Петър Бобев
Вълшебните семена

Някога, много отдавна, живял един беден момък.

Той имал съвсем малко земя — толкова малко, че не успявал да се изхрани от нея. Затова момъкът ходел да помага на богатите си съселяни. Съсипвал се от работа, а все не смогвал да припечели хляба си.

Накрай немотията му дотегнала съвсем и една сутрин, още по тъмно, той тръгнал да дири щастието си другаде.

Вървял час, два, три. След като минал през няколко села, навлязъл в гъста гора. Приседнал до едно изворче и накиснал във водата къшей корав хляб.

Там било прохладно и приятно. Пеели славеи. Бръмчали мухи и буболечки. От клон на клон подскачали пъргави катерички.

По пътя се задала една стара жена, понесла на гръб наръч дърва. Едри капки пот се стичали по набръчканото й лице, а краката й треперели от умора.

Тя тръшнала товара си на земята и приседнала до изворчето с дълбока въздишка:

— Ех! Тежък живот, чедо! Гладна съм. Ще ми дадеш ли малко хляб?

Беднякът й подал накиснатото коматче. Тя го изяла бързо с беззъбата си уста, после запитала:

— А ти защо не ядеш?

— Нямам повече хляб — отвърнал той усмихнат.

Старицата го погледнала изненадана.

— Златно сърце имаш, сине! — пошепнала тя. — Да си ми жив!

След това станала да си ходи. Когато посегнала за товара си, момъкът скочил и рекъл:

— Дай да го понося аз! Ти си уморена, пък аз съм свикнал.

С дървата на рамо той поел редом с нея. Двамата вървели и си приказвали. Бабичката го разпитвала кой е и къде отива, а той й разправил всичко.

По едно време тя казала:

— Сега ще се разделим, защото наближихме колибката ми. Благодаря ти много. Искам да ти се отплатя.

Бръкнала в торбата си и извадила шепа зърна.

— Вземи това семе! То е вълшебно. Ще те направи заможен. Аз съм магьосница и виждам твоето бъдеще. Ти ще се ожениш за разумна девойка, ще имаш много деца, ще бъдеш доволен от себе си и от своя труд.

Бабичката замълчала, изгледала го продължително и прошепнала:

— Ала за да се сбъдне това, ти трябва да изпълниш заръката ми. Съгласен ли си?

— Съгласен съм — отвърнал беднякът бързо.

— Тогава слушай! Тези зърна не никнат в каква да е нива. Преди да ги засееш, трябва да наториш добре земята!

— Де у мене тор! Та аз нямам волове.

— Иди при съседа си и почисти обора му без пари! Поискай само изхвърления тор! Колкото по-съвестно работиш, толкова повече тор ще получиш. Ясно ли ти е?

— Ясно е! Ама…

— Така! А после изори нивата си дълбоко!

Помислил, че тя не чува добре, момъкът се навел до ухото й и извикал:

— Нали ти рекох — нямам никакъв добитък.

— Тогава вземи под наем от съседа си. Уговорете се така — ти ще му ореш цял ден, а срещу това той да ти даде ралото и воловете си за един час. Той ще остане доволен. Дори може да ти се надсмее на ума, но ти бъди сигурен, че няма да загубиш. Запомни само едно — натискай здраво ралото! Това е най-важното за магията.

— Разбрах, бабо, ще те послушам.

— Чак тогава засей вълшебните семена! Но ги засей много рано, та посевът да поникне и да заякне до студовете. Напролет го оплеви добре! Грижи се за него повече, отколкото за себе си! Знай, че от това зависи твоят успех в живота и щастието ти. Така прави всяка година! Запомни ли всичко?

— Запомних.

— Повтори го!

Той повторил думите й.

След това тя се сбогувала с него и навлязла в гората.

Като се върнал на село, момъкът се запретнал за работа. Наторил земята добре, изорал я дълбоко, посял семето рано, оплевил посева. Грижел се за него, както му заръчала старицата. През лятото го ожънал. Когато го овършал, той не можел да му се нарадва. Житото било едро и тежко — блестящо като чисто злато. Нали било вълшебно?

През есента пак го засял.

След няколко години вълшебното семе се намножило. Земята на бедняка почнала да ражда три пъти повече от земята на другите селяни.

Сбъднали се думите на магьосницата.

Момъкът забогатял, оженил се, родили му се хубави деца. Съселяните му почнали да го уважават. Идвали при него да питат как да работят нивите си и той им казвал всичко.

Един ден той решил да подири магьосницата. Намерил я в горската колибка и й казал:

— Аз съм ти много благодарен, дето ме направи човек. Затова ела да живееш при мене! Къщата ми е голяма — има място и за тебе.

Тя отговорила кротко:

— Не се грижи за мене, синко! Аз навикнах в гората. А ти се прибери у дома и бъди щастлив! Но преди да си идеш, искам да ти кажа още нещо. Послушай ме, както и преди! Не се възгордявай! Бъди все тъй трудолюбив! Тогава щастието няма да те напусне никога.

Разбрал, че бабичката наистина е доволна от скромния си живот в гората, селянинът й благодарил повторно и си тръгнал.

На прага тя добавила:

— Ще ти призная нещо. Аз не съм никаква магьосница, а само една обикновена стара жена — една нещастна стара жена. Загубих всичките си близки. Като те видях, помислих, че видях своя син. Обикнах те веднага. Разбрах, че си добър и трудолюбив. По това познах, че ще успееш. Поисках да ти вдъхна надежда и вяра. Радвам се, че сполучих. А пък семето, което ти дадох, не беше вълшебно. Носех го да си направя булгур. Не се учудвай! Ти сам, със своите сили постигна всичко. Запомни — когато се трудиш, всяко семе под твоите ръце ще стане вълшебно.