Ганчо Ценов
Прокоповите хуни и Теофановите българи (2)

16. Българската подкрепа

Още първата моя книга (1907 г.) със своята теза, че българите са населявали преди Аспарух и Тракия, и Македония, обърна внимание на интересуващите се. Обаче моите съотечественици, вместо да ме подпомогнат, се спуснаха да ме компрометират.

Печатът на моята книга не бе изсъхнал, и Ст. Младенов побърза да ме характеризира в Ягичовия „Archiv für slavische Philologie“ (Bd. 29) 1907 г., като неразбран шовинист, който въз основа на етимологии (а не на факти) твърдял, че българите били хуни и стари поселници на днешното си отечество.

Чуждите учени не били в състояние сами да разберат дали има някаква стойност онова, което аз бях написал, та Младенов счел за нужно да ги осветли, да не би да се заблудят. Българската преса му се виждаше недостатъчна да постигне целта си. Въпреки това съответните кръгове се занимаха с моята работа повече, отколкото се предполагаше. Един виенски професор по времето на Иречек ми каза, че те с него много, много пъти са говорили за мене. Резултатът от това за мене бе, че Иречек и Нидерле приеха моята теза, че българите са хуни, а не чуди, както те твърдяха по-рано. Това се мъчеше Младенов да осуети, но не успя. Същият този виенски професор ми каза как му било разправяно, че аз съм бил писал в моята книга за Австрия, която била спъвала нашето културно развитие и че на нея се било дължало, че ние още нямаме истинска история. А това никъде не бях го писал, пък нямах и причина да го пиша. От казаното се разбира колко са били разклатени становищата на някои господа, та са прибягнали до клевети, за да ме компрометират пред германския научен свят.

После разбрах, че най-недоволен от мене бил Ягич, което не подозирах, защото аз с нищо не го засягах. Пък най-сетне, ако съм казал нещо погрешно, да го поправи. Ако мисли, че казаното от мене е толкова несъстоятелно, няма нужда да обръща внимание на него. Обаче той обърна голямо внимание на писаното от мене. Около Балканската война един генералщабен полковник ми каза, че Ягич питал своите приятели тук, между които и Иван Шишманов, на каква възраст съм и имам ли средства.

На мене ми направи особено впечатление този интерес на Ягич, но едва после разбрах неговото значение. Като стар книжовник, Ягич знаеше много добре, че за да се прокара една такава идея, каквато застъпвам аз, се изискват енергия и средства. Дали директно, или индиректно, не зная, обаче това запитване обърна вниманието на българите да бият Ценов по кесията. Вземи му хляба, па ще видим дали ще пише книги да сърди хората. Българинът чувства голямо удоволствие, когато му се удаде случай да унищожи друг българин. Би трябвало много да се разпростра, ако бих искал подробно да изложа тази история. Ще кажа само, че по онова време бях военен чиновник. В започващата тогава Балканска война бях назначен в щаба на една от действащите армии и пратен там по изричната заповед на началника на щаба на действащата армия. Началникът на армията, в която служех, ми суспендира заплатата. Когато щабът на действащата армия го запита защо прави това, той отговори: „Г-н Ценов е патриот, той ще се срамува да получава заплата“. Значи командващият армията и всички, които получаваха заплата, не били патриоти. Който е патриот, не трябва да яде. Законите и по-високото началство ми дадоха правото, но аз пак нищо не получих. Тук моят патриотизъм ме глоби с една сума от 6000 златни лева. Пак под предлог, че съм патриот, не ми се плати друга една служба от пет месеца. След като бях изсмукан и доведен до просешка тояга, бях уволнен по болест! Така млада България подкрепя науката.

17. Недоволството на Ягич

а) Народността и езикът на св. Климент Охридски.

Най-сетне и Ягич сам грабна перото против мене. Аз бях обнародвал една книжка „Кой е Климент Охридски?“. Понеже дотогава се твърдеше, че Климент е словенин и че той е донесъл в Охрид или в България преведеното от Кирил и Методий на словенски евангелие, с което се доказваше, че славянската книжнина не е излязла от България, а е дадена на българите от гърци и словени, аз посочих Малкото житие на св. Климет, в което се казва, че Климент произхожда от европейските мизи, които мнозинството нарича българи. Бил е значи българин, а не словенин и заради това неговият език трябва да се нарича български, а не словенски език. За да засиля и обясня по-добре същата теза, аз посочих, че Македония, Тракия и Мизия са били населявани от българи преди Аспарух, пък и преди мнимото нахлуване на славяните. Но най-важното, което се посочи, бе, че това Климентово житие има връзка с Легендата за св. Димитър Солунски.

В тази легенда се казва, че абарите били завзели почти целия Илирик, а именно, както двете Панонии, тъй и двете Дакии: Дардания, Мизия, Превала, Родопа, както и други провинции заедно с Тракия до Голямата стена при Византия. Българите обаче, предводителствани от Кувер, се вдигат против абарите, прогонват ги, преминават Дунав и заемат споменатите провинции. Това е станало около 630 г.

В малко по-друга форма се повтаря това и в Малкото житие на св. Климент. Там се казва:

Българите са европейски мизи. Те преминали с големи сили Дунав и наследили съседните земи: Панония и Далмация, Тракия и Илирик, както и голяма част от Македония и Тесалия. По времето на Кувер, или Куврат, българите са владеели значи и Тесалия до Йонийско море.

Смисълът на същото е повторен и в Солунската легенда, както вече посочихме.

Съпоставим ли тези легенди, ние виждаме, че българите, от които е произлязъл Климент, са били християни около 630 г., или че са стари християни, и че македонските мизи се казвали българи, преди сърбите да се появят в историята. Понеже Климент произлизаше от тези българи, той е българин и затова неговото писмо трябва да се счита за българско писмо.

18. Езикът на Св. Св. Кирил и Методий бил словенски, а не български

Ягич, който считаше македонците за славяни, а не за българи и в своето съчинение „Как е настанал църковнославянският език“ настойчиво повтаряше, че св. св. Кирил и Методий били превели Св. писание на словенски и пак словенски, остана изненадан от моите доказателства, че св. Климент, създателят на старобългарската литература, е българин, както и че македонците са били преди него българи. Понеже в Пространното житие на св. Климент на някои места е казано, че Кирил и Методий са превели Св. писание на български или словенски, Ягич каза да не се обръщало внимание на българите. Не е съвсем ясно кои е означил той като българи. Днешните българи сигурно не, защото преди мене едва ли някой българин му противоречеше в това отношение. Като българи той тук означаваше авторите на Малкото и на Пространното житие на св. Климент, Солунската легенда и др., в които се казва, че Св. писание е преведено на български. Че патриарх Фотий, Анастасий Библиотекар, папа Николай и др., също така означаваха македонците като българи, това Ягич или не знаеше, или, ако го знаеше, не му обръщаше внимание. Ягич се опираше на някои панонски легенди, в които се казва, че Св. писание е преведено на словенски. За него беше меродавно само онова, което се казваше в панонските легенди. Той не бе проучил произхода на тези легенди, пък не можеше и да направи това, защото за него се изискваха и исторически познания, които той, както се вижда, не е притежавал. Той даже не знаеше или пък не искаше да знае, че още Константин Порфирогенет — първият, който спомена сърбите и хърватите в историята, пишеше, че преди появяването на сърбите и хърватите в историята, България се е намирала под римска власт, от което се разбира, че тогава Македония се е казвала България. Ако панонската славистика бе споменала само този факт, щеше да се пощади много братска кръв и отношенията между южнославянските племена щяха да бъдат съвсем други.

19. Склавени. Гети. Хуни. Българи

Съпоставим ли обаче разните легенди, ние намираме, че те имат известна сходност и зависят една от друга; че панонските легенди са по-късни компилации. Върху това не можем да се простираме тук, обаче за обща ориентировка нека изложим следното.

Хуните населяваха днешно Маджарско и Влашко от Горна Панония до река Днепър. Наименованието хуни започна да изчезва към края на V в. Вместо хуни дакийските поселници от средата на VI в. Започнаха да се казват предимно склавени. Според Йордан склавените населявали земята от Мурзайнското езеро (на долното течение на река Драва) до Днепър, т.е. същата земя, която се считаше досега населена от хуни.

Теофилакт Симоката наричаше тези славяни гети, т.е. ги считаше за старо дакийско население. Според живеещия през IV в. Йероним (Part. 1–23, 951) гетите се състояли от седем племена, а Симоката (VII, 7, 8) пише, че абарският предводител, който бе покорил тук славяните, писал до император Маврикий, че е покорил седем племена. Дакийските гети са наречени впрочем славяни. Йордан пък не прави разлика между хуни и славяни. Хуногурите, или хуногундурите, другарите на савирите, или северите, живееха според него на север от Дунав, т.е. там, където живееха славяните.

Също и Теофан и Никифор считаха славяни и хуни, или хуногундури, за едно и също, защото те веднъж пишат, че хуногундури и българи се били съюзили, а друг път, че славяни и българи се съюзили. Вместо названието хуни, те употребяваха названието склавени.

Йордан пише, че българите се делили на два главни дяла: на българи и хунугури и савири. Теофан нарича хунугурите хуногундури, а савирите — севери и пише, че българската държава е образувана от хуногундури и севери, които той означава сега като славяни. Гетите, хуните или славяните според по-старите автори се били състояли от седем племена, а Теофан и Никифор пишат, че българската държава е била основана от седем славянски племена. Впрочем, Теофан нарече седемте гетски племена веднъж хуногундури, а друг път славяни. Основателите на българската държава са стари крайдунавски жители. Тези седем славянски племена получили общото име българи. Ако езикът, на който е било преведено Св. писание, се казвал ту български, ту словенски, то е, защото хуногундурите се казваха ту българи, ту словени, а не защото този език е бил езикът на горнопанонците, които в старо време не са се казвали склавени (славяни). Това едно, но тук има и нещо друго, което е по-важно.

Каже ли се, че Св. писание е било преведено на словенски, мислил се е Улфиловият превод, защото Улфила изнамери писмена и преведе Св. писание за гетите покрай Дунав, които след VI в. Се нарекоха славяни и образуваха българската държава.

Филосторгий, който е живял през IV в., пише (II, 5), че Улфила изнамерил писмена и превел Св. писание за християните в Гетия, с изключение на книгите за царете, защото гетите били войнствен народ, та той не искал да се засилят военните им страсти, ако би превел и тези книги.

Същите гети св. Йероним (IV в.) нарича хуни и пише, че хуните (покрай Дунав) учили псалтира.

Император Константин Велики съградил укрепените места (градища) в Мизия: Силистра, Преслав, Плиска и Констанца, за тези скити или гети, които по Улфилово време са се казвали и готи.

Прокопий и други негови съвременници деляха скитите на хуни и готи, а Теофан и Никифор — на хуни и българи; наричаха впрочем готите българи, от което излиза, че Улфила е бил превел Св. писание за българи и че Константин Велики за българи е бил построил горните градове^[1].

Седалището на Улфила се е намирало в Никопол (Никюп) на р. Янтра под Търново. За поселниците на Долна Мизия Улфила е бил превел Св. писание. Той го е превел и за гетите или хуните отвъд Дунав, защото св. Йероним пише, че хуните по негово време учили псалтира.

Улфиловият ученик Авксентий, който е бил владика в Силистра, пише, че Улфила бил диктувал, а те, учениците му, преписвали. Това е станало между 333–339 г. Йордан пък (VI в.) пише, че около 376 г. Хуните нападнали съседите си весеготи (бесеготи, бесите) отвъд Дунав. Весеготите, като не могли да устоят на хунския удар, помолили император Валенс да ги приеме в Източната римска империя и да им даде в Тракия земя за обработване. И за да му докажат, че ще му бъдат послушни, те му обещали да станат християни, ако той би им дал учители, които да знаят техния език.

Християните, които знаели езика на весеготите и които им дадоха учители, са били Улфиловите готи или българи.

20. Панонската легенда, или Методиевото житие

В нашата книга „Кроватова България и покръстването на българите“ сме посочили, че в панонското Кирилово житие са приписани на Ростислав Панонски действия, които са били извършени от българския цар Михаил в България, или че български работи са отбелязани като словенски работи. Същото е и с Панонската легенда, или Методиевото житие, на което се опира Ягич. В това житие се казва, че словенските князе Ростислав и Светополк изпратили хора до кесаря Михаил и му казали, че при словените идвали разни учители, които ги учили различно. Понеже словените били прости хора, те помолили кесаря Михаил да им изпрати човек, който да ги научи на истината. Михаил им изпратил философа Константин и брат му Методий, които според Ягич били превели Св. писание за словените в Панония. А че този кесар Михаил е бил българският цар Михаил, няма значение. Тук няма да разказваме тази история, ще кажем само, че и същата легенда приписва на панонците неща, които са извършени от българи.

В четвърти век весеготите помолиха Валенс да им прати учители, които знаят техния език, т.е. не гърци или латинци, които те не разбирали. Това в Панонската легенда се приписва на панонските князе Ростислав и Светополк: те помолили Михаил да им изпрати учители, които да знаят техния език, защото не разбирали гръцките, латинските и немските проповедници.

Улфила преведе Св. писание без книгите за Царете или Макавеите. Той диктувал на учениците си, а те преписвали, а в Методиевото панонско житие (§XV) се казва за Методий: „Той, като поставил от своите ученици два попа скорописци, преведе всички книги подпълно с изключение на Макавеите (царете)“.

На Методий се приписва онова, което бе направил Улфила.

За да стане всичко това по-ясно, нека обърнем внимание на следното:

Константин умря в 869 г. в Рим, а Методий бе назначен от папата в 870 г. (след смъртта на Константин) за панонски епископ. Вземе ли се твърдението на Методиевото житие за вярно, че епископ Методий бил превел Св. писание в Панония за панонските словени, тогава трябва да се каже, че Св. писание не е било преведено от Константин, а е било преведено от Методий след смъртта на Константин, което противоречи на самата Панонска легенда, според която папа Николай бил благословил в 866/867 г. превода на Константин. Каже ли се, че Методий е бил превел Св. писание в Панония, трябва да се разбира, че папата е бил назначил Методий за панонски владика, за да преведе Св. писание на словенски за панонците, когато папата беше против славянската служба в Панония. Тъй като панонските славяни бяха християни преди Константин и Методий, кой ги покръсти? Гърци ли, латинци ли? Не, защото това от никого не се свидетелства. Тях ги покръстиха българите на Улфила, защото това се вижда от най-старите автори. Съпоставим ли тези легенди, ние виждаме, че според Методиевото житие Св. писание е било преведено преди Константин и Методий, и то на езика на онези славяни (хуни-българи), които образуваха българската държава. Затова архиепископ Теофилакт пишеше: език български, или словенски.

Константин изнамери други писмена — кирилицата, за македонските българи. Като българи в случая са се означавали македонските българи, а не дунавските.

21. „Querkopf“. Радостта на „учена“ България

Всичко това не бе известно на Ягич. Той изхождаше от предположението, че българите са турци, които са живеели между Дунав и Балкана, а македонците са славяни, които по времето на св. св. Константин и Методий още не били „покорени“ от турските българи, когато тъкмо противното бе факт. Тъй например Теофан пише, че след смъртта на Константин Погонат император станал синът му Юстиниан II. Той през 685 г. (по времето на Аспарух) потеглил на война против Склавиния и България. Отблъснал излезлите му насреща българи и стигнал до Солун, където бил разбит от българите. Тук Теофан е нарекъл Тракия Склавиния, а Македония — България. В Солунската легенда се казва, че Кирил бил изнамерил писмена за славяните, които се казват българи. Славяни са били всички, но македонците се казвали българи. Всички тези и още много други, посочени от мен данни, че македонците са се наричали българи не само преди Аспарух, но и преди мнимото нахлуване на славяните, поставиха Ягич в недоумение. Той изгуби ума и дума и се нахвърли върху мен по един нечуван начин. Понеже почти всички български слависти по онова време бяха минали през неговия модел и разпространяваха неговите идеи, той се учудил, че един българин си е позволил да обърне внимание върху неприятни нему истини, и намислил да го унищожи. Най-напред рекъл да узнае кой е този българин. От българи и други той научил, че Ценов е някакъв си германски доктор по философия; значи нещо недобро. След това, както споменахме по-горе, той се обърнал към своите приятели в София да узнае на каква възраст съм и имам ли средства. Най-сетне той научил, че българите ме наричали „Querkopf“. Всички тези сведения той обнародва в списанието си „Archiv für slavische Philologie“, Bd. 36, 1916, 514–515.

Аз значи бях станал толкова известен, че хората почнаха да пишат моята биография. Ягич, разбира се, пишеше моята биография, за да ме злепостави. Какво общо имаха тези епитети с науката? Опровергават ли те данните, които аз бях посочил? Не! Ягич приказваше общи думи и не оспори нито един от посочените факти. Щом аз нищо свястно не бях казал, защо се занимава с мен? Лично аз не го бях засегнал. Той написа обидите си срещу мен, вижда се, за да докаже, че е от славянски род, защото само един славянин може да постъпи тъй спрямо друг славянин. За да се разберат подбудителните причини на тази обида, трябва да споменем, че той я предприе в 1916 г., когато се водеше война за Македония, да не би хората да ми повярват, че Македония е българска земя.

„Учена“ България много се зарадва, когато чу, че епитетът, който тя бе дала на своя съотечественик, се повтаря публично от Ягич. По лицето на господата сияеше радост. Те не се радваха от доказателството на Ценов, че Тракия и Македония, за които българският народ сега се жертваше, са били български преди Аспарух, а се радваха, че Ягич, като не можа да оспори тези данни на Ценов, го е обсипал с епитети. С това „учена“ България стоеше на страната на противниците на България. Мутафчиев, когото провидението изпратило да се бори с българските „шовинисти“, повтаря тази обида и за да я засили, пише, че Иречек ме бил нарекъл тъй.