Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

Информация

Разпознаване, корекция и форматиране
divide (2011 г.)

Издание:

Ганчо Ценов. Кроватова България и покръстването на българите

Трето издание (Първо издание — 1937 г., Второ издание — 1998 г.)

Консултант: Здравко Даскалов

ИК „Хелиопол“, 2004 г.

ISBN: 954-578-160-2

История

  1. — Добавяне

Глава IV
Цариградският Вселенски събор през 869–870 година

1. Българското пратеничество до папа Николай

Ласкателните думи на Фотий не можаха да отклонят българския цар Михаил от внушението, което Бог му бе дал да отстрани чуждото влияние от България и да закрепи българската църква. Той създаде църкви в Македония, в които да се служи винаги на български. Твърдина, или Константин, преведе някои богослужебни книги на български, но народът не ги е считал за свети, защото не били благословени от някоя висша църковна власт, каквато по онова време представляваше римският папа. Затова той изпрати до папа Николай мисия, в която са участвали Константин, брат му Методий и учениците им, да молят за съвети.

Първият въпрос, който цар Михаил е задал чрез това пратеничество, бил: какво да направи, за да се покръсти и останалият още непокръстен български народ[1].

Това се отнася до манихеите, или богомилите. Една значителна част от българския народ се е придържала към това учение, както се разбра и от Фотий. Михаил е искал да ги превърне в истински християни, затова той построи църкви в Брегалнишката област, която се населяваше предимно от манихеи. Затова се изнамери и нова азбука и се написаха книги на македонски диалект, но за да оказват нужното влияние, тези книги трябваше да се потвърдят от папата, за което бе дошло българското пратеничество.

Папа Николай и папа Адриан направиха това с надежда може би, че по този начин по-лесно ще постигнат желаната от тях супремация над илирийската църква.

Имайки предвид тази цел, папа Николай задържа, но почетно, българските пратеници (Константин и другарите му) при себе си в Рим, докато се осведоми за работите в България.

Понеже българите искали и свой патриарх, папа Николай задържал българската мисия, докато се завърнат изпратените сега пък от него за България епископи Павел Популенски и Формоза Портуенски заедно с една част от българското пратеничество, за да установят какво множество християни има в България и какво е тяхното единодушие[2].

Понеже пътят по суша (от Дурацо нататък) до самия Цариград минавал през българското царство, папа Николай изпратил заедно с хората за България и своя мисия за Цариград, състояща се от Донат Остенски, Лъв, свещеник при римската църква, и Марин, дякон при апостолското седалище, които били придружени от българите до Цариград. Дошлите в България по поръка на папа Павел и Формоза предали на българите цялата литургия (църковна служба) на български език[3].

Поради това те били радостно приети от българския народ и българския цар, който заради това изгонил всички чужденци (чужди проповедници) от България.

От това свидетелство се вижда, че папа Николай е бил потвърдил преведената от Константин и въведената в употреба в Брегалнишката църква българска църковна служба. Това е най-старото и най-сериозното свидетелство, че Константин е писал и служил на български.

Това извънредно важно за българската история и литература свидетелство се предава от В. Златарски по следния начин: „и целия религиозен обред на християнската вяра въвели (?) в употреба у българите, както били наставени от светейшия папа“[4].

Българска наука!

От Златарски се разбира, че българите били езичници, та римските епископи въвели сега у тях „целия религиозен обред на християнската вяра“, когато папа Николай бе изпратил посочените владици не да покръстват българите, а да установят дали българите са толкова напреднали в християнско отношение, че да имат право на патриарх. Приведеното свидетелство на Анастасий Библиотекар, който е вземал участие в тези събития, оборва тезата на панонските слависти, че „гъркът“ Кирил бил правел Св. писание по поръка на гръцкия император Михаил III за панонските славяни. Тезата на панонските слависти почива на по-късна компилация, за да не кажем фалшификация.

Фотиевите думи, че българският цар Михаил се бил издигнал до образа и делата на Константин Велики, и думите на Анастасий Библиотекар, че папските пратеници предали в България църковната служба на български език, се предава в панонското „Кирилово житие“ по следния начин:

Цар Михаил писал на Ростислав Панонски, че той извършил дело, „подобно великому цароу Коньстаньтиноу“. „Дошьдьшоу (Константин Философ) iемоу Моравы сь великою чьстию прiеть iего Растислав, и оученикы сьбравь вьдасть ихь учити. Вь скор(ъ) же вьсь црьковный чинь пр(ъ)ложь.“[5]

Работите на българския цар Михаил са приписвани на панонския княз Ростислав. Вместо да се каже, че Фотий писал писмо на българския цар Михаил, в което се казва, че Михаил е извършил дело, равно на онова на Константин велики, тук се казва, че византийският император Михаил бил писал писмо до Ростислав Панонски, че той бил извършил дело, равно на онова на цар Константин!

А щом е бил извършил подобно дело, каква нужда е имал тогава от философа Константин?

Вместо да се каже, че римските епископи предали на българите целия църковен ред на български език, поради което те били приети с голяма радост и почест в България от цар Михаил, казва се, че Константин бил превел църковния чин за Ростиславовите панонски славяни! Латинското tradiderunt (предадоха) е преведено на славянски като „приложили“ и оттук мисълта, че Константин бил „превел“ църковната служба на панонските славяни, макар че не е ставало дума за превод на църковната служба, която Константин е предал на българския цар Михаил, а не на Ростислав.

Вместо българи, казва се — панонски славяни. Тъй започна изчезването на българското име от историята. Опирайки се на тази фалшификация, панонските слависти излязоха с твърдението, че „гъркът“ Кирил бил превел Св. писание за панонските славяни и нарекоха Константиновия превод старославянски или пък църковнославянски, което бе подкрепено и от българи.

Към казаното по-горе, че пътят до самия Цариград минавал през българската държава, нека добавим и следното:

Когато изпратените с българите хора на папа Николай стигнали до Цариград, ги посрещнал някой си Теодор, който пазил границата там. Той ги пуснал да влязат в града чак след като извършил над тях разни насилия; разбивал даже главите на конете им и им казал, че императорът всъщност нямал нужда от тях. А когато влезли в Цариград, императорът бил казал на българските пратеници: „Ако пратениците на апостолското седалище не бяха дошли през България, нито моето лице, нито Рим биха видели през живота си“[6].

И от това се вижда, че България е опирала по онова време до Цариград. За да се отиде от Рим в Цариград, не се минава през Преслав, а през Епир, Македония и Тракия, обаче Златарски не съобщава тези факти и пише в своята История, и чертае карти, че българите по онова време не били владели и Одрин!

2. Цариградският събор през 869/870 година

Папа Николай и папа Адриан бяха отначало много любезни към българите. Най-голямата услуга, която те им направиха, беше, че одобриха писаните на български книги и санкционираха българското богослужение. Това те направиха, както се вижда, защото с него искаха да осъществят желанието, изказано в писмото на папа Николай от 860 г. до цар Михаил.

С това писмо папа Николай искаше от цар Михаил да признае супремацията му над провинциите: Новия и Стария Епир, Илирия, Македония, Тесалия, Ахая, Брегова Дакия, Средиземна Дакия (Софийско), Мизия, Дардания и Превала, т.е. провинциите, за които Юстиниан създаде българската архиепископия в Охрид.

Чудното е сега защо предвид на тази архиепископия, която имаше същите права, както и римският папа, българите се обръщаха за съвети ту към цариградския патриарх, ту към римския папа. В §72 и 73 на отговорите на папа Николай на българските пратеници се казва, че българите питали дали могат да имат патриарх и кой да го ръкоположи. Имаше ли нужда от този въпрос, когато Юстиниан в своя закон бе казал, че митрополитите избират архиепископа, който има равни права на правата на римския папа? Юстиниан, който познаваше наивността на своите сънародници, им каза всичко сами да си решават и никога да не се съветват със солунския владика, който беше грък и викарий на папата, а българите сега се обръщат за съвети ту към Цариград, ту към Рим.

Бяха ли те забравили Юстиниановите новели, или някоя друга причина ги караше за това?

Ние мислим, че е имало и друга причина.

Един от отговорите на папа Николай гласи:

„Вие споменавате, че гърците казват, че в тяхното отечество се ражда мирото, и че то се разнася от тях по целия свят, та искате да знаете дали това е вярно. Ние обаче мислим, че вашата хитрост (интелигентност) вижда, че това не е вярно“ (§94).

Понеже в Гърция растат маслинови дървета, от които се получава мирото, гърците казвали на българите, че от тяхното отечество мирото се разнасяло по целия свят. Това донякъде е вярно от гледна точка на природата, но не и от гледна точка на църквата. Мирото, което се употребява в църквата, за да има онова свято действие, което му се придава, трябва да бъде благословено от висшата църковна власт. Тази висша църковна власт се съсредоточаваше за гърците в патриарха. Той трябва да го благослови. Българите обаче, вместо да си купят в Гърция миро и църковната им власт да го благослови, те си взимали благословено от патриарха миро и по този начин се поставяли под неговата зависимост, защото той в известни случаи можеше да откаже благословията си. Затова те искали и техният църковен глава да е патриарх, като че ли архиепископът не можеше да свърши тази работа. Въпреки всичко това разбирателство не можа да се постигне между папата и цар Михаил, и то по простата причина, че папата претендирал за супремация над Илирийска България, а българският цар се стремял към независима църква и държава.

Тогава Рим и Цариград се споразумели да се свика вселенски събор в Цариград, който да реши под Рим ли или под Цариград да спада духовно Илирийска България.

На този събор се е водила борба между римското и гръцкото духовенство. Претенциите на римското духовенство бяха изразени още в писмото на папа Николай от 860 г. до цар Михаил. То претендирало изброените там провинции, или Илирийска България, да спадат под Рим, защото римското седалище, започвайки от папа Дамаз до папа Хормизд, или до създаването на Първа Юстиниана, било подпомагало тези провинции. Претенциите бяха неоснователни, защото Римското седалище, и да е подпомагало провинциите, то е било само до създаването на независимата българска архиепископия Първа Юстиниана. Тази самостоятелна архиепископия се създаде с одобрението на папа Вигилий, тъй че Римското седалище е било признало нейната независимост и с това то бе изгубило правото си на ръкополагане в посочените провинции.

Втората претенция била, че споменатите мисионери били упътили българите в правилата на вярата (fidei regulam).

Сега се очакваше, че гръцкото духовенство ще излезе от своя страна с подобни, и то много по-силни доводи. Понеже православната славянска историография твърди, че българите били покръстени от гърците, най-малкото, което се очакваше, бе, че гърците ще излязат и ще кажат: Ние покръстихме българите и затова те трябва да са ни подчинени.

Нищо подобно. Те се хванаха за скутовете на политиката, а за някакви свои църковни прерогативи и дума не споменаха. Те предявиха претенции за същите провинции, защото тези провинции преди заемането им от северните българи са спадали под Източната римска империя и че преди българите да ги заемат, там е имало гръцки свещеници.

3. Споровете на събора относно подчинението на българската църква в Илирия

Тук ще приведем някои извадки от тези спорове:

„Представителите на източните патриарси казаха на българите: «Когато вие заехте онова отечество (Тесалия, двата Епира, Дардания и пр., т.е. земята от Йонийския залив до Цариград, която българите в началото на Юстиниановото царуване заеха) под коя власт се намираше то: гръцки или латински свещеници имаше то, отговорете?»

Българските пратеници отговориха: Ние с оръжие в ръка извоювахме онова отечество (illam patriam) от гръцка власт, в което намерихме гръцки, а не латински свещеници.

Представителите на източните патриарси отговориха: «Ако там сте намерили гръцки свещеници, явно е, че онова отечество е спадало в ръкоположно отношение към Цариград (Manifestum est quia ex ordinatione Constantinopoleos illa patria fuit)». Легатите на светата римска църква отговориха: «По гръцките свещеници не трябва да съдите, понеже различието на езиците не изменя църковния ред, защото апостолският престол, ако и да е сам латински, поставяйки, както винаги, тъй и сега, в много места, предвид на страната, гръцки свещеници, не можеше и не може да търпи ограничения».

Викариите на източните патриарси казаха: «Макар че вие казахте, че ръкополагането на гръцки свещеници е било ваше право, но че онова отечество е принадлежало към гръцката държава (Източната римска империя) — не можете да откажете.»“[7]

От приведеното дотук се вижда, че гърците са претендирали за посочената България, защото някога, преди Първа Юстиниана, е принадлежала към Гръцката империя, която сега се наричаше Източна римска империя, и защото тогава там е имало и гръцки свещеници, а не защото гърците били покръстили българите или пък, защото България е спадала под ръкополагането на гърците. Обаче и за това римляните не им признавали никакво право, като казвали, че гърците тогава, нито даже гръцките свещеници са ръкополагали, защото те били ръкополагани в Рим, и че гръцката църква няма право да се идентифицира с гръцката (Източно-римската) държава.

Че гърците в същите тези провинции са ръкополагали български свещеници, това те не са казвали. Но нека продължим:

„Легатите на светата Римска църква отговориха: «Също като казваме, че ръкополагането в България само нам принадлежеше, не лъжем, като същевременно съвсем не отричаме, че България е принадлежала и към гръцката (Източно-римската) империя, но вие би трябвало да имате предвид, че друго налагат законите на църквите и друго следва от деленията на царствата. Ние не се занимаваме с делението на империите, а говорим за правото на църквите»“. Имало е време значи, когато България е спадала към Източната римска империя.

След това Анастасий Библиотекар продължава:

Представителите на източните патриарси казаха: „Понеже казахме, че България, напротив, само към вас е спадала, искаме да разберем това“. Легатите на светата Римска църква отговориха: „Апостолското седалище, което бихте могли да научите и от декреталиите на светите римски първосвещеници, е притежавало в старо време и канонически ръкополагало двата Епира — Новия и Стария, цяла Тесалия и Дардания, чието отечество сега по името на тези българи се казва България. И чрез това ръкополагане, което по време на нахлуването на поганските българи то изостави, не си ги върна само от Цариградската църква, както се мисли, а ги получи отново от самите тях, като ги направи християни“. (С изпращането на Павел и Формоза в България.)

Ясно се казва и тук, че апостолското седалище в старо време, т.е. във времето между папа Дамаз и папа Хормизд, а не сега било ръкополагало в България. То изгуби това ръкополагане по времето на папа Хормизд, когато българите от Северна България нахлуха и присъединиха споменатите провинции към останала България.

Понеже апостолското седалище сега беше изпратило проповедници в България, то казва, че сега чрез тези проповедници било върнало българите към своята църква. След това Анастасий казва: „Второ, понеже българите, които въз основа на правото на сродствеността съединиха своето отечество и през цялото време оттогава досега задържаха онова, което бяха заели.“ Някога значи българите били заели тези провинции, а не по времето на Симеон.

След това Анастасий казва, че отишлите сега в България римски мисионери Павел, Доминик, Леопард, Формоза и Гримоалд с голям труд били отклонили българите от разни заблуждения и ги върнали към православната вяра. Отнася се до българските манихеи, или богомили, заради които цар Михаил се бе обърнал към папа Николай с въпроса, какво да прави, за да приемат тайнствата на вярата и онези българи, които досега още не бяха покръстени.

А в описанието си на събралия се за тази цел Осми вселенски или IV Цариградски събор[8], Анастасий Библиотекарят между другото пише, че Апостолското седалище се мъчило да върне сегашното качество (на българското верую), което с време (след папа Хормизд, или след 535 г., когато се създаде българската архиепископия Първа Юстиниана) се беше различило (от римското) в първото положение и състояние, защото цяла Дардания, Тесалия, Дакия, двата Епира и други крайдунавски области… се нареждаха в старо време и направляваха предимно от апостолското седалище.

И от приведеното се вижда, че не е ставало дума за покръстване, а за връщане към чистата християнска вяра, която българите са изповядвали преди папа Хормизд или преди създаването на Охридската архиепископия; не е ставало дума за Тракия и Мизия, а за земите между Йонийско море и Тракия.

Понеже след създаването на независимата българска архиепископия в провинциите, за които говорим, се е изповядвало тракоилирийското верую, Рим се домогва сега за неговото отстраняване. След това Анастасий казва:

„Но след като римските императори, които сега се наричат гръцки императори вследствие на разните грешки, които интригантите или подстрекателите направиха, ни най-малко не се побояха да разпокъсат своята църква на разни ереси. Бог разпокъса тяхната власт, тъй че те по Божие решение полека-лека престанаха да управляват западните части“ (на Византийската империя — б.а.).

Тук се имат предвид императорите братята Валентиниан, Валенс и Анастасий (481–518 г.), последният от които предизвика въстанията на тракоилирийците, или българите, които, възбудени против гърците, освободиха и Западна, или Илирийска България, до Цариград, но най-много казаното отпраща към император Юстиниан.

Под „западни“ части се разбират гореспоменатите провинции между Йонийско море и Цариград. За тях в окръжното си до източните патриарси Фотий писа, че ония, които развращавали българския народ, били рожба на западната част (на Византийската империя).

Анастасий, като излага по-нататък дейността и правата на Римската църква, пише, че гръцките императори премахнали старите привилегии и отнели всяко право на апостолското седалище от тези провинции и го дали на свои съмишленици — протежета и сектанти. Тук може би се има предвид Юстиниан. След това Анастасий казва:

„С отнемането на тези привилегии било узурпирано и правото на апостолското седалище, което то имаше върху казаните области, понеже е явно, че те са съседни нему и че лекомислено са били присъединени към Цариградската диоцеза, което ясно се вижда и от онова, което светият папа Инокентий (402–417 г.) пише в писмото си до Александър Антиохийски. В него между другото се казва: «Не се вижда никаква нужда от промяната на световните работи, която императорът намери за добре да направи в Божата църква в полза на своите.»“

Понеже Анастасий Библиотекар предава само втората част от писмото, за по-ясно ще приведем самото писмо на Инокентия. Той пише на антиохийския владика следното:

„Тъй като ти питаш дали според извършеното по императорска заповед деление на провинциите, щом настават две митрополии, трябва и двама митрополити да се назначават, нам се вижда неуместно според промяната в световните работи да се изменя и Божата църква и да се подлага и тя на същото раздаване на почетни длъжности и деления, които императорът намира за добре да направи в полза на своите. Поради това числото на митрополитите би трябвало да следва старите нареждания на провинциите“[9].

От това писмо Анастасий превежда само редовете в средата.

След това той продължава:

„Но те (императорите) не дълго им се наслаждаваха, защото вече споменатият български народ веднага нахлу и зае всичко около Дунава, тъй че това, което гръцките императори откъснаха от апостолското седалище, те (българите) съобразно с двойното право (правото на народността и на народната църква) го възстановиха: защото с правото на узурпираните диоцези те (императорите) загубиха и властта си над част от собствената си империя.“

И тук трябва да обърнем внимание на факта, че е ставало дума за съседни на Италия провинции в Епир и останала Илирия, а не за Долна Мизия, Скития и Тракия.

Делението на Римската империя, за което става дума тук, е станало още от IV век, по времето на императорите Валентиниан и Валенс, ако за него говори още папа Инокентий, който е бил на престола от 402-а до 417 г. Фритигерн зае тогава тези области, но после стана император испанецът Теодосий, който премахна българския цариградски епископ Демофил и постави българската църква под гръцка супремация. По времето на Юстиниан българите отново заеха областите, и то завинаги, защото оттогава досега (870 г.) постоянно са ги държали във владенията си. Като освободиха българската църква, те с това освободиха и българския народ, тъй че гръцките императори, след като изгубиха диоцеза (след създаването на българската архиепископия Първа Юстиниана), те изгубиха и властта си, която досега упражняваха над областта, която обемаше архиепископията Първа Юстиниана. Българите не са впрочем нахлували да грабят, а са се борили за национални права и национално обединение.

Според Анастасий Библиотекар, който е най-компетентното лице в случая, казаните области до разделянето на Римската империя спадали в ръкоположно отношение към Рим. След разделянето на империята и след като Теодосий възкреси гърцизма в Цариград, тези провинции, като спадащи в областта на Източната римска империя, попаднаха църковно под Цариград и затова там е имало гръцки свещеници. Това траяло впрочем само до 535 г., когато българите нахлуха и изгониха гърците и когато Юстиниан създаде независимата българска архиепископия със седалище в Охрид. И гърци, и римляни намерили сега удобен случай да игнорират Първа Юстиниана и да върнат положението преди нейното създаване.

4. Заседанието на Събора

Събралите се сега в Цариград римски и гръцки прелати трябвало да решат да се подчини българската диоцеза под оня град (Рим или Цариград), под който тя би принадлежала преди заемането й от българите.

Решавало се е не въз основа на църковното право, т.е. не въз основа на правото, че Рим или Цариград е трябвало да подчинят тези провинции, защото са били покръстили българите, а въз основа на историческото право, че преди създаването на българската архиепископия Рим и Цариград упражнявали известно църковно влияние върху споменатите области.

Сега Анастасий описва как е станало решението:

Разните пратеничества, особено българското и римското, били затворени в отделни килии и по този начин им е била отнета възможността да имат отношения с външния свят.

„Освен това, поради незнанието на езиците, нито българските пратеници, нито представителите на източните църкви разбирали какво говорели римските прелати, и обратно, какво казвали представителите на източните църкви, нито римските прелати, нито българските пратеници разбирали.

Присъствал само един императорски преводач, който по заповед на императора не смеел другояче да превежда казаното от представителите на римската църква и от тези на източните църкви, освен по начина да се разбира, че българите трябва да бъдат съборени (подчинени). Освен това дадено било на българските пратеници едно написано с гръцки букви и на гръцки език писмо, в което се казвало, че уж между представителите на източните църкви и тези на римската и патриарх Игнатий, бидейки те арбитри, било решено, българското отечество, което се намира в Илирия, да се подчини на Цариградската диоцеза, макар че от правеното някога нареждане на апостолското седалище в двата Епира, Дардания, Дакия, Тесалия и другите, намиращи се в Илирия провинции, явно се вижда, както например свидетелстват и разните писма на римските първосвещеници, започвайки от папа Дамаз (366–384 г.), до тези провинции, че гръцките императори, насърчавани от тям благосклонните цариградски първосвещеници, само със сила, а именно по причина, която по-горе изложихме, ги извзеха от Апостолското седалище. Ако Апостолското седалище не е правило някакви постъпки за тяхното повторно заемане, то е затова, защото скоро след това, както по-преди се спомена, много пъти споменаваният български народ дойде и въз основа на правото за владение си ги поиска (освободи)“.

Българите значи са заели споменатите провинции веднага след разделянето на Римската империя, т.е. още в IV — VI век.

В биографиите на „Римските първосвещеници“ Анастасий посочи, че българите въз основа на народното сродство (с жителите на тези провинции) са обединили своето отечество (jure gentilli patriam subjugantes), тук пък се казва, че българите въз основа на правото за владение освободили горните провинции. И в двата случая се изразява една и съща мисъл: българите от Дакия, Мизия и Тракия смятали, че въз основа на същата народност те имали право да се съединят с тези в Тесалия, двата Епира и пр., и сами да се управляват.

Папа Николай в писаното си в 860 г. до цар Михаил писмо и Анастасий Библиотекар са разбирали под илирийски българи онези илирийски българи, на които още папа Дамаз бе писал писма. Тицинският владика Енодий е първият, който нарече тези илирийци българи. Тези българи по времето на император Юстиниан се обединиха с останалите българи. След това Рим и Цариград изгубиха своето влияние над същите българи, та сега искаха да върнат стария ред на нещата. Цариградският събор е бил решил (ние видяхме как е решил), че Илирийска България трябвало да се подчини на Цариград не защото тя била покръстена от гърците, а защото политически е спадала към Източната римска империя и защото преди създаването на българската архиепископия в Охрид в споменатите провинции е имало и гръцки свещеници. Тези свещеници обаче тогава бяха отстранени от българите. Прокоп пише, както посочихме, че българите тогава унищожавали гръцките селища там и всяка година отвеждали в робство повече от двеста хиляди души, тъй че цялата страна от Йонийския залив до Цариград напълно се съединила с останала Скития. Най-важното обаче, което сега трябва да се изтъкне, е, че по времето на цар Михаил не е ставало дума за Тракия, Мизия и Скития или Дакия, а само за Македония и останала Илирийска България. Дали българите са се покръствали, или пък прекръствали и пр., всичко това се отнася до Илирийска България, или земята между Йонийския залив и Цариград, а не до Долна Мизия, както се учи в българските училища.

Това книжно подчинение на българската църква в Илирия на Рим и Цариград се нарича в житието на св. Климент, §IV, прибавено по-късно, покръстване на българите, защото там се казва, че сега, в 869 г., българският народ оставил скитското си заблуждение, т.е. веруюто на тракоилирийците, и познал истинския път, което българският народ, както ще видим по-нататък, не направи.

Римските автори казаха, че се отнася до съседната на Италия земя, а Фотий каза, че се отнася до западната част на Византийската империя, което е едно и също. Цариградският събор реши българското отечество, което се намира в Илирия, а именно двата Епира, Тесалия, Дардания, Дакия и други илирийски провинции, да се подчинят на Цариград, а В. Златарски пише:

„От това разрешение (на Цариградския събор) спечелила най-първо Византия. Чрез него тя сполучила не само да си отвоюва придобития от нея приоритет в покръстването (?) на българите (Византия нито е казвала в събора, нито е претендирала, че е покръстила българите — б.а.) и да се върне исторически принадлежащата й в църковно и политическо отношение източна половина на Балканския полуостров, но да разшири църковната си власт и върху една немалка част от западната му половина, която по-рано била под римската църква, а сега влизала в границите на българската държава, преминавала в току-що възникващия български църковен диоцез“[10]. Българският диоцез не възникваше, а се унищожаваше.

По-безочливо изопачаване на истината едва ли човек може да си представи. Златарски защитаваше тезата, че българите са късно дошли турци, които до Борис били владеели южно само до Пловдив. Понеже посочените необорими свидетелства опровергават тази негова теза, той го удря на лъжа. Цариградският събор не се бил занимавал с Илирийска България, или със земята между Йонийския залив и Цариград, за която Юстиниан създава Охридската архиепископия, а се бил занимавал с „източната половина на Балканския полуостров“, за която нито дума не е споменал! Тъй Златарски пледира за някакви си църковни и политически права на Византия над Източна България, за които тя сама не е претендирала и от Цариградския събор не е получила.

От срам и смутено, както правят онези, които съвестта ги гризе, той споменава, че Византия била „разширила властта си върху западната половина на Балканския полуостров, защото тя спадала към българската държава“. Умишлено изопачава факта, защото за западната половина на Балканския полуостров не е ставало дума, а за Илирия между Йонийско море и Цариград. Като пропуска имената на провинциите, за които се е спорило на Цариградския събор, той представя работата тъй, като че ли там се е спорило освен за днешна Източна, още и за днешна Западна България, от което се разбира, че тогава българите не са населявали Македония и останала Илирия, които собствено бяха предмет на спора. Това се вижда и от неговите исторически карти, в които не е отбелязано, че тези провинции са спадали в българската държава. Тук имаме работа с умишлено изопачаване на истината. Златарски не споменава, че спорът се е водил за българите, които са населявали земята от Йонийско море до Тракия, не споменава, че България тогава се е простирала до самия Цариград, а пише измислици, че се е водил спор за Източна България, за която и дума не е ставало.

5. Покръстването на Борис според В. Златарски

Ние няма да се занимаваме с науката на В. Златарски, защото от това, което тук, както и от онова, което по-преди приведохме, се вижда, че той изобщо не се е занимавал с наука, въпреки това сме принудени да кажем само няколко думи за неговото мнение по покръстването на Борис. В рецензията си на моята излязла в 1910 г. работа той казва, че грешката на Ценов се състояла в това, че Ценов се опирал само на първоизточниците. Излизайки от гледището, че първоизточниците нямат никаква стойност за историческата наука, той не е и обръщал внимание на тях, а ги е споменавал само, за да покаже, че работата му е имала научна стойност, а не и да последва онова, което сочените от него първоизточници казват. Пише например, Теофан, че стара България се е намирала покрай Босфора, Златарски го привежда за свидетел, че тази България се е намирала на север от Кавказките планини; казват папи, патриарси и прочие очевидци, че на Цариградския събор се е разглеждала работата на Илирийска България, Златарски казва, че там се била разглеждала работата на Източна България и пр. Отделни факти от тоя метод ние много пъти сме сочили, сега нека видим защо и как се покръсти според него Борис.

Простосмъртните ще си кажат, защото е бил обзет от страх божи. Според Златарски обаче той се бил покръстил по политически съображения или, изразено на прост език, от хитрост. От една страна, Теодора го била заплашила с война, от друга — франките, та Борис, за да избегне тези войни, се покръстил.

Това покръстване станало, след като Теодора в 842 г. пое властта във Византийската империя.

Обаче ето че същият Златарски ни казва: Борис се покръсти в 865 г., т.е. по времето на Теодора, която отдавна бе свалена от властта.

Кой покръсти тогава Борис? Кой папа, кой патриарх, кой свещеник, не се казва.

Онези, които казват, че българите били покръстени от гърците, го казват, защото вярват, че Борис е бил покръстен в Теодорино време. Не е ли вярно това, понеже Теодора не управляваше през 865 г. империята, тогава няма доказателство, че Борис е бил покръстен от гърците. Това противоречие Златарски не схващаше, пък и не искаше да схване, защото за него истината нямаше никаква стойност. Историята според него се състои от мненията на този и онзи[11].

Щом не се знае кой е покръстил Борис, остава мисълта, че Борис сам се е покръстил, защото, ако човек е монголец, какъвто е бил „хан“ Борис, той е имал свръхчовешки способности, което се разбира и от онова, което сега следва: Покръстилият се в 865 година монголец Борис, още не изсъхнал от свещената къпалня, се обърнал според Златарски към Рим и Цариград да иска патриарх.

Българското общество чете тези измислици и се радва на дяволията на княза си и на остроумието на своя учен, без да схваща, разбира се, че това остроумие подкопава религиозността на народа.

Една религия не се усвоява за няколко дни или пък месеца, за това са нужни столетия. Княз Борис не е разполагал с телеграфи, телефони, аероплани и пр. Да съобщи или пък да заповяда на поданиците си моментално да станат християни. Пък и да бе могъл да направи това, те пак не биха станали веднага християни.

Който е следил развитието на християнството, той знае, че най-напред се явяват проповедници, които спечелват на едно място няколко души. Образува се община от ограничено число, която работи за разпространението му. Докато това ново учение обеме целия народ, минават столетия, раждат се много поколения. Разпространяването на християнството в България, пък и навсякъде, е вървяло трудно и поради липса на хора за духовници. Подготвянето на такива е било много мъчно, защото не е имало българска християнска литература, та духовенството е било принудено да учи гръцки или латински, което е много трудна работа, особено за онова време. И да е имало такива, те са били много малко, та не са могли да влияят върху целия народ.

Чак когато се похристиянчи цялата страна, за което, както казахме, са нужни столетия, когато вече има подготвени свещеници, владици и пр., когато българското духовенство се задълбочи в християнското учение, може да става дума за патриарх, а не днес се покръстил, още незапознат с християнското учение, още няма попове, та камо ли владици, а утре да иска патриарх. Един слабокултурен монголски „хан“, какъвто, според Златарски, е бил Борис — ние нямаме никакви сведения, че този „монголец“ е знаел гръцки или латински — не е бил в състояние да спори върху догмата на вярата, каквото направи цар Михаил.

Спорил ли е цар Михаил, когото Златарски нарича Борис, върху догмата на вярата и йерархията на църквата, значи той е бил културен човек, познавал е основно християнството, имал е учени българи около себе си, бил е стар християнин, също и народът му, както изложихме по-преди.

6. Българската църква след Цариградския събор

Защо Юстиниан създаде архиепископията Първа Юстиниана? Защото вдигналите се против безбожния Анастасий българи от Скития, Мизия и други провинции, поради заточаването на илирийските епископи, го принудиха да направи това. Българите от Долна Мизия, за които Улфила бе превел Св. Писание, изпратиха хора до папа Хормизд да се споразумеят с него върху формулата на Света Троица, обаче папа Хормизд отказа да се произнесе върху това. Тогава на Юстиниан не му остана нищо друго, освен да създаде самостоятелна църковна управа за българите, за да няма нужда те да зависят от тогова и оногова. Първа Юстиниана, или Охридската архиепископия, се извоюва впрочем от привържениците на тракийската църква, или от тези на Евсевий, Улфила и пр. Тази църква искаше да вдигне и засили и цар Михаил, като събра мощите на основателите й и въздигна храм в тяхна чест. Против тази църква се надигнаха сега Рим и Цариград. Рим искаше да се възстанови положението, което съществуваше преди папа Хормизд, а Фотий казваше, че българите били безбожници, понеже изповядвали веруюто на старите тракоилирийци, че Св. Дух се раздава от Сина на достойните. Една православна догма, която Фотий от национален егоизъм представяше не само като суеверие. Рим не можа да прокара желанието си за супремация над Илирийска България, защото подялбата не стана въз основа на църковното право, а въз основа на политическото; тя стана съобразно с границите на двете римски империи. Онези, които живееха в границите на Източната римска империя, да се подчинят духовно на Цариград, а другите — на Рим. Въз основа на това решение цариградският патриарх, чиято власт в Тракия се простираше само над църквата в Цариград и другите гръцки църкви по брега на Черно, Мраморно и Егейско море, получи право да разшири властта си и над целия Балкански полуостров.

А римският папа, чиято диоцеза отначало се простираше до Равена и лангобардите в Горна Италия, получи според това решение право да разшири своята власт и над спадащата към тракийската или българската църква Панония, защото тя политически принадлежеше едно време към Западната римска империя.

Това решение не се призна обаче от българите.

Папата, който, както споменахме, бе задържал Константин и Методий в Рим, докато се реши претенцията му за супремация над Илирийска България, сега, след това решение на Цариградския събор, пусна Методий за панонски епископ. Константин бе умрял през 869 г. в Рим. Много интересен е фактът, че Константин, който до смъртта си е бил цивилно лице, сега, пред смъртта си, се покалугерил и приел гръцкото име Кирил. Идеята, че не може човек да заема духовен сан, ако не носи гръцко име, не напущаше и сега българите.

Преди Цариградския събор панонските князе се обърнаха към цар Михаил за духовни проповедници на свой език.

Цар Михаил им изпрати тогава братята Константин и Методий, които после заминаха за Рим при папа Николай да благослови българските, или славянските им писания. Папата ги задържа в Рим, докато види как ще се осъществи неговата претенция за супремация над Илирийска България, в която спадаше и Панония. Сега, когато от решението на Цариградския събор се разбрало, че Панония трябва духовно да спада към Рим, панонският княз Ростислав се обърна към папа Адриан, наследник на Николай, за да му изпрати Методий за панонски архиепископ, което Адриан и направи.

Предвид на всички тези обстоятелства Рим е считал Методий за свой епископ, обаче Методий си остана верен представител на тракийската или българската църква. И оттук идва борбата, която настана между него и Римската църква. Римската църква, която благослови българската служба с цел може би по този начин да привлече България на своя страна, сега, когато това не се осъществи, тя намисли да се настани в Панония и започна да критикува Методий, че служил и проповядвал на славянски (варварски) език. Тук се казва славянски вместо български, защото панонците се наричаха славяни, пък и защото български и славянски означаваше едно и също. „Гъркът“ Методий страдаше сега за славянския език.

Второто противоречие против Методий беше, че той не изповядвал същото верую, което изповядвала Римската църква. Разликата между римското и тракийското верую отначало е била съвсем малка. Римската църква в началото се е придържала към веруюто на Никейския събор, затова тя по отношение на Светия Дух е учила: вярвам и в св. Дух („Credo in Spiritum Sanctum“). Дали Св. Дух произлиза от Отца, или от Сина, не се казваше. Чак в XI век се е въвела в употреба формулата: „Вярвам и в Св. Дух, Който изхожда от Отца и Сина“ (Credo… et in Spiritum Sanctum, qui ex Patre Filioque procedit)[12].

Чак сега започна Римската църква да набляга на формулата, че Св. Дух произлиза от Отца и от Сина.

Понеже веруюто на тракоилирийците не се разглежда в църковните истории като отделно верую, мнозина, които не са вникнали в тези малки разлики, го смесват ту с римското, ту с гръцкото. Когато Фотий хулеше българските епископи, че учили, че Св. Дух произлиза от Отца, но се предава от Сина, което Фотий, за да произведе ефект, фалшиво предаваше, че Св. Дух произлизал само от Сина, мнозина си мислеха, че той е хулел римските епископи. Когато пък сега римското духовенство критикуваше Методий, че не признавал, че Св. Дух произлизал и от Сина, мнозина мислят, че то критикува гръцкото верую, въпреки че и двете страни са водили борба против българското верую.

7. Веруюто на Методиевите ученици

Веруюто на тракоилирийците, или на Евсевий, Улфила, македонеца Демофил, когото император Теодосий свали от цариградския владишки стол, за да постави гърка Грегор, бе относно Св. Дух, че Св. Дух излиза от Отца, а се предава от Сина. Това верую беше според Фотий веруюто на българските епископи, както изложихме вече. Поради същото верую и Римската църква критикуваше Методий и учениците му. В писмото си до княз Свентополк папа Стефан (885–891 г.), като излага учението на Римската църква, пише следното против веруюто на Методий и учениците му:

„Несъгласно с това е да се вярва, че Св. Дух излиза от Отца в Сина и от Сина в създанието за освещаване, като че ли преминава някакви степени, но щом излиза от Отца, той същевременно произлиза и от Сина“[13].

За същото и Фотий критикува българските епископи (преди Методий, разбира се), като казва, че българските епископи учили, че „причината на Сина и на Духа бил Отец, после пък, че причината на Духа бил Синът“[14].

Вижда се, че и Фотий е критикувал веруюто на Методий, от което пък излиза, че Методий не е бил нито грък, нито пък представител на гръцката църква, както някои твърдяха и твърдят. Работата тук е, че докато папа Стефан правилно посочи българското верую и изтъкна срещу него становището на Римската църква, Фотий, не можейки да възрази нещо съществено, си криви по-нататък душата по следния начин: „Не само че те (българските епископи) извождат Светия Дух от Сина, но лишават и Отца от това“.

Това означава, че според българите Св. Дух излизал само от Сина, с което българите лишавали Бога-Отец от производството на Духа (!), та Фотий вика до бога, за да спаси православието от неверните българи.

След смъртта на Методий римското духовенство в Панония започнало остро да напада Методиевите ученици, защото не учили, че Св. Дух произлизал от Отца и Сина, на което те под водителството на Климент отговорили:

„Ние постоянно сме вярвали, че Духът произлиза от Отца: че негов причинител и дарител е родителят на Сина, но че той принадлежи и на Сина, от когото във всяко време се раздава на достойните, обаче има разлика между произлиза и се раздава. Виждате как разбираме ние Духа: не излиза от Сина, а се предава от Него“[15].

Това верую са критикували папа Стефан и патриарх Фотий. Това верую Фотий нарече клеветническо елинско суеверие и безбожие!

Въпреки безогледната критика на Фотий, въпреки решението на Цариградския събор българите запазиха апостолската християнска вяра на своите деди; те не се подчиниха на решението на Цариградския събор. Те запазиха тази своя вяра не само докато бе жив цар Михаил, но и след него, даже и след попадането на българите под гръцка власт, защото Теофилакт, който след падането на българите под Византия бе охридски архиепископ, е поддържал и защитавал това верую. В своите трудове той се мъчи да докаже на латинците, че има разлика между излизане и раздаване.

„Вие считате, пише той, че излизане е равно на снабдяване и предаване. Понеже намирате, че Духът се изпраща, предава и раздава от Сина, вие мислите, че не правите грешка, като наричате това: излиза от Сина“[16].

Теофилакт, както виждаме, е защитавал българското верую, което се оспорваше от Фотий. В гръцкото верую не се казва, че Дух Свети се раздава от Сина.

Когато през 1019 година Василий II покори Самуиловото македонско царство, той издаде указ, че запазва самостоятелността на българската македонска църква, като изброи и епархиите, които спадаха към нея. В този указ между другото се казва: „Разделилите се части се събират в едно, като се поставят под една управа. Границите и особеното битие (на българите), които тъй добре бяха определени от царуващите преди нас, в нищо не се накърняват“[17].

Понеже границите, които Василий II определи за Охридската архиепископия, почти съвпадат с тези на Първа Юстиниана, Василий е разбирал Първа Юстиниана, когато е казал, че не иска да нарушава тъй добре установеното от царстващите преди него граници и пр. А като казва, че иска да съедини разделилото се в едно, той с това е мислил за възстановяването на Източната римска империя, която българите бяха разпокъсали.

Опирайки се на този закон, Теофилакт, който след това стана охридски архиепископ, можа да изповядва българското верую. А когато цариградският патриарх започнал да се меси в работите на охридския архиепископ, Теофилакт енергично се противопостави на това, като каза: „Но каква общност има България с цариградския патриарх, който нито има право на ръкополагане в нея, понеже признава архиепископа й за автокефален (независим), нито пък е наследил някоя друга привилегия над нея“[18].

Това свидетелство на Теофилакт е важно не само за това, защото от него се вижда, че Охридската архиепископия си е била запазила своята независимост и по време на византийското владичество в България, но главно затова, че от него се разбира, как цариградският патриарх не е бил наследил никаква привилегия над Охридската архиепископия, и че тя никога не е стояла под диоцеза на цариградския патриарх и че тя не е имала никаква връзка с Цариград. И този факт опровергава тезата, че българите били покръстени от гърците, защото иначе Охридската архиепископия щеше да се счита за архиепископия на Цариградската църква. Тя се създаде от Юстиниан с права, равни на правата на римския папа, което се потвърди от Василий II, затова Теофилакт сега се чуди как цариградският патриарх си позволява да се меси в работите на независимата Охридска архиепископия.

Много са съображенията, които ни карат да считаме Теофилакт за българин, непременно за българин. Тук нека изтъкнем само едно: един грък никога не би си позволил, не би приел да изповядва и да защитава българското верую. Веруюто се приема с кръщението. Един възпитан и отрасъл в гръцкото верую грък няма да напусне веруюто на народа си и да приеме да защитава едно верую, което гърците хулеха. Той е бил българин и затова е назначен за архиепископ в Охрид, затова написа житието на св. Климент, в което той много пъти се проявява като българин. По Климент, Теофилакт и други може да се съди за културата на българите по онова време. Тя бе равна на онази на гърците и римляните. Когато Методиевите ученици бяха принудени да напуснат Панония, те се върнаха в Охрид, в седалището на архиепископията Първа Юстиниана, а не в Цариград или в Преслав, където тогава бил господствал някакъв си „прабългарски хан“, а това показва, че те са били хора на Охридската архиепископия. Тук Климент стана най-достойният ученик на Константин и Методий и сътрудник на цар Михаил, който продължи и затемели започнатото църковно и народно обновление на българския народ.

Като свършваме тук нашите бележки, ние ще кажем, че проследявайки развитието на българската църква, човек по-ясно вижда и разбира, че българите са не само стари християни, но и стари тракоилирийци или по-добре тракомакедонци. Днешните македонци са потомците на Филип и Александър Македонски. Предвид на тъй големия и оплетен проблем, предвид на големите препятствия, които ни се правеха от меродавна българска страна, ние се считаме за щастливи, че успяхме да го разрешим: българите са стари тракоилирийци и стари християни.

По времето на цар Михаил българите достигнаха до най-високата степен на национално и културно развитие.

Бележки

[1] Anastasii Bioliothecarii, Historia de vitis Romanorum Pontificum. Part. I. 128, col. 1374 §608.

[2] Responsa ad consulta Bulgarorum. Part. I. 119, §72, col. 1070.

[3] Part. 1. 128. col. 1374 §609.

[4] В. Златарски. История II, 109.

[5] А. Теодоров-Балан. Кирил и Методий. София 1920 г., стр. 59.

[6] Anastasius. ibid., col. 1374.

[7] Part. I. 120, col. 1391 etc.

[8] Part. I. 129, col. 18–21.

[9] Part. 1. 20. col. 548.

[10] В. Златарски. История II, 146.

[11] На стр. 4 и 5 на своята „Оценка на съчинението за хабилитация на Д-р Ганчо Ценов“ Златарски пише: „Историческите изследвания са установили, че покръстването на българите е станало в 864/865 г. При княз Борис, наречен в кръщението Михаил (Кои са тези изследвания?), че християнството е прието от Византия (?), че не много след това Борис се обърнал към папата, за да иска уреждането на новооснованата българска църква (защо е искал Борис това от папата, а не от Византия, която го била покръстила?), но че в 869/870 г., след събора в Цариград, България отново се обръща към Византия и приема върховенството на цариградския патриарх (значи върховенството на цариградския патриарх не е било наложено на България по един неморален начин, ами тя сама молила да се подчини на цариградския патриарх!) — Ганчо Ценов отхвърля всичко това“. По Дух Златарски не беше нито българин, нито човек на науката. — Б.а.

[12] Franz Joseph Peters, Katholische Religionslehre. Bonn 1926, S. 120–121.

[13] W. Watenbach. Beiträge zur Geschichte der christlichen Kirchein, Mähren und Böhmen. S. 44–45.

[14] Patr. gr. 102, col. 721. §9.

[15] Vita Clementis §8; Patr. gr. 126, col. 1208–1209.

[16] Patr. gr. 126, col. 228; Patr. gr. 123, col. 1224.

[17] Byzantinische Zeitschrift Bd. II, 44.

[18] Theophylacti Epistolae, epistola XXVII, ed. Meursio; Йордан Иванов. Българите в Македония, стр. 144.

Край