Петър Бобев
Криеница

Един ден Леската се провиква:

— Хайде на криеница! Кой ще намери лешниците ми?

И дорде усетиш, играта почва.

Мине Ценка, внучката на дядо Горан горския, взира се отпред, взира се отстрани на храста, наднича отдолу — няма лешници. И как ще ги види, такива зелени, не се различават от листата.

— Няма! — решава Ценка и си отива разочарована.

Доскача след нея Катя Пухчето, игривата катеричка, гледа-гледа и като не вижда нищо, отмине нататък към шишарките.

Завърти се и Сойката, обърне едното око, обърне другото, кокори се, гледа само листа и отлети.

— Хи, хи, хи! — радва се Леската. — Тази година няма да ги намерят.

А играта продължава. Уж игра, а то — борба, хем каква борба, на живот. Не опази ли лешниците, изядат ли ги лакомниците, отде ще никнат догодина новите лески? Ще свърши лесковият род.

Но виж беда! Лешниците зазряват, бялват се, после потъмняват.

Катя Пухчето и Сойката ги откриват едновременно. Втурват се да ги берат лакомо. Берат и пренасят. Хем носят, хем се крият една от друга да не издадат хамбарчетата си.

Добре, че скоро лешниците узряха съвсем. Иначе всички щяха да попаднат в Сойкините и Катините зимовища.

Усмихната, зарадвана гледа Катя — насреща цели китки кафяви лешничета надзъртат примамливо от зелените чашчици. Скокне на клончето и — чудо! До нея китка празни чашчици, а лешниците изтопуркали надолу в сухата шума. И те кафяви, и тя кафява — иди ги търси сега!

Или пък долети Сойката, приготвила човка отдалеч да налапа най-едрия лешник, кацне на клона, тръсне го, без да иска, и лешниците рукнат към земята — същинска градушка. А долу само шума.

Вземат двете да се дебнат. Сойката литва след Катя и по нея, по нея, проследи я до хралупата в сухата липа. А кога Катя мръдне нанякъде, Сойката грабне един лешник, па го понесе към дома си. Върне се, вземе втори, трети, четвърти…

Когато се връща, Катя Пухчето се смайва — скривалището празно.

— Чакай! — вика тя. — Аз ще те пипна!

Скрива се зад дебелия дънер и дебне. Гледа, иде Сойката, озърта се и току изведнаж отмъква най-едрия лешник.

„Тъй, значи“ — мисли Катя и припва подире й.

Ха така — ето я дупката й, там в буковото коренище!

Когато крадлата излиза и литва към Катиното скривалище, Катя почва да пренася обратно краденото.

И тъй дни наред — Катя към сухата липа, Сойката към буковото коренище. Дебнат се, крият се — цяла седмица.

Веднаж случайно ги зърва Гриз-гриз, горският мишок.

И додето те се надхитрят, той се мушва в Сойкината дупка.

— Брей, брей! — ухилва се Гриз-гриз. — Колко лешници! Богатство! Наготово!

И се залавя да ги мъкне в своята дупка край гората. После опразва и Катините складове. Напълва, препълва хамбарите си.

Накрай Катя Пухчето и Сойката се сблъскват пред празната хралупа. Сблъскват се люто и се скарват.

— Крадла! — крещи Катето. — Обра ме.

— Кой, аз ли? — пищи Сойката, та сбира гората. — Не те е срам! Хем краде, хем обижда честните птици.

А Гриз-гриз гледа и суче мустака.

— Хи, хи, хи! — киска се той тъничко. — Двама се карат, третият печели.

И ужас!

— Четвъртият печели! — прогърмява над главата му гърлест глас.

Гриз-гриз се шмугва презглава в дупката в най-тъмния кът на спалнята си, изгубил ума и дума от страх, а дядо Горан горският, който го бе изплашил тъй, замахва с мотичката си, замахва втори път и дръпва пръстта надире. Отдолу лъсва цяла купчина едри, презрели лешници.

— Всички ги крият — дума той на Ценка. — Играят си на криеница. Само от нас не могат да ги скрият.

Ценка клеква и с две шепи напълва торбичката си, после двама, дядо и внучка, поемат към горския дом, хей там, сред гората.

Гриз-гриз се измъква от порутеното си жилище ни жив ни умрял и ги изпраща с тъжен поглед.

А в гората Катя Пухчето и Сойката продължават да се карат.