Атанас Наковски
Заключено недоволство (5)

5

Досегашният заместник на генералния директор беше само „временно изпълняващ“ длъжността. Влахов му съобщи, че най-после го освобождава от двойния товар, но важното каза накрая, когато онзи вече се усмихваше — постоянният заместник идваше отвън.

След заседанието, на което представи новия си заместник, Влахов помоли Стоил да не бърза, защото иска да се посъветва с него.

— Видя ли ги? — запита той, когато останаха само двамата. — Добре и гладко говорят — до един готови оратори! Но върви, та работѝ с такива хора!

Стоил смутено се усмихна:

— Какво да ти кажа…

Той бе доловил, че хората го приемат добре. Всъщност още беше рано да се говори за някакви определени чувства. Длъжността заместник бе една, желаещите за нея — много и тъй като не можеха всички едновременно да я заемат, предпочитаха да видят на нея външен човек. Но докога?

— Сега внимавай — каза Влахов.

През последните дни, макар и да знаеше, че предложението му ще бъде прието, той живя в тревожно очакване, за да разбере още веднъж днес колко умно е постъпил. Най-после беше спокоен, в обединението имаше вече един човек, пред когото можеше да говори, без да се съобразява с неговата мнителност. (Беше забравил Трендафил, който също не бе мнителен!) Един човек, който въпреки титлата си „зам.“ беше само Стоил и нищо повече. Той още не забелязваше как, без да ще, раздвоява времето и произволно оставя Стоил там, където го заряза през оная вечер.

— Слушай внимателно — повтори той. — Всяко предприятие може да загази! Но тая пасмина, дето я видя тук, не я бива за нищо! Аз съм сам! Няма кой да ми направи един свестен анализ на причините защо изостава планът. Това ще бъде твоята първа задача!

Той се разхождаше из кабинета — креслото зад писалището вече не беше единственото място, дето се чувствуваше сигурен и защитен срещу всяка изненада.

— Разбираш ли? Десетина дни — толкова му е работата!

Стоил искаше да възрази, че — напротив — това е ужасно малко време, ала не посмя. Пред него се беше изправил Влахов — с ръка в джоба на панталона, широките му гърди леко разтваряха сакото, а при ръката платът се събираше в красиви, меки гънки. Стоил бе готов да се закълне, че в тоя миг Влахов слуша и вижда само себе си. Той знаеше колко е опасно да стреснеш един началник дори и когато е твой приятел.

С това не винаги осъзнато усещане за раздвоение на времето Влахов прекара и следващите дни. Сега той влизаше през вратата от алуминий и стъкло, както преди няколко месеца — със същата свежа способност да възприема и най-незабележимото. Тая способност говореше за бодрост на духа. Той отново се радваше на отражението си в стъклото, а стъпалата изкачваше щастлив, изпълнен с впечатления от есенните улици. Такава хубава есен още не беше преживявал.

Понякога викаше Стоил при себе си, но по-често отиваше при него и винаги се радваше на щастливото си хрумване. Навярно у Стоил имаше нещо от характера на шишкото с кинокамерата. Беше се приспособил на новото място със същата бързина и непретенциозност, сякаш седеше тук от години. Първия път, когато влезе при него, Стоил се изправи, но Влахов го помоли никога вече да не постъпва така. Почтително изправен и с отпуснати надолу ръце, Стоил като че ли влизаше в друго време — времето на заседанията и осъзнатата невъзможност да бъдат съединени световете на собствените мисли и чуждата преценка. То отдалечаваше Стоил от онази вечер в ресторанта и връщаше Влахов към усещането за празно пространство. Той искаше да има приятел до себе си. Само в присъствието на приятел можеше да се живее без мъчителното очакване на неприятности.

На десетия ден, както бяха уговорили, Стоил се яви да направи анализ защо изостава планът на обединението. Той влезе в кабинета, току-що подстриган, в нов костюм и с нови обувки. Тая прекалена официалност не се хареса на Влахов. Когато човек имаше да съобщи нещо радостно, не мислеше толкова много за външността си. Без да разбира още, че иска да поотложи разговора, той повика секретарката и поръча да им донесе кафе и коняк.

— Как ти се струва? Тая година Витоша много рано посивя!

Стоил се усмихна:

— Да бе… В града дърветата още са зелени, а Витоша вече чака зимата.

Готовността на Стоил да говори за странични неща го разтревожи, той се върна и седна зад писалището. Оттам продължи скрито да наблюдава приятеля си — настроението на Стоил бе твърде добро, за да изглежда истинско. Зад такова усмихнато лице, което още не познава бръчки, можеше да се скрие всичко, дори и най-неприятното.

Когато секретарката донесе кафето и коняка, Влахов се съвзе и най-после осъзна, че още е рано да очаква неприятни неща от Стоил.

— Е, казвай — рече той. — Слушам те.

Стоил прочисти гърлото си и Влахов намръщено сви очи. Дразнеше го тоя навик на някои хора да предизвестяват света, че започват изказването си. Но още първите думи на Стоил разсеяха недоволството му.

— Напразно говориш, че сме загазили!

Значи не сме загазили! — вътрешно се усмихна Влахов. Стоил все пак беше човек на място!

— От всички документи, а и от онова, което сам видях, става ясно едно — обединението се развива!

След такова начало би следвало Стоил да направи стереотипния преглед: такива и такива постижения, такива и такива недостатъци, ала той не постъпи така. Дълго и подробно говори за отношенията между хората в обединението и понякога Влахов оставаше изненадан от наблюдателността му. Десет дни — та кога беше успял! Но малко беше новото в тези наблюдения — те почти напълно съвпадаха с неговите собствени! Новото излезе във втората част на доклада, когато Стоил започна да описва конкретното положение в различните предприятия. Сега Влахов чуваше неща, които в по-голямата си част му бяха неизвестни, той често прекъсваше приятеля си, питаше го и му изглеждаше странно, дето сам не се е сетил да извърши същото — да прегледа документите и надникне тук-таме. Всичко като че ли бе лежало на повърхността, трябвало е само по-голямо внимание. После видя, че не е съвсем прав — някои работи не се бяха удали толкова лесно и на Стоил. Това личеше от начина, по който от време на време говореше — по-продължително обмисляше думите и ги изричаше по-бавно, сякаш искаше първо в себе си да провери как ще прозвучат.

Понякога Влахов намръщено гледаше — обикновено, когато Стоил отиваше опасно близко до неприятни неща. Тогава той мислеше дали Стоил не пресилва и дали десет дена не бяха твърде кратък срок за едно по-сериозно проучване, но не успяваше да довърши мисълта си — приятелят му бързо преминаваше на друг въпрос.

— Не… почакай! — прекъсна го той. — Казваш, че на два завода в провинцията им пречи транспортът?

— Да — сви рамене Стоил. — Вместо до цеховете суровината я стоварват на километър и половина… Но това е проектантска грешка, недовидена още от предишното ръководство!

— Знам, знам… Продължавай!

— Остава лабораторията при управлението — с едва доловимо облекчение каза Стоил. — Тя е почти цял научен институт и нейното значение е голямо. Според мен обаче началникът на лабораторията е крайно неподходящ!

— Не! — изведнъж се възпротиви Влахов. — Само Трендафил не закачай!

— Имах на разположение едва десетина дни… — веднага се отдръпна Стоил. — Може и да греша.

— Не — изведнъж искрено отвърна Влахов. — Не грешиш! Там е работата, че не грешиш!

Той си наля коняк и го изпи на един дъх. После, като гледаше гладкото, добре избръснато лице на Стоил, неговата широка брадичка и спокойните му, предани очи, разбра, че е избухнал по навик. Не обичаше да му споменават за Трендафил, но щом и Стоил не намираше друг изход, какво повече! Той си отдъхна — Трендафил преставаше да бъде бреме… Сетне неволно си спомни как и Трендафил седеше някога пред него, а той се радваше, че вижда един приятел при себе си. Не, Трендафил си оставаше бреме и образът му продължаваше да го тревожи. Той се размърда, сякаш искаше да се изправи, но само сложи ръцете си върху писалището.

— Не виждам причини за особено безпокойство — това е най-важното, което исках да кажа! — завърши Стоил.

Стоил беше млъкнал преди миг, но на Влахов му се струваше, че е изминало ужасно много време.

— Щом началникът на лабораторията е неподходящ — припряно каза той, — ще послушам съвета ти!… Започваме обща работа… не бива от самото начало да бъдем на различни мнения! Издай заповед и ликвидирай въпроса! Ще пиеш ли още един коняк?

— Нали сме на служба?

— Я не ставай педант, генералният директор те кани! Това нищо ли не означава за теб? — смигна му той.

Иванов посегна към бутилката и докато наливаше, Влахов отново си мислеше каква щастлива находка за него е Стоил. Той се огледа, сякаш в кабинета наистина се намираше онова, с което достойно можеше да награди приятеля си.

Върху покрива на отсрещната сграда вече светеше неоновият надпис и като гледаше неговото жълтеникаво сияние, Влахов изведнъж почувствува колко крехка и несигурна е радостта му. Нали така се беше радвал и когато доведе Трендафил? Пиха от същия коняк и светеше същият надпис! Но тогава беше началото. Толкова много време ли измина?

Стоил тракна празната чаша върху масичката и Влахов трепна. Вече знаеше, че щом Стоил си излезе, той през всичкото време ще мисли само за Трендафил и няма да му помогне нищо, дори старият му навик да разширява и стеснява произволно понятията, за да включи или изключи от тях онова, дето му се нрави или му тежи.

Лицето на Стоил доволно се усмихваше.

— Стоиле — рече Влахов, — ти ме зарадва, а сега бързаш да ме обидиш!

— Защо? — удивен запита Стоил. — Какво лошо ти казах?

— Какво… Нищо лошо не си ми казал, напротив… Но нима не съм ти първо приятел, а сетне — началник? Ако те поканя у дома, ще скучаеш — староергенска работа! В кръчма да отидем, не сме вече за тая песен…

— Ела у дома! — просто каза Стоил. — Откакто съм се оженил, ти още не си идвал у дома!

— Да не мислиш, че ще откажа!