Книстер
Лили Чудото и тайната на изгубения подводен свят (4)

Трета глава

Какво трябваше да си вземе човек, когато предприемаше пътешествие в подводен свят? Възможно най-малко неща, за да не се претоварва с много багаж! Разбира се, Лили си взе плюшената мишка. Тя се нуждаеше от нея при магията с магическия скок, за да може да се върне в правилното време и на правилното място. Лили имаше намерение да отиде в Атлантида с помощта на стъпалата на Орфей, но на връщане щеше да използва вече доказания магически скок.

Дали това беше възможно, тя не знаеше, защото този път щеше да направи не само пътешествие във времето, но щеше и да попадне в един напълно различен свят. Един фантастичен свят, защото както беше разбрала от книгите, изследователите на Атлантида не бяха много единодушни, дали Атлантида не е просто част от преданията, митовете и легендите. Така или иначе, плюшената мишка трябваше да дойде с нея. Тя винаги й беше носила късмет. А фотоапаратът? Не, със сигурност не трябваше да го взима. Заради влагата можеше да се повреди. Значи щеше да вземе само швейцарското си джобно ножче и точка.

А какво ли трябваше да си облече? Това не беше лесно решение, защото Лили не искаше с облеклото си да се набива на очи. При другите й пътувания във времето, в Дивия Запад и при пиратите, не беше трудно да предположи как ще е уместно да се облече. Но как ли са се обличали хората преди десет или петнадесет хиляди години в една високо развита цивилизация? Със сигурност не са носели маратонки… Може би кожени сандали или дървени обувки? Или пък ботуши, понеже при тях е било много студено?

Лили реши да си облече всекидневните дрехи. Нямаше друг избор. Тя легна на леглото и започна отново да разлиства книгите за Атлантида. Ех, кога ли щеше да стане вечер…

 

 

Най-накрая моментът дойде. Лили беше се беше наяла добре на вечеря. Леон спеше вече, а и мама си беше легнала.

— Лека нощ, мамо и приятни сънища! — извика Лили. След това изчака още минута, докато всичко утихне. Но й се стори цяла вечност. Най-накрая! Хайде на работа! Лили извади книгата от скривалището й. Много внимателно си преписа заклинанието за отваряне и изкачване по стъпалата на Орфей. Още веднъж прочете цялата глава. Но отново не намери указания за възможностите за връщане. Или трябваше да използва магическия скок, или да се върне надолу по стъпалата на Орфей. Въпреки различните предупреждения, Лили не се поколеба нито за миг, че няма да намери път за назад — та нали всички магии досега бяха имали и противомагии.

Но на Лили изведнъж й хрумна нещо съвсем друго: когато отвореше портата към стъпалата на Орфей от стаята си, тя дали щеше да се затвори след нея? Или щеше да остане отворена така, че някой щеше да може да я последва, без да предполага, що за опасни стълби изкачва? Какво щеше да стане, ако мама изведнъж се събудеше и дойдеше в стаята на Лили? Достатъчно лошо беше, че нямаше да завари там Лили. Тя щеше да намери все някакво извинение за отсъствието си, но как щеше да обясни стъпалата? Ужас! Защо това не й беше хрумнало по-рано? Щеше да си набави клонче от някой от храстите в градината, да се озове там с помощта на магическия скок и оттам да отвори портата към стъпалата на Орфей. Но сега не й оставаше нищо друго, освен да отиде в градината без помощта на магия. Опасността да бъде разкрита беше също толкова голяма, колкото и майка й да намери портата, ако Лили направеше магията в стаята си. Но да остави отворена врата към магически стълби в стаята си беше по-опасно!

Лили се ослуша. Май пътят беше чист. Тя настрои будилника на ръчния си часовник, за да можеше той да й напомни кога да се върне, и тръгна. В последния момент се сети за фенерчето, от което щеше да се нуждае, за да прочете заклинанието в тъмната градина. После излезе в коридора по чорапи и се промъкна в навън. Лили изчака известно време зад един храст. Ако мама я беше чула, веднага щеше да се появи на вратата и да започне да я вика. Но всичко остана тихо и спокойно. Лили включи фенерчето, разгърна бележката със заклинанието и си пое дълбоко въздух. Погледна за последен път към къщата и измърмори магическите думи. Магията започна да действа. Гъсти облаци мъгла започнаха да се издигат от земята и за момент един блестящ отвор се открои. После облаците започнаха да стават все по-гъсти. Човек не можеше вече да види собствените си ръце. Лили не се поколеба нито за миг и се отправи към отвора. В момента, в който краката й докоснаха мъглата, влажната пара се превърна в сребърна течност, като при това се чу тихо съскане.

— Портата! Точно както в Старгейт! — прошепна Лили със страхопочитание. Но сребристата врата, която Лили познаваше от филма „Старгейт“, който беше гледала по телевизията, беше изправена, а тази тук беше на земята като локва от живак, в която някой сякаш беше хвърлил камък. Многото малки вълни я правеха да изглежда като жива. Лили тъкмо искаше да огледа по-отблизо тази странна локва, когато сребристата течност се раздели на две и пред очите на Лили се разкриха дълги, извити стълби надолу. Лили много внимателно докосна с върха на крака си най-горното стъпало. Нищо не се случи. Побиха я тръпки, но тя продължи внимателно да слиза надолу. Скоро усети много приятен аромат.

— Точно както миришеха залепените страници в магическата ми книга — каза тя и все по-уверено закрачи напред. Стените, които обграждаха металните стълби отляво и отдясно, бяха златисти и обливаха коридора в топла светлина. Стълбите водеха все по-надолу и по-надолу и се виеха в големи дъги. Лили отдавна се беше отказала да брои стъпалата. От колко ли време слизаше вече? Започна да й става страшно и тъкмо, когато реши да се върне обратно, стълбите я заведоха до един коридор с колони. На разстояние от около сто метра отляво и отдясно имаше големи, тежки дъбови врати. Табелките, които висяха сред дърворезба и други мотиви, бяха или ужасяващи, със страшни физиономии, или пък приканващи, с хубави орнаменти и картини. Изкусните надписи известяваха, в кой от световете щеше да те отведе вратата.

Лили с учудване обиколи коридора с колоните. Когато откри вратата с надпис — „Изчезнали цивилизации“, тя побърза да провери, дали богато украсената месингова брава можеше да се отвори. Колко лесно успя да отвори тежката врата! Лили премина през прага. Зад нея вратата се затвори с трясък. Лили се ужаси. Но тя беше впечатлена от това, което я заобикаляше толкова много, че тя не се сети да провери, дали вратата можеше да се отваря и от тази страна…

Лили се беше озовала в помещение с объл таван. Подът, стените и дори таванът бяха изкусно украсени с шарена, блестяща мозайка. Тя така блестеше, че Лили беше направо заслепена. И тук имаше множество врати, чиито украси показваха накъде водят. Лили започна да се върти бавно в кръг. Погледът й се носеше ту към изображенията на комети и слънца, ту към магически символи и фантастични светове. Едва когато намери вратата към Атлантида, стъпките й станаха по-сигурни и тя се запъти механично към портата. Това, което видя й взе дъха: пред нея се виеше път, покрит с мидени черупки, а около него растяха пъстри водорасли. Лили едва се осмели да тръгне по този път, защото я беше страх да не счупи великолепните черупки. Морските растения бяха невероятно красиви и най-разнообразни. Лили никога не беше виждала нещо подобно. Когато погледна нагоре, краката й се подкосиха в истинския смисъл на думата. Трябваше да седне. Небето над нея — можеше ли това да се нарече небе? — беше извито като купол и там можеше да се види един подводен свят, изпълнен с толкова цветове и нюанси, които не можеха да се опишат с думи. В кристално синята вода над Лили плуваха рояци рибки; величествени огромни риби се носеха, все едно летяха; коралови рифове се издигаха нагоре, а зелени водорасли се виеха, следвайки нежно морското течение.

Лили гледаше със страхопочитание. Нищо от това, което виждаше, не беше реално. Тя беше постигнала целта си. Невероятно! Мина известно време, докато тя осъзна, че не сънува. Този подводен свят беше истински. Тя се изправи бавно и реши да влезе в този непознат свят.

— Помогни ми! — каза в този момент един глас съвсем близо до нея. Лили се изплаши ужасно. Тя се огледа, но не видя никого.

— Тук съм! — чу се гласът отново. Лили направи няколко крачки в посоката, от която идваше пискливият глас. Но не стигна много далече, защото не искаше да си намокри краката. Едва тогава забеляза, че растенията, които ограждаха пътя, бяха на плитко.

— Ехо! — извика Лили несигурно. — Има ли някой там?

— Не! Тук не е просто някой! — й отвърна ядосано пискливият глас. — Ти говориш не с кой да е, а с цар Шнуртел Великолепни, от знатния род на трето поколение Туртелдромп, син на цар Шнорхел Великолепни Туртелдромп. Пред теб стои лично господарят на гордия народ Туртелдромп и главнокомандващ на непобедимата армия обединените казаци на Туртелдромп.

Лили едва сега забеляза дребосъка, който си пробиваше път сред стъблата на цветята и пристъпваше към нея. Когато застана пред Лили, тя видя, че той не стигаше дори до коляното й. Но въпреки това се беше изправил величествено и гордо и се удряше в гърдите. Лили трябваше да прикрие усмивката си, защото пълководецът, който размахваше пред нея железния си тризъбец, не беше нищо друго, освен една водна костенурка. Една водна костенурка, която можеше да стои на два крака и да говори. На бронята й блестеше истински царски герб и дори на краката си имаше сребристи ботушки. На пояса си мъничето беше препасало меч, който беше великолепно украсен, но не беше по-голям от клечка за зъби. Царственият пълководец може да беше нисичък, но затова пък много самоуверен, защото той бодна Лили по крака с тризъбеца си и й заповяда:

— Млада госпожице, когато някой стои пред истински цар, е длъжен да се поклони!

— Да, да — започна да заеква Лили и се опита да направи реверанс и то не толкова от уважение, а защото я бяха хванали напълно неподготвена. Не така си беше представяла жителите на Атлантида.

— Е, ще ни помогнеш ли, или не? — поиска да знае безстрашният дребосък.

— За какво? Искам да кажа, аз не съм от тук, какво трябва да…

— Медузи и шнорхели! Какво е това бръщолевене?! — прекъсна я дребосъкът не много учтиво и не се поколеба да я убоде втори път по крака. — Моят въпрос всъщност не е въпрос, а заповед! Нали съм цар!

— Да, но… аз как… искам да кажа, какво трябва да направя, аз дори не знам…

— Аз заповядвам, а ти трябва да изпълняваш! — прекъсна я грубо безстрашната костенурка.

По принцип Лили не можеше да бъде извадена лесно от равновесие, но сега наистина й липсваха думи, за да отговори подходящо на това нахално същество. — Аз обичам да помагам по принцип, но сега мисля, че трябва…

— Не мисли, а изпълнявай заповеди — извика костенурчото, извади меча си и се опита да прободе с него маратонките на Лили. Това не му се удаде, но той продължи да опитва като ругаеше и заплашваше. На Лили всичко това й се стори много смешно и тя с насмешка наблюдаваше ставащото. Но колкото и царят на костенурките да викаше, Лили не можеше да му се разсърди.

— С какво мога да съм полезна на Ваше Величество? — попита тя накрая с усмивка. Шнуртел Великолепни Туртелдромп веднага престана да се мъчи да прободе маратонката й.

— Така ми харесваш повече. — каза той и прибра мини-меча си в ножницата. — Първо ми покажи ръката си!

Лили протегна ръка.

— Не дясната, а лявата!

Лили изпълни послушно и тази молба. Царят на костенурките обаче не се здрависа с нея, а започна да оглежда дланта й.

— Така си и мислех! Значи предположението ми е било правилно. Веднага идвай с мен в града! Най-добре ще е даже да ме носиш до там… но побързай!

Лили не разбра много добре, какво се искаше от нея, но тя изпълни желанието на дребосъка. В крайна сметка под град, той можеше да има предвид само и единствено Атлантида, а това беше и нейната цел. Тя взе невъзпитаната костенурка на ръце.

— Натам! — заповяда тя и посочи накъде да вървят. Лили тръгна по пътя посипан с миди. — Къде е портата, от която си дошла? — поиска да знае Шнуртел Великолепни след известно време. На Лили й стана неприятно при този въпрос и отвърна:

— Не разбирам…

— Октоподи и мълнии. Пред мен не може да се преструваш. Ти си нахлула тук… Ти нямаш знак и ушите ти… просто изглеждаш различно.

— Различно от кого? — попита Лили, защото на нея й беше ясно, че дребосъкът не я сравняваше с костенурките.

— По-различна си от атлантите.

— Атлантите?

Но преди костенурката да беше обяснила каквото и да било, на хоризонта се появи един великолепен град и на Лили веднага й стана ясно, че жителите на замъците, които се виждаха, в никакъв случай не бяха костенурки. Постройките бяха твърде големи за тях.

— Атлантида! — изплъзна се от устата на Лили, защото след като бяха оставили зад гърба си и последния завой по пътя с мидите, пред тях напълно се беше разкрила пръстенообразната форма на града.

— Точно както на картинките в книгите ми — учуди се Лили.

— Залегни! — чу се заповедническият глас на Шнуртел Великолепни. — Лягай долу! Не трябва да ни виждат заедно!

Лили стреснато изпълни заповедите и приклекна в тревата, но нямаше желание да се подчини докрай. Искаше й се да разгледа града по-подробно.

— Защо трябва да се крия, ако мога да те попитам? — каза тя леко ядосана.

— Тук аз давам заповедите! — скара й се дребосъкът, скочи на коленете й и започна да размахва заплашително тризъбеца.

Лили направи физиономия.

— И какво заповядва сега Ваше Величество? Какво да направя?

— Трябва да ми кажеш къде е входът, през който си влязла!

— И после?

— После ще отида в града и ще празнувам, защото ще знам къде е тайният изход. Ще бъда царски герой!

— А аз какво ще правя? — едва успя да попита Лили, защото нахалството на този дребосък я остави без думи.

— Ти ще останеш тук и може да дойдеш по-късно, когато всички вече ще празнуват!

Сега Лили вече не разбираше нищо друго, освен че не можеше да продължава да търпи това нахалство.

— Стига толкова! — извика тя и се изправи толкова рязко, че Шнуртел Великолепни се търкулна на земята. — Ти премина всякакви граници! Сега отивам да видя Атлантида.

— Водорасли и акули! Забранявам ти!

— Ще имаш да вземаш! — каза Лили подигравателно и погледна към града. Изтръска панталона си и се запъти натам. Шнуртел Великолепни започна да тропа ядосано с ботушите си по земята. Но когато видя, че това не дава резултат, той се затича след Лили и се опита да върви наравно с нея. Но не успя, защото момичето крачеше целеустремено с широки стъпки към Атлантида. Нямаше търпение да разгледа града.

— Моля те, моля те, може би знаеш път — започна да хленчи костенурката и в гласа й не се усещаше надменност.

Лили се поколеба за миг и се обърна към дребосъка.

— Нуждая се от помощта ти! — започна да моли той. — Не става въпрос само за мен, ние всички се нуждаем от помощта ти. Моля те, моля те!

— Мислех, че думата — моля, — не е част от речника на един цар? — каза Лили.

— Моля, моля, моля те, спаси народа ми! — започна да хленчи малкият цар и се хвърли в краката на Лили. Разбира се, че на нея й стана мъчно за малкия ревльо. Тя каза:

— Е, слушам те! Какъв е проблемът и как мога да помогна?

— Извини ме за държанието ми! — отвърна костенурката и си издуха носа. — Но аз все пак съм цар и не съм свикнал да се моля. Но остана толкова малко време, направо е отчайващо…

— Тогава се опитай да се овладееш и ми обясни най-важното!

— Значи това, което виждаш под този предпазен купол е Атлантида. В големия град живеят атлантите. Ние, гордият народ на Туртелдромп живеем ту в Атлантида, ту в морето. Ние снабдяваме атлантите с хранителни продукти от нашите големи плантации, които са извън Атлантида. В замяна на това атлантите ни разрешават да влизаме в техните цветни блата. Ние можем обаче да стоим извън Атлантида само определено време, защото непрекъснато трябва да идваме тук, за да се снабдяваме с въздух. По принцип досега не е имало проблем, но сега един ужасен октопод е запречил входа и поглъща всеки, който иска да мине покрай него. При опита да отворим входа с бой, умряха много атланти и безброй членове на рода Туртелдромп. Ако скоро не се направи нещо, ще умрат още повече: моите хора на плантациите, защото няма да могат да си набавят въздух, и по-късно също и атлантите, защото те няма да имат храна. Съветът на старейшините на атлантите и моите министри се съветваха и съветваха, но не можаха да измислят нищо. Остава само една-единствена надежда. Трябва да има и друг вход към Атлантида. Него обаче го знаеше само магьосникът, така нареченият от атлантите шаман. Той обаче почина преди много време и отнесе тази тайна със себе си в гроба. Положението е отчайващо… Разбираш ли сега, защо бях толкова развълнуван, когато те видях там при цветята… Ти изглеждаш, като че ли идваш от друга страна… и аз си помислих…

 

— За колко време твоите хора ще имат още въздух? — прекъсна Лили царя.

— Страхувам се, че не за дълго…

— Заведи ме при съвета на старейшините, но бързо! — настоя Лили.