Атанас Наковски
Невъзможни срещи (1)

1

Полузамаян от горещината, потен и измъчван от жажда, пресякох улицата, без да дочакам зелената светлина на светофара. После влязох в сладкарницата. Не обичам тези заведения за „убиване“ на времето, но нямаше какво да правя, пиеше ми се. Свободна беше само масата до входа. Седнах и от нетърпение бях готов да почукам с пръсти. Не го сторих, макар сервитьорката да продължаваше приказката си с момичето зад бара. Но не ме спираше съзнанието, че не е прието да се тропа по масите — просто безсмислено беше да нервнича, сервитьорката щеше да ми обърне внимание едва когато тя пожелаеше. Устните ми вече лепнеха.

И тогава в сладкарницата влезе моят приятел и колега Стоичков. Усмихнах му се измъчено, ала той не реагира на усмивката ми. Гледаше ме и погледът му сякаш минаваше през мен. Колкото и жаден да бях, никак не ми беше приятно да ми показват, че ме възприемат като празно пространство. „Хей, ти! Къде се намираш?“ — исках да му викна, но той вече беше минал покрай масата и вървеше към дъното на сладкарницата. Там, на една маса в ъгъла, седеше млад, широкоплещест мъж с красиво и малко необикновено лице. Стоичков спря пред него — нищо не каза, но младият човек сви рамене и послушно стана. После все така послушно и мълчаливо го последва. За да излезе от сладкарницата, Стоичков трябваше повторно да мине покрай моята маса. Този път аз с цялото си тяло се обърнах към него, но той и сега не ме удостои с вниманието си.

Навън те се качиха на колата — това беше нашата служебна кола.

— Моля? Какво ще обича другарят?

Най-после бе дошла сервитьорката.

Изпих оранжадата — беше прекалено студена, — платих и станах. Трябваше да отида на още две-три места и след около час и половина бях вече в службата. Когато минавах покрай вратата на Стоичков, аз се подвоумих, но после натиснах дръжката.

По риза, с навити ръкави и отворена яка — точно какъвто го видях в сладкарницата, — Стоичков седеше приведен над писалището и човек би рекъл, че дреме. На писалището имаше само един бележник, празен лист хартия и препълнен с угарки пепелник.

— А, ти ли си? — за миг повдигна глава Стоичков и отново заби поглед в празния лист хартия.

— Отдавна не сме се виждали — ехидно казах аз, — та вече си забравил как изглеждам!

— Затова ли ми се показваш?

— Каква беше тази история със сладкарницата? — не се стърпях аз.

— Кога?

— През миналия век! Преди час и половина не ме ли видя, като влезе в сладкарницата?

— Да не си мръднал от горещината? Имам толкова работа, че… Днес още не съм обядвал!

— Прав си! Някой е мръднал от горещината! Ти мина на двайсет сантиметра от мен!

— Майната ти! — изруга той и стана.

Дългото му лице бе свито от умора и горещина.

— Имаш късмет. Добре, че не обичам по-остри думи!

Той рядко се шегуваше. Само когато срещнеше идиотизъм в най-чист вид — това бяха негови думи. Но нали го бях видял преди час и половина в сладкарницата? Два пъти мина покрай мен — веднъж на влизане, веднъж на излизане.

— Странно! — вече без предизвикателство казах аз. — Готов съм да се закълна, че това беше ти!

Стоичков ме погледна отегчено и аз видях, че сивият цвят на умората е засипал очите му.

— Ти — казах аз, — ти или някой, който ужасно приличаше на теб, днес влезе в сладкарницата, взе някакъв мъж и излезе с него… Така приличаше на теб, че се качи дори в нашата служебна кола!

Стоичков посегна към телефона, взе слушалката и набра номера на гаража.

— На! — каза той и ми подаде слушалката.

— За какво ми е?

— Говори с гаража! Питай ги каквото щеш! Само не ме изкарвай побъркан!

Взех слушалката. Човекът от гаража ми отвърна, че днес следобед не е искал кола никой, в това число и нашият отдел.

Върнах слушалката на Стоичков:

— Припознал съм се…

Ала знаех, че не съм се припознал… Беше изключено в сладкарницата да съм видял друг човек! Бях далеч и от мисълта, че Стоичков ме лъже… Не разбирах какво става.

В същото време, когато излизаше намръщеният клиент, в сладкарницата влезе млада жена с розов минижуп. На входа за малко не се сблъскаха, но човекът успя да се задържи на пръсти и измърмори нещо под нос.

Младата жена мина бавно през сладкарницата, сякаш диреше някого с поглед, и после седна край свободната маса в ъгъла. Почти никой не й обърна внимание — бе достатъчно горещо, за да бъдат хората любопитни без нужда. Само сервитьорката отбеляза за себе си, че няма защо да бърза — тая не идваше да се скрие от слънцето или пък да пие нещо, тя идваше да чака. Следователно можеше и да почака.

Продължи да разговаря с момичето от бара. Стоеше с гръб към новодошлата и макар да нямаше никакви особени причини, все пак изпита леко безпокойство. Да, един млад човек бе пил кафе на същата маса, но тя още не долавяше връзката между него и състоянието си.

Над бара висеше голямо огледало и в него се виждаше цялата сладкарница. Сервитьорката забеляза, че небръснатият мъж на отсрещната маса вече няколко пъти нервно вдига ръка, обърна се и с достойнство отиде при него. Дребна работа — още един малък коняк. Като че ли светът щеше да се свърши, ако не го изпиеше тъкмо сега! Тя му донесе коняк и мълчаливо тракна чашката върху масата — да разбере, ако може!

После се върна при барманката.

— Щом облека нова дреха — каза барманката, — веднага ми личи, че току-що съм я облякла. А онази в ъгъла сякаш се е родила с дрехи! Защо някои жени са така елегантни?

Тя имаше миловидно лице с хубави очи, но го загрозяваше дългият й нос.

Сервитьорката я мързеше да се обръща, само повдигна глава и погледна в огледалото. Новодошлата търпеливо чакаше. Тя седеше на края на стола и беше кръстосала дългите си, открити високо над коленете нозе, имаше какво да показва, затова не се скъпеше, нито пък се стесняваше.

— Не обичам изкуствени мигли! — пренебрежително каза сервитьорката. — Никога не знаеш какво може да ти се случи! Ако пък се наложи да заплачеш…

Миглите на младата жена в ъгъла бяха естествени, тя нямаше дори червило на устните си, но горещината правеше сервитьорката заядлива. Не беше минал и ядът й към небръснатия с коняка. Още повече че на самата нея изкуствени мигли не й отиваха и това бе истинска несправедливост.

— Не… Виж я само колко е хубава! Никакъв лак няма на косата си и пак е лъскава! Боже, защо и аз не съм такова женче!

— Май че съм я виждала някъде тая! — изведнъж сериозно каза сервитьорката. — Ами да! Онзи, с когото идва миналата седмица, беше преди малко тук! Беше, ама си отиде!

Тоя път не я домързя, обърна се и преценяващо я изгледа.

— Тя е!… Цял час се натискаха в ъгъла. Тя затова пак там е седнала! И ние с тебе сме млади, ама тая реколта… Хич не й пука, че заведението е пълно! Много ги има такива дългокраки, дългокоси… Но момчето! Сегашните са като врабците — хем слабосилни, хем се ежат, цялата им работа като зиме по дърветата на площад „Славейков“… Но този ми хареса!

Небръснатият отново се въртеше на стола и вдигаше ръка.

— Видях де! — раздразнено каза сервитьорката. — Не съм ракета!

Неговото нетърпение й пречеше да разговаря. Отиде да му донесе коняк, но се оказа, че той искал да плати, и тя се скъса.

— Като че ли само вие си плащате!

После се върна при барманката, стоя един миг неподвижна, въздъхна и продължи.

— Обичам такива мъже! — мечтателно каза тя и, разбира се, нямаше предвид небръснатия. — … Не съм виждала друг човек да му стои така хубаво сив костюм! Ама тая го измачка целия, направи го на бербат! Вместо той нея, тя — него! Това вече не мога да разбера!

Младата жена в ъгъла, която беше дългокрака, но съвсем не и дългокоса, и до тоя миг търпеливо чакаше — сервитьорката не си спомняше дали бе пушила миналия път, сега не запали, — стана изведнъж и бързо тръгна към изхода.

Сервитьорката насмешливо я изпрати с поглед и сви рамене:

— Той че си отиде, отиде си, но и на тая търпението е късо като полата й!… Не, не са като нас тия!…