Георги Райчев
Легенда за парите

Те лежат зарити дълбоко под земята. Кръгли турски жълтици от тежко червеникаво злато, с назъбени ръбове, нашарени от едната страна с неразгадани писмена, а от другата — с тайнствения отомански герб. Широки махмудии — тънки, меки, гъвкави — от блестящо злато; големи жълти пендари със старинни образи от двете страни. Французки луидори, златни минцове и шепи чисти, нови наполеони като жар. Придошли от далечни страни, минали през хиляди ръце, те бяха сбирани и погребвани тук през дълги години, ден след ден. Яки са стените на глинения съд, притиска ги отгоре тежка каменна плоча.

* * *

Цъфнала беше млада пролет над земята, от небето грееше слънце; по зеленото поле се губеха руди стада; чучулиги пееха в синята вис, отгоре, а долу подскачаха агнета като бели снежни топки.

Земята, небето, полето и хората се упиваха от празника на пролетта.

Празник беше и в селото.

На поляната, покрай реката, под старите върби се люшкаше лудо хоро. Малко встрани седяха жените и децата, зад тях на групи — мъжете. Но ето че един човек стана, отдели се от другите. Той сочеше угрижен, погледът му блуждаеше между хората.

Мъжът търсеше стария, баща си, но него нямаше там.

— Отивам си — каза човекът, — имам работа дома.

И тръгна към селото.

Той мина покрай кръчмите; надникна в едната, после в другата. Но старият не беше и там.

Синът се запъти към дома си. Мъчеше го лошо съмнение. Къде е старият? Защо не е излязъл? Какво прави дома?

Той отвори къщата, влезе, обходи стаите. Стария го нямаше там. Надникна в плевника, в обора — няма го! Безпокойството му растеше, подозрения късаха сърцето му.

Тогава тръгна към малката пристройка, зад къщата. Пристъпи полека, дебнешком, оглеждаше се гузно наоколо. А когато отвори вратата, отвътре из тъмната сграда го срещна недружелюбният поглед на две разширени от уплаха очи.

Там беше старецът, бащата. Разсъблечен, разгърден, потен — той беше приседнал до стената; с една ръка бършеше с калпак морното си лице, в другата стискаше търнокоп.

Пред него, на две места върху земята, зееха две дълбоки, пресни ями.

— Какво правиш тук? — глухо попита синът.

— Изяде ме — мрачно отвърна бащата, — ти ме изяде, ти…

— Не съм нищо сторил, татко. Грешиш пред бога.

— А къде са парите ми?

— Тук, забравил си мястото им — усмихна се синът.

Той взе търнокопа и копна крачка вдясно от първата яма. Отдолу прокънтя. При втората копка се показа плочата, а под плочата огря златото. Старецът се хвърли и впи като безумен пръсти в ямата.

Синът отстъпи, излезе и полека притвори вратата.

През нощта старецът закопа скритом парите другаде. Но будното око на сина беше и там.

А на утрото ги чакаше пак животът им — суров, тежък й труден. Ораха земята от съмване до здрач; косиха, жънаха — морни, недояли, недоспали. Наесен тръгваха тежки кервани: жарта на пшеницата се превръщаше в жар от злато, погребана под тежката плоча.

Купуваха ниви — алчни, жадни за земя, — ала удвоеният имот носеше тройно повече грижи само.

Старецът се сведе, потъмня, отслабна, но не изпущаше ралото и косата.

— Стига! Спри, отдъхни — подканяше го синът.

Но студеният поглед отвръщаше:

„Има време, в гроба ще почина.“

Свиваше рамене младият, поклащаше глава и мислеше: „Когато аз стана тук господар, няма да бъде така; ще изровя имането от земята, ще сторя добрини на хората и сам ще заживея човешки.“

Други път синът ще му рече:

— Ела в къщи, прибери се.

Старецът спеше в сбора, при добитъка; там бяха заровени парите му сега. Пазеше ги.

— Добре ми е в обора — сухо отвръщаше той.

Не мина много, една утрин намериха стареца вкочанял в леглото си — бездушен, посинял, с раззинати уста, с изцъклени, мъртви очи.

Притекоха се добри хора; погребаха го. Но из селото тръгна мълва — вампир го удушил! Проклети са и омагьосани парите му. Вампир ги брани от хората — убил го е той.

Младият остана господар — над имота, над парите. Но добри дела не стори, не заживя човешки. „Има време“ — каза си и преви плещи над ралото. При черните бразди го огряваше слънцето утрин и поздравяваше вечер месечината. А наесен жарта на пшеницата се превръщаше пак в жар на злато и слазяше под тежката плоча.

Минаха години; отраснаха децата — двама сина като два стройни бора; остаря бащата, приведе се и доби лице на покойник. Очите му втънаха в леглата, а погледът им ставаше все по-студен, все по-недружелюбен и подозрителен. Изгуби съня си; през дългите зимни нощи той се мяташе в леглото, слушаше навън писъка на бурята и душата му тръпнеше заледена. Не знаеше той спи ли, или сънува, сам ли е, или го налитат зли духове.

Понякога той сякаш чуваше как пърхат в стаята широки криле, наоколо огрява бледо сияние и над него се свеждаше белият Ангел на доброто.

„Слушай — шепнеше му той, — забрави ли какво ми обеща някога? Когато парите бъдат твои, ти искаше добро да сториш на хората и сам човешки да заживееш. Изрови ги от земята. Вдигни мост над Съзлийка. Изгради чешма накрай селото. Ще те помнят и благославят хората и ще слезе тих сън над очите ти.“

Но от другата му страна стоеше Вампирът. Образът му беше сърдит и страшен, а тялото му тънеше в мрака.

„Не го слушай! — шепнеше Вампирът. — Той те лъже, мами те. Кому добро ще въздаваш! Разбират ли от добро хората? Погледни ги как те оглеждат, когато те срещнат! Нима тям ще помагаш ти! Виж и своите! Децата си виж как те гледат. Не си ли разбрал още, че те дебнат на всяка стъпка като вълци? Внимавай, човече!“

Наистина, с всеки ден между него и двамата му синове се разкриваше все по-дълбока пропаст. Отдавна не смееха да се погледнат открито в очите и когато срещаха погледи, в тях гореше зле прикрита нелюбов.

Веднъж го настигна по-малкият, спря го, погледна го и рече:

— Премести парите. Бати знае къде са.

— Какви пари? — отвърна и нему ядосан старият. — Луди ли сте вие? Нямам пари!

— Имаш. Бати ги знае, ти казвам. Те са в малкия обор, под яслите.

Наистина там бяха. Старецът ги премести още същата нощ.

Но не мина много — срещна го по-големият. Спря го, погледна го и рече:

— Премести парите. Брат ми ги знае къде са.

— Какви пари? — отвърна старият ядосан. — Луди ли сте вие? Нямам пари!

— Имаш, брат ми ги знае. Те са под плета, три крачки от стената. Премести ги оттам — ще те ограби малкият.

Така беше — там бяха. Още същата нощ ги изри той и премести под стария бряст в градината.

И заредиха се пак дни и нощи — тежки, безумни. Най-после дойде и прокобата. През една нощ завя луд мартенски вятър над селото. Отнасяше покриви, ломеше клоните на овошките, свиреше, пищеше и беснееше над заледеното село. Цяла нощ виха жално псета. И той не спа, не мигна. Какво ставаше тази нощ навън? Той се вдигна в полунощ, позова синовете си по име — веднъж, два пъти. Никой не се обади. Сякаш мъртвило беше минало над дома им.

На утрото, в зори още, той излезе вън и тръгна към градината. На двадесет крачки в тъмнината видя, че нещо се чернее под стария бряст. Приближи се и кръвта му се смръзна: пред него лежаха мъртви един до други двамата му синове. Те бяха загинали през нощта в мълчалива, страшна борба. На крачка от тях личаха търнокоп и лопата.

Старецът не издържа бедата — падна болен. Всички виждаха — над главата му е вече косата на смъртта.

Дойдоха снахите. Плакаха, молиха го:

— Татко, кажи къде са парите?

Но той ги гледаше със студен, помътен поглед.

— Какви пари? Нямам пари! Лъжа е мълвата…

А през нощта над него слезе пак белият Ангел на доброто. „Кажи им — молеше той, — виждаш, свършено е вече, чака те гробът. Пожали децата поне — те са твоя кръв, — кажи им.“

Но от другата му страна стоеше Вампирът. „Не слушай какво те увещава — шепнеше той, — луд ли си, парите си да дадеш на тези чужди дъщери! Не вярвай — ти няма да умреш. Не жали синовете си — забрави ги. Каквото търсиха — намериха. Крив ли си ти?…“

И той махаше ръце.

— Нямам пари, оставете ме! Нямам пари…

Дойде накрай последният час. Сам видя това: оковаха се гърдите му, очите потъмняха. Той вдигна костелива десница, призова своите, искаше да им открие всичко, но смъртта превари.

— Там… там… — сочеше той към градината, но гласът беше угаснал, никой нищо не разбра, угасна и погледът му.

Останаха двете снахи като две кукувици. Растат внуците, расте и враждата между двете семейства: всяка нощ в градината се открива прясна яма — търсят парите.

* * *

Но те са все още там. Те лежат зарити под черната земя. Кръглите турски жълтици, тънките махмудии, златни луидори, златни минцове. Яки са стените на глинения съд, притиска ги отгоре тежка каменна плоча.