нищо, Тантор спокойно тръгна назад, сякаш нищо не бе станало. Обиколи край оградата да провери дали не е дошъл нов посетител, та да му поиска таксата, смукна малко прах от земята и го издуха върху дебелата си кожа. После взе вода, направи си втори душ, наново смукна прах и пак напълни хобота си с вода.

А младото конте продължаваше да се киска самодоволно.

Слонът се върна по обратния път, като си вееше лениво с уши.

Изведнаж, тъкмо когато достигна пред контето, той насочи към него хобот и го изпръска с калната вода от главата до петите. Белият костюм в миг се превърна в някакъв мръсен парцал, а пък хубавото розово лице заприлича на маймуна, която кривеше устата си в най-чудни гримаси и мигаше бързо-бързо с очи, да ги очисти от полепналата кал.

Тантор погледна бегло жертвата си с насмешливите си очи и, ни лук ял, ни лук мирисал, продължи пътя си.

Много добре видях как острата му долна устна се нагъна така, че заприлича на човешка усмивка.

Оттогава никой вече не може да ме убеди, че слонът не знае да се смее.