Петър Бобев
Непоправимото

Този беше решителният мач — мачът на сезона. От седмици наред любителите на футбола го чакаха, защото от него зависеше кой ще бъде тазгодишният шампион.

А за Гошо Дузпата да не говорим! Сън не го хващаше нощем, място не си намираше денем. В клас, колкото и да се напрягаше, не можеше да проумее ни думичка от урока. Морулата, която бе нарисувал учителят им по биология, му приличаше досущ на футболна топка, която подскача по черната дъска. Всяка цифра по математика му напомняше резултат от мач.

Но когато дори Дочо му заговори за футбол, Гошо не изтрая. Дочо беше за присмех не на класа, а на цялото училище. Защото не можеше да отличи ъглов удар от аут. И гледай ти какво нахалство! Тъкмо тоя Дочо се изправи насреща му и запита:

— С колко трябва да бием сега?

Дузпата почти изкрещя:

— Че ти от кои си бе? Кои ние?

И Дочо не устоя пред яростта му. Такова нахалство! Да не знае, че ни стигаше да излезем само с един гол повече от тях, за да станем шампиони! Досега „нашите“ и „ония“ бяха наравно — с по двадесет и осем точки. Само в головата разлика ония бяха по-добре.

В цялото училище нямаше по-добър познавач на футбола от Гошо. Прякор не се прикача току-тъй. И то футболен прякор. Че кой ли можеше да се мери с него? Удавяше противника си мигновено с доводи, с резултати отпреди години. Запалянковството беше в кръвта му. Единствен той имаше таблица за първенствата за цели десет години поред. Беше я започнал баща му и му я бе предал като щафета в сигурни ръце. Защото го бяха критикували в профгрупата, че повече следи изпълнението на мачовете, отколкото производствения си план. Профсекретарят му бе казал, че ако завежда тъй точно счетоводните си партиди, ще го предложи направо за отличник.

Наистина тая таблица беше нещо изключително — дневник, история на футбола ни от десет години насам. За всеки кръг от шампионата. От седмици наред Гошо се ровеше из нея, както баба му в съновника си: сверяваше тазгодишните резултати с минали години, подчертаваше сходствата със синьо, различията с червено, броеше съвпаденията. И все напразно — като в тотото: никаква закономерност; нищо, което да му подскаже от малко поне какво може да се случи днес на игрището.

Така струпани накуп над скъпоценната таблица, ги завари учителят по география. Ако не го бяха ядосали още при влизането му, той можеше да не впише двойката му в бележника. Друг път правеше така — поглеждаше те строго над очилата и те отпращаше на място с думите: „Ако и следния път ми отговориш така, ще ти орезиля бележника!“ А сега направо го орезили. Написа я ясно и четливо, сякаш изпитваше наслада да рисува двойки.

Гошо си седна на чина тъй безразлично, сякаш не той беше скъсаният, а някой от другия край на земното кълбо. Нямаше сила на света, която да го отскубне от мисълта за мача. Докато свърши учебният ден, в бележника му лъсна още една двойка — по история. Най-важното сега беше мачът.

На стадиона пристигна два часа преди почването. Едва изтрая да излязат играчите. Учуди се как още можеха да се усмихват футболистите.

Ето — реферът в центъра. С капитаните. Свирката. Първи удар. После всичко се завъртя пред очите му като в сънищата. Нашият нападател Бомбата се понесе напред.

Както очакваше Гошо, така и стана. Сбъднаха се опасенията му. Съдията беше подкупен от „ония“, нямаше съмнение. Веднага изсвири засада. А всички запалянковци от „нашите“ знаеха, че не е засада. И тъчреферите бяха против „нашите“. Смутиха ги от първото нападение. Тогава „ония“ докопаха топката и докато Гошо се усети, видя Теньо Левака, вратаря на „нашите“, легнал по корем, като си удря главата с две ръце, а топката се мъдри кротко в мрежата. Левака пак доказа, че е с две леви ръце.

Мина първото полувреме. Почна второто. „Нашите“ нагъваха без почивка, ала все напразно: ту над гредата, ту встрани от нея, ту в нея. И нито една топка вътре. Пребиха се момчетата: и Бомбата, и Рачето, и Цуцуля. Ама като не ти върви! И когато съдията е против тебе — играй де! На „ония“ нищо не свири. Само на „нашите“: ту засада, ту нарушение, та един път и тъч ни отне.

Ето, Бомбата пак се откъсна напред. Излъга отбраната. Провря се. Шут! Ама какъв шут! Бомбен! И тогава бегът на „ония“, Фуклето, се хвърли, пресече пътя на топката и я изби с ръка.

Гошо скочи цял метър над пейката:

— Дузпа! Дузпа! Дузпа!

Сега Бомбата ще им покаже какво може!

Но реферът не свири. Продължава играта. Целият стадион реве. Нашите запалянковци викат: „Дузпа!“ Другите: „Никаква дузпа!“ Тук-там се сбиват. Сбиват се и играчите. Съдията изгонва Бомбата, който е сритал Фуклето. Не било дузпа. Рачето му сложил марка. Затова при падането, да се предпази, Фуклето неволно докоснал топката. Не дузпа, а наказателен удар против „нашите“!

Мина и второто полувреме. Реферът изсвири самодоволно края на мача. Беше постигнал целта си. Провалил бе „нашите“.

Гошо не разбра как се прибра в къщи. Не си спомняше с кого се бе бил, та окото му бе посиняло. Без да вечеря, се тръшна в леглото. И там го втресе. Не от студа на игрището. Че кой може да настине при такъв огън?

Майка му, която случайно бе видяла бележника му и се бе натъкмила да го посрещне, както се полага, сега изведнаж се слиса как да го успокоява. Дотича на помощ и баба му, та накрая и баща му. Слагаха му мокри кърпи на челото, наливаха му някакви лекарства в гърлото, а той не спираше. Плачеше, та се късаше.

— Нищо де! — сопна се накрая баща му. — Ще си седнеш на мястото и ще четеш! Ще ги поправиш!

И тогава през сълзи Гошо изплака болката си:

— Абе аз двойките ще поправя, ама резултата от мача не мога да поправя!

Тоя път само баща му го разбра. Нали футболът е международният език, на който се разбират всички момчета от петте континента на възраст от четири до сто и четири години?