Атанас Наковски
Без сенки (3)

3

Сутринта Иванка я нямаше. Не помнех кога си е отишла и дори се питах била ли е изобщо някога при мен. Стори ми се, че долавям аромата на одеколона й, но не бях съвсем сигурен. Можех да допусна, че съм сънувал, но след сънища обикновено ме мъчеха неудовлетвореност и самота.

Станах, направих гимнастика и отидох да се бръсна. После се окъпах и докато хладката вода от душа валеше върху тялото ми, спомних си, че днес трябва да дойде техникът за колата. Облякох се набързо и слязох на улицата.

Бях свикнал да виждам колата на постоянното й място, затова не забелязах веднага, че тя отново е там. Погледнах знака за еднопосочност на движението — също! Измерения — помислих си аз, — глупости! Но не бях достатъчно уверен — оставаха още и часовниците.

Утрото беше хладно и бистро, улицата лежеше в сянка, но покривите отсреща вече блестяха. Имаше нещо познато — не толкова в картината, колкото в начина, по който я възприемах.

Изправих се пред колата. Нейният сивосинкав цвят беше свеж като утринта. Полагах големи грижи да запазя този цвят и два пъти през годината виках майстор да пастира боядисаните повърхности. По тоя начин поне отчасти си създавах самочувствие, че карам добър автомобил. Моторът беше истинска таратайка.

Изправен пред нея, аз се любувах не само на примамливата й лъскавина, а несъзнателно дирех и следи от преместването насам-натам. При това знаех, че нищо няма да открия. Колата седеше на десетина сантиметра от тротоара, паважът наоколо бе осеян със стари и по-пресни маслени петна. Отсреща нямаше нищо.

Изминаха двайсет минути, а техникът все не идваше. Много чудно, защото бе необикновено точен и изпълнителен въпреки несериозния си вид. След още десет минути с неприязън мислех за навиците му. Той започваше всеки разговор с едно насмешливо „парле ву франсе“ и после до края неизменно повтаряше „уи“. Половин час — това не беше дори и закъснение, а откровено неспазване на дадената дума. Не можех да повярвам, че няма да дойде, ала не можех и да го чакам.

На трамвайната спирка големият часовник показваше осем, но това още нищо не означаваше. Под надписа „Точно време“ стрелката се премести на осем и две.

Втренчено я гледах и усещах как в душата ми се връща старото спокойствие. Вече бях готов да простя и на техника.

В добро настроение и недалеч от мисълта да се откажа завинаги да пия коняк, тръгнах към закусъчната. Всъщност заслужавах едно по-добро кафе и реших да удължа пътя си, да намина към „Бразилия“. В тоя миг зърнах Иванка. Тя вървеше по отсрещния тротоар и идваше към мен. Вървеше спокойно и леката й походка ме развълнува повече от вчера. Отново чух шума на роклята и виждах розовината на лицето й, но сега въображението ми създаваше един съвършено друг образ.

Усмихнах се и спрях да я дочакам. Исках да се появя внезапно пред нея. Не ми стигаше изненадата — исках да видя и радостта й от неочакваната среща.

Тя мина покрай мен, но не спря, не се обърна, дори не ме погледна. Да не забележиш един човек — можех да го разбера. Но в два последователни дни, по едно и също време, на едно и също място — не, това беше невъзможно! Влязох в закусъчната и дълго гледах в огледалото очилатата си физиономия. Каква беше тази история? В повторението имаше нещо досадно… Спомнях си изминалата нощ и напразно се опитвах да открия поне един миг, в който да съм наскърбил Иванка.

Тръгнах към института, без да бързам. Улиците не се различаваха от това, което бях свикнал да виждам сутрин. Коли, забързани хора — но всички ли бяха и разсеяни?

Стълбището на института бе пусто. На нашия етаж ме срещна прислужникът.

— Какво има, бай Стойне? — запитах аз и неволно добавих: — Много ли съм подранил?

— Два пъти ме пращаха да проверя защо не се обаждате! Заседанието трябваше да започне преди няколко минути!

Отново повторение. Не бях толкова тъп, за да не го забележа. Единият ден като че ли бе репетиция на другия — но с каква цел? Имаше ли изобщо някаква цел?

Целта на повторението проумях половин минута по-късно. Когато влязох в малката заседателна зала, директорът повдигна глава, чувствителните му ноздри трепнаха и той с укор каза:

— Е, другарю Милев… Ако само аз ви чаках! Уважавайте колегите си!

Усмихнах се — не на думите му, — бях налучкал най-после целта! Преди да отговоря на директора, забелязах, че до прозореца вместо Попов седеше Денев. Разбира се — опит! Колкото и невероятно да беше, това, което ставаше сега, ужасно много приличаше на опит. Повтаряне на условията, за да се постави нова задача или да се потвърди полученият вече резултат. Така можех да си обясня и постъпката на Иванка, тя не зависеше от нея. Иванка трябваше да не ме забележи. Техникът трябваше да не дойде.

Директорът чакаше отговор и сдъвках няколко думи за извинение. После пропуснах мястото до вратата и седнах на вчерашния стол. Трябваше ли и аз да постъпя като вчера? Седнах и се почувствувах като равен сред равни, само малко ме смущаваше мисълта, че ще бъда наблюдаван.

Директорът повдигна глава и повтори вчерашното си встъпление. Да си убеден, че нещо вече е било! Не ми се случваше толкова рядко, но тогава ме обхващаше мъчително желание да си спомня кога и къде. Сега бях спокоен. Гледах колегите си и мислех кои от тях са в кръга на посветените. Директорът би трябвало да влезе в тоя кръг от само себе си. А Стоянчев и заместникът? За тях не можех да реша, а присъствието на Денев кой знае защо ме караше да мисля, че днес ще има някаква промяна в програмата… Смукнах от цигарата — интересно, и вчера, докато стоях до вратата, бях извадил цигара.

И пак като вчера, първо се изправи Стоянчев, а подир него — заместникът. Следователно колкото се отнасяше до реда, той се спазваше. Но изказванията им бяха други и напълно им прилягаха. Те повториха познатите обвинения срещу Денев. Нарекоха го интригант и кариерист, похвалиха Попов и настояха Денев да бъде наказан. Говореха спокойно и не се палеха: въпреки тежката съдба, която думите им подготвяха за Денев, те говореха делнично и, бих казал, деловито. Гледах ги без изненада и постепенно престанах да слушам — знаех предварително какво ще кажат, думите им сякаш се раждаха в мен, преди да прозвучат в залата; после забелязах, че всъщност отдавна не ги гледам — просто знаех, че на определени места седят определени хора и от тях се чакат определени постъпки. Но не бях равнодушен към това, което говореха. Те никому нищо не можеха да предложат от сърце, затова никого не обичаха, но си присвояваха правото да съдят. Познавах ги така добре, както познавах себе си. Бяха страхливи и жестоки, само че не съзнаваха нито едното, нито другото. Стоянчев беше едър и пълен, говореше гръмогласно, заместникът — дребен и плешив, скрит зад неуместна усмивка, но и двамата си приличаха като близнаци… Към края се уморих и не им обръщах повече внимание.

Преди да стана, погледнах директора. Той седеше с безстрастно лице, но в изражението му имаше нещо пресилено. Той като че ли искаше да изглежда безстрастен и тъкмо тая преднамереност го издаваше. Не бяха ли също така пресилени и Стоянчев, и заместникът? Вече знаех, че те играят роля, основното в която не бе същността, а външната видимост, но ме смущаваше тяхната старателност. Трябваше да стана, ала още не знаех какво очакват те — да повторя вчерашното или да продължа като тях. Една прозявка на Стоянчев реши вместо мен — той беше доволен от себе си и се изолираше вече от света.

— Работата е толкова дребна, че не разбирам защо цяло съвещание се занимава с нея — казах аз. — Ами че на всички е ясно — виновен е Попов! И още как е виновен!

Директорът бавно извърна глава към мен. Стоянчев и заместникът се спогледаха. Усмихнах се и на тримата, макар да ми се щеше да им се изплезя.

Дригелов смени ръката, с която се подпираше. Не знам какво очакваше пък той, но едва ли вярваше, че ще се случи нещо по-особено. Той беше тежък човек, ала не тежината му пречеше. Много по-тежки от Дригелов ставаха и световни шампиони! Пречеха му големите уши. Неговият работен ден започваше с обиколки по етажите — преди да мисли, той трябваше да чуе. Но се ослушваше все в една посока.

— Не е толкова трудно да се влезе в деликатното положение на другаря Дригелов — издевателски продължих аз. — Известни са връзките на Попов, само че те са си негова роднинска работа. Анализът обаче, с който бяхме ощастливени, ни излезе през носа! Сложно е положението на другаря Дригелов, но не разбирам защо го доусложнява? Грешният анализ е на Попов, Денев само не се е примирил с необяснимата за него позиция на Дригелов! Вие знаете ли — весело запитах аз — каква е съдбата на онези рефери, които си позволяват обратни присъждания? И не разбирам още защо другарят Дригелов, който не наказа Попов, когато трябваше — не е късно и сега! — не разбирам, защо е толкова възмутен, така обиден от постъпката на Денев? Ако е малко по-умен, той ще се възползва от неговата постъпка, за да поправи собствената си грешка! За другите изказвания преди мен ще бъде по-тактично да премълча!…

Директорът ме гледаше изненадан, Стоянчев и заместникът бяха вбесени, ала това не ме смущаваше. Имах опит и знаех, че именно тъй трябва да се приемат думите ми. Малко ме смущаваше само мисълта, че и смелостта ми може би е фалшива като принципиалността на Стоянчев и заместника.

— Питам, другари — завърших аз, — защо е по-осъдително да разкриеш една грешка, отколкото да я сториш?

— Милев! Мерете думите си, Милев! — извика Стоянчев.

— А какво правя, другарю Стоянчев? Иначе нали вместо грешка щях да кажа престъпление?

Всъщност аз не мислех за подобно обвинение и внезапно излетялата дума ме стресна. Не си ли позволявах повече, отколкото бе допустимо и в друго едно измерение, където нещата само приличаха на истински?

— Имате ли да добавите още нещо, Милев? — сухо запита директорът.

— Да — любезно казах аз. — Имам.

— Да му се отнеме думата, другарю директор! — възпротиви се Стоянчев. — На всички е ясно къде бие той!

— На всички? — удивих се аз. — Може би да, но без вас, другарю Стоянчев! На вас никога нищо не ви е било ясно!

— Без лични обиди, Милев…

— Другарю Милев! — поправих го аз.

— Какво съм седнал да ви приканвам към приличие, когато за вас няма нищо свято! Обвинявате честни другари в престъпление, опитвате се да поставите под съмнение доброто име на института…

До тоя миг се надсмивах, но сега изведнъж ме хвана яд:

— Вижте какво, другарю Стоянчев… Оставете доброто име на института! За вас то е прост набор от букви, които звучат! И като звучат, вие си мислите, че спокойно може да прикриете чужда грешка, ако знаете, че ще се прикрие и ваша. И сте безпощаден, щом усетите, че тази безпощадност се оценява добре…

Исках да му кажа още нещо, но ме прекъсна заместникът. Той вдигна бялата си, нежна ръка и стана:

— Другари, в неправилна посока тръгна нашето заседание, в неправилна и, бих казал, опасна! Ето, слушам другаря Милев… Не мога да одобря думите му, но се питам, защо не назначихме една предварителна комисия? Не одобрявам думите на другаря Милев, но те ме насочват към някои неясноти. Може би се предоверихме на другаря Дригелов? Не искам да кажа, че ни е излъгал, но се явяват подробности… Тези подробности трябваше да се изяснят.

Приликата отново бе така пълна, че не можах да се сдържа.

— Именно подробности — саркастично казах аз. — Те са великолепен повод да погребете всичко в една безкрайна комисия!

— Другарю Милев — възмути се заместникът. — Не разбирате ли, че искам и на вас да помогна да се измъкнете от положението, в което сам се поставихте?

Неговото възмущение бе гладко и лъскаво като голата му глава. Струваше ми се, че е почти готов да се усмихне.

— Слава богу! — възкликнах аз. — Никога не съм се намирал в удобно положение, без да е моя заслугата! И в прекия, и в преносния смисъл на думата!

Последното бе насочено към директора, но той не обърна внимание на думите ми.

— Вашето самочувствие ме смайва — сви рамене заместникът. — Наистина ме смайва! Нямате никакво основание!

— Лъжете се! — втори път се ядосах аз. — Моето основание е това, че вие сте дръвник!

Гневът ми беше мигновен и аз се отдръпнах като опарена котка. В каквото измерение и да се намирах, нямах право да го обиждам. Той беше много по-възрастен от мене и предстоящата пенсия навярно събуждаше други мисли в душата му. Гледаше ме с полуотворени уста и аз съжалявах за невъздържаността си, ала нещо все още ми пречеше да възприема напълно скандала. Наоколо имаше достатъчно възмутени лица, над залата тегнеше неприятна тишина, такава тишина можеше да бъде начало на много изненади… Липсваше отношението на директора, само че сега това не ме безпокоеше. Бях обхванат от непривична за мен решителност, за първи път ми се случваше да бъда така убеден в необходимостта на онова, което говорех. Бях изненадан, че са престанали да ме измъчват съображения: не се боях, можех спокойно да осъдя невъздържаността си, но не се страхувах от последствията, нито пък ме интересуваше в какво измерение се намирам.

С мен ставаше нещо невероятно, като че ли аз не бях вече аз!

— Достатъчно! — каза директорът. — Прекратявам заседанието и го отлагам за утре.

Той ме гледаше със съжаление.

— Свободни сте, другари! Вие, Милев, елате при мен!

Влязох след него в кабинета му. Той седна, но мен не покани. Отвори чекмеджето на писалището, погледна вътре, блъсна го обратно и запита:

— Какво е това държане от вас, другарю Милев?

— Прекалих ли?

Директорът смаян ме изгледа:

— Откъде паднахте, другарю Милев?

— Не исках да изпадна в онова глупаво положение, както вчера — скромно отвърнах аз, но директорът рязко ме прекъсна.

— Не ме интересува какво сте преживели вчера! Отговорете ми защо се държите така безобразно днес!

— Как така не ви интересува? — на свой ред се смаях аз. — Да не би по своя воля да съм се забъркал в тая история?

— Милев! — официално каза директорът и се изправи. — Не разбирам какво намеквате!

— Е, другарю директор, и на мен ми е трудно да обясня защо на някои хора всеки неудобен въпрос им звучи като намек! Още по-трудно ми е, защото тия неща вие ги знаете по-добре от мен!

Думите ми не съдържаха нищо особено, нито гласът ми изразяваше повече от това, което исках да кажа, но лицето на директора се оживи и той се усмихна стеснително.

— Грешите, Милев… Много от детайлите по историята Денев — Попов ми стават ясни едва сега… Но вашата грубост на заседанието обезсмисли желанието ви да бъдете доблестен! Как може да говорите така на хора като моя заместник или другаря Стоянчев? Изобщо никога ли не ви е занимавал проблемът за формата, в която трябва да изразявате своите мисли?

— Съжалявам за невъздържаността си — казах аз. — Но по един пункт вие също дълбоко грешите — нищо не може да обезсмисли истината!

— Предполагам, че тази истина не е известна само на нас двамата? — с ирония запита той.

— Но другите си мълчат, искате да кажете вие? — със същата ирония запитах и аз.

— Защо бързате да преиначите думите ми? Току-що ви казах какво знам по историята Денев — Попов!

Усмихнах се. Най-после директорът се сети да ме покани и посочи стола. Седна и той.

— Моят заместник е твърде далеч от идеалния пример и това също всички го знаят.

— Готов съм да му се извиня за моята невъздържаност. Ще потърся други думи, по възможност не обидни, но точни!

— Не разбирам вашата упоритост… Не мислите ли, че всичко би приключило по-безболезнено, ако не бяхте вземали думата?

— Може би…

— Не искам да кажа, че не бива изобщо да вземате думата! — Той беше започнал да се дразни и не можеше да скрие това.

— Досега винаги вземах думата именно така — изобщо — отвърнах аз и се питах какво дразни директора повече: моето изказване на заседанието или сегашното ми поведение. — Това „изобщо“ ми пречеше да се уважавам, другарю директор!

— Откога пък започнахте да смятате, че оценката ви за дейността на хората трябва да бъде съобразявана изключително с вашето самоуважение? Не ви ли идва наум, че съществува и друга реалност, извън вашите собствени норми?

Можех да допусна, че го дразни непокорството ми, но това щеше да е елементарно.

— Как да не ми идва наум! Нали всичко се струпва на главата ми!

— Толкова повече ме изненадва максимализмът ви!

— Оставете сега максимализма! По-добре ми кажете защо непрекъснато се преструвате на неосведомен!

Директорът направи движение, като че ли искаше да стане от мястото си, но, изглежда, се отказа.

— Какъв е този език от вас, Милев? Не мога да ви позная?

— Аз също не мога да се позная… Но вие би трябвало да се досещате, защото сигурно принадлежите към тесния кръг на посветените! Дерменджиев ме предупреди! Невъзможно е и вас да не е предупредил!

Струваше ми се, че не бива да говоря за Дерменджиев, не знаех защо не бива, но ми приличаше на отстъпление. Очите на директора станаха по-големи от друг път.

— Дерменджиев? Вие казахте Дерменджиев?

— Какво от това, че казах? — побързах да го успокоя. — Тук никой не може да ни чуе. Работата е, че има нещо, което и Дерменджиев не знае, а и едва ли е предполагал! Прехвърлянето влияе на характера! Но тази промяна на характера не ми е неприятна! Сега не ме влече към постъпки, които ми осигуряват спокойствие. Нямам желание да се примирявам, особено когато това примирение ми носи изгоди…

Млъкнах намръщен. Сякаш исках да оправдая поведението си, говорех, сякаш исках да върна себе си там, отдето бе започнал днешният ден — при съзнанието, че участвувам в опит. Но тъкмо това съзнание щеше да обезсмисли всичко.

— Значи — Дерменджиев — каза директорът. — Не предполагах, макар че трябваше… И вие как се чувствувате?

— Много добре.

Чувствувах се неуверен пред преценяващата му усмивка и това ме унижаваше.

 

 

Когато се прибрах, в антрето срещнах жената, която ми чистеше.

— Ха! — възкликна тя. — Онзи позна!

— Добре, добре — казах аз. — Ясно е вече, че това измерение не се отличава с голямо разнообразие. Човек може да умре от скука. До гуша ми идва от вашите повторения! — Не бях съвсем прав, защото нямах предвид всяко повторение.

Жената ме погледна уплашено и леко отстъпи назад.

— Какво съм виновна, че някой си дойде и влезе насила?

— Никой не е виновен. Само почнахте да ми омръзвате…

Вратата на стаята се отвори и в рамката застана Борис Дерменджиев.

— Не се карайте на жената…

— Днес можехте да намерите други думи!

Побързах да вляза, преди да ме е поканил повторно в собствената ми стая.

— Казвам се Борис Дерменджиев.

— Честна дума, не съм против всяко повторение, но след днешния тежък ден ви моля да не започваме всичко отначало.

— Мислех, че ви интересува кой съм!

— Ясно, че вие сте роби на ритуала си, но вървете по дяволите — мен вашият ритуал никак не ме интересува! Отлично зная кой сте и за какво сте дошли!

— Още по-добре — каза той и нещо в неговия глас не ми хареса.

— Аз пък не мисля, че е толкова добре! — отвърнах едва сдържайки се. — Вземате ме, без да сте ме питали дали желая да се местя във вашето измерение… После повтаряте деня, без да смятате, че е нужно да ме предупредите! Преди да съм изсърбал една каша, вие вече ми тикате муцуната в друга!

— Успокойте се, моля ви… За вас не е хубаво да се вълнувате…

— Когато бяхте тук вчера, знаехте ли, че денят ще се повтори?

— Как да ви кажа…

Той отбягваше погледа ми, но усещах, че използва всеки удобен миг да ме наблюдава. Отново ме лъхна миризма на стерилност. Както вчера, пред мен стоеше един идеален манекен за стандартна конфекция и видът му не пораждаше никакви представи.

— С удоволствие бих ви удушил!

Той спокойно ме гледаше и странно, моята закана да го удуша, като че ли го въодушевяваше.

— Нали мога да седна?

— Заповядайте — казах аз. — Когато хората приказват седнали, те са по-склонни да обмислят думите си!

Дерменджиев не реагира, сякаш никога не бе казал това, или пък имаше някоя друга причина, която го заставяше да се държи така. Той се разположи удобно върху стола срещу мене.

— Имате много хубав костюм — неочаквано каза той. — Бихте ли ми дали адреса на шивача си? Тия дни мисля да си шия костюм, а не познавам добър шивач.

— Не съм сигурен дали той има идентичен колега във вашето измерение — подиграх го аз.

Дерменджиев втренчи поглед в лицето ми и аз неволно се намръщих, потърках с ръка челото си.

— Често ли ви боли глава?

Не знаех дали трябва да отговарям и на този идиотски въпрос, но кимнах.

— Кога?

— Кое?

— Кога ви боли?

— Когато ми досаждат… Когато ме насаждат на пачи яйца… Изобщо — намират се причини!

— Как се появява болката?

— Махнете се сега с тази болка!

— Нужно е — меко каза той. — Нужно е да ми отговорите. В момента боли ли ви?

Дерменджиев все така ме дразнеше с поведението си, но в тоя миг разбрах, че единственото, което може да ме избави от неговото присъствие, е да отговарям на въпросите му.

— Още не ме боли, но ако продължавате… — И го погледнах в очите, очаквайки да ми зададе следващия си въпрос.

— Как се появява болката?

— Винаги внезапно!

— Даа… — Той затропа с пръсти по масата. — Всъщност това няма значение! — После той се усмихна: — И така, вие добре си спомняте какво ви казах вчера?

— Много сте се променили за един ден! Вчера бяхте по-възпитан и не така досаден!

Той добродушно поклати глава, но на мен ми се стори, че това е преструвка.

— И все пак прекалено се вълнувате — със същия престорено мек тон каза той. — Въпросът, който ви зададох, е съвсем безобиден! Нима наистина не си спомняте какво ви казах вчера?

— Трябвало пък да не си спомням! Съобщихте ми, че съм прехвърлен във вашето проклето измерение… Но аз не повярвах, защото обратният ход на часовниците не беше достатъчно доказателство!

— А след това убедихте ли се?

— Срещнах една позната…

— Вие имате познати в нашето измерение?

— Мисля, че го знаете по-добре от мен…

— И след като срещнахте вашата позната, ми повярвахте? И целия ден днес вярвате?

Маниерът му да разговаря с мен като с малолетен отново ме подразни.

— Особено като ви гледам… Но аз също имам въпроси към вас, уважаеми… Ако не бяхте дошли, щях да ви позвъня…

Взех от масата листчето с номера на телефона, който вчера бе записал Дерменджиев, и му го подадох. Дерменджиев го погледна от разстояние, както всички далекогледи хора, и подхвърли листчето на масата.

— Да, моят телефон… И като че ли моят почерк…

— Естествено. Записахте го вчера, преди да си отидете. Исках да ви питам за повторението на деня. Не всичко се повтори. По-точно не мога да твърдя, че съм забелязал всички подробности. Но ми направи впечатление едно странно усещане. Знаех, че Стоянчев и заместникът са реални само в рамките на собственото си измерение, извън него те не могат да съществуват, но чувствата ми към тях бяха искрени. Когато те заговориха, аз забравих, че са от друго измерение!

— Освен повторението на събитията нямаше ли и нещо друго, което да ви даде увереност, че не присъствувате в своето измерение?

— Това е друга работа! — Нямах желание да се впускам в подробности за Иванка. — Но реагирайки на думите и постъпките на някои хора, почувствувах, че се е променил характерът ми! Подобна промяна беше ли предвидена в опита?

— Можете ли да ми опишете в какво се изрази тази промяна?

— А вас не ви ли осведомиха?

— Осведомиха ме…

— Но вие като че ли не бяхте очаквали такова нещо!

— Защо? Интересно е, не ви ли безпокои промяната на вашия характер, не ви ли пречи?

— Въпросът е малко по-друг. Ще ви дам един пример. Грубичък е, но ще помогне… Не се ли смущавате, когато сте в нов костюм? Смущавате се, понякога дори се стремите да минете незабелязан, но въпреки това не го сваляте!

— Да, наистина примерът е грубичък… Все пак не бихте ли ми разказали нещо от детинството си, нещо, което най-често си спомняте! Детинството на всеки от нас е тайна и тя обяснява много от сетнешния ни живот. Спомнете си някоя случка… или някой приятел.

— Приятел? Разбира се! Имах много приятели…

Не знаех за какво му е всичко това, но след като бях решил да отговарям на въпросите му, не разбирах защо тези трябваше да ги смятам за по-безсмислени от досегашните.

— Имахте? И вече не дружите с тях?

— Те останаха там, в детството… Щом пораснем, спомените от детството само ни мъчат и ние не можем да бъдем същите приятели. При възрастните има йерархия. Има недостигнати стремежи. Това внася хладина… Човек дири друга среда.

Учуден, забелязах, че Дерменджиев утвърдително поклаща глава.

— Вие успяхте ли да намерите друга среда? — с участие запита той.

— Намерих, после — изгубих.

— И сега сте самотен, така ли?

— Не. Просто — имам нови приятели!

— Казахте — непостигнати стремежи… Какви бяха стремежите ви през детските години?

— Не си спомням много добре — засмях се аз. — Но като юноша се увличах в бокса. В действителност нямах никакво влечение. Ядох много бой, три години ме биха като тъпан, но успях да стана шампион на гимназията!

— Защо упорствувахте толкова?

— Двама мои приятели вече бяха станали шампиони. Ние възмъжавахме и непостигнатите стремежи придобиваха някакво значение.

— Държахте да бъдете непременно като другите?

— Може би. По едно време дружех с едно момче от село. То говореше на диалект. И аз правех същото, правех го несъзнателно. Преди няколко дни кондукторът в трамвая каза една невероятна глупост — съгласих се с него и бях доволен, че той забеляза това.

— Искате да кажете, че бяхте лош ученик, биехте се, обичахте да подражавате на калпазаните, така ли?

— Нищо подобно! Често дори ме сочеха за пример! Но никак не е леко да бъдеш пример… Налага се да обмисляш всяка стъпка, страхуваш се да не сгрешиш. Събуждах се нощем, изпълнен със страх, че през деня съм сгрешил. Страдах, че не винаги мога предварително да отгатна какво се очаква от мен, за да продължа да съм пример на околните…

— А как съчетавахте желанието си да сте пример с необходимостта вие сам да подражавате? Разбрахте ли въпроса ми?

— Никога не съм си задавал такъв въпрос. Но винаги съм усещал, че хората не обичат да мислиш и да постъпваш различно от тях. Това различие може да породи омраза.

— Вие си противоречите! Да бъдеш пример значи да се различаваш! Или ви е било много неприятно, че ви сочат за пример!

— Беше ми приятно. Исках на всяка цена да остана пример. И до болка желаех да бъда както всички!

Дерменджиев продължаваше да ме гледа. С някаква свръхчувствителност долавях, че той е почти еднакво доволен и недоволен от отговорите ми.

После той погледна часовника и сложи длани върху коленете си.

— Даа… поприказвахме си! Уморихте ли се? Уморихте се. След всичко за вас като че ли е най-умно да си починете. Легнете си, прочетете някоя интересна книга, послушайте музика… Постарайте се обаче до утре да не излизате! Точно в осем аз ще бъда отново при вас. Съгласен ли сте? Не се плашете, че ще закъснеете… Всичко е уговорено с директора на института! Съгласен, нали!

Не виждах защо да не се съглася.

Докато го изпращах, мина ми през ума, че имам още въпроси към него, но махнах с ръка. В края на краищата нищо не ми пречеше да му ги задам и утре.

После се прибрах в стаята и забелязах, че течението е свалило бележката с телефонния номер върху пода. Когато я вдигнах, забелязах на обратната страна някакъв текст. „Другарю Милев — прочетох аз, — търсих ви до този миг. Няма никакво време! Днес забравих да ви предупредя най-важното — вие ще останете в нашето измерение точно двадесет и четири часа. Мисля, че споменах нещо такова, но и не съм сигурен. Нито секунда повече! Абсолютно невъзможно е да се наруши срокът! Още по-важно е, и това именно трябва да знаете — вие ще се озовете обратно във вашето измерение в секундата, в която ви взехме. Не знам как да го изразя във ваше понятие, навярно вчера ще стане днес, или обратното, всеки случай нещо подобно… Дано навреме прочетете това и се оправите!“