Сюзън Форуърд, Крейг Бък
Отровните родители (18)

Четиринадесета глава
Да излекуваме раната от кръвосмешението

При жертвите на кръвосмешение професионалната помощ е задължителна. Според моя опит, това е душевна рана, която се лекува успешно и напълно единствено с помощта на терапия, но пък затова резултатите са впечатляващи.

В настоящата глава ще ви запозная с методи на лечение, които съм разработила и усъвършенствала лично в течение на работата си с повече от хиляда жертви на кръвосмешение. Разкривам ги пред вас, защото искам да ви покажа, че има надежда и че възстановяването може да е пълно. В никакъв случай обаче не ви съветвам да предприемате самолечение.

Ако в момента посещавате някаква терапия, помолете лекаря си да свършите работата заедно. Този лечебен процес има начало, среда и край. Маршрутът е специфичен и много точно определен. Следвайки го, вие ще си възвърнете достойнството и самоуважението.

Знам, че някои терапевти и пациенти предпочитат термина оцелял от кръвосмешение, вместо жертва на кръвосмешение и в това няма нищо лошо. За мен обаче жертва на кръвосмешение отразява много по-точно изживяването на индивида. Оценявам семантичния опит за облекчаване на болката, но само доколкото думата оцелял не отрича огромната работа, която предстои.

 

 

„Защо се нуждая от терапия?“

Ако като дете сте били насилвани сексуално, някое или всички от следните твърдения се отнасят до вас.

1. Храните дълбоко потиснати чувства на недостойност, вина и срам.

2. Поддавате се лесно на експлоатация и манипулация.

3. Вярвате, че всички други са по-важни от вас.

4. Вярвате, че единственият начин да получите любов, е да удовлетворявате нечии потребности изключително за сметка на вашите собствени.

5. Не умеете да поставяте граници, да изразявате гняв и да казвате „не“.

6. Привличате в живота си жестоки и склонни към насилие хора и сте убедени, че можете да ги накарате да ви обичат и да се държат добре с вас.

7. Трудно ви е да се доверявате и очаквате хората да ви предадат или наранят.

8. Сексът и сексуалността не ви носят удоволствие.

9. Научени сте да се преструвате, че „всичко е наред“, когато това не е така.

10. Вярвате, че не заслужавате успех, щастие и любов.

11. Не умеете да се забавлявате и да бъдете спонтанни.

12. Имате чувството, че никога не сте били дете.

13. Изпитвате гняв спрямо децата си и се засягате, когато достигнат повече от вас.

14. Чудите се какво е да си нормален.

Тези модели на жертва са заложени от детството ви и са много упорити и трудни за преодоляване със собствени сили. Терапията е онова, което ще ви освободи от тях.

 

 

Избор на терапевт

Много е важно да потърсите терапевт, чиято специалност е работата с жертви на кръвосмешение. Повечето терапевти не са квалифицирани в тази строго специализирана област. Разпитайте онзи, към когото сте се насочили, за обучението и опита му в тази област. Ако досега не е работил с жертви на кръвосмешение и ако не е посещавал никакви практики, семинари, конференции или курсове по темата, намерете друг.

Най-подходящи за жертвите на кръвосмешение са терапевти, обучени в динамиката на семейните отношения, прилагащи активни техники като ролева игра. Най-неподходящи са фройдистки ориентираните психоаналитици, тъй като самият Фройд има значителен принос в изопачаването на реалната картина на предпоставките и последствията от кръвосмешението. Поради тази причина повечето фройдистки ориентирани психиатри и психоаналитици подхождат скептично или недоверчиво към сексуалната злоупотреба с деца.

През последните двадесетина години в цяла Америка се сформираха групи за самопомощ, съставени от жертви на кръвосмешение. Тези групи предлагат подкрепа и приобщават жертвите, но в тях няма терапевт, който да структурира и насочва работата. Разбира се, групата за самопомощ е по-добра от нищо, но е много по-добре работата да се свърши от професионалист.

 

 

Индивидуална или групова терапия

Най-резултатното лечение на пораженията от кръвосмешението е да се присъедините към група от други жертви, ръководена от опитен и компетентен по темата специалист.

Един от универсалните симптоми на кръвосмешението е чувството за пълна изолация. Когато сте заобиколени от хора, които са имали сходни преживявания и изпитват сходни чувства, усещането за изолация намалява. Участниците ще ви подкрепят и окуражават. Онова, което казват, в най-общи линии е: „Ние те разбираме, вярваме ти, боли ни за теб, грижа ни е за теб и искаме да се оправиш.“

Малцина са онези, на които груповото лечение не помага, въпреки че в началото повечето хора приемат идеята неохотно. Възможно е да се стеснявате и да ви е неприятно да говорите за „това“ пред други хора. Повярвайте ми, тези чувства продължават не повече от десет минути.

Известен брой жертви на кръвосмешение са твърде крехки, за да устоят на емоционално наситеният тонус на групата. За тях алтернативата е индивидуалната терапия.

Аз винаги събирам мъжете и жените, жертви на кръвосмешение, в една група. Полът може да е различен, но чувствата и травмите са еднакви.

Винаги правя отворени групи за терапия на жертви на кръвосмешение. Това означава, че към тях по всяко време могат да се присъединяват нови участници. Това също означава, че новодошлите ще общуват с хора на различен етап на напредък. За новодошлия е много окуражаващо да вижда излекувани хора, които са готови да оставят изживяването си в миналото.

 

 

Първи сеанс с групата

Когато към групата се присъедини нов пациент, започваме сеанса с начално упражнение, при което всеки участник разказва собственото си изживяване: кой е осъществил кръвосмешението, какво е представлявало, кога е започнало, колко време е продължило и кой друг знае за него. Новият участник се изказва последен.

Това въведение помага за разчупването на леда и активното участие в сеансите. Вие ще откриете, че може би за пръв път разказвате толкова подробно за изживяванията си. Ще разберете, че не сте сами и че други хора са пострадали по същия начин.

Вашето включване ще спомогне за процеса на обезболяване на травмата при другите жертви. Винаги когато се включи нов участник, останалите от групата повтарят неща, които дълго време са таили в себе си. Колкото по-често се случва това, толкова повече всички в групата се отдалечават от срама и вината. Няма спор обаче, че първият път е най-труден за всеки нов участник. Съвсем нормално е той да се разплаче и притесни. На третия или четвъртия път разказването на изживяванията става по-лесно и притеснението намалява забележимо. Когато сеансът е десети или дванадесети, историята се разказва като всяко друго неприятно изживяване.

 

 

Етапи на лечение

Аз превеждам жертвите на кръвосмешение през три основни етапа: ярост, скръб и отпускане.

Яростта е най-дълбокият гняв, породен от насилието и предателството над самата същност на нечие съществование. Тя е първата, най-трудна и най-съществена част от работата.

Сексуално насилваните деца знаят какво е да си тъжен, самотен и лош. Те познават скръбта, но не и яростта. Затова те се опитват да заобиколят яростта и колкото е възможно по-бързо да отидат направо на скръбта. Това е грешка. Яростта трябва да предхожда скръбта. Естествено, наситените чувства са трудно разграничими — в яростта има скръб и в скръбта има ярост. За целта обаче ще разграничаваме яростта и скръбта като различни етапи.

 

 

Яростта на жертвата

За да прехвърлите отговорността на този, на когото трябва, и то необратимо, трябва да опознаете яростта си и да се научите да я освобождавате под контрол по време на терапията.

Това е по-лесно на думи, отколкото на действия. Вие сте задържали капака на тенджерата години наред. Възможно е да сте потискали яростта си толкова успешно, че да сте се превърнали в безволев и самопожертвователен перфекционист. Така сякаш казвате: „Всичко ми е наред и ще го докажа като бъда перфектен. Аз жертвам всичко за околните. Аз не се гневя и правя, каквото ми кажат.“ Освобождаването на яростта е като изригване на вулкан. Последствията са непредвидими.

Ако сте успели напълно да натикате яростта в дебрите на подсъзнанието, има голяма вероятност да страдате от физически симптоми като главоболие и депресия.

При някои жертви проблемът не е в изкарването на яростта на бял свят, а в овладяването й. Възможно е да изливате яростта си върху всички, които ви заобикалят, с изключение на онези, които го заслужават — вашите родители. Възможно е да сте сприхава и избухлива личност, която излива яростта си спрямо родителите върху когото й падне. Възможно е да сте толкова враждебно настроени, че да плашите и отблъсквате хората.

Техниките, с които ще ви запозная, са един вид предпазен клапан, който ще ви позволи да излеете яростта си под контрол.

 

 

Скръбта на жертвата

В хода на лечебния процес ще скърбите за много загуби — загубата на „доброто семейство“, на фантазиите, невинността, любовта, детството, годините, в които е можело да сте щастливи и продуктивни. Тази скръб ще ви потиска. Вашият терапевт трябва да има смелостта и опита да ви насочи към нея и да ви изведе на отсрещния бряг. През скръбта няма кратки пътеки и лесни начини.

 

 

Освобождаване и възстановяване на силите

В последния етап на лечението, когато сте изживели яростта и скръбта, вие ще пренасочите консумираната от тях енергия към собствения си живот и самочувствие. По това време повечето ви симптоми трябва или да са намалели значително или да са станали управляеми. Вие ще се сдобиете с достойнство и самочувствие на ценна и заслужаваща обич личност. За пръв път в живота ви пред вас ще се открие една нова възможност — повече никога да не се чувствате жертва и да не се държите като такава.

 

 

Методи на лечение

Двете основни техники, които използвам, са писането на писма и ролевата игра. Освен това съм разработила някои групови упражнения, които помагат не само на жертвите на кръвосмешение, но и на другите деца на „отровни“ родители. Тези техники са приложими както при групова, така и при индивидуална терапия. Тъй като в моите лечебни центрове наблягаме изключително на груповата терапия, упражненията, които съм подбрала, са от груповите сеанси.

 

 

Писма

Помолих всеки участник в групата да пише по едно писмо седмично, особено в началото. Писмата трябваше да се пишат вкъщи, след което трябваше да се прочитат на глас пред групата. Въпреки че изпращането на писмата не беше задължително, когато се почувстваха по-силни, много участници предпочетоха да ги пуснат. Поисках от пациентите си да напишат писмата в следния ред:

1. До насилника.

2. До другия родител (ако приемем, че насилникът е бил родител; в случай, че насилието е било извършвано от друг роднина, трябваше да се напише писмо първо до насилника, а след това до двамата родители).

3. До осакатеното дете от името на настоящия възрастен.

4. „Приказка“ за вашия живот.

5. До партньора или любимия (ако имате такъв).

6. До всяко от децата ви.

След като приключеха тази серия, участниците трябваше да я повторят. Така писмата се превръщаха, освен в мощно лечебно средство, и в ясен барометър за напредъка. Писмата, написани в началото на лечението, се различаваха както по тон, така и по съдържание от писаните след три или четири месеца.

 

 

Писмо до насилника

В първото писмо — до насилника — искам да излеете всичко и да излеете гнева си колкото може повече. Използвайте навсякъде, където е възможно, фрази като „Как посмя…“ и „Как можа…“. Тези фрази ще ви помогнат да отприщите яростта си.

Когато за пръв път видят дребничката и русокоса тридесет и шест годишна Джанин, тя говореше толкова тихо, че почти никой не я чуваше. Баща й я беше изнасилвал от седемгодишната до единадесетгодишната й възраст, но Джанин все още хранеше отчаяна надежда отново да спечели любовта му и нямаше никакво желание да признае, че е изпълнена с ярост към него. Отначало само плачеше и изобщо не харесваше идеята да напише писмо на баща си. Окуражих я да използва това писмо като начин за отприщване на яростта, задето баща й я беше наранил и предал. Напомних й, че не е нужно баща й да вижда писмото.

От дотогавашното ни общуване смятах, че първото й писмото ще бъде уклончиво, изпълнено с копнежи и пожелания. Изненадах се и още как:

„Мили татко,

Изобщо не си ми мил и си ми татко само защото някоя нощ си изхвърлил спермата си в майка ми. Мразя те и те презирам. Как посмя да посегнеш на малкото си момиченце?

Къде ми е извинението, татко? Къде е девствеността ми? Къде ми е самоуважението?

Не съм направила нищо, за да ме мразиш. Не съм направила нищо, за да те предизвикам. Но малките момиченца са по-тесни, нали така? Малките гърди ти го вдигат, нали, копеле? Трябваше да се изплюя върху теб. Мразя се, защото никога не събрах смелост да ти се противопоставя. Как посмя да използваш властта си на баща, за да ме изнасилиш?

Помниш ли, когато бях много малка, как отивахме на брега на океана, ти ме държеше за ръка и газехме през вълните? Обичах сините ти очи и ти вярвах. Копнеех да ме оцениш. Исках да се гордееш с мен. Ти беше за мен много повече от изнасилвач на деца, но изобщо не ти пукаше. Вече няма да се преструвам, че нищо не е станало. Това стана, татко, и аз още не мога да го преживея.

Джанин“

Писмото на Джанин извади на повърхността повече чувства от всички дотогавашни часове терапия. Тя се боеше от наситеността на чувствата си и я беше успокоила единствено мисълта, че за пръв път може да ги излее по безопасен начин и на безопасно място.

Кони — червенокосата банкова чиновничка, която баща и беше изнасилвал от малка и която впоследствие изживяваше самоомразата си като спеше със стотици мъже — се беше присъединила към групата няколко месеца преди Джанин. Тя демонстрира нервен и избухлив характер и беше много рязка с всички, включително и със себе си. Аз я наричах „моето мъжко момиче“, но всъщност знаех колко малка и уязвима се чувства. В първото писмо до баща й, чувствата се лееха от страниците хаотично, без граници и без форма. Но когато прочете второто си писмо, стана ясно, че чувствата и възприятията й са много по-организирани и фокусирани.

„Мили татко,

Измина цяла вечност от първото ми писмо в групата на Сюзан — толкова неща се промениха. Когато започнах, ти все още беше едно страшилище и аз някак бях заприличала на теб. Не стига кръвосмешението, ами непрекъснато трябваше да живея с твоето насилие и заплахите за насилие. Ти беше насилник и тиранин. Как посмя да ограбиш детството ми? Как посмя да съсипеш живота ми?

Напоследък успях да събера парчетата от мозайката. Ти си един луд и болен човек. Ти ме използва по всички възможни начини. Накара ме да те обичам така, както нито един баща не трябва да кара дъщеря си да го обича и аз нямах сили да те спра. Чувствам се ненормална и извратена. Всичко беше толкова зле и аз се държах толкова самоубийствено, че всяка, ВСЯКА промяна трябва да е подобрение.

Не мога да разреша проблемите ти или тези на майка ми, но мога да разреша моите. И не ме интересува, ако това обижда някой от вас двамата. Аз също не съм молила да бъда изнасилвана.

Кони“

С изразяването на яростта си Кони постепенно започна да загърбва самоомразата и самопрезрението. Колкото повече ги загърбваше, толкова повече укрепваше душевното й здраве.

 

 

Писмо до мълчаливия съучастник

След като сте писали на агресора, напишете писмо и до другия родител, който в повечето случаи е майката. Ако тя не е знаела, че сте били насилвани, тя ще разбере за изживяването ви едва сега.

Ако мислите, че майка ви е знаела за кръвосмешението или ако тогава сте й казали какво става, то вие държите в себе си огромна доза ярост, затова че не ви е защитила, не ви е повярвала, обвинила ви е или ви е употребила като жертва, с която да запази ненормалния си брак и ненормалното си семейство. Яростта ви произлиза и от факта, че тази майка ви е пренебрегнала в името на финансовата сигурност и запазването на статуквото.

Писмото на Кони до майка и е показателен пример за противоречивите чувства, които жертвите на кръвосмешение изпитват спрямо майките си. Писмото започва с припомняне на сексуалните посегателства, които Кони е изтърпяла от баща си, след което тя описва каква според нея е била ролята на майка й в семейната драма.

„… Мисля, че и ти ме предаде. Майките трябва да защитават момичетата си, а ти не го стори. Ти не се погрижи за мен и той ме нарани.

Не пожела ли да видиш? Или не ти пукаше за мен? Бясна съм ти за всички тези самотни и ужасни години. Ти ме изостави. За теб беше толкова важно да не се караш с него, че ме пожертва. Боли ме като знам, че не си ме защитила, защото е имало нещо по-важно от мен. Аз дори не чувствам като нормален човек. Вие, моите родители, ограбихте не само детството, но и емоциите ми. Мразя ви и ви обичам толкова много, че не знам какво да правя. Защо не се погрижи за мен, мамо? Защо не ме обичаше истински? Аз ли бях лошата? Ще получа ли някога отговор?“

Красноречивата изява на тези объркани чувства е ехото от недоумението на всички жертви на кръвосмешение как така майките им не са успели да ги защитят. Или, както се изрази Кони: „Дори животните защитават малките си“.

 

 

Писмо до осакатеното дете

Това писмо може да се окаже най-трудното, но и най-важното. С него започва процесът на превръщане в родител на самия себе си.

Това означава да навлезете дълбоко в същността си и да откриете там любящия и подкрепящ родител. Това е родителят, който с писмото ще успокои, подкрепи и защити уязвимото ви и изплашено „аз“.

Повечето сексуално малтретирани в детството хора се отчуждават от детето у себе си. Срамът се превръща в недоволство и ненавист, заради „опетненото“ и безпомощно дете. За да се защитите от тези невероятно болезнени чувства, вие сте се опитали да се разграничите от детето. То обаче не може да бъде изоставено, а може само да бъде скрито.

С това писмо искам да прегърнете детето у себе си и да го приобщите към личността си. Бъдете любящ родител. Дайте на това дете грижите и подкрепата, които никога не е получило. Накарайте го за пръв път да се почувства ценна и заслужаваща обич личност. Дан — инженерът, който през детството и юношеството си бе насилван сексуално от своя баща — винаги беше ненавиждал момченцето, което е било твърде слабо, за да се противопостави на издевателството. Тази част от неговото писмо показва драстичната промяна в чувствата само след няколко групови сеанса.

„Скъпи Дани,

Ти беше едно прекрасно невинно дете. Ти беше самата обич. Отсега нататък аз поемам грижата за теб. Ти беше талантлив и съзидателен. Аз ще ти помогна да изявиш всичко, което чувстваш. Сега си в безопасност. Можеш да обичаш и да бъдеш обичан. Никой няма да те нарани. Нещата се промениха. Аз ще се погрижа за двама ни и ще направя всичко, за да се съберем. Винаги сме били разделени, играли сме различни роли, учили сме се да оцеляваме. Ти не беше луд. Просто се страхуваше. Той вече не може да ти стори нищо лошо. Престанах да пия и да взимам наркотиците, които потискаха твоя гняв, яростта, тъгата, депресията, вината и тревогата ти. Вече можеш да се освободиш от тези чувства. Аз престанах да наказвам теб и себе си. Оставих се в Божиите ръце. Ние сме ценни. Аз съм ценен. Светът, в който живяхме, го няма вече. Ние се събуждаме. Още ме боли, но не чак толкова. Най-най-после всичко е истинско.

Дан“

Дан използва писмото не само за да общува с детето у себе си, но и за да си вдъхне увереност, че отказът от алкохола и наркотиците е бил положителна стъпка. Докато е писал това писмо, той за пръв път в живота си е осъзнал връзката между самоубийственото си поведение и болезненото детство.

 

 

Приказката

След като напишете тези три писма, напишете история, която да описва живота ви под формата на приказка, със съответния език и персонажи. Представете се като принцеса или принц, които са живели с някой зъл цар, ужасно чудовище или дракон в мрачни гори тилилейски или черна крепост. Опишете кръвосмешението като Черна чума, ураган, краят на света или каквото друго роди въображението ви.

Тази приказка ще е първият ви изказ в трето лице. Вместо за себе си, ще пишете за „нея“ или „него“. Това ще ви даде една нова и по-обективна гледна точка и ще ви помогне да се разграничите от травмата в детството. Непоносимата болка намалява, когато се обръщате към малкото момиче или момче вместо към „мен“. След като изразите символично чувствата си, вие ще се справите с тях на едно непознато дотогава ниво и ще прозрете по съвсем нов начин, онова, което ви се е случило.

Въпреки огромната тъга, която изпитвате, единственото условие, което ви поставям, е приказката да има оптимистичен край. Все пак тя е алегория на вашия живот, а в него има надежда. В началото може да не вярвате, но описвайки бъдещето си с оптимизъм, съзнанието ви ще възприеме някои от положителните картини. Това е особено важно за хората, които не си представят никакво щастливо бъдеще. Положителните представи поставят ясни и постижими цели, които вдъхновяват.

Няма да забравя деня, когато Трейси — чийто баща-застраховател я беше насилвал — прочете своята приказка. Тя беше доста дълга и затова ще ви цитирам само откъси от нея, но надеждата, която й вдъхна това упражнение, промени завинаги отношението към собствения й живот.

„Живяло едно време едно мъничко растенийце в една далечна и изолирана долина, заобиколена от планини. Името й било Айви^[1] [акроним от жертва на кръвосмешение] и тя била много нещастна, и затова често гледала към реката и си мечтаела да избяга от долината.

Мъничкият свят на Айви се управлявал от великия крал Морис Лестър, когото всички наричали Мо. Забелязвате, че малкото му име и фамилията образуват Мо Лестър^[2], което и било самата истина.

Мо си падал по свежи млади растенийца. Когато Айви започнала да разцъфва, Мо я забелязал, защото била колкото зряла, толкова и зелена. Той й причинил не една и две злини, но тя продължавала да го почита и тачи като неин крал.

Мо нямал никакъв срам, но за сметка на това Айви се срамувала и за него. Бедната Айви се отдръпнала от света и имала един-единствен спътник в самотата си — Гил Трип^[3].

Гил бил паразит, който гризял листата, стъблото и корените й, изсмуквал жизнените и сокове. Тъкмо заради Гил, повече от всеки друг, Айви се чувствала толкова нещастна и болна в долината.

Дошъл обаче денят, в който Айви се запознала с освободителката си.

— Коя си ти? — попитала учудено Айви.

— Аз съм твоята фея-кръстница, но иначе ме знаят като Сюзан от Севера. Събери си багажа, и то по-бързичко. Сега ще те изкореня.

Айви се паникьосала.

— Но над реката няма мост — извикала тя.

— Напротив, има — извикала победоносно Сюзан. — Ще преминеш върху моята ярост. — Тя ме доведе до тук и ще отведе и теб от долината.

Айви се вкопчила в яростта, която никой дотогава не бил изпитвал заради нея и била измъкната веднъж завинаги от долината на нещастието си.“

Освен че бе богата на размишления, приказката на Трейси беше изпълнена с толкова хумор и въображение, че й помогна да си възвърне поне част от унищожената в детството игривост.

Някои пациенти протестират и казват, че не можели да пишат, или че това било фриволност. Но приказката винаги е едно от най-вълнуващите и целебни изживявания.

 

 

Писмо до партньора

Следващото писмо трябва да бъде до вашия партньор. Ако в момента нямате съпруг, любовник или постоянен партньор, може да пишете до бивш съпруг или приятел (помнете, че не е задължително да изпращате писмото). Обяснете му (или на нея) по какъв начин травмата от детството е засегнала връзката ви. Не е нужно да поемате отговорността за всички проблеми помежду ви, но неспособността ви да се доверявате, отстъпчивостта и пораженията върху сексуалността ви вероятно взимат своя дан. Най-важното нещо е в това писмо да изразите откровено и без никакви недомлъвки онова, което ви се е случило. Така ще си помогнете да се освободите от срама.

 

 

Писмо до вашите деца

Поредицата от писма завършва с тези, които ще напишете до всяко от децата си поотделно. Ако нямате деца, може да пишете на бъдещото си дете или на детето, което никога не сте имали. Използвайте писмото, за да преоткриете способността си да обичате, и вникнете във факта, че възкресяването и повторното изживяване на болката, ви дават вътрешна сила да бъдете по-добър родител.

 

 

Силата на ролевата игра

В групата, след като прочетем всички писма, разиграваме кратки импровизирани сцени, в които разискваме повдигнатите теми. Според мен тази психодрама или сцени от ролеви игри са особено дълбокомислени и полезни за справяне с травмата от кръвосмешението и останалите проблеми в живота на пациентите ми.

Ролевата игра заобикаля рационалното осмисляне и отричането, което предпазва от негативните чувства. Тя ви предлага възможността да изразите пълния спектър на емоциите спрямо членовете на семейството, преди да се наложи да се срещнете лично с тях. Ролевата игра създава безопасна атмосфера за изпробване на ново поведение. Всички тези фактори са особено важни за успеха на лечението.

След три месеца групова терапия Кони се почувства достатъчно силна, за да изпрати писмата на баща си и на майка си. Тя обаче осъзнаваше, че веднага щом писмата пристигнат, ще има нужда от огромна подкрепа. Попитах я дали може да я очаква от съпруга си, Уейн, и тя неохотно призна, че никога не е споделяла с него това, че баща й я е насилвал сексуално.

Подобно на повечето жертви на сексуално насилие, Кони смяташе, че той ще престане да я обича и ще се отврати от нея. Въпреки че с годините Уейн беше доказал обичта и подкрепата си, тревогата все още я възпираше да му разкрие страшната си тайна. Но сега тя изпитваше потребност да му каже.

Накарах я да използва ролева игра с групата, преди да осъществи намеренията си на живо. Разиграхме няколко сцени, в които аз или някой друг участник играеха Уейн, и проиграхме множество варианти — от пълно отхвърляне до пълно приемане.

Особено покъртителна беше сцената, в която Кони игра Уейн, като опит да се вживее донякъде в неговите чувства. Аз играех Кони. След като казаха на „Уейн“ какво ми е причинил баща ми, му споделих какво искам от него.

СЮЗЪН (в ролята на Кони): „В момента наистина се нуждая от любовта и подкрепата ти. Нуждая се от увереност, че това, което ти казах, няма да промени отношенията ни и че няма да ме намразиш, или да ме сметнеш за омърсена.“

КОНИ (в ролята на Уейн): „Естествено, че не те мразя. Трябваше да ми кажеш по-рано, за да мога да ти помогна. Ако не друго, заради това, което ми каза, ти ми стана още по-скъпа. Винаги съм знаел, че криеш нещо болезнено и това те правеше гневна и подозрителна. Сега вече разбирам. Искам по някакъв начин да премахна болката ти и ми се ще да ми беше казала по-рано…“

В този момент Кони изостави ролята си.

КОНИ: „Като се поставих на негово място, усетих колко много ме обича. Всичко ще е наред. Знам го. Ако пък не е така [усмихва се], значи ще е краят.“

Използвайте ролевата игра, за да претръпнете от страха, че ще нарушите мълчанието. Когато Кони разказа на Уейн за детството си, репетициите в голяма степен бяха облекчили безпокойството й. Уейн наистина прояви разбиране, подкрепи я в оставащата част от терапията и й оказа огромна помощ.

 

 

Лечебни упражнения за детето у вас

Освен писането на писма и ролевата игра, има и други особено полезни групови упражнения. Ето две, които са наистина ефикасни.

 

 

Пренаписване на историята — упражнението „Не“

За жертвите на кръвосмешение е характерна неспособността им да казват „не“ и това сигурно важи за вас. Възможно е да се смятате за безсилна личност и да правите всичко, каквото ви казват. Тези убеждения са плод на унижението, уплахата и насилието от страна на могъщия родител.

За да си възвърнете силата, трябва да затворите очи и да си представите първия път, когато сте изживели сексуално насилие, но сега променете онова, което се е случило. Представете си стаята. Представете си насилника. Протегнете ръце, отблъснете го и кажете: „Не! Не може! Няма да ти позволя! Махни се! Ще кажа! Ще викам!“. Представете си как насилникът ви се подчинява. Наблюдавайте го как напуска стаята и става все по-малък и по-малък, докато излезе през вратата.

Дори да ви боли ужасно, че не сте успели да го сторите тогава, пренаписването на историята е особено вълнуващо и вдъхновяващо упражнение. Както каза Дон:

„Господи, давам всичко на света, за да съм могъл да го направя. Но дори това, което правя сега, ми показа, че притежавам сила, за която никога не съм подозирал. Тогава никой не е можел да ме защити, но мога да се науча да го правя поне сега!“

 

 

Изборът да си дете и изборът да си възрастен

Едно от най-мъчителните упражнения в групата е всеки участник да изиграе себе си на възрастта, когато е започнало насилието.

При това упражнение е много важно жертвата да си припомни какво е да си дете. За тази цел може да седнете на пода — столовете и канапетата са за възрастните. Помнете, че децата не говорят като възрастните — те имат собствен речник и собствен начин за възприемане на света. След като групата от пораснали жертви на сексуално насилие се събере, кажете на водача за „странните неща“, които стават във вашия дом. Останалите „деца“ могат да задават въпроси и да ви успокояват. Следващият откъс от групов сеанс е илюстрация на огромния пробив, който отбеляза Кони.

 

 

СЮЗЪН: „Здравей, красавице. На колко години си?“

МАЛКАТА КОНИ (с детински глас): „Седем.“

СЮЗЪН: „Знам, че твоят татко прави разни ненормални неща с теб. Аз мога да ти помогна, но трябва да ни разкажеш всичко.“

МАЛКАТА КОНИ: „Ами… не знам, трудно ми е. Много ме е срам, но татко… той идва в стаята ми и… ми сваля гащичките и ме пипа и ме ближе… ами там, където пишкам. След това трие неговата пишка по крака ми и диша шумно, а след това от пишката му тече нещо бяло и лепкаво и той ми казва да взема кърпа и да избърша и че ако кажа на някой ще ме пребие.“

СЮЗЪН: „Как се чувстваш, когато татко ти прави тези неща?“

МАЛКАТА КОНИ: „Много ме е страх и ми става лошо на стомаха. Сигурно съм много лоша, щом баща ми прави така. Понякога искам да умра и той да разбере колко ми е гадно, а ако умра, ще престане да прави така с мен.“

 

 

В този момент Кони не издържа и се разплака и останалите участници се събраха около нея, за да я успокоят.

Измежду хлиповете Кони сподели, че не е плакала от години и че се чувства ужасно беззащитна. Уверих я, че откриването на собствената й уязвимост е източник на сила, а не на слабост и че вече не е нужно да крие уплашеното и наранено дете в себе си.

След като „детето“ във вас получи възможност да се изрази, да бъде успокоено и подкрепено, вие трябва да направите съзнателния избор отново да станете възрастен човек. Станете и усетете размера на тялото си. Почувствайте силата си на възрастен. Способността да се връщате към възрастния у себе си е източник на огромна сила, който можете да призовавате винаги, когато се чувствате като безпомощно дете.

Това е само едно от множеството групови упражнения, които вашият терапевт може да приложи. Заедно с писането на писма и ролевата игра, груповите упражнения са голяма стъпка по пътя към отърсването от травмата.

 

 

Конфронтация с родителите

Докато пиша това, осъзнавам, че, колкото и да е тъжно, трябва да ви предупредя, че по всяка вероятност хората, които трябва да ви подкрепят, обичат и защитават, ще се опитат да ви смажат емоционално, когато им кажете истината. Всичко, което ви казах за конфронтацията, важи с удвоена сила, когато става въпрос за насилника кръвосмесител.

• Трябва да разполагате с надеждна система за подкрепа.

• Трябва да репетирате, да репетирате и да репетирате.

• Трябва да сте променили убежденията си кой е отговорен за случилото се.

• Трябва да сте подготвени за драстична промяна в отношенията ви с родителите и да сте готови дори да ги пожертвате.

Ако родителите ви живеят заедно, можете да се конфронтирате с тях заедно или поотделно. Моят опит обаче сочи, че конфронтацията е по-малко взривоопасна, когато се осъществява поотделно. Когато бъдат конфронтирани заедно, родителите на жертвата на кръвосмешение често обединяват усилията си, за да защитят брака си от „смъртоносната“ атака. Тогава битката става двама срещу един и е много важно до вас да има човек, който да ви подкрепя.

Въпреки че реакцията на насилника е непредвидима, в повечето случаи конфронтацията насаме води до избягване на разгорещените изблици. Насилникът може да отрече кръвосмешението, може да се вбеси и да напусне сеанса, може да обвини терапевта, че ви насъсква да разрушите семейството, може да се опита да омаловажи деянието си, а може и да си признае. В случай, че наистина признае престъплението си, пазете се от оправданията му. Насилниците често манипулират жертвите си, като предизвикват съжаление спрямо себе си.

Стъпките на конфронтацията са същите като при другите „отровни“ родители, но в „Ето какво искам от теб оттук нататък“ трябва да се включат някои специални условия. Отговорът на насилника на тези условия е единственият безпогрешен индикатор за бъдещите отношения помежду ви.

Ето какво трябва да поискате:

1. Пълно признание на всичко, което се е случило. Ако насилникът твърди, че не помни, накарайте го да признае, че той дори да не помни, истината е истина, защото вие помните.

2. Извинение.

3. Пълно признание за поемането на отговорност и изричното й сваляне от вас.

4. Воля за положителна промяна. Например той може да се запише на терапия, да плати за вашата терапия, да се извини за причинената болка на други хора в живота ви, да бъде на ваше разположение винаги когато искате да говорите за случилото се.

Едно предупреждение: извиненията са голяма съблазън и могат да породят измамна надежда, че отношенията ви ще се променят коренно. Ако обаче извиненията не бъдат последвани от промяна в поведението на насилника, то нищо няма да се промени. Той трябва да стори нещо за решаване на проблема. В противен случай извиненията са само празни думи, които ще ви причинят още повече болка и разочарование.

Очевидно е, че много малка част от жертвите ще получат положителен отклик на всичките си изисквания или дори на част от тях. За вас обаче е много важно да ги предявите и да определите правилата на бъдещите взаимоотношения. Трябва абсолютно недвусмислено да покажете, че повече не възнамерявате да живеете с лъжи, полуистини, потайност и отричане. Най-важното е да заявите, че вече няма да носите отговорността за извършеното над вас насилие — и че повече не желаете да бъдете жертва.

 

 

„Време е да спрем с преструвките“

Трейси реши да се конфронтира поотделно с майка си и с баща си. Тя каза на баща си, че ходи на терапия, но не спомена точно каква и го помоли да посети един сеанс, защото така ще й помогне. Той се съгласи, но оттегляше обещанието си многократно, преди най-накрая да се появи.

Бащата на Трейси, Харолд, бе слабоват и оплешивяващ шестдесетгодишен мъж с безупречна подстрижка и облекло и изглеждаше точно като директор, какъвто и беше. Когато го попитах дали знае защо Трейси го е довела при мен, той отвърна, че „имал доста добра представа“. Като начало помолих Трейси да му каже какъв вид терапия посещава.

„Участвам в група от жертви на кръвосмешение, татко. Хора, чиито бащи, а понякога и майки са сторили с тях същото, което ти стори с мен.“

Харолд се изчерви видимо и сведе поглед. Понечи да каже нещо, но Трейси го прекъсна и го накара да обещае, че ще изслуша първо нея, след което разказа какво й е причинил и колко нещастна, уплашена, объркана и мръсна се е чувствала. След това му разказа за влиянието на кръвосмешението върху целия й живот.

„Винаги съм смятала, че е грешно да харесвам друг мъж. Винаги съм мислила, че така те предавам и мамя. Имах чувството, че съм твоя собственост и че нямам право на собствен живот. Вярвах ти, като казваше, че съм мръсница — в крайна сметка държах ужасната тайна в себе си. Смятах, че виновната съм аз. Цял живот съм била депресирана, но се научих да се преструвам, че всичко е наред. Е, нищо не е наред, татко, и вече е време всички да спрем с преструвките. Бракът ми едва не се разпадна, защото мразех секса, мразех тялото си, мразех себе си! Слава богу, това е на път да се промени. Но ти се измъкна, аз понесох целия товар. Ти ме предаде, използва ме и направи най-лошото, което един баща може да стори на дъщеря си.“

След това Трейси каза на баща си какво иска от него — извинение и пълно признаване на отговорността. Освен това му даде възможност да каже на майка й, преди да го е направила тя.

Бащата на Трейси изпадна в шок и я обвини, че го изнудва. Той не направи опит да отрече кръвосмешението, но се опита да го омаловажи, като й напомни, че никога „не я е наранявал физически“. Извини й се, но основното му притеснение беше какво ще стане с брака и работата му, ако всичко се „разчуе“. Отказа да посещава терапия, тъй като „животът му бил полезен и продуктивен“.

През следващата седмица Трейси продължи да му оказва натиск да „признае“ на майка й. След това тя дойде и разказа на групата какво се е случило.

„Майка ми направо се съсипа, но още първата й дума беше да му простя и да не казвам на никой в семейството. Когато й казах, че не съм съгласна, тя ме попита защо аз съм им причинявала такава болка. Не е ли чудно — изведнъж аз се оказах лошата.“

Всички участници се заинтересуваха какво изпитва, след като вече е предприела тази важна стъпка. Няма да забравя отговора й.

„Имам чувството, че свалих от раменете си тежестта на целия свят. Осъзнах, че имам право да говоря истината и че не нося отговорност, с която другите не могат да се справят.“

Всички се зарадвахме, че тя си е върнала силата и повече не възнамерява да бъде жертва. В крайна сметка Трейси реши да не прекъсва отношенията с родителите, но контактите им да бъдат съвсем ограничени.

 

 

Можем ли да разбием стената с глава

За да се конфронтира с баща си, на Трейси й бе нужна съвсем минимална помощ от моя страна, но нещата не стояха така с Лиз — чийто втори баща, уважаваният местен свещеник, не само я беше насилвал, но едва не я беше удушил, когато беше събрала смелост да му каже да престане. Лиз наистина се нуждаеше от помощ, още повече че баща й и майка й бяха настояли да дойдат заедно. Когато им казала, че иска да присъстват на един сеанс, те отвърнали, че „ще направят каквото трябва, за да й помогнат с психичните й проблеми“.

На тринадесет години Лиз беше направила отчаян опит да прекрати насилието, казвайки на майка си, но тя не й беше повярвала и Лиз никога повече не бе повдигнала въпроса.

Вторият баща на Лиз, Бърт, беше благовъзпитан шестдесет и няколко годишен мъж с грубовати черти. Много показателен беше фактът, че той дойде на сеанса с черния си костюм с бяла свещеническа яка. Майката на Лиз, Рода, беше висока и слаба жена с тъмна прошарена коса и изопнати черти. Още с влизането си в кабинета ми и двамата излъчваха демонстративно религиозно достолепие.

Лиз изрече и направи всичко, което беше репетирала, но всеки път, когато подхващаше темата за сексуалното насилие, се сблъскваше с непробиваема стена от гневно отричане и обвинения. Родителите й твърдяха, че е луда, че си измисля всичко, че е проклета и неблагодарна и че си отмъщава на Бърт, задето й налагал „строга дисциплина“. Лиз отстояваше своето, но не постигна нищо. По едно време ме погледна безпомощно и аз се намесих:

„И двамата сте я предали достатъчно и аз няма да позволя това да продължава. Съжалявам, че и двамата нямате кураж да признаете истината. Бърт, ти знаеш, че всичко, което Лиз казва, е истина. Никой не си измисля такива унизителни и болезнени неща. И никой не си измисля годините депресия и срам. Давността на престъплението ти е изтекла, но искам да знаеш, че тъй като положението ти те прави доверено лице и авторитет за други деца, Лиз и аз докладвахме за теб на Службата за защита на децата. Ако посегнеш на още някое дете, този доклад ще ти изяде главата. Не разбирам как проповядваш истината на други хора, когато целият ти живот се гради върху лъжа. Ти си един измамник, Достопочтени! Знаеш го и Господ го знае.“

Лицето на Бърт се вкамени. Той не продума нищо, но яростта му беше очевидна. Обърнах се към майката в последен опит да й покажа истината, но думите ми не бяха чути.

Отбраната на Бърт и Рода беше непробиваема и аз не виждах причина мъчението й да продължава. Беше получила необходимата й информация и затова помолих Бърт и Рода да напуснат кабинета ми.

Лиз знаеше, че трябва да избира между родителите си и душевното си здраве. Беше невъзможно да има и двете. Решението не й отне много време.

„Трябва да ги разкарам от живота си. Те просто са луди. Да продължавам да контактувам с тях, означава и аз да полудея. Вече съм по-силна и просто ми изглеждат като някакви извънземни. Господи, Сюзан, и тази жена е трябвало да ми бъде майка!“

Лиз се разплака. Аз я прегърнах. Накрая тя се успокои и каза:

„Най-много ме боли, защото осъзнах, че не ги е грижа за мен и никога не ги е било грижа. Искам да кажа, че каквото и определение за обич да вземеш, те не ме обичат.“

С последното твърдение Лиз показа воля да се изправи пред страшната истина, с която се сблъскват порасналите деца на „отровни“ родители — че в крайна сметка всичко сочи, че техните родители не са ги обичали. Но вината за тази жестока реалност е в тях и в техните личностни недостатъци, а не в децата.

 

 

Конфронтация с мълчаливия съучастник

Родителите на Кони живееха в друг щат и затова тя реши да се конфронтира с тях, като им напише писма поотделно. По време на упражнението, в което играеше себе си като дете, Кони си беше припомнила, че след първото насилване беше казала на майка си. За нея беше особено важно да разбере защо майка й не беше предприела нищо, за да я защити.

Тя изпрати писмата и изминаха три тревожни за нея седмици, след които сподели, че не е получила отговор от баща си.

„Не е вярно — отбелязах аз. — Отговорът е, че той не е готов да се справи с истината.“

Тя обаче получи отговор от майка си и прочете част от него пред групата.

„Каквото и да ти кажа, то никога няма да заличи причиненото зло. Тогава мислех, че съм дала всичко от себе си, за да те защитя. Говорих с него и той се извини, и се закле, че това няма да се повтори. Беше много искрен. Молеше да му дам последна възможност и твърдеше, че ме обича. Само аз знам колко ме беше страх и колко неуверена бях. Не знаех какво да правя. Мислех, че проблемът повече не съществува. Сега осъзнавам, че той ме е измамил като последна глупачка и се презирам за това. Толкова отчаяно исках семейството ми да е щастливо, че повярвах на лъжата. Не исках нищо друго, освен мир и спокойствие. Мислите ми са в пълен хаос и засега просто не мога да кажа нищо повече. Сигурно, както винаги, не съм ти помогнала с нищо, Кони, но моля те, повярвай, че те обичам и ти желая само най-доброто.

С обич! Мама“

Писмото пробуди у Кони някаква надежда за по-откровени отношения между нея и майка й. По мое настояване тя организира конферентен разговор между нея, майка й и мен.

По време на този разговор майката, Маргарет отново изрази огромното си съжаление и отново призна собствената си слабост и объркване. Аз също помислих, че тези две жени могат да изградят нещо ценно помежду си… докато Кони не поиска от нея единственото, от което наистина имаше нужда.

КОНИ: „Не очаквам, че ще го напуснеш след толкова години брак, но има едно нещо, на което особено държа. Искам да отидеш при него и да му кажеш, че ми е причинил нещо ужасно. Не искам нищо от него — той е луд и болен и аз трябва да приема този факт. Но искам той да го чуе от теб.“

Маргарет мълча доста време.

МАРГАРЕТ: „Не мога да го направя. Просто не мога. Моля те не го искай от мен.“

КОНИ: „Значи и сега, както винаги, ще защитиш него, а не мен. Когато получих писмото ти, помислих, че най-накрая може да имам майка. Помислих, че като никога си застанала на моя страна. Не е достатъчно само да съжаляваш, мамо. Направи нещо за мен. Покажи, че ме обичаш, на действия, а не само на думи.“

МАРГАРЕТ: „Кони, всичко това е било толкова отдавна. Сега имаш свой живот, свое семейство. Той е всичко, което имам аз.“

Кони изживя горчиво разочарование от отказа на майка й да стори единственото, което искаше от нея, но осъзна, че изборът е бил направен много отдавна и затова всякакви очаквания за промяна бяха нереалистични.

Тя реши, че заради собственото си душевно здраве се налага да ограничи телефонните и писмените контакти с майка си до минимум и да приеме нейните недостатъци. Освен това реши да прекрати всички контакти с баща си.

 

 

„Продължаваме нататък“

Майката на Дан, пенсионирана директорка на гимназия, реагира по съвсем различен начин, когато Дан наруши мълчанието. Тя се беше развела с баща му преди десет години и когато Дан най-накрая събрал смелост да й разкаже за нещастието си, тя го прегърнала и му казала:

„Господи, момчето ми, толкова съжалявам! Защо не си ми казал? Щях да направя нещо. Изобщо не съм си представяла такова нещо. Винаги съм знаела, че нещо не му е наред. Сексът ни беше ужасен и знаех, че мастурбира в банята, но дори не съм предполагала, че е могъл да ти стори нещо. О, детето ми, толкова съжалявам. Съжалявам.“

Дан се тревожеше, че ще стовари прекалено голяма тежест на плещите й, но беше подценил способността й да съчувства. Тя го увери, че е сторил много по-добре, като е споделил страшната истина с нея, вместо да живее в лъжа.

„Имам чувството, че ме е блъснал камион, но по-добре, че ми каза. Сега вече разбирам много неща. Много неща си дойдоха на мястото. Пиенето и депресията ти, както и много неща в моя брак. Знаеш ли, години наред обвинявах себе си, затова че той не проявява никакъв сексуален интерес към мен. Обвинявах се и за отвратителното му държание. Сега разбирам, че е бил болен, наистина болен, и че нито ти, нито аз имаме някаква вина. Дай да продължим нататък.“

Като каза истината, Дан направи подарък не само на себе си, но и на майка си, защото научавайки за кръвосмешението, тя получи отговор на множество болезнени и неотговорени въпроси от брака си. Реакцията й бе такава, за каквато мечтаят всички жертви на кръвосмешение — съчувствие, гняв спрямо насилника и искрена подкрепа.

 

 

Дипломиране

В процеса на лечение настъпва един момент, когато сте писали и пренаписали всички писма, когато сте преминали през ролевите игри, упражненията и конфронтациите и когато сте взели решение за бъдещите взаимоотношения с родителите си. Почувствали сте новата си сила и душевното ви здраве се е подобрило. Промените в убежденията, чувствата и поведението са станали неотменна част от личността ви. Накратко, вие сте готови за „дипломиране“.

Моментът е малко тъжен, но и вълнуващ за вас, за останалите участници в групата и за вашия терапевт. Налага се да се сбогувате с единственото добро семейство, което сте имали някога, макар че много от участниците в Моите групи поддържат близко приятелство и след това. Приятелствата в групата се основават на изключително силни споделени емоционални изживявания и обикновено са много трайни и истински, и намаляват липсата при завършването на лечението.

Моментът на дипломирането се определя от вашите потребности. При повечето жертви на кръвосмешение лечението продължава от година до година и половина. Ако родителите окажат необикновено силна подкрепа, както в случая на Дан, то може да продължи и по-кратко. Ако изберете да прекратите всякакви контакти с родителите, както направи Кони с баща си, може да се наложи да останете повече време, за да не изживеете две загуби една след друга (на родителя и на групата). Аз обаче винаги се изненадвам на положителните промени за кратък период от време, особено като се има предвид колко е тежка първоначалната загуба.

 

 

Новият човек

Успешно излекуваните пациенти от време на време ми се обаждат, за да ми съобщят какво става с тях. Наскоро получих писмо, което наистина ме развълнува и ми достави огромно удовлетворение. То беше от една от първите ми пациентки на име Пати.

Тя участваше в една от най-първите ми групи за лечение на жертви на кръвосмешение и тогава беше на шестнадесет години. Аз я споменах бегло в Седма глава — тя беше момиченцето, чийто баща я беше заплашил, че ще я даде за осиновяване, ако не му се подчини. Не бях чувала нищо за нея от години, но си спомням, че не беше успяла да се конфронтира с баща си, защото той беше изчезнал години, преди тя да дойде на лечение при мен. Ето какво пишеше тя:

„Скъпа Сюзън,

Пиша ти, за да ти благодаря още веднъж, че ми помогна да стана нов човек. Благодарение на теб и на групата вече наистина съм добре.

Омъжих се за страхотен мъж, имаме три деца и аз отново се научих да се доверявам. Мисля, че миналото ми ме прави и по-добра майка. Децата ми са научени, че никой не може да ги докосва където не трябва и че ако нещо такова се случи ще ми кажат и аз ще ги защитя.

Все пак успях да се конфронтирам с баща си. Отне ми доста усилия, но го издирих и му казах какво мисля за него. Единственото, което ми отговори, беше: «Аз съм луд и болен човек». Изобщо не се извини. Но ти беше права, това нямаше никакво значение. Имах нужда само да прехвърля вината на този, на когото трябва, и сега се чувствам по-добре. Благодаря ти за обичта. Дължа ти живота си.

Винаги любяща!

Пати“

Пати не е изолиран случай. В очите на жертвата на кръвосмешение животът е мрачен, но терапията наистина помага. Колкото и зле да се чувствате, знайте, че винаги имате възможност за по-добър живот, животът със самоуважение, без вина, страх и срам. Всички, с които се запознахте в тази глава, изминаха пътя от отчаянието до здравето. Вие също можете.