Джон Стайнбек
Тортила Флет (7)

6
КАК ТРИМА ГРЕШНИЦИ СЕ РАЗКАЯХА И ДОБИХА ДУШЕВЕН МИР. КАК ПРИЯТЕЛИТЕ НА ДАНИ СЕ ЗАКЛЕХА ВЪВ ВЕЧНА ДРУЖБА

Когато слънцето изскочи над боровете, когато земята се стопли и нощната роса изсъхна по листата на мушкатото, Дани излезе на входа да поседи на слънце и да размисли на по-топло върху известни събития. Той си свали обущата и сви пръстите на краката си върху затоплените дъски на верандата. Рано сутринта беше излязъл й видял квадратната купчина от пепел и извити водопроводни тръби, която до вчера беше неговата втора къща. Беше си позволил да изпита за малко общоприетия гняв срещу безгрижните си приятели, беше потъгувал за миг над преходността на земните притежания, която прави духовните притежания много по-ценни. Беше поразмислил как вече е загубил положението си на човек, който дава къща под наем; и след като хаосът на всички тези необходими и почтени чувства бе задоволен и изчезна, накрая се отдаде на своето истинско чувство: чувството, че най-после поне една от грижите му е изчезнала.

„Ако къщата не беше изгоряла — мислеше си той, — аз щях да ламтя за наема. Приятелите ми щяха да изстинат към мен, защото щяха да ми дължат пари. Сега ние можем да бъдем отново свободни и щастливи.“

Но Дани знаеше, че трябва да бъде малко строг към приятелите си, защото иначе щяха да го помислят за твърде мек. Затова, докато седеше на верандата и пъдеше мухите с ръка, която криеше повече предупреждение, отколкото заплаха, той си помисли за нещата, които трябваше да каже на своите приятели, преди да ги прибере отново под стряхата на своята топлота. Трябваше да им покаже, че не е човек, който може да бъде мамен. Но той копнееше по-скоро да се свърши с всичко това и пак да стане тоя Дани, когото всички обичаха, тоя Дани, когото хората търсеха, щом имат галон вино или парче месо. Като собственик на две къщи го бяха смятали за богат и той беше пропуснал много гуляи.

Пайлън, Пабло и Джизъс Мария спаха дълго върху боровите иглички в гората. Нощта им беше донесла толкова ужасни преживявания, че бяха уморени. И все пак слънцето изгря най-после в лицата им със съвсем обеден жар, полазиха ги мравки, а две сини сойки застанаха наблизо и ги нарекоха с какви ли не лоши имена.

Но това, което наистина прекрати съня им, беше една група туристи, които насядаха от другата страна на храсталака и отвориха голяма кошница. Миризмите й се понесоха към тях и те се събудиха, станаха и тогава пред тях отново се появи сериозността на положението им.

— Как почна пожарът? — плачливо попита Пабло, но никой не знаеше.

— Може би ще е по-добре за известно време да отидем в друг град — предложи Джизъс Мария. — В Уотсънвил или Салинас, те са хубави градове.

Пайлън извади сутиена от джоба си и погали с ръка меката розовина. После го дигна към слънцето и погледна през него.

— Това само отлага нещата — реши той. — Аз мисля, че ще е по-добре да идем при Дани и да си признаем грешката като малки деца при баща си. Тогава той няма да ни каже нищо лошо, защото ще му стане мъчно, И освен това, нали ще занесем подарък за мисис Моралес?

Неговите приятели кимнаха в знак на съгласие. Очите на Пайлън се насочиха през гъстия храсталак към групата туристи и по-специално към голямата кошница, откъдето идваше пронизващата миризма на пържени яйца с чер пипер. Носът му се набърчи като на заек, Той се усмихна и за миг изпадна в тиха мечтателност.

— Аз малко ще ви напусна, приятели — рече той. — По-късно ще се срещнем при каменоломната. Ако можете да се удържите, по-добре ще е да не вземате кошницата.

Те тъжно го гледаха, а Пайлън стана и тръгна между дърветата под прав ъгъл с групата и кошницата. Когато след няколко минути се чу да лае куче, да кукурига петел, някой да се смее дрезгаво, да ръмжи дива котка, да се пищи и да се вика за помощ, Пабло и Джизъс Мария никак не се учудиха, но групата туристи останаха изненадани и заинтригувани. Те оставиха кошницата си и се затичаха към разнообразните звуци.

Пабло й Джизъс Мария послушаха Пайлън, Те не взеха кошницата, но шапките и ризите им останаха завинаги след това изцапани от пържени яйца.

Към три часа следобед тримата разкаяни грешници бавно вървяха към къщата на Дани. Ръцете им бяха пълни с дарове за помирение: портокали, ябълки, банани, буркани с маслини и туршия, сандвичи с шунка, сандвичи с варени яйца, бутилки с газирана вода, картофена салата в кесийка с импрегниран картон и един брой от „Сатърди ивнинг поуст“.

Дани ги видя да идват, стана и се помъчи да си припомни нещата, които трябваше да им каже. Те се наредиха пред него и сведоха глави.

— Кучета мръсни! — завика им Дани. — Грабители на почтени къщи. Хайвер от пиявици! — Той нарече майките им крави, а бащите им — дърти овни.

Пайлън отвори чантата, която държеше, и изложи сандвичите с шунка. Дани каза, че няма повече доверие в приятелите си, че вярата му е била попарена, а приятелството му — потъпкано. И тогава престана да си спомня по-нататък, защото Пабло извади изпод пазвата си две пържени яйца с черен пипер. Но Дани се върна към по-старите поколения и се усъмни в добродетелта на техните баби и в мъжките способности на техните дядовци.

Пайлън измъкна розовия сутиен и го остави да се люлее безшумно на пръста му.

Тогава Дани забрави всичко. Той седна на верандата, приятелите му също седнаха и пакетите бяха отворени. Ядоха до болка. Един час по-късно се отпуснаха на верандата, за да си починат и да смелят спокойно храната си, а Дани попита между другото, като нещо съвсем странично:

— Как почна пожарът?

— Не знаем — обясни Пайлън. — Бяхме легнали да спим и той е почнал. Може би имаме врагове.

— Може би бог има пръст в него — каза с жар Пабло.

— Кой може да каже какво кара добрият бог да прави това, което прави? — добави Джизъс Мария.

Когато Пайлън подаде сутиена и обясни, че това е за подарък на мисис Моралес, Дани остана сдържан, Той погледна недоверчиво сутиена. Стори му се, че неговите приятели много ласкаят мисис Моралес.

— Тя не е жена, на която да се правят подаръци — отсъди той най-после. — Много често ние сами се връзваме за жените, като им подаряваме копринени чорапи.

Той не обясни на приятелите си студенината, която беше настъпила в отношенията му с мисис Моралес, откак бе станал собственик само на една къща, нито пък би могъл, от кавалерство към мисис Моралес, да разкаже за своето собствено задоволство от тази студенина.

— Ще прибера това малко нещо — каза той. — Някой път може да дотрябва на някого.

Когато се спусна вечерта и стана тъмно, те влязоха в къщата и накладоха огън от шишарки в печката.

За да им докаже, че им прощава напълно, Дани донесе литър гроздова ракия и сподели нейния огън с приятелите си.

Те преминаха с лекота към своя нов начин на живот.

— Твърде лошо е, че всички кокошки на мисис Моралес са мъртви — забеляза Пайлън.

Но дори и това не намали щастието им.

— Тя ще си купува нови две дузини в понеделник — каза Дани.

Пайлън се усмихна доволно.

— Ония кокошки на мисис Сото не бяха добри — рече той. — Аз посъветвах мисис Сото да им дава смлени стридени черупки, но тя не ми обърна внимание.

Те изпиха ракията и това им стигна, за да засили сладостта на приятелството.

— Хубаво е да имаш приятели — каза Дани, — Колко самотен се чувствува човек, ако няма приятели, с които да седне и да сподели своята ракийца.

— Или своите сандвичи — бързо добави Пайлън. Пабло още не беше надделял угризенията на съвестта си, защото подозираше какви обрати в небесната политика бяха причинили пожара на къщата.

— На света има много малко приятели като тебе, Дани — каза той. — На малцина е дадено такова щастие да имат приятел като тебе.

Преди Дани да потъне напълно под вълните на приятелството, той направи едно предупреждение.

— Само няма да ми лягате в леглото — заповяда той, — Това е единственото нещо, което ще си е само за мене.

Макар че никой не бе споменал нищо, всеки от четиримата знаеше, че занапред всички ще живеят в къщата на Дани.

Пайлън въздъхна от удоволствие. Свърши се с безпокойствата по плащането на наема; свърши се с отговорността да дължиш пари. Той вече не беше наемател, а гост. В ума си благодари на бога за пожара на втората къща.

— Ние всички ще бъдем щастливи тука, Дани — каза той. — Вечер ще седим край огъня и приятелите ни ще идват на гости. А от време на време все ще имаме по чаша вино, за да пием за приятелството!

Тогава Джизъс Мария, обхванат от безумието на благодарността, направи необмислено обещание. В същност ракията стори това, заедно с нощта край огъня и пържените яйца с чер пипер. Той чувствуваше, че получава големи дарове, и искаше също да се отплати с някакъв дар.

— А от днес нататък — обяви той — наш дълг и наше бреме ще бъде да снабдяваме винаги къщата и Дани с храна. Никога вече няма да оставим гладен нашия приятел!

Пайлън и Пабло погледнаха тревожно, но думите бяха вече казани: красиви и щедри думи. Никой не можеше безнаказано да ги върне назад. Дори Джизъс Мария разбра, след като ги изрече, величието на своето изявление. Те можеха само да се надяват, че Дани ще го забрави.

„Защото — си каза Пайлън, — ако спазваме това обещание, то ще е по-лошо от наем. Ще бъде направо робство.“

— Кълнем ти се, Дани! — каза той.

Те седнаха до печката със сълзи на очи. Обичта, която изпитваха един към друг, беше почти непоносима.

Пабло избърса влажните си очи с опакото на ръката си и повтори думите на Пайлън.

— Ние ще си живеем тука много щастливо — каза той.