Джеймс Байрън Хъгинс
Хънтър (22)

21.

Зрението на доктор Артър Хамилтън постепенно се проясни. Той отвори широко очи и видя бял таван, неонови лампи и плочки. Лабораторията!

— По дяволите! — извика той, изправи се на колене и инстинктивно потърси нещо, на което да се подпре.

После стана, настъпвайки счупени стъкла, мазилка, хартия и отломки, приклекна като боксьор и объркано се огледа. Припомни си какво се бе случило, преди да изгуби съзнание и се възмути от кръвопролитието, осъзнавайки последиците, които виждаше.

Хънтър бе оцелял!

— Боже мой! — прошепна Хамилтън. — Боже мой… Излезте, страхливци! Излезте, преди да дойда и да ви измъкна оттам!

Никакъв звук не наруши тишината.

Сетне от ъгъла в задната част на лабораторията плахо се показа чернокосата глава на Ема Стрейт. Зад нея надникнаха двама лаборанти — мъж и жена. На лицето на Ема бе изписан страх.

Доктор Хамилтън възвърна самообладанието си. Не трябваше да обръща внимание на болките във врата и на странната замаяност, с която се движеше. Осъзна, че състоянието му се дължи на удара на Хънтър, после направи знак на Ема да се приближи до него.

За да разсее страховете й, той се облегна на бюрото и потърка врата си, преструвайки се, че възприема случилото се като неприятно, но не фатално действие. Изпълнението му беше гениално — луд ги бе нападнал и бе нанесъл толкова щети…

Придавайки си вид на силно развълнуван, но не чак дотам, че да изглежда неуравновесен, Хамилтън я погледна и кимна.

— Ела, Ема. Трябва да се справим с тази злополучна ситуация. Нищо няма да спечелим, ако се крием в бункера. Макар да съм сигурен, че преди време тази предпазна мярка беше разумна. Да, извадихме голям късмет, че сме живи.

Той неволно погледна към цилиндъра и видя, че саркофагът на съществото е разбит от куршуми, а тялото се е разпаднало. Не бе останало нищо, освен димяща маса от втечнена плът и стърчащи кости. Хамилтън не можа да скрие огорчението, което се изписа на лицето му.

Доктор Стрейт тръгна към него, но спря.

— О, това е нищо, Ема. — Той се опита да запази спокойствие и да не мисли за неимоверните усилия, унищожени от онзи прост дървар, онова нищожество — следотърсача, който не искаше да се подчини на по-висшите сили. — Само… се чудех колко е пострадала станцията от… стрелбата… Бях в безсъзнание и не видях нищо.

— В безсъзнание? — попита Ема.

— О, да. — Хамилтън отново разтри врата си, за да я накара да изпита състрадание към него. — Убеден съм, че ти и останалите сте били в безопасност в бункера. Радвам се, че го включих в бюджета. Опитах се да вразумя нападателите. Те очевидно бяха отцепници от екипа по издирването. Промъкнаха се незабелязано тук, за да ни наранят или да вземат нещо. Пазачите ги хванаха и аз се опитах да преговарям, за да избегна безразсъдни действия. После онзи ненормален тип Хънтър ме удари и аз изпаднах в безсъзнание. Провървя ми, останах жив. Е, да, трябва да ме прегледа лекар, но сега моментът не е подходящ. Повърхностният преглед ще е достатъчен, ако атаката продължи.

Ема предпазливо се приближи до него. Останалите я последваха.

Хамилтън вдигна ръце, за да покаже, че не се съмнява в лоялността им.

— А сега трябва да разберем дали не са откраднали информация. — Той се присви, сякаш го прониза силна болка, сетне добави. — Моля ви, проверете файловете, часа и потребителя, за да разберете дали са били преглеждани през последните три часа. Сетне огледайте хладилното помещение, за да установите дали липсва нещо.

Те стояха неподвижно и го гледаха.

— Хайде! — Хамилтън прибегна до властническия си тон, защото знаеше, че вече ги е подготвил. Подозренията им бяха приспани, а страховете — уталожени при вида на болката и шока му. — Имаме работа.

Като пчели, които знаят задълженията си, без да им ги напомнят, и бяха готови да умрат, но да ги изпълнят, научните сътрудници тръгнаха към опустошените си работни места. Някои от компютрите димяха и десетината служители незабавно включиха непокътнатите резервни системи, монтирани в съседните стаи.

— Моля те, веднага се свържи с господин Диксън от Съвета за национална сигурност — обърна се Хамилтън към Ема. — И за всеки случай накарай някой да заключи входа към това ниво.

* * *

Хънтър се движеше крадешком и безшумно. Знаеше, че съществото ще бъде принудено да го търси по миризмата, защото наоколо цареше хаос.

Той застана пред трупа на един от убитите войници, протегна ръка и докосна огромната рана в гърдите му. Обзе го състрадание. После избърса кръвта в мокасините си и продължи да върви. Прекоси редица от десетина мъртви войници и докосна и техните рани, примесвайки миризмата на тялото си с мириса на смърт.

Беше невъзможно да остане в сенките, защото ярката оранжева светлина на горящата цистерна и на разпадащия се навес хвърляше отблясъци върху целия моторен парк. Затова хукна, прескачайки превозните средства.

Мина край група мъртви мъже, но не видя следа от съществото. После чу стенание и се обърна.

На трийсетина крачки от него лежеше млад войник, почти момче.

Хънтър се приближи до него и коленичи.

В гърдите на младежа зееше огромна дупка. Кръвта се бе съсирила и прикриваше дълбочината на раната. Младежът немощно хвана ръката му и Хънтър разбра, че не може да направи нищо за него. Съществото бе разкъсало гръдния му кош.

— Убихме… ли го? — попита момчето.

— Да.

Младежът се усмихна едва-едва, пое въздух за последен път и издъхна. Хънтър бавно се изправи. Гневът му пламна по-силен от всякога. Закле се, че чудовището ще умре.

Той се огледа. Знаеше какво точно се бе случило там, макар да не бе видял нищо.

Съществото беше избрало подходящо място. Войниците се бяха уплашили и бяха попаднали в капана. Хънтър беше убеден, че ако беше сред тях, това нямаше да се случи. Поне не в такъв мащаб. Но те бяха допуснали да бъдат хванати натясно. Не бе им стигнало търпение, за да изберат по-внимателно терена и да чакат, докато чудовището се приближи и стане уязвимо. Той поклати глава.

На това място, където светлината и сенките се кръстосваха като шахматна дъска, съществото бе атакувало и убивало с един-единствен удар и всеки път бе изчезвало в мрака.

Каква загуба на човешки живот…

Това беше бойно поле, гробище на мъртъвци, които биха могли да победят, ако Хънтър беше там, за да ги напътства. Той се прокле й в същия миг чу шум.

Рязко се обърна и насочи пушката.

Такакура.

Японецът се държеше за гърдите, но още стискаше сабята. Лицето му беше изнурено и изпотено. Очите му бяха приковани в момчето, сякаш младият войник беше по-различен от останалите или по някакъв начин олицетворяваше десетките жертви. Сетне японецът поклати глава и уморено се облегна на предния капак на един от джиповете.

— Хайде — каза Хънтър, без да губи време да задава въпроси. Преметна на раменете си ръката на Такакура и двамата тръгнаха. — Трябва да влезем в сградата, преди съществото да ни намери. Защото ще го направи бързо.

Чертите на командира се разкривиха от силна болка. Хънтър разбра, че японецът е тежко ранен, но не го попита нищо, защото нямаше време.

Изведнъж от пространството до навеса избухна серия от експлозии. Хънтър се вцепени и вдигна глава. Видя светещи точки от изстрели и чу развълнувани викове. Канонадата продължи, прекъсвана само от кратки паузи, изпълнени с ругатни.

Хънтър съзря далечен силует, който припряно се движеше насам-натам. Видя, че фигурата вдига пушка и стреля два пъти. После се чу псувня, която отекна из целия двор. В следващия миг силуетът хукна надясно и изчезна.

Хънтър облегна Такакура на бронята на един от военните камиони. Главата на японеца клюмна от изтощение.

— Слушай! — извика му Хънтър и посочи станцията. — Можеш ли да стигнеш до сградата? Боби Джо и Тухлата са при страничната врата. Само се добери дотам. Не е толкова далеч. Разбираш ли?

— Хай.

Японецът направи гримаса, блъсна ръката му и залитайки, тръгна напред. Хънтър се запъти към мястото, където бе видял стрелбата. Обърна се и видя, че Такакура върви бавно, но решително. Щеше да му е трудно да стигне сам до сградата, но Хънтър беше сигурен, че японецът ще успее. И тъй като Такакура беше лесна плячка, защото бе тежко ранен, съществото едва ли представляваше непосредствена заплаха за него.

Хънтър беше убеден, че човекът, когото видя да стреля и да изчезва в мрака, е забелязал чудовището и се опитва да сложи край на битката.

Хънтър знаеше кой е стрелецът. Той се приближи до останките на цистерната и погледна надясно. Чейни допря пушката до рамото си и стреля два пъти, сетне отново зареди.

— Чейни! — извика Хънтър.

— Да?

Хънтър мигновено изскочи пред бронираната кола и хукна напред, претърсвайки с поглед района.

— Какво стана?

— Едва не се спънах в съществото — отговори Чейни. — Някой най-сетне го беше ранил. Не знам кой. Звярът лежеше на земята и аз стрелях в упор.

— Уби ли го? — попита Хънтър, макар да знаеше отговора.

— Не, по дяволите! Но със сигурност го ядосах. Стрелях в него, а чудовището подскочи и изчезна. Хукнах да го гоня и съществото се скри ей там. Преди секунди го съзрях и изстрелях два куршума. Оттогава не съм го виждал.

При други обстоятелства Хънтър би го поздравил, но сега нямаше време за похвали. В същия миг от пламъците в отсрещния край на навеса се чу рев.

— Хънтър! Знам името ти! Ще те убия!

Съществото. Още беше живо.

— Тогава ела и ме убий! — отговори Хънтър. — Направи го веднага!

— Не! Не сега! Но скоро ще го сторя! Мислиш, че си победил, но се лъжеш. Защото аз съм нещо повече от човек!

— Ти си животно, Лутър! Животно! И винаги ще останеш такъв!

— Кажи ми го, когато изтръгвам сърцето ти!

— Да ти го начукам! — изкрещя Чейни и стреля.

Хънтър го хвана за ръката и каза:

— По-добре да се върнем в сградата. Това е единственият ни шанс. Не можем да го спрем с тези оръжия. Хайде! Да тръгваме! Всички ще влезем вътре и ще го чакаме да ни нападне.

Чейни се намръщи гневно, оцени с поглед положението и се обърна.

— Добре — съгласи се той. Да вървим!

* * *

Доктор Типлър се хвана за гърдите и седна на ръба на леглото. Червените аварийни лампи се бяха включили. До него достигнаха виковете, изстрелите и стенанията на умиращите.

Дори от това разстояние и през бетонните стени професорът чу отчаяните заповеди и неспиращата канонада. И след като стрелбата утихна, с изключение на спорадичните изстрели, той реши, че битката е изгубена.

Призрак стоеше до вратата. Верен на дълга и обичта си, грамадният черен вълк не бе помръднал, откакто изпитанието започна, и безстрашно стоеше на пост.

Типлър се усмихна. Знаеше, че Призрак няма да се отдели от него. Не и докато Хънтър не му кажеше. Запита се какво би станало, ако заповяда на благородния вълк да намери господаря си. Професорът затвори очи, когато му хрумна, че съществото може да е убило Хънтър. Един старец не може да направи много…

Той погледна предания Призрак. Вероятно, ако бяха претърпели поражение, вълкът все още можеше да избяга. Лесно щеше да оцелее в планините, където беше истинският му дом. Или щеше да намери Хънтър и да се бие до него. Типлър вече не се нуждаеше от вълка.

Той почувства, че по гърба му полазиха ледени тръпки и усети празнота в гърдите. Това го увери, че не му остава много. Професорът кимна. Беше сигурен. Сетне посочи отворената врата на вълка и извика:

— Върви! Намери Хънтър!

Призрак наостри уши. Очите му проблеснаха в сумрака и се насочиха към възрастния човек.

Професорът повтори заповедта, но вълкът не помръдна, само озадачено наклони глава.

— Върви! Иди да намериш Хънтър! — изгубил търпение изкрещя Типлър, стана и посочи вратата.

Призрак отстъпи назад и колебливо погледна изхода, сетне отново се вторачи в професора. Типлър грабна чиния от подноса, хвърли я на пода и изрева:

— Отивай! Намери Хънтър! Върви! Върви!

После силите напуснаха професора. Главата му се замая. Той протегна ръка, подпря се на леглото и бавно започна да се свлича, като прошепна:

— Върви, Призрак…

Вълкът продължи да го наблюдава. Главата на Типлър клюмна на гърдите и възрастният човек престана да мърда. След миг Призрак се приближи до него, подуши го и долови мириса на смъртта. Нададе жален вой и отстъпи назад. После се обърна, тръгна към вратата и излезе.

* * *

Чейни не беше ранен и без усилие крачеше до Хънтър. Но щом излязоха от моторния парк, те забелязаха, че Такакура е изминал само половината разстояние до сградата. Японецът вървеше бавно и залиташе и Хънтър тръгна към него. Чейни го последва.

Хънтър погледна наляво и видя Боби Джо, която оглеждаше района през оптическия мерник на снайперовата си пушка. Той знаеше, че съществото няма да ги нападне, без тя да го забележи и да стреля по него. И дори да не успееше да го спре, куршумите щяха да го забавят и да им дадат време да влязат в сградата. Каквото и да се случеше, имаше малка надежда.

Хънтър стигна до Такакура, тъкмо когато японецът се свлече на земята. В същия миг Хънтър чу тежки стъпки и насочи пушката.

Тухлата.

Беше задъхан и бе преметнал на гърба си автомата „АК-47“. Вървеше и ритмично размахваше мускулестите си ръце. Приближи се до тях, наведе се и помогна на Такакура да стане. Хънтър го хвана от другата страна и тръгнаха към сградата. Чейни вървеше заднешком, пазейки тила им.

* * *

Боби Джо чу стъпки и се обърна.

Инстинктът мигновено я увери, че не е съществото, но рефлексите я накараха да реагира така, сякаш беше то. Тя се взря в мрака и видя някакво животно — черно и движещо се с лекота и грациозност. То също я видя и без да се колебае, хукна към нея.

— Призрак… — усмихна се Боби Джо.

Вълкът бавно се приближи и допря муцуна до лицето й. Тя докосна твърдата му черна козина. Призрак обърна грамадната си глава, за да огледа двора. Боби Джо се сети за Хънтър и сграбчи вълка за врата.

— Стой тук, Призрак! — извика тя.

Вълкът видя Хънтър и понечи да побегне, но Боби Джо успя да го задържи. Обви ръце около врата му и заговори строго, опитвайки се да го бутне към стената на сградата. Положението на четиримата мъже и без това беше отчайващо. Призрак само щеше да усложни обстановката, тъй като вероятно щеше да откаже да отстъпи, ако съзреше съществото.

Но вълкът се освободи с рязко движение и Боби Джо политна встрани.

Тя отново се вкопчи в него, но вълкът изведнъж се изправи на задните си крака и яростно изрева. Тя видя острите му бели зъби и блестящите от гняв очи и извърна глава. Съществото със скоростта на лъв препускаше по двора, насочвайки се към Хънтър и Чейни. Тя посегна към снайперовата пушка, макар да знаеше, че няма време да се прицели.

После изкрещя, за да ги предупреди.

Призрак вече се беше отдалечил на десетина метра от сградата и бягаше със същата скорост като чудовището. Направи още един огромен скок и изчезна в мрака.

— Призрак!

* * *

Хънтър чу предупредителния вик на Боби Джо, вдигна глава и видя Призрак, който тичаше по двора. Хънтър веднага разбра накъде се е отправил вълкът. Пусна Такакура и вдигна пушката.

Чейни се забави, но не много. Обърна се, видя всичко, разбра какво става и насочи пушката.

Хънтър натисна спусъка.

Двете оръжия гръмнаха едновременно и съществото се олюля и забави крачка. Повдигна глава и отново хукна. От вратата на сградата се разнесе изстрел и чудовището падна по гръб, поразено от куршума на Боби Джо.

Звярът се изправи, изръмжа и гневно се загледа в Хънтър.

Оголи зъби и отново атакува.

Чейни зареди, а Тухлата вдигна автомата „АК-47“ и се прицели. Стреля, но куршумът рикошира в дебелата като броня кожа на съществото.

Чейни изстреля и двата си патрона и презареди. Хънтър пак се прицели, но чудовището неумолимо вървеше към тях.

Кошмарното му лице бе изкривено от болка и ярост, но звярът крачеше заплашително, сякаш единствената причина да съществува беше непрестанно да убива.

И в този необикновен миг Хънтър видя истинската му същност.

В паметта му отекнаха думите на професора.

Пред него стоеше най-злото и тъмно превъплъщение на човека. Нямаше съзнание, нито милост. Не изпитваше състрадание, нито имаше задръжки. Това беше същината на човека, преди да надрасне кръвопролитията и безразсъдството и да стане разумно същество. В червените очи се криеше сърцето на мрака, смъртта, убийството и унищожението. Чудовището се подчиняваше на импулсите си и осъществяваше желанията си единствено заради удоволствието от това. Не си задаваше въпроси, а просто проливаше кръвта, за която жадуваше. Съществото живееше само заради физическата проява, на тъмната половина, дълбоко скрита във всеки човек, която хората се страхуваха да отприщят. Докато Чейни презареждаше, а Тухлата се прицелваше, Хънтър не можеше да откъсне поглед от въплъщението на човешкото зло.

Звярът скочи към тях и в същия миг Хънтър съзря черен силует, който връхлетя върху него. Той изкрещя:

— Призрак! Не!

Грамадният черен вълк се сблъска със звяра във въздуха и двамата с трясък паднаха на земята, вкопчени в схватка на живот и смърт.

От телата им бликна кръв. Призрак се извиваше и бореше с невероятна сила, за да изтласка съществото далеч от Хънтър.

Огромният вълк се биеше ожесточено, разкъсвайки ръцете, гърдите и врата на чудовището, откъдето бликнаха фонтани от кръв. Звярът отвръщаше със същото, размахвайки дългите си криви нокти. Издра гърба на Призрак и разкъса плътта му до ребрата. Вълкът скочи и отново се нахвърли върху чудовището. Двамата се блъснаха в един от камионите и паднаха, борейки се със зъби и нокти.

Хънтър понечи да се втурне към тях, но Тухлата го дръпна, назад.

Хънтър падна по лице, после изкрещя, отблъсна се от земята и се освободи от мускулестите ръце на Тухлата. Обърна се към останалите, но не каза нищо. Само очите му блестяха гневно.

Призрак и съществото се биеха на петдесетина метра от тях. Козината на вълка беше разкъсана, раните му кървяха, но той не се предаваше. Въздухът вибрираше от ужасяващото му ръмжене.

Чудовището също беше тежко ранено. На гърдите, врата и ръцете му зееха огромни рани и оголваха костите му. Съществото отстъпи, започна предпазливо да обикаля в кръг и заплашително вдигна ръце.

Хънтър се намръщи, вдигна пушката и стреля.

И двата куршума улучиха целта и звярът изрева от ярост и болка. Хънтър хвърли пушката, извади ножа си и хукна напред.

Не видя какво стана зад него, но се досети по гневните викове. Всички, дори Такакура, го последваха, за да довършат съществото. Отказаха да се предадат и предпочетоха да умрат, ако се наложи.

Призрак отново нападна чудовището, което го запокити встрани и в същия миг Хънтър връхлетя върху него.

Замахна и с всичка сила наръга звяра в ребрата, но не успя да избегне отмъщението му.

Съществото посегна да го удари, но Хънтър вдигна ръка да се предпази от атаката. Ръцете им се сблъскаха и звярът сграбчи Хънтър и го запокити встрани.

Тухлата бе само на четири крачки от тях и стреля. Двата огромни патрона накараха съществото да се превие от болка. Такакура побърза да атакува и го посече със сабята.

Но чудовището светкавично се изправи, изтръгна сабята, а с другата си ръка докопа Такакура и го запрати далеч в мрака. Японецът се блъсна в една от бронираните коли и падна на земята.

Съществото се обърна към Чейни и Тухлата и презрително се вторачи в тях. Макмилан хвана с две ръце пушката за двойната цев и с невероятна сила стовари приклада върху главата му. Ударът отекна като изстрел. Прикладът се разби на трески и залитайки, Тухлата отстъпи назад, без да откъсва поглед от лицето на звяра.

Чудовището презрително разтърси глава и протегна ръце към него.

В същия миг всички едновременно нападнаха съществото. Чейни се прицели и го улучи в главата с два от високомощните патрони на „Уедърби“. Снайперовата пушка на Боби Джо избълва ослепителен бял пламък. Хънтър приклекна, хвърли се към звяра и заби ножа във врата му.

Усещайки приближаването му, съществото протегна лявата си ръка, изрева от омраза и го блъсна назад.

Такакура изкрещя и замахна със сабята. Пред очите им блесна експлозия. Някакъв сив силует падна пред Хънтър. Ловджийският му нож разкъса плътта, после се заби по-надълбоко. Зъбите на черния вълк блестяха. Бликнаха струи кръв. Светна ослепителен взрив. Ръката с дълги, извити нокти злобно замахна над главата на Чейни. Сабята на японеца се извиси във въздуха и с всичка сила се стовари върху съществото. Звярът падна, сетне се изправи и изрева. Сграбчи Тухлата и го хвърли настрана. Хънтър изкрещя, вдигна ножа и…

Изведнъж пред очите му падна мрак.

Нощта се раздра от викове и експлозии. Оранжеви пламъци прорязаха тъмнината.

Хънтър се съвзе, бавно се изправи и видя, че всички, дори Призрак, лежат неподвижно на земята. Той се намръщи и учудено се огледа.

Но не видя нищо.

Звярът бе изчезнал. Той уморено вдигна глава. Целият беше облян в кръв, но това нямаше значение. Бяха стигнали твърде далеч.

На поляната кацнаха пет-шест хеликоптера. Хънтър не знаеше какви са непознатите мъже, които слязоха от тях, но това не го интересуваше. Вече нищо не можеше да го спре.

Съществото принадлежеше на него, не на тях. Тази древна битка бе водена преди хилядолетия, но сега той щеше да убие живото превъплъщение на първичното зло.

Хънтър не искаше да се примири с вероятността, че бойните му другари са мъртви. Но не съжаляваше, че се е хвърлил в битката.

Облечените в черно войници от хеликоптерите хукнаха по двора. Хънтър коленичи до Призрак. Вълкът усети близостта му и премигна. Хънтър се усмихна, седна на земята до него и погали сплъстената от кръвта черна козина.

Раните и разкъсванията по мускулестото тяло бяха дълбоки и ужасни, но Призрак с нищо не показваше, че изпитва болка.

— Всичко ще бъде наред, момче — прошепна Хънтър.

Вълкът отново мигна.

Зареждайки оръжията си, войниците ги заобиколиха.

Призрак чу шума и се опита да стане, но Хънтър сложи ръка на гърба му и заговори утешително. Разказа му какво ще направят, когато се приберат вкъщи. Говори, докато безстрашните черни очи на вълка помръкнаха и огромната гръд се отпусна. Хънтър изчака още миг, без да престава да милва приятеля си, после склони глава.

След малко стана и намръщено се загледа във въоръжените до зъби войници. Не се страхуваше от тях. Сега вече беше в състояние да посрещне смъртта. Огледа лицата им, но не видя командир.

— Къде е Диксън? — изръмжа той.

— Залегни на земята! — изрева един от новодошлите.

Хънтър се обърна по посока на гласа и рече:

— Накарай ме.

Войниците отстъпиха назад.

Разнесоха се заповеди. Хънтър погледна встрани и видя, че Чейни се надига, притискайки с ръка раненото си чело. Такакура също се размърда. Само Боби Джо лежеше неподвижно.

Хънтър се приближи до нея. Въздухът се изпълни с гласове и команди, но той не им обърна внимание. Протегна ръка към Боби Джо и огледа раните й.

На главата й имаше голяма синьо-червена подутина, а на челото — диря от нокът. Кръвта вече засъхваше. Кевларената й жилетка беше разкъсана. Хънтър я съблече и видя, че ноктите на съществото не са засегнали дълбоко плътта, макар че раните кървяха обилно.

— Има ли лекар сред вас? — попита Хънтър.

Войниците не му обърнаха внимание и продължиха да му крещят какво да направи.

Той впи поглед в тях. Беше готов да умре. Нямаше намерение да се подчинява на никого, докато не помогнеха на приятелите му. Пренебрегвайки противоречивите заповеди, Хънтър погледна встрани и видя, че някой се приближава към тях. Диксън.

Хънтър присви очи.

Лицето на агента беше безизразно, а ръцете — скръстени на гърба. Хънтър се усмихна, за да му покаже, че не се страхува.

Изражението на Диксън беше невъзмутимо. Той заговори нагло, откровено и без капка съчувствие към страданията и саможертвата на Хънтър и на хората от специалния екип.

— Хънтър, ако до три секунди не хвърлиш ножа, хората ми ще застрелят теб и останалите. Ти не си военен, но аз съм. Затова, повярвай ми, говоря сериозно.

Хънтър го погледна в очите и се изсмя.

— Три секунди?

— Три секунди!

— Няма ли да ни дадеш повече?

Диксън избухна в смях.

— Ти си голям глупак, Хънтър. Започвам да броя. Не забравяй. Три секунди.

Хънтър кимна.

— Добре. Брой.

— Едно… Две…

Хънтър протегна ръка зад гърба си. Очите на агента се разшириха, когато видя единственото найлоново пликче със „СМ-66“, източникът на всичко, към което се стремяха. Хънтър го закачи на острието на ножа. И при най-лекото движение серумът щеше да се излее на земята и целият им труд щеше да отиде на вятъра.

Диксън вдигна ръце и изкрещя:

— Не стреляйте! Никой да не стреля! Не стреляйте! Ясно ли е?

Войниците изгледаха озадачено агента на ФБР. От сградата излязоха няколко души. Хънтър позна Хамилтън.

Не знаеше кои са останалите. Очите му отново се впиха в Диксън. Ръката му не потрепваше.

Чейни се изправи и застана до него. Поклати глава и измърмори:

— Произведено в Америка. Най-доброто.

Такакура също стана, опитвайки се да запази равновесие. После се наведе да помогне на Боби Джо и внимателно я сложи да седне на решетката на един от камионите. Настъпи мълчание, сетне гласът й наруши тишината.

— Предполагах, че цялата история ще завърши така.

Задъхан, Хамилтън спря до Диксън.

— Ето, тези са хората! — възкликна той и ги посочи. — Те са виновни… в саботаж!

Агентът и Хънтър не откъсваха очи един от друг.

— Мисля, че в момента Хънтър има правото да решава, докторе — рече Диксън, хладнокръвно преценявайки положението.

Хънтър знаеше, че агентът на ФБР ще ги убие, веднага щом получи серума. Възпираше го само заплахата, че „СМ-66“ може да бъде унищожен. Хънтър вирна брадичка и каза:

— Всички да се върнат в хеликоптерите. Веднага.

Диксън се размърда неспокойно и погледна Хамилтън, който забеляза найлоновата торбичка с кехлибарената течност, окачена на ножа на Хънтър. Докторът пребледня и протегна ръка.

— Взел си го! Откраднал си серума! Имаш план, нали? От чувство за мъст ли уби онова величествено същество? Да, знам. Не очаквахме, че ще използваш серума по този начин. Но ти не се поколеба да го сториш.

Хънтър погледна агента.

— Слушай какво ще ти кажа, Диксън. Имаш три секунди да накараш хората си да хвърлят оръжията и да се разкарат оттук. Да отлетят с хеликоптерите. Ти ще останеш.

Стъписан, Диксън започна да мига.

— Не говориш сериозно.

— Едно…

— Върнете се в хеликоптерите! — извика агентът. — Всички обратно в хеликоптерите! По-живо!

Войниците се колебаеха.

— Две…

— По дяволите, качвайте се в хеликоптерите! — Диксън сграбчи войника, който стоеше най-близо до него и го блъсна към площадката. — Веднага се върнете в хеликоптерите! Направете го незабавно!

Войниците дисциплинирано спуснаха оръжията и побягнаха към хеликоптерите, които след малко започнаха да излитат един след друг. Бръмченето им постепенно утихна.

Ядосан, Хънтър насочи вниманието си към Диксън.

— Е, предполагам, че това наричат „реалност“.

Агентът се усмихна самодоволно и изгледа Такакура, Тухлата, Боби Джо и Чейни, сетне се втренчи в Хънтър и подигравателно каза:

— Не са останали много хора от екипа ти, Хънтър. Тръгна със седмина, а се връщаш с трима… А сега не можеш да мръднеш никъде. Чакат те да извършиш опит за бягство. И после ще ти пръснат черепа.

— Това не е твой проблем, Диксън — отговори Хънтър. В гласа му се долови злорадство. — В момента трябва да мислиш как да се измъкнеш жив оттук.

Агентът го погледна презрително.

— Свършено е с теб, Хънтър. Дните ти са преброени. Мислиш, че можеш да се мериш с нас? Ние знаем всичко. Погрижили сме се за всичко.

— За какво сте се погрижили?

Диксън отвори уста да обясни, после се отказа.

— Ами… за всичко, Хънтър.

— Цялата работа се свежда до този серум, нали? Стотици хора да умрат, за да живеят шепа привилегировани. Сделката не ми се вижда справедлива. Особено за хората, които сте убили.

— Ти и аз не решаваме тези неща.

— А кой?

Диксън го погледна. Изражението му беше искрено.

— Нямам представа.

Хънтър хвана в едната си ръка серума, а в другата — ловджийския нож. Щеше да използва и двете, когато дойдеше моментът. Отново си спомни думите на стария индианец. През последните шест часа много неща от разказа му се бяха изяснили.

Сега Хънтър знаеше къде отива съществото. Трябваше да се досети отдавна, но хората, които го бяха изпратили на тази мисия, не бяха откровени с него. Ала той бе принуден да разбере истината, погребана под пластове лъжи, измами и предателства.

Хънтър се обърна към гората. Далечният хоризонт беше обагрен в стоманеносиво. Нюансът съответстваше на настроението му.

Звярът беше ранен и отстъпваше.

Вече знаеше, че никога няма да може да се добере до серума. Онова, което бе останало от човешкото му съзнание, го бе убедило в това. Но животинската същност щеше да надделее. И съществото щеше да постъпи като всяко ранено животно — да се оттегли в леговището си, докато оздравее. И Хънтър щеше да го намери там.

Време беше да приключи с тази история.

— Не ме слушаш, Хънтър — рече Диксън. — Най-добре е веднага да дадеш серума. Знам, че си унищожил праисторическите останки. Затова ни остана само тази течност… Елементите… не могат да бъдат синтезирани. Трябва да се извлекат от източника.

— Но съществото е още живо.

— Да.

— Искаш ли да го хвана?

Диксън се изсмя.

— Не мисля, че мога да те упълномощя, Хънтър. Нещата излязоха от контрол.

— По-рано ме упълномощи.

— Не. Съвсем не. Онова беше вятър и мъгла. Включих те в екипа, за да придам официален вид на случая. Но никога не сме искали да намерите съществото. Нито да го убиете. Единственото ни желание беше нещата да изглеждат така, сякаш правим всичко, което е по силите ни. И успяхме. — Възхитен от собствената си гениалност, Диксън кимна. — Всъщност стана много добре. Отговорихме на стотици въпроси и всички мислеха, че постъпваме правилно. По дяволите, никой не се усъмни в нищо. Защото взехме най-добрия следотърсач в света, наехме най-добрия екип в света и вие направихте всичко възможно. Затова, който и да потърси виновника, след като цялата история свърши, ние сме си прикрили следите. Аз съм професионалист в тези неща, Хънтър.

Без да се колебае, Хънтър вдигна ножа и разряза найлоновото пликче със серума. Скъпоценната течност се изля в прахоляка. Доктор Хамилтън ахна, сетне протегна ръце към мястото, където Хънтър бе изсипал резултата от дългогодишния му труд.

Разочарован, Диксън пристъпваше от крак на крак, без да може да откъсне поглед от земята. Беше му трудно да намери подходящите думи, но тонът му запази професионалната си хладина.

— Знаеш ли, мислех, че ще направиш нещо такова.

Хънтър кимна.

Хамилтън изпъшка. Диксън го погледна загрижено, после отново насочи вниманието си към Хънтър и екипа. Огледа всички, сетне учудено поклати глава.

— Наистина ли смяташ да поведеш тези хора по дирите на съществото? Поглеждал ли си се напоследък, тъпако? Грохнал си от умора. Всички сте съсипани от изтощение. Особено ти, Хънтър. Знам, че си издръжлив и непреклонен и владееш изкуството да оцеляваш. Но няма да издържиш и три дни там горе. Всички трябва да отидете в болница, не в пущинаците! А имам и още една добра новина за вас — усмихна се Диксън.

— Не го слушай, той не говори сериозно. Не може да са толкова откачени — обърна се Чейни към Хънтър.

— Напротив — възрази агентът. — Имаме около двайсет и шест минути.

Хънтър се изсмя презрително. Не беше необходимо да му казва какво са намислили.

Възцари се странна тишина.

Изражението на Диксън беше невъзмутимо, а останалите бяха твърде изтощени емоционално, за да почувстват страх. Само логиката им подсказа, че целият район ще бъде взривен от въздушна атака, която ще заличи всички следи от научноизследователската станция, документацията, мъртвите и съществото.

След половин час щеше да остане само изпепелена, безплодна и неестествено тиха земя. Нямаше да има доказателства, нито тайни. Сякаш никога не е имало нищо. И всяко разследване — ако имаше такова, щеше да завърши единствено с намеци, подозрения и уклончиви въпроси.

— Лабораторията е на два етажа под земята — каза Чейни. — Как ще я взривят?

— О, не съм сигурен — безгрижно отговори Диксън и запали цигара. — Предполагам, че ще използват лазерни бомби. Или конвенционални крилати ракети. Като в Ирак. Всъщност няма значение. Лазерни бомби. Ракети „Сайдуандър“. „Томахоук“. „Дракон“. Каквото и да е. Но ви уверявам, че ще си свършат работата както трябва. И така, след по-малко от минута, госпожи и господа, тази поляна ще се превърне в твърда, стъклена маса. Няма експеримент. Няма станция. Нито доказателства или чудовище. Нищо няма да остане.

Агентът на ЦРУ запази равнодушния си вид. Беше сигурен, че той и съмишлениците му ще отлетят с единствения останал хеликоптер „Блекхоук“.

— Отивам да доведа професора. Трябва да се измъкнем оттук — каза Боби Джо и тръгна към сградата.

— Това е бил планът ви още от самото начало, нали? — обърна се Хънтър към Диксън. — Да усъвършенствате серума, да затворите съществото в базата и после да я взривите. Идеално решение. Всички са мъртви. Вие имате онова, което искате. И няма никакви доказателства за случилото се. Почти съвършен план, Диксън.

— Почти? — усмихна се агентът. — Бих казал, че беше съвършен, ако не беше ти, Хънтър. Трябва да призная, че не предполагах колко много ще объркаш нещата. Грешката е моя. Подцених те. Но винаги става така, когато в последната минути внасяш изменения в един идеален сценарий. Намесват се типове като теб. Мислиш се за много умен и смяташе, че никой не може да те убие.

— Умирам трудно.

— Очевидно — рече Диксън, кимна и изплю парченце тютюн. — Твърде трудно. Но мисля, че няма да оцелееш след огнената буря, която след двайсет минути ще се разрази тук.

— Въпреки всичко, не успя да се сдобиеш със серума, Диксън.

При споменаването на думата „серум“ Хамилтън изстена и затвори очи. Ръцете му бяха отпуснати до тялото, а главата — наведена. Сякаш олицетворение на нещастието.

— Не, не успяхме, Хънтър — ядоса се агентът.

— Е, тогава всичко се свежда до теб и мен. Какво ще кажеш на шефовете си, когато научат за провала ти? Мислиш ли, че ще бъдат доволни, когато разберат, че заради идеалния ти сценарий са загубили база за милиарди долари и трябва да отговарят на въпросите на Конгреса, а въпреки всичко серумът още не е в ръцете им? Смятам, че ще те изпратят в Сибир, Диксън.

— Е, може и да си прав. Мисля, че няма да са много доволни от крайния резултат.

— Тогава защо не ни пуснеш да тръгнем по дирите на съществото?

Агентът присви очи и се замисли.

— Унищожаването на серума беше майсторски ход, Хънтър. Но има и други следотърсачи. Убеден съм, че ще намерим някой опитен като теб. Не, ти не си незаменим. И когато нещата се успокоят, ще намерим и ще хванем съществото. Човек никога не бива да губи надежда.

— Заблуждаваш се, Диксън. И го знаеш. В света има само един човек, който има шанс да го намери. И това съм аз. Ако ми съдействаш, ще ти го доведа след шест часа.

Диксън се изсмя.

— Та ти разполагаше с цяла седмица! Как сега ще го намериш за шест часа? По дяволите, никой не знае къде е съществото.

Хънтър се усмихна и се приближи до агента на ЦРУ.

— Аз знам къде е, Диксън. Дай ми шест часа и ще ви помогна отново да се сдобиете със серум. Но трябва да ми дадеш шест часа. После можеш да се върнеш при шефа си и да му докладваш, че всичко е минало по плана. И тогава всички ще бъдат доволни. Те ще получат каквото искат. Няма да има доказателства. А ти ще получиш почести и потупване по гърба.

Предложението явно бе съблазнително. Диксън изгледа изпитателно Хънтър, сякаш да разбере дали не го лъже, сетне изпусна кълбо дим.

— Шест часа ли каза?

— Да. Шест часа.

— И после?

— После ще имаш онова, което искаш. А ние ще бъдем свободни.

Настъпи мълчание. Минутите летяха.

— Ти ще се опиташ да се измъкнеш, Хънтър. — В очите на Диксън се четеше подозрителност. — Не ти вярвам.

Хънтър се усмихна загадъчно.

— Добре, Диксън, наеми друг екип. Желая ти успех.

Той се обърна и тръгна.

— Чакай — спря го агентът. — Искам гаранция. Жената ще остане с мен. Така ще знам, че ще удържиш на думата си.

— Няма да стане. Тя ще ни трябва.

— Ти планираш нещо, Хънтър! — Диксън се приближи до него и погледна часовника си. — Мислиш ли, че не съм свикнал с тези номера? Разбира се, че си намислил нещо. Ти не искаш да заловиш съществото живо, а да го убиеш. Да го унищожиш, за да не можем да се сдобием със серума. Разбрах що за човек си, Хънтър. Ти си едно самонадеяно копеле и това ме вбесява. Единствената ми грешка беше, че не съзнавах колко трудно е да бъдеш убит. Да ти кажа честно, мислех, че още първия ден всички ще умрете. Не се обиждай, но такъв беше планът. Ти обаче отказа да се предадеш и продължи да си пъхаш носа навсякъде. Но аз не съм като добрия доктор тук. И няма да ти позволя да тръгнеш след съществото, ако нямам убедителни гаранции, че ще ми го доведеш.

— Добре — усмихна се Хънтър. — Тогава ще дойдеш с нас.

Диксън се стъписа, но бързо се съвзе.

— Няма начин.

В същия миг Боби Джо се приближи, навела глава.

Не беше необходимо да казва нищо. Хънтър разбра, че професорът е мъртъв.

Имаше чувството, че животът му е свършил. В един и същ час бе загубил единствените две същества, които истински обичаше. Сега смъртта не му се струваше така страшна. Но не възнамеряваше да умре без съпротива. Той се обърна към Чейни.

— Пали хеликоптера!

После сграбчи Диксън за яката и го блъсна.

— Господи, Хънтър! — извика агентът.

Изведнъж осъзна, че е принуден да използва примитивна физическа сила вместо добре пресметнати заплахи и мощта на невидимата империя на шпионажа и тайните, и за миг се втрещи. Защото въпреки дръзките си думи и зловещи закани, той се озова в свят, където цивилизацията и властта не можеха да му помогнат. Спъна се, но силната дясна ръка на Хънтър го вдигна и го повлече към хеликоптера.

— Остави ме, Хънтър! — замоли се Диксън. — Повярвай ми! Те ще ни застрелят!

— И ще убият и теб — изръмжа Хънтър, блъсна го в товарното отделение и седна до него.

Останалите бързо се настаниха на седалките и Чейни пое управлението. Тухлата погледна часовника си и рече:

— Имаш две минути, малкия.

Хамилтън се опита да се качи.

— Докторе, сигурно ще искате да сте далеч, когато взривят лабораторията ви — тихо каза Хънтър и тресна вратата под носа му.

В кабината проникна приглушен вик на ужас, който се извиси над бръмченето на моторите.

— Дръжте се! Излитането може да се окаже трудно — изкрещя Чейни.

Хидравличното налягане не беше достатъчно и хеликоптерът излетя вертикално и рязко се наклони наляво. Чейни стабилизира тягата и го издигна. Насочиха се към края на гората и се извисиха в сивото небе.

Хънтър погледна ужасеното лице на Диксън и прошепна:

— Ето, до това се свежда всичко. Смърт… От нея ли се страхуваш? Изпратил си стотици хора на смърт, затова би трябвало да си свикнал с нея. Обещавам ти, че ще изпиташ всичко, което преживяха и нещастните войници в последните си мигове. Ще разбереш какво е да гледаш съществото в очите.

Разтреперан, агентът на ЦРУ вдигна ръце.

— Слушай, Хънтър, ти вече си загубил…

— Ще погледнеш чудовището в очите — продължи Хънтър. — И ако оцелееш… никога няма да забравиш лицата на всички, които си изпратил на смърт.

Диксън трепереше неконтролируемо. Затвори очи и умолително събра длани.

Безпощаден и силно наранен от смъртта на професора, Хънтър гневно го бутна назад и се обърна. В далечината се издигна оранжево кълбо, което се обагри в червено, когато стигна до върховете на дърветата. Разнесе се експлозия.

— Дръжте се! — изкрещя Чейни.

Ударната вълна блъсна хеликоптера, който се разтресе и се завъртя.

Чейни трескаво се опитваше да си възвърне контрола над управлението. В същия миг от срещуположната посока ги блъсна втора ударна вълна и хеликоптерът смени посоката.

Чейни изруга, но успя да го уравновеси. Небето зад тях блесна ослепително. Пламъците се извисиха още по-нагоре, оформяйки гъбовиден облак, който изведнъж потъмня, когато стигна до хоризонта. Сетне настъпи тишина, нарушавана само от тътена, разнасян от планинското ехо.

Макар и изтощен, Чейни успя да овладее контролните уреди и хеликоптерът полетя в права посока. Той не съобщи нищо на другите по вътрешната радиоуредба, но и не беше необходимо. Бяха в безопасност и това беше достатъчно. Атмосферата в кабината се насити с усещане за умора, облекчение и тлеещ гняв. Всички мълчаха. Знаеха какво трябва да направят.

— Къде отиваме, Хънтър? — попита Диксън.

Хънтър си сложи слушалките и включи микрофона.

— Засечи Уайт Маунтинс Парк на системата „Магелан“, Чейни. Там има малка река, почти поток. Нарича се Фосил Крийк. Тече между северната и южната страна на хребета. Трябва да се движим срещу течението и да намерим една пещера. Ще ти кажа повече, когато се приближим. Има ли някой зад нас?

— Според радара ни преследват седем хеликоптера „Блекхоук“ и шест „А-14“. По дяволите, сигурно са излетели от някой военен кораб, хвърлил котва до брега. Но не правят нищо. Само кръжат. Предполагам, че не знаят какво да предприемат. Искаш ли да им кажа нещо?

— Да. Кажи им, че Диксън е при нас. Да предадат на шефовете си, че знаем къде е отишло съществото и че ще сложим край на цялата история. Ако искат, без много шум да им доведем чудовището, да ни оставят на мира, докато всичко свърши.

Тухлата се втренчи в Диксън, после изведнъж стана, сграбчи го и грубо го блъсна към предната част на товарното отделение. Сетне огледа задната стена.

— Тези типове винаги имат нещо резервно за бойни мисии — измърмори Тухлата.

— Казаха, че само наблюдават — чу се в слушалките гласът на Чейни. — Но аз им предадох съобщението. Ситуацията им е ясна. Няма да предприемат нищо.

Хънтър наведе глава и се засмя на абсурдността на положението. Бяха го изпратили на смърт, но той бе оцелял и сега те го проклинаха и същевременно се страхуваха от него. Но това беше последната част от играта. Или той, или съществото щеше да умре. Нямаше друг начин да сложи край на цялата история. Сетне почувства угризения и обич и погледна Боби Джо.

Тя очакваше погледа му.

Не беше необходимо да говорят. Боби Джо разбираше всичко и беше съгласна. Тя се усмихна тъжно и Хънтър наведе глава.

— Намерих го! — извика Тухлата.

Задната стена на кабината падна и пред очите им се разкри цял арсенал.

Хънтър видя гранати, огнехвъргачки, гранатомети и две снайперови пушки „Барет“. В долната част на отделението имаше боеприпаси и метални кутии с напалм за огнехвъргачките.

Тухлата ги гледаше доволен и усмихнат.

— Да видим как копелето ще оцелее след това — каза той.