Петър Бобев
Сокол-хитрец

Цяло лято соколът гони горската лещарка. Знаете ли я — тя е братовчедка на глухаря, само че е по-дребна и прилича на яребица. Гони я проклетникът и ха̀, ха̀ да я хване, а тя, нали беше пъстра като шумата по земята, все му се изплъзваше.

— Ще те пипна аз! — заканваше се той яростно. — Само да падне снегът. Нека се оголят дърветата, нека побелее земята, та да те питам тогава де ще се дяваш?

И ето, дойде зимата. Сняг застла земята, нависна по дърветата. Старите смърчове като великани, загърнати в бели ямурлуци, дремеха с опрени гърбове.

Един ден соколът пак зърна лещарката, както се бе улисала да кълве брезови пъпки. Що да стори горката, като нийде нямаше вече ни личинки, ни буболечки?

— Ех, ех! — сподави радостния си крясък горският разбойник. — Ще ми паднеш най-сетне в ноктите, хубавице!

И хоп — прелитна на съседното дърво. А лещарката, без да подозира нещо, продължаваше да си чопли пъпка след пъпка. Чопли, чопли, пък поспре, та се почеше под крилото.

Соколът се изкиска сподавено:

— Ха да те видя сега! Хи, хи, хи! Крий се де! Дето и да идеш, все е бяло, все ще те зърна.

Нагласи се за скок, наведе се, разпери крила, настръхна: „Кря!“ — И връхлетя, раззинал грозния си закривен клюн.

Лещарката се стресна. Ами сега? Де да бяга, де да се спасява?

Изведнаж тя скочи и се бухна в снега. В следния миг яките соколови нокти вместо в нейното крехко тяло се впиха в клона.

А от нея ни помен. Само долу, под брезата, върху загладената снежна повърхност личеше една дупка.

Хищникът се сети.

— Значи, тъй! — изкряка той. — Криеш се от мене! Ала аз съм хитрец, хубавице! Ще чакам! Ти все ще излезеш.

После се натъкми удобно на клона, вперил надолу алчния си поглед.

И какъвто беше упорит, стоя там, без да мръдне, чак до вечерта, когато ниското зимно слънце се търкулна зад снежните върхове.

Нощта настъпи бързо, притъмня, засвири горнякът.

Соколът потръпна от студ.

— Замръзнала е, глупачката! — помисли си той.

Плясна с крила и се запиля нанякъде, премалял от глад.

А в туй време на сто разкрача оттука лещарката спокойно се готвеше за сън. Оправи едното си крило, оправи другото, па се позасмя. И наистина, как да не се смее, като и днес надхитри оня зъл разбойник? Дордето той я дебнеше от клона, тя, каквато си беше пъргава, изрови цял тунел под снега, петнайсет-двайсет метра дълъг, и се измъкна надалече, хей там, отвъд заснежените смърчове. Сетне продължи да кълве пъпките.

И сега беше сита. (Ех, сита, колкото може да бъде сит някой през зимата!) Но нали соколът пак остана гладен!

Хи, хи, хи!