Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 3 гласа)
Разпознаване, корекция и форматиране
divide (2011 г.)

Издание:

Ганчо Ценов. Кроватова България и покръстването на българите

Трето издание (Първо издание — 1937 г., Второ издание — 1998 г.)

Консултант: Здравко Даскалов

ИК „Хелиопол“, 2004 г.

ISBN: 954-578-160-2


Глава I
Християнството на тракоилирийците

1. Арий и Атанасий

В първата книга изложихме, че българите са стари тракоилирийци, и като такива, те са, разбира се, и стари християни, но понеже се казва, че доведените от „хан“ Аспарух българи били покръстени от „хан“ Борис, за да разберем истината, нека хвърлим предварително един съвсем кратък поглед върху християнството на тракоилирийците.

Първият християнски учител на тракоилирийците е апостол Павел. Преследван в родината си от евреите, той дошъл с ученика си Тимотей в Троя, на азиатския бряг на Дарданелите. Тук той имал през нощта видение. Един македонец стоял пред него и го поканил да дойде в Македония. Считайки това за Божие указание, Павел и Тимотей се отправили за Самотраки и оттам за Филипи (при Кавала), първият македонски град (Деяния 16:10 и 11). След това заминали за Солун и оттам за Атина. Първите европейски християни са впрочем македонците.

Вместо македонци отсега-нататък обикновено се казва скити.

Християнството излизаше от принципа, че хората имат едно начало, поради което би трябвало да се считат за братя. Пред Бога всички са равни помежду си. Този принцип гърците, както се вижда, не са искали да приемат, та Павел се принуди да напише на колосяните[1]: „Тук няма грък, юдеец… скит, слуга, свободен, а само единствен Христос“, т.е., че като християни всички са равни помежду си.

Този факт показва, че църковните препирни между скитите или българите и гърците започват още от първите дни на християнството.

Настаналите караници между отделните църковни водители толкова много отслабиха Христовата църква, че ако не бе се намесил император Константин, тя едва ли би се задържала и ако се бе задържала, тя едва ли би играла онази роля, която игра и играе в живота на народите. Константин, макар че сам още не бе приел християнството, свика през 325 г. вселенски събор в Никея, за да установи една обща догма на християнската вяра.

Спор тогава се водеше главно между александрийския свещеник Арий и александрийския владика Александър, който се подпомагаше от дякона си Атанасий.

Арий учил, че Христос е сътворен за случая и че е било време, когато Той не е бил. Александър обаче и особено неговият даровит дякон и отличен оратор Атанасий учили, че Христос е равен във всяко отношение на Бога-Отец и затова е дошъл от вечността, т.е. не е временно създание. Мнозинството на събранието приело тоя възглед; Арий бил осъден.

Освен тези две партии имало и една трета партия, начело на която стоели Евсевий Цезарийски, Евсевий Никомидийски, Теогнис Никейски, Марис Халкедонски и др. Те, опирайки се на Свещеното Писание, също така отхвърляли учението на Арий, но не искали да дискутират върху същността на Христа, защото това било извън човешките способности. Тяхното верую било следното:

„Ние вярваме в единия Бог, всемогъщия баща, създателя на видимите и невидимите неща, и в единия Исус Христос, Божата дума, Бог от Бог, светлина от светлина, живот от живот, единственият роден син, роден преди всички създания, който е роден от Отца преди всички времена“.[2]

Това е било първоначално и учението на Атанасий.[3]

Ако тези владици, а особено Евсевий Никомидийски са обозначавани като арианци, то е било от партизанска ненавист и от политически съображения. Евсевий Никомидийски е произхождал от Константиновата фамилия. Той стана владика на Никомедия, тогавашният главен град на Източната римска империя, по препоръка на Константиновата сестра, жената на Лициний. Константин и Лициний станаха обаче кръвни неприятели относно самодържавието. Константин унищожи зет си Лициний и стана единствен повелител на обширната Римска империя. Понеже подозираше, че Евсевий е с Лициниевата партия, той го изпрати на заточение. Затова, а не заради догматически различия е заточен Евсевий. След кратко време обаче Константин се примири с Евсевий и даже прие християнството от него.

Понеже гърците не можеха да изнесат фактически доказателства за неговото арианство, те казваха, че той всъщност бил арианец, но се преструвал, че не е. Защо е било необходимо да се преструва?

2. Улфила

След като Христовата църква се закрепи по този начин, Константин, който бе роден в Ниш мизиец, се погрижи да се възстановят църквите, разрушени по времето на войната с Лициний в Илирия (Западна България), както и да се построят нови. С грижата за това той натовари своя роднина Евсевий Никомидийски, който после получи митрополитския стол в новопостроения Рим или Цариград[4].

За скитите или гетите (готите) в Долна Мизия и Малка Скития, чиято военна помощ му даде възможност да създаде самодържавието си и да построи Цариград, Константин от благодарност построи в земята им градовете Преслав, Плиска, Констанца и Силистра[5], и им даде особена автономия, тъй че те отсега се считаха за федерати, съюзници.

За да се закрепи и разпространи християнството, нужни бяха книги, от които да се черпи знание за него, и по които да се извършва християнската служба, затова Константин писа на Евсевий Цезарийски или Памфлийски да постави добре упражнени краснописци да препишат на хубаво подготвен пергамент петдесет лесночетими и предназначени за употреба подвързани екземпляри от онези молитвеници за богослужението и за четенето, които той намери за добре[6].

В това време роденият в Долна Мизия Улфила изнамери особени писмена и преведе Св. Писание за скитите, които старите наричаха гети, а сегашните (IV век) наричат готи[7].

Понеже скитите, които в старо време се деляха на даки и гети, а в средните векове — на готи и хуни, днес се казват българи, от това излиза, че Улфила е изнамерил писмена, и е превел Св. Писание за българи. Това ние наричаме особено и затова, защото най-напред готският дял от скитите се нарече българи. Освен това Мизия, където Улфила беше владика, се казваше по Улфилово време България. В България следователно е действал Улфила. Силистренският владика Авксентий е бил Улфилов ученик: Улфила го е отгледал и възпитал от дете. Също и Арчарският владика Паладий е бил негов ученик, а другите тракийски и илирийски владици са били негови последователи.

Върху този въпрос ние тук не можем да се простираме, но понеже нашата теза прави сензация, нека за обща ориентировка да кажем само няколко думи.

Според Филосторгий (368–430 г.) Улфила е бил по произход кападокиец. По времето на Галиен (260–268 г.) скитите нахлули в Тракия, Македония, Ахая и пр. и след това преминали в Азия и нахлули в Кападокия. След известно време напуснали Кападокия, като довели със себе си заробени кападокийци, между които се намирали и прародителите на Улфила, и се върнали в Мизия, където заели Анхиало и Никопол на р. Янтра под днешно Търново. Тук е бил роден около 310 г. Улфила. Готите или скитите по това време са били християни, защото Улфила е бил ученик на готския владика Теофил, който е взел участие в Никейския събор и е бил подписал взетото там решение[8]. До тридесетгодишната си възраст е бил учител и е писал не само на готски, но и на латински и гръцки. Насърчен от император Константин, който, както посочихме, се грижеше за своите съплеменници, той изнамери пригодна за скитския език азбука и преведе Св. Писание за жителите на Гетия, т.е. Мизия. Еврейските букви в глаголицата показват, че Улфила в тази дейност е бил подпомаган от Евсевий Цезарийски. Филосторгий пише, че император Константин извънредно много почитал Улфила, обичал неговото еретическо учение и неговите писания.

Защо се нарича учението му еретическо, когато учителят му Теофил бе подписал решението на Никейския събор? Защото той действаше като тракиец и защото бе посветен в 341 г. от Евсевий Никомидийски, по това време цариградски патриарх, заедно с другите владици, които държаха с него за това, да има епископ на християните в Гетия[9], а те се считаха от гърците за еретици. Защо да са еретици?

На Никейския събор партията на Атанасий обяви за еретици онези, които казват: „Имало е време, когато то (Христос) не е бил и преди да бъде роден, той не е бил“[10], което и Евсевиевците отхвърляха, както посочихме по-преди. Тук имаме по-скоро борба между народности, отколкото борба между догми. Сега започнаха безконечни разправии между тракоилирийските владици, от една страна, и гръцките и римските, от друга.

На събора в Римини бяха обявени за арианци и затова осъдени: Валенс Мурзенски, Урзакий Сингидунски (Белградски) и др. Император Констанций не потвърди това решение. Тогава членовете от събора още веднъж се събрали в Нице (Устодицо) в Тракия и прокарали гледището на Евсевиевците, което съвпаднало относно Христа с това на Никейската догма, само че се престава да се говори за същността (битието) на Христа, понеже това не било възможно да се разбере от простосмъртните, а само създавало бъркотия. На събора в Нице е станало дума и за Светия Дух.

Евсевий Цезарийски писа веднъж против Марцел Анкирски между другото, че силата на Св. Дух се предава чрез Сина на достойните[11]. Този възглед се повтори и от събора в Нице, като се каза:

„Ние вярваме в Св. Дух, когото единороденият Божи Син Исус Христос, Бог и Господ (Господар), е обещал да изпрати на човешкия род.“[12]

Папа Дамаз (366–384 г.) обаче не бе съгласен с постигнатото в Нице съгласие и написа писмо до илирийските владици да ги увещава да бъдат с него. Критикувайки арианизма, той им напомня, че отците в Никея били постановили, че Отец и Син имат една същност, една божественост, едно съвършенство, една сила, един характер. Същата хипостазия (същност) има и Св. Дух[13], а кой предава Св. Дух на вярващите, не каза.

Защо бе нужно напомнянето на тези неща, които никой не оспорваше?

3. Съборът в Аквилея и веруюто на Улфила

Мнимото арианство на тракийските владици отново бе поставено за разглеждане на събора в Аквилея през 381 г.

Водител на тракоилирийците на този събор беше Паладий Арчарски, който отхвърли всички обвинения. Веднъж той каза: „Ако ние изповядаме това, което Синът каза: всичко, което прави бащата, това по същия начин прави и синът, как може да се твърди, че ние сме казвали, че той се различава от Отца?“ А когато му се възразило, че Арий казва това, той отговорил: „Нито съм виждал Арий, нито зная кой е.“[14]

Тракийските владици не бяха ариани, обаче между тях и гръцките се създаде сега едно изкуствено различие относно Св. Троица. Те държаха на гледището, че Дух Свети излиза от Отца, но се предава чрез Сина.

Улфиловият ученик, доростолският владика Авксентий, формулира на събора в Аквилея отношението на Св. Дух към Отца и Сина по следния начин:

„Но и Св. Дух не е нито Отец, нито Син, а е създаден от Отца чрез Сина преди вселената.“

Понеже в Аквилея не можаха да се разберат, гърците свикаха друг събор в Цариград (381–382 г.), където се отправиха и тракийските владици под водителството на Улфила, но не бяха допуснати на събора. Гърците по всяка вероятност, са се страхували, че ще се образува мнозинство против тях. Тук почина Улфила. Предчувствайки смъртта си, той завеща своето верую, в което относно Св. Дух се казва:

„(Вярвам)… че е един Св. Дух, осветляващата свещена сила, както Христос каза след Възкресението си на своите апостоли: «Ето, Аз ви пращам обещаното от Отца. Вие обаче стойте в града Йерусалим, докато получите силата отгоре». Също: «Приемете дошлата отгоре сила на Св. Дух, който нито е Бог (Отец), нито Господ (Христос), а е помощник на Христа, подчинен и послушен във всяко отношение на Сина, а Синът пък е във всичко подчинен и послушен на Бога-Отца»“[15].

Тъй схващаха отношението на Св. Дух към Отца и Сина владиците на Никопол на р. Янтра, на Силистра, на Арчар, на Белград, на Мурза, т.е. тези на Мизия и Долна Панония, чиито жители от четвърти век насам се наричаха българи. Същото схващане споделяха и владиците на Илирия и Тракия — тези на София, Пловдив, Нице, Верея и пр., чиито жители, както изложихме в първата книга, се наричат ту хуни, ту българи. С една дума, това бе веруюто на българската църква.

Гърците обаче на Цариградския си събор през 381–382 г. формулираха друго верую. Те запазиха формулата на Никейския събор относно Христа, като прибавиха следното за Св. Дух:

„Вярвам и в Св. Дух, животворния господар, който излиза от Отца, комуто, както и на Отца и Сина, трябва да се молим, който говореше чрез пророците“[16].

С това гърците напуснаха евангелието, което казва, че Св. Дух излиза от Отца, но се предава от Сина на вярващите.

Затова гърците нарекоха своята църква съборна, т.е. вярно е онова, което водените от партизански страсти събори са решили.

Римляните пък после отидоха в друга крайност, като казаха, че Св. Дух произлиза от Отца и Сина, което също не се намира в евангелието, защото там се казва само, че Св. Дух произлиза само от Отца, а се предава (а не излиза) от Сина.

С тази софистическа разлика във възгледите за отношенията на Св. Троица отношенията между гърци и тракоилирийци станаха още по-изострени.

Защо стана така?

От политически съображения.

Преди римското завоюване на Балканския полуостров гърците много теглиха от македонците, пък и от тракийците. Но и във времето на римското владичество тракоилирийците представляваха сила в Римската империя. След създаването на Римската империя от Цезар редицата на императорите от римска или италианска народност не трая дълго. Понеже императорската армия се състоеше предимно от тракоилирийци, на императорския стол започнаха да сядат отличили се в армията тракоилирийски войводи. Започвайки от черногореца Диоклетиан, с изключение на Теодосий, императорите бяха предимно тракоилирийци. Трябваше да бъдат победени илирийците или българите, за да почне римската курия отново да свети. Християнството искаше да отстрани отделните народности и да създаде християнски народ.

Гърците обаче искаха да използват християнството за свои народни цели. За да се отдалечат от тракоилирийците, те обявиха нова догма на християнската вяра и казаха, че тракоилирийците, които не споделяха тази догма, са еретици или нехристияни. Тяхната политическа цел се вижда най-добре от следния факт.

Понеже надписът на Христовия кръст бе написан на еврейски, гръцки и латински (защото това бяха разпространените езици в Римската империя), те направиха от този факт заключение, че християни могат да бъдат само говорещите тези езици. Това схващане проявиха гърците още във времето на апостол Павел, който се принуди в писмото си до колосяните да им каже, че няма разлика между елини, юдеи и скити, защото всички като християни са равни помежду си.

Въпреки напомнянето на апостол Павел гърците успяха да прокарат своя възглед, като принудиха тракоилирийското духовенство да приема със сана си и гръцко име. С изключение на владиката на Томи (Констанца), главният град на Малка Скития по времето на император Валенс (376 г.), който носеше българското име Ветран, всички други тракоилирийски владици носеха гръцки, а само тук-там римски имена, като Евсевий, Теофил, Теогнис, Демофил, Теотим, Евдоксий, Паладий, Авксентий, Урзакий и пр., макар че те всички бяха тракоилирийци. Носеше ли някой тракийско или българско име, той изобщо не се считаше за християнин.

Това продължи и до днес. И днес нашето черно духовенство носи изключително гръцки имена, като Синесий, Партений, Методий, Теофил, Теофан, Макарий, Софроний, Климент, Кирил, Григорий, Неофит, Евгений, Евдоксий, Василий, Стефан, Симеон и пр. Когато слуша човек тези имена, мисли си, че има работа с чисти елини, макар че хората, които носят тези имена да са български селски синове, които не знаят нито дума гръцки.

Тъй се правеха тракоилирийците на гърци.

От историята се знае, че римляните покориха в Тракия и Илирия голям тракоилирийски народ. Къде е тоя народ сега, учените не знаят; казват, обаче, че тракоилирийците са погърчени или пък, че сами били гърци. Аз ходих в Археологическия институт, в музея и пр. в София, за да се осведомя върху този въпрос, но не можах да получа задоволителен отговор. В музея аз видях много конни статуи, под които стои написано: „Тракийски конник“. Отидох в Мадара и видях на една скала издълбан същия конник, който тук е наречен: „Цар Крум на кон“. Аз извадих от този факт заключението, че Крум е бил тракиец, обаче завеждащият абобските паметници ми отговори, че това не може да бъде вярно, понеже те в Абоба били намерили камъни, каквито се срещали само в Сибирските планини, което показвало, че родината на племето, от което е произлязъл Крум, се е намирало в Сибир, където живееха самоедите! От това излиза, че когато самоедите напуснали Сибир, те били взели и скалите със себе си! Къде са сега старите тракоилирийци, не можа да ми отговори. Те били сега гърци, защото един Неофитос, Стефанос, Симеон, Партениос, Теофилактос, Методиос, Кирилос и пр., не може да са били българи, а са били гърци. Тъй гърците умееха да наложат чрез християнството гръцки щемпел (клеймо) на българите и с това успяха да засилят своята народност и да разгромят българската.

4. Codex argenteus

По-преди посочихме, че готите са скити или гети, които от пети век насам бяха наречени българи. Щом се казва, че Улфила е превел Св. Писание за скитите в Гетия, следва, че той го е превел за българи, защото тези скити сега се казват българи. Обаче, когато не се знаеше за съдбата на тракоилирийците и скитите, вярваше се, че готите са германци, а хуните — китайци, и се мислеше, че Улфила е превел Св. Писание за германци.

Тезата, че готите са германци, се основаваше на една предадена от Йордан приказка, че гетите, които после се нарекли готи, живеели първоначално на остров Скандза. Под остров Скандза се разбираше днешна Скандинавия. Понеже на Скандинавския полуостров сега живеят германски народи, се прие, че готите са били германци. Добре, но тези германци са напуснали според Йордан Скандза в едно правреме, защото според него те са живеели в Тракия преди Троянската война, в която те са взели участие.

Ако тази приказка предава истински събития, трябва да кажем, че тракийците в едно правреме са били дошли от Скандинавия в Тракия, а не, че готите са германци. Ако готите бяха германци, това старите автори щяха да споменат. Приск, най-компетентният автор по народността на готите и хуните, пише, че скитите, които били смесен (от готи и хуни) народ, говорили или хунски, или готски. Латински са говорили само онези, които търгували с Италия, а гръцки само заробените от тракийското и илирийското крайбрежие. В Тракия и Илирия се е говорило впрочем готски и хунски. Превел ли е Улфила Св. писание на готски, той го е превел за тракоилирийци.

Досега се смяташе, че готите излезли от Скандинавия, минали през днешна Полша и Украйна и се спрели до Азовско море. Тук през 376 г. върху тях ударили идещите от Китай хуни. Преследвани от хуните, готите били избягали на запад, в дакийската долина на Дунав. Понеже и тук не се намирали извън опасност, през 377 г. изпратили мисия до император Валенс, да го молят да им позволи да се поселят на юг от Дунав в Мизия или Тракия, като му обещали, че ще се подчинят на властта му и ще му бъдат покорни, за да получат по-голямо доверие, те обещали на император Валенс, че ще приемат християнството, ако биха им се дали учители, които да разбират техния език. Това станало. Но Валенс, който бе родом от Цибале в Панония (Словения) и изповядваше, както всички тракоилирийци, тракоилирийското верую, или веруюто на Евсевий, Улфила и пр., бил им дал за учители тракоилирийци, които изповядвали това верую, защото само тракийците, както казахме, са говорили готски. Те превърнали готите, казва Йордан, не в християнство, а в арианство, както клеветнически се наричаше вярата на тракоилирийците.

От посоченото се вижда, че тъй наричаните скандинавски готи, които всъщност бяха дакийски гети, са се били явили на Дунав през 376 г., а през 377 г. били приели християнството. А Улфила е роден в Мизия около 311 г., където до тридесетгодишната си възраст е бил учител. Понеже освен на гетски или готски, той е писал и говорил още и на гръцки, и латински, могъл е да научи тези езици само в Римската империя, където е бил принуден да ги говори от детинство. Обаче в южноруските степи, където не е имал никакво съприкосновение с гърци и римляни, той не би могъл да научи тези езици. Улфила е бил впрочем, мизиец, а не германец.

Предположението, че живеещите в руските степи мними германски скитници били християни и даже били превели Св. писание на германски, а живеещите на юг от Дунав в Римската империя гети били езичници, е очевидно немислимо. Ако бяха тези мними германци християни и ако имаха даже свой превод на Св. писание, не биха имали нужда да молят Валенс да ги покръства и да им дава учители, които да знаят техния език, защото, щом са имали даже свой превод на Св. писание, те са били и християни, и са имали и свои учители на свой език. Търсели ли са сега (377 г.) учители, те нито са били дотогава християни, нито са имали свои християнски учители, а Улфила преведе Св. писание по времето на император Константин Велики, между 330 и 340 г.; през 341 г. той бе вече епископ в Никопол на р. Янтра. Не дълго време след 341 г. неговият ученик Авксентий стана владика в Силистра. Улфила впрочем е живял и действал в Мизия, преди мнимите германци да се явят на север от Дунав. За мизийците значи Улфила е бил превел Св. Писание, когато мнимите германци още са живеели в руските степи. Той впрочем нямаше нищо общо с тъй наречените германци.

Когато тези мними германци през 376 г. се явиха на Дунав и обещаха на Валенс, че ще станат християни, ако им се дадат учители, които да знаят техния език, те с това искаха мизийски учители, защото мизийските гети разбираха езика на дакийските, а не гърците и римляните. Тези учители им даде Улфила. Но понеже Улфила, както и всички други тракоилирийски владици, се обозначаваха клеветнически като арианци, се каза, че готите били превърнати в арианство, а не в християнство. Това арианско християнство дадоха обаче тракийските гети на дакийските гети.

Германците преведоха Св. Писание на свой език в IX век, по времето на император Лудвиг Набожни, което нямаше да стане, ако Улфила бе превел Св. Писание на германски. В старо време не се е знаело за мнимия германски превод на Улфила. Чак в ново време е намерен в Италия един германски ръкопис на Св. Писание, наречен „Сребърен кодекс“. Учените започнали да търсят кой е написал този ръкопис и понеже не могли да намерят автора, те си казали, че авторът ще да е Улфила. Нали Улфила е превел Св. Писание на готски, нали готите са германци? Това ще да е Улфиловият превод. Накратко казано, един германски манускрипт произволно, без всякакво доказателство е наречен готски, или Улфилов манускрипт, макар че готите, които заминаха за Италия, нямаха нищо общо с Улфиловите готи.

Защо подобен манускрипт не се намери в Мизия и Тракия, където Улфила и неговите ученици са действали и умрели? Защо германистите не търсят тук Улфиловия превод? Ст. Младенов в статията си „Старобългарски“ във вестник „La Parole Bulgare“ от 22 май 1937 г. пише, че Улфила бил превел Св. Писание на германски. Добре. Да го докаже. Ние посочихме, че готският език не е бил германски, а скитски или тракоилирийски. Нека той да посочи кой е казал, че готският език е германски език, защото иначе хората ще си помислят, че той и в този случай механично предава чужди мисли.

Докато той докаже това, ние ще посочим какво казва проф. Ст. Младенов по-нататък в своята статия. А то е, че старобългарският език показва повече старинности, отколкото тъй нареченият Улфилов готски език, който е от IV век.

Тук Младенов е прав, обаче той не е прав, като не прави нужния извод от този факт, от който се вижда, че приписваният на Улфила германски ръкопис е написан след превода на Св. Писание на български. Ако българският превод е направен през IX век, както сочи „учената“ славистика, тогава посоченият германски ръкопис е писан след това време, което между другото се вижда и от разкошното му издание, което не е можело да се направи в четвърти век, и следователно, той няма нищо общо с Улфила. Понеже старинността на българския превод бие на очи, ние имаме право да кажем, че той е направен по-рано от IX век, например в IV век, и то от Улфила, обаче нека по-напред да видим:

5. За кой народ Улфила преведе Св. писание?

Понеже Мизия по времето на Улфила, Авксентий, Паладий и пр. се е казвала България, явно е, че паството на тези владици се е състояло от българи и че Улфила е превел Св. Писание за българи.

По-лесно обаче ще се разбере този въпрос, ако оставим името българи и се спрем предимно на името хуни.

Йероним, който е живял в четвърти век и нарича Мизия България, пише:

„Хуните учат псалтира и топлят скитския студ с топлината на вярата: Златорусата и русата гетска (скитска) войска е обкръжена с църковни палатки. Те (скитите или хуните) може би за това се бият против нас (римляните) с равна на нашата храброст, защото изповядват същата вяра“[17].

Йероним нарича тук скитите хуни, а понеже и гетите са скити, Йероним ги взима тук за един народ. Важно е това свидетелство и затова, защото тук се казва, че скитските племена хуни и гети нападали Римската империя, докато по-късните писатели наричат гетите готи и казват, че хуни и готи нападали Римската империя, от което се вижда, че гетите са наречени после готи.

На какъв език са чели тези скитски племена псалтира? Разбира се, на езика, на който Улфила преведе Св. Писание, защото Улфила преведе Св. Писание за скитите в Гетия. Щом, както вече посочихме, скитите са говорили или готски, или хунски, Улфила е превел Св. Писание за готите и хуните. Хуните впрочем са чели псалтира по превода на Улфила още в IV век.

А Созомен (400–430 г.), като описва църковните работи около 390 г., пише за владиката на Томи (Констанца) следното:

„Църквата в Томи и в останала Скития управляваше скитът Теотим, един обучен в мъдростта мъж, когото поради добродетелите му живеещите покрай Дунав варварски хуни извънредно много почитаха и го наричаха Бог на ромеите“[18].

Тук скитите са наречени само хуни. Живеещите в Малка Скития хуни или гети са били впрочем в четвърти век християни.

На какъв език слушаха Божията служба тези томитански хуни?

Това ни обяснява Валафрид Страбо, умрял през 848 г. Той пише за църковните работи на скитите, за които тук става дума, следното:

„Готите, или гетите, преведоха свещените книги на свой език, от които и досега са се запазили паметници при мнозина. И, както се научаваме от съобщенията на достоверни братя, на същия език се служи и днес (840 г.) Божията служба у някои скитски народи, предимно у жителите на Томи.“[19]

Улфила превел Св. Писание за гетите в Томи и другите хунски или скитски племена покрай Дунав, които, както виждаме, са продължавали и след смъртта му, или и по време на българското царство, да си служат с този превод, с тази разлика само, че те, а особено томитанци, в IX век са се казвали българи. Хуните, които образуваха българската държава, са чели впрочем евангелието на свой език още в IV век. Затова ние казваме, че старобългарският превод на Св. Писание е направен от Улфила. Тук трябваше да се търсят Улфиловите преводи, а не в Италия.

За да характеризираме тези отношения още по-ясно, ще посочим и следните факти.

Йордан, който е писал своята книга в 552 г., пише за Улфиловите готи следното:

„Имаше и други готи, тъй наречените малки готи, един многоброен народ. Техен свещеник и архиепископ бе Улфила, който им бил изнамерил и писмена. Днес (552 г.) те обитават в Мизия, областта на Никопол, в подножието на Хемус (Стара планина)“.[20]

Това е било през 552 г., а под година 535, или 17 години по-рано, Комес Марцелин пише в своята хроника: „Патриций Цита се сблъска в Мизия с неприятелските българи и стигна на горното течение на Янтра“.[21]

Тук имаме нагледен пример, че Улфиловите готи по-старият Марцелин е нарекъл българи. Това се разбираше и от обстоятелството, че Мизия по времето на Улфила се наричаше България. То се потвърди от Валафрид Страбо, който каза, че и на юг от Дунав в IX век се е служило по Улфиловите книги. Затова ние казваме, че Улфила е превел Св. Писание за българите.

Бележки

[1] Послание на апостол Павел до колосяните 3:11. — Б.а.

[2] Теодорет 1, 12. — Б.а.

[3] Теодорет 1, 8. — Б.а.

[4] Eusebius. Vita Constantini II, 45; Theodoret. I, 15; Socrates I. 9.

[5] Codinus, De origine Constantinop. Bonnae, p. 22–23.

[6] Eusebius. Vita Constantini IV 36.

[7] Philostorgius II, 5.

[8] Socrates, Historia ecclesiast II, 41.

[9] Philostorgius II, 5.

[10] Teogopem I, 12.

[11] Patr. gr. 24, col. 710.

[12] Teogopem II, 21.

[13] Teogopem II, 22.

[14] G. Tzenoff, Geschichte der Bulgaren und der anderen Südslaven, 1935, S. 64-76; Виж Евангелие от Лука 24:49 и Деяния на Св. апостоли 1:8.

[15] Виж: Евангелие от Лука, 24:49; Деяния на св. Апостоли 1:8. — Б.а.

[16] Hefele, Conziliengeschichte II, 11.

[17] Part. I. 22. col. 870.

[18] Sozomen. Histor. ecclesiast VII, 26.

[19] Part. I. 114, col. 927.

[20] Jord. Getica LI, 267.

[21] Part. 1, LI.