Антоан дьо Сент-Екзюпери
Цитадела (66)

LXV

„Реда, казваше баща ми, аз го създавам. Ала не се придържам към простото и икономичното. Защото не става дума да се спечели време. Каква полза да узная дали хората ще станат по-угоени, строейки изби и тавани вместо храмове, и водопроводи вместо музикални инструменти, след като презирам всяка безчувствена и суетна човешка общност, дори да е охранена; за мене е важно да узная първо за какъв човек ще става дума. Интересува ме този, който задълго ще се е потапял в изгубеното време на храма, както в съзерцание на Млечния път, накарал го да се чувствува просторен, ще приучва на любов сърцето си чрез упражняване на молитвата, която остава без отговор (тъй като отговор в отплата на молитвата би направил човека още по-безчувствен) и у когото често ще е отеквала поемата.

Понеже спестеното от мен време за построяването на храма, който е кораб, тръгнал нанякъде, или за да направя по-хубава поемата, на която откликва сърцето на хората, аз ще трябва да употребя по-скоро за облагородяване, отколкото за угояване на човешкия род. И значи ще открия поемите и храмовете.

И тъй, знаейки колко време се губи за погребения, защото хора копаят земята, за да заровят в нея тленните останки на мъртвия, докато биха могли да употребят същото време за оран и сеитба, аз все пак ще забраня погребалните клади, на които изгарят труповете, понеже малко ме интересува спестеното време, когато от това губя преди всичко любовта към мъртвите. Не съм изнамерил по-хубав образ, за да й служа, от гроба, където близките отиват, търсейки с малки стъпки надгробния камък на своите сред камъните, знаейки, че той е прибран в земята като изстискано грозде и се е превърнал отново в естествен петмез. И знаят все пак, че нещо от него остава, някакви мощи в костницата му, формата на една ръка, която е милвала, черепът — това ковчеже за скъпоценности, празно без съмнение, но което е било пълно с толкова чудни неща. И аз заповядах, когато това е възможно, да строят още по-безполезен и скъп дом за всеки мъртвец, за да могат хората да се събират там по празници и да разбират не само с разума си, но и с всички трепети на душата и тялото, че мъртви и живи се сливат един с друг и образуват дърво, което расте. Те свикват да виждат как същата поема, същата извивка на кила, същата колона преминава от поколение на поколение, като става все по-хубава и чиста, понеже човек, разбира се, е тленен, ако го гледаме както късогледите, застанали прекалено близо, в лицето, но не и в сянката, която хвърля, в отблясъка, който оставя след себе си. И ако аз спестявам времето, изгубено за погребване на труповете и за построяване на техния вечен дом, и желая да употребя това изгубено време за свързване веригата на поколенията така, че сътворението като дърво да се издигне чрез нея право нагоре към слънцето, ако провъзглася това възнесение за по-достойно за човека, отколкото увеличаването на коремната обиколка, тогава, след като добре съм претеглил употребата му, ще употребя спечеленото време, с което разполагам, за погребването на мъртвите.“

„Редът, който създавам, казваше баща ми, е редът на живота. Защото казвам, че едно дърво е ред, макар едновременно да е корени, ствол, клони, листа и плодове, и казвам, че един човек е ред, макар да има ум и сърце и да не е сведен до една функция, било то оран или възпроизвеждане на рода, а да е едновременно този, който оре и отправя молитви, който обича и устоява на любовта, работи, почива и слуша песните на вечерта.

Ала някои признаха, че в славните империи има ред. И глупостта на логиците, историците и критиците ги накара да вярват, че редът в империите е майка на тяхната слава, докато аз казвам, че редът в тях, както и славата им са плод единствено на пламенното им усърдие. За да създам ред, аз създавам лице, което хората да обичат. Ала онези там целят да постигнат реда като самоцел и такъв ред, ако спориш за него и го усъвършенствуваш, първо става простота и икономичност. И умело се заобикаля пред теб онова, което трудно се изказва, дори и когато всички наистина важни неща остават неизказани; никога не съм познавал професор, който да успее да ми каже защо обичам вятъра под звездите в пустинята. И хората постигат съгласие за обикновените неща, понеже езикът, който ги изразява, е удобен. И без да се страхуваш от опровержение, можеш да кажеш, че е по-добре да има три чувала ечемик, отколкото един. Макар да считам, че допринасям повече за хората, ако просто ги задължа — за да се опият от това питие, което те прави просторен — да повървят понякога нощем под звездите в пустинята.

Редът е знак на съществуването, а не негова причина. Както планът на поемата е знак, че тя е завършена, и белег за съвършенството й. Ти не работиш в името на един план, а за да го постигнеш. Но онези казват на учениците си: «Вижте тази велика творба и реда, който тя отразява. Създайте ми първо ред, така вашата творба ще е велика», когато творбата в такъв случай ще бъде безжизнен скелет и музеен отломък.

Аз създавам любовта към имението и ето че всичко се подрежда — и йерархията на изполичарите, на пастирите и на жътварите, и бащата начело. Както се подреждат камъните около храма, когато им налагаш да служат за прославата на Бога. Тогава редът ще се роди от страстното увлечение на архитектите.

Тъй че не залитай в езика си. Ако налагаш живота, ти създаваш реда, а ако налагаш реда, ти налагаш мъртвилото. Ред заради реда е карикатура на живота.“