Петър Бобев
Шегобийци

По скалите над градеца зееха безброй пещери — дупка до дупка. Покрай тях „четиримата мускетари“ играеха на индианци. А при такава игра не се пропуска никакво укритие. Тъй Румен се намъкна в една малка пещера. И докато чакаше останалите „мускетари“ — Ваньо, Чавдар и Славчо — да душат наоколо като хрътки, изгубили дирята на дивеча, той неволно погледна към земята.

И видя няколко по-особени камъчета — плоски, ръбести като кръглите миди по плажа. Много му приличаха на нещо, ама на какво ли. И изведнаж се сети. На камъчетата, които търсеше Палеолита. Тъй момчетата бяха прякоросали учителя си по история. Бяха му открили слабостта. Години наред старият Шиваров ровеше из околността за следи от старокаменната епоха, от палеолита. Но напоследък мъчителен артрит беше сковал краката му. Едва се домъкваше до училище, като се подпираше с два бастуна. Нямаше вече сили да обикаля сипеи и понори. Затова често показваше на учениците си разни дебели книги с рисунки и снимки на предисторически каменни сечива. Да ги разгледат, да ги запомнят и ако ги зърнат някъде, да ги познаят.

Румен забрави играта. Подаде се навън и извика:

— Насам, насам.

„Мускетарите“ дотичаха начаса̀.

— Гледайте — посрещна ги Румен. — Камъчета за Палеолита.

Момчетата коленичиха, разровиха с пръсти събраната купчина.

Чавдар сви устни:

— Не са такива камъчета. Ония, дето ни ги показва Палеолита, са с очукани краища, като лимонадени капачки.

Всички виждаха, че наистина не приличат съвсем. И вече бяха готови да продължат играта, когато Румен се сети:

— Ей, ама каква смехория може да стане.

Щом е за смехории, другарите му тозчас го зяпнаха в устата. И той не ги остави да чакат дълго:

— Защо пък да не ги очукаме ние, да ги пооваляме в калта. Пък да го видим ще познае ли.

Нямаше нужда да ги убеждава много. Те бяха родени шегобийци. Талантливи. Не току-тъй на всичките си съученици бяха прикачили прякорите, не току-тъй и момчета, и момичета се отдръпваха от бандата им и когато ги отминеха, претърсваха чантите и джобовете си да не са им пуснали неусетно я жаба, я гущер, я вмирисан полог.

Речено-сторено. Още същия следобед вкупом почукаха по вратата на учителя си. Скоро чуха дрезгавия му глас: „Влез!“

Учителят седеше до масата си. Гледаше ги учуден. Заговорниците не се смутиха от прямия му поглед. Много пъти бяха упражнявали израза на невинността.

— Намерихме едни камъчета — рече Румен, като му ги подаде.

Шиваров ги пое.

Пакостниците затаиха дъх. Ще „клъвне“ ли?

Учителят постоя така неподвижен като вкаменен, вперил разширени от захлас очи в накълцаните отломки.

После сякаш се опомни. Грабна с треперещи пръсти очилата си и едва ги закрепи над носа си. Взе едно късче. Поднесе го пред очите си. Завъртя го. Без да се замисли, го облиза с език. Да го очисти.

„Мускетарите“ се смушкаха с лакти. Палеолита „клъвна“.

Шиваров ги забрави. Запремята трошляка. Заразглежда го с лупа. И все по-настървено цъкаше с език.

На края се сепна. Обърна се. Замаян от слетялото го щастие, не забеляза лукавия израз на лицата им. Сметна усмивките им за съчувствие.

— Камъчета — рече той зарадван. — Тъй ли съм ви учил. Та това са кремъчни стъргалки, едни от първите оръдия на Човека. В палеолита…

Румен хвърли поглед към Чавдар. С това сякаш му каза: „Нави се.“ Знаеха, предстоеше отново, за кой ли път, да изслушат урока му, да чуят пак за първия период от предисторията на човека, наречен палеолит — старокаменната епоха; за късния палеолит; за мезолита — среднокаменната епоха; за неолита — новокаменната епоха. Да изслушат възторжените му думи за тези необхватни, покрити с мрак епохи от живота на човечеството, в които хората са направили най-важните си завоевания в овладяването на природата…

Шиваров не продължи. Спря. Докуца до момчетата и ги прегърна в неудържим порив на благодарност, забравил всички магарии, които му бяха правили в клас.

— Не е точно това, което търся — рече той. — Въпреки това ще ги изпратя в академията. Да чуя какво ще кажат там. Повече знаят от мене, имат повече опит, имат апарати и лаборатории… Ще ги изпратя още днес…

После се сети:

— А други не намерихте ли.

Те се спогледнаха. Имаше още, ама от ония, естествените, неочуканите. Ако му ги донесяха, щеше да разкрие дяволията им. Затова излъгаха в хор:

— Няма. Само тия…

Той сви рамене:

— Нищо. И с тях бива. Пък като оздравея, и аз ще ида да видя. Те не са само по повърхността. Ще копнем тук-там…

„Мускетарите“ изхвърчаха от дома му доволни, предоволни. Палеолита беше „клъвнал“. Че как няма да клъвне. Нали той самият понякога разправяше на шега: „Всеки си има някаква слабост, някакво бутонче. Като механичните палячовци за деца. Навиеш ли го, и почва да подскача“… Това беше една малка наслада, невинно отмъщение за часовете, прекарани в трепетно очакване, че може да ги вдигне и да им пише двойките.

Бащата на Ваньо работеше в телеграфо-пощенската станция. От него разбраха, че учителят им още същата вечер изпратил едно пакетче до академията в София.

Какво ли щяха да му отговорят оттам.

Още на другия ден шегобийците започнаха дежурствата. Днес Румен, утре Ваньо, в други ден Чавдар, после Славчо — момчетата се редуваха да пресрещат раздавача, за да го питат има ли писмо за другаря Шиваров.

Отговорът не идваше. Дори „мускетарите“ изгубиха търпение. А как ли се чувствуваше горкият учител. Виждаха го как се натъкмява до прозореца цял час преди минаването на раздавача и как се вглежда в пътя. А щом го зърнеше, тозчас се упътваше да го пресрещне, отваряше вратата и питаше, подпрян на двата бастуна:

— Има ли?

— Няма — отвръщаше равнодушно раздавачът и отминаваше.

Тъй — седмица, две, три.

Старият учител видимо посърна. Вече не можеше да изчака раздавача, а още рано-рано, щом минеше влакът, пращаше някое момче до пощата да провери дали не е дошло очакваното писмо.

Румен почна да се колебае. Дали бяха пресолили с шегата, дали не бяха преминали мярката.

Един ден той подметна на останалите „мускетари“:

— А бе не е ли време да му признаем?

Ваньо скочи насреща му:

— Какво?

— Да си признаем — повтори Румен. — Доста го измъчихме. Стига му.

Чавдар посочи юмрук:

— Да не си повторил. Та нали всички ни ще изключат…

Румен замълча, но в сърцето му остана нещо, някакво чувство за нередност.

Опита да ги склони още веднаж — все същия успех.

— Портаджия — нагруби го Чавдар. — Натопи ни, а после ще ни портиш.

Още няколко дни Румен не можа да се успокои. Дето отидеше, все за учителя си мислеше, за очакващите очи, вторачени с такова тревожно нетърпение в пътя, към пощата.

На края реши. Без да се обажда на приятелите си, тръгна към дома му. Почука. Влезе. Завари го пред писмената му маса, заровен в дебелите си книги.

Шиваров то погледна със зачервените си очи.

Румен усети, че гърлото му се сковава. Изгуби глас. Устните му се размърдаха безсилно.

Учителят поклати глава:

— Не отговарят, Румене. Види се, остарял съм много. Види се, нищо не сме открили…

И Румен заговори. Гласът му, отначало на пресекулки, постепенно се оправи.

— Другарю Шиваров — рече той. — Ние… По̀ право аз…

Бе решил да не „натопява“ другарите си в кашата, която той бе забъркал.

— Аз ви измамих…

Шиваров свали очилата си и го изгледа учуден.

— Излъгах ви, другарю Шиваров… Камъчетата, които ви дадох… Те не са истински… Аз ги очуках…

Учителят не искаше да повярва. Задъха се:

— Как?

И седна, свлече се на стола си. Сви се, прегърби се, остаря още повече. Само устните му пошепнаха:

— Върви си!

Смазан от вината си, покрусен от отчаянието, което бе прочел в лицето на учителя си, Румен не усети как се измъкна на улицата и припна към къщи. Чак там, захлупил се по очи в леглото, се разрида.

След половин час в стаята влетя Чавдар:

— Ха да те видя сега. Палеолита те вика.

Румен изтри очите си. После тръгна. С подкосени колена, но твърд, решен да понесе достойно заслуженото наказание сам, без да замесва приятелите си, той се вмъкна в стаята на учителя.

Вътре завари един друг човек — още по-стар, белокос мъж, но с бодра, необичайно бодра за възрастта му стойка.

Шиваров се обърна към момчето:

— Това е професор Симеонов от академията. Заведи го в пещерата. Той ще направи истински разкопки там.

— Ама — заекна Румен.

Шиваров се усмихна. Чак сега Румен забеляза колко се бе освежил той, как бяха грейнали възпалените му очи.

— Стъргалките са истински — обясни учителят. — Добре, че докато си ги доочуквал, не си ги начупил съвсем…

Намеси се и професорът:

— Много ни измъчи с твоята „шега“, момче. Гледаме, всичко показва, че имаме работа с човешки оръдия от късния палеолит. И формата, и обработката, и дупчицата от удара на другия камък, с който са отчупвали кремъчните пластинки… Само тая нова шлифовка… — Той обясни: — Тъй наричаме доочукването на кремъчните оръдия. Та за него ми е думата. Гледаме, само шлифовката нова, със съвсем пресен лом…

Румен стоеше слисан, гледаше го с широко отворени очи, а сякаш нищо не виждаше, нищо не чуваше, нищо не разбираше…