Петър Бобев
Доктор Чук-чук

Старият бук дори не разбра как го слетя това зло. Та нали по гърба му ден и нощ пълзяха безброй мушици, бръмбари и паяци. Затова и не видя кога онова изгърбено бръмбарче свари да снесе яйцата си под кората му. Отначало, като се излюпиха младите личинки, само го позасърбя мястото, ала когато те нараснаха и загризаха здраво снагата му, той не изтрая. Че то не беше болка като другите — извие вятър, отчекне клонка, заболи, па премине; или пропълзи гъсеница, гризне листенце, две, три, стане пеперуда и отлети. А това? Денем-нощем, без спиране, нейде вътре в тялото, десет, двадесет, тридесет червея гризят, стържат, човъркат. Ту един, ту друг — и дълбаят, дълбаят навътре.

Букът беше търпелив, всеки знае. Ала накрай и той не издържа. Застена:

— Скръъц! Помогнете! Скръъц!

Дядо Мраз тъкмо беше надникнал от облаците, хей там на север над планината. Хрумнало му бе да провери дали му е дошло времето. И случайно дочу жалните вопли.

Наведе се по-ниско и запита:

— Какво има, друже?

— Гризят! Ще ме уморят! Помощ!

— Червеите ли? — досети се старецът и поглади замислен брадата си. — Как ли да ти помогна? Да речем, че замразя всичко — дърво и камък да се спукат, на тях пак нищо няма да им стане. Страшно издържат, проклетниците. Ами да взема да ви приспя — и тебе, и тях. Ти да не усещаш, те да не гризят повече. Бива ли?

— Ох-ох! Какво да е, само да не боли повече! — изпъшка букът.

— Тогава приготви се за зимата! Свали листата си! Пък аз тръгвам да докарам снега. Сбогом, скоро ще се видим.

Щом чуха това, всички дървета се разбързаха, пожълтяха, зарониха листа. Гората повяхна, нашари се: жълто, мораво, червено, зелено. Че коя ли багра липсваше там?

Прелест! Огън и злато!

Само букът не забелязваше тази красота. Разтърсваше вейки и сипеше надолу сухи листа. По пет, по десет, по сто — да дойде по-скоро старикът, да го приспи, да не боли повече.

И една нощ Дядо Мраз долетя, възседнал най-черния си облак. Рипна пъргаво сред гората и наду бузи, огъна клоните, размята опадалата шума. Поутихна едва на разсъмване. Хвана черния облак, та го изтупа до дъно. Към земята заваля гъст сняг.

И виж, от студа червеите се укротиха, свиха се, заспаха. Заспа неусетно и букът. Заспа, засънува сладки сънища.

Минаха няколко дни. Уморен, дядо Мраз приседна да почине сред гората. Но нали беше стар, дорде седна, и заспа. Слънчо го издебна, разбута облаците и огря земята. Калпакът и шубата на заспалия старец взеха да се топят.

Сгряха се дърветата, разсъниха се червеите. И каквито бяха лакоми, ненаситни, тозчас задълбаха в дървесината.

Разбуден от острата болка, букът простена:

— Помощ!

По стъблото му откъм върха слизаше с главата надолу малка късоопашата птичка — дърволазка. Щом чу писъка, тя се закова на място.

— Какво има?

— Червеите! — изплака дървото. — Моля те, махни ги!

— Не мога. Аз не мога.

— А кой може? Кой?

Дърволазката изви глава умислена.

— Доктор Чук-чук! — сети се тя изведнаж. — Само той.

Букът прегъна умолително клони:

— Бъди добра, извикай го!

Дърволазката изпърха с крила и се изгуби в гората, а букът притихна нетърпелив, очакващ.

Бре да дойде този доктор, бре да дойде — няма го!

В туй време отнейде доскача белката, метна се на най-ниския клон и се заозърта — няма ли наблизо я катеричка, я каква да е птица? От два дни хапка не бе туряла в уста.

Щом я подуши, най-тлъстият червей се провикна отвътре хитро, мазно:

— Белке, Белчице! Гладна ли си, душичке!

— Хем как! — изръмжа тя. — Коремът ми залепна за гърба.

— Хи, хи, хи! — захихика червеят. — А ядва ли ти се пилешко месце?

— Ох, ох! Къде, къде?

— Тогава слушай! Тук ще дойде доктор Чук-чук. Притули се наблизо! Издебни го!

— Тъй ли? — ухили се горският разбойник и на два скока се шмугна в изоставеното гнездо на горния клон.

— Ох, ох! — въздъхна букът. — Язък за доктора, язък и за мене! Тъй ще си загинем!

За беда прилетя и соколът, зъл, грозен, настръхнал от глад.

Червеят отново се провикна:

— Соколче, братленце, ще ли ти се месце?

— Кря! Кря! Къде?

— Доктор Чук-чук ще дойде. Скрий се, изчакай го!

И дорде соколът отлети до върха на дивата круша отсреща, ето че откъм гората се зададе кълвачът — бодър, пъргав, накривил сърцато към тила червеното кепе. А с него цял рояк синигери, шарени, бъбриви. Леле, каква глъчка!

— Пин-пин-пин! — чирикаха те, а кълвачът прехвръкваше от дърво на дърво и току питаше:

— Где? Где? Где?

Щом го зърна, белката засука мустак и се натъкми за скок, а соколът се наведе напред с наежена перушина — ха, ха да литне. Очите му святкаха от глад и злоба, а острият му клюн потракваше като картечница.

Без да подозира опасността, дърволазката кацна на болното дърво.

— Докторе, насам, насам!

Кълвачът се вкопча в буковата кора:

— Здравей, старче! Що ти е?

Букът размята тревожно клони:

— Докторе, бягай! Белката и соколът те дебнат. Ще те убият.

Кълвачът се разсърди:

— Ама ти не знаеш ли що е дълг? Лекарски дълг. Тези разбойници отдавна ме дебнат. Е, това значи ли да се свра в дупката си? И болните да мрат, така ли?

Пристъпи нагоре, огледа надупчената кора и почука леко с клюн:

— Чук-чук!

Ослуша се:

— Я дишай! Спри, не дишай! Кашляй!

Махна слушалката и отстъпи крачка надире:

— Ясно, корояди!

После се обърна към синигерите, които се бяха смълчали, додето траеше прегледът:

— Сестри, готови за операция!

Букът се сепна:

— Ще боли ли?

Кълвачът го изгледа строго-насмешливо:

— Упойка искаш ли?

— Искам, искам!

Тогава доктор Чук-чук подвикна на заспалия дядо Мраз:

— Ехей, дядо, събуди се!

Старецът се сепна:

— А, що рече?

— Упойка, дядо, пускай упойката!

— Чух, чух — надигна се дядо Мраз. — Не съм толкова глух.

Сви устни и задуха. Разлюля гората. Изръси снега отклоните в бисерни облачета, които заблещукаха с червени искрици на мъгливото слънце. Запремята неопадалите сухи листа, яворовите крилатки, брезовите топченца. Откъсна ги от дръжките им и ги понесе надолу, та ги натрупа из усоите в чудни преспи — жълти преспи от суха шума върху белите снежни навеи.

Старият бук отново заспа. Заспа, засънува.

Доктор Чук-чук се разбърза:

— Сестри, почистете раната!

Синигерите, най-пъргавите милосърдни сестри на света, се развъртяха чевръсто:

— Пин-пин-пин! Готово!

Тогава хирургът се нагласи удобно и замахна с глава:

— Чук-чук-чук-чук-чук! Чук-чук-чук-чук-чук!

Наоколо се разхвърчаха тресчици, които се посипаха върху белия сняг.

— Ето първия! — възкликна доктор Чук-чук, вмъкна език в дупчицата и като с бурмичка измъкна дебелия червей, тлъст, охранен, с голяма глава.

Една сестра-синигерка долетя уплашена:

— Докторе, отляво пълзи белката!

— Добре! — отговори той, без да трепне.

Но ето че притича втора сестра:

— Пин-пин! Виждаш ли сокола? Разперва крила.

— Виждам — успокои ги Чук-чук. — А вие се правете, че не ги забелязвате!

И продължи да човърка из раните, уж съвсем улисан в операцията, а очите му — все във враговете: лявото в белката, а дясното в сокола.

Когато те връхлетяха отгоре му, той отскочи назад, преметна се и се скри зад съседната бреза. Пръснаха се с писък сестрите-синигери.

Излъгани от неочакваното бягство, белката и соколът се вчепкаха яростно един в друг, заръфаха се, закълваха се, оплискани в кръв. Разхвърчаха се пера и оскубана козина.

Белката изпищя яростно:

— О, пусни ме, соколе! О-о-о!

— Що ми се пречкаш? — изкряка той злобно.

— Ти ми пречиш! Пускай или ще ти прегризя гърлото!

— Ще ти изкълва очите, ще те отнеса в гнездото си!

По едно време соколът успя да се вдигне във въздуха, но белката се бе впила здраво в гърлото му. Едва прелетели десетина метра, двамата цопнаха в размразения поток. Водата ги понесе надолу из бързеите.

Доктор Чук-чук долетя отново при бука и бавно, уверено измъкна останалите червеи. После се обърна към помощниците си:

— Доочистете раната!

Когато всичко бе готово, той размаха крила и литна из гората, сподирен от шумната синигерска дружинка.

— Где е следващият болен? — запита кълвачът, както летеше. — Где? Где?

Приседнал на един стар пън, дядо Мраз гладеше доволно снежната си брада, а дърволазката припкаше по отвесния дънер и го пощеше от снесените бръмбарови и пеперудени яйчица.