А. С. П. Гамиту
Муазата казембе и племената мараве, шева, муиза, муемба, лунда и други от Южна Африка

Дневник на португалската експедиция, ръководена от майор Монтейру и посветена на императора в годините 1831 и 1832. Редактиран от майор А. С. П. Гамиту, заместник-командир на експедицията, приложил карта на областта между Тете и Лунда.

Лисабон, 1937 г.

Поход през земите на племето шева, обитавани също така от племето Тумбука

14 юли. — От Тете до владението Мисале изминахме близо седемдесет и една португалски левги на осемнадесет градуса. Днес вдигнахме лагера и се отправихме към Луане в същото владение, за да изчакаме там носачите, които бяха останали назад, и да им раздадем закупените за тази цел хранителни припаси. Оставихме на мястото на лагера стражи, които да отпратят напред споменатите роби, все още непристигнали там.

Ние, командирите, отидохме да посетим господаря на владението Жозе Луиш Родригеш, чието жилище се намира на около триста крачки от пътя; в десет часа се върнахме заедно с Родригеш и се отправихме на север, прекосявайки две планини, образуващи верига, която се намираше вдясно от нас; след половин левга преминахме потока Инянкумба, който тече на запад, половин разтег широк и половин дълбок; на брега му разположихме лагера. В единадесет часа сутринта вече се бе събрала цялата експедиция. Гореспоменатият Родригеш ни даде три вола и други хранителни продукти, които бяха надлежно разпределени.

Това е последното и най-отдалечено от Тете владение. Събирането на робите, живеещи в него, е било започнато преди много години от Висенте Антониу де Куадруш, основател на владението. След неговата смърт новият господар Жоаким Салвадор ду Розариу дълго време не се вестявал тук, докато през 1829 и 1830 г. след един секвестър то било обявено на търг и закупено от споменатия Родригеш. След смъртта на Куадруш — първия господар на тези роби, те никога повече не са имали стопанин и покровител и са живели като свободни хора, докато не ги купил Родригеш, след което му било много трудно да ги приучи към покорство. Броят им не надвишава сто и петдесет, обаче Муанамамбо, който също е роб, притежава на свой ред триста собствени роби.

Обикновено робите, наемани от господарите като мосамбази или търговци, които отиват във вътрешността да закупуват злато, слонова кост или роби, първо се заемат да купят роби за себе си — както със средствата, предоставени им от господаря, така и с това, което успеят да си присвоят; а когато са добри мосамбази, образуват големи селища от роби и жени, които в по-голямата си част също са им робини.

Муанамамбо от Мисале спада към този случай, защото като добър мосамбаз самият господар му е помогнал да събере големия брой роби, които притежава.

Когато робът, притежаващ роби, умре, незабавно се съобщава на господаря, който веднага установява какво е притежавал умрелият. Ако последният има свободни роднини, този от тях, който принадлежи към Бутака, се представя за наследник. Ако господарят реши, може да го приеме като роб, какъвто е бил покойният; също така от волята на господаря зависи дали ще му остави половината или цялото имущество, или ще му откаже и ще вземе всичко за себе си. В други случаи господарят не приема свободен наследник и назначава на мястото на предишния някой роб, който няма никаква роднинска връзка с умрелия. С една дума собственикът на роба е пряк господар на всичко, което той притежава, докато е жив и след смъртта му.

Луане се състои от четири кръгли сламени колиби или нюмби, разположени в оградена от планина падина и заобиколени от няколко селища на роби. Тъй като това е последното португалско владение, което срещаме, струва ми се, че тук му е мястото да разкажа с няколко думи как живее един господар на владение, когато го обитава, защото се различава от обикновения начин на живот на обитателите на наетите земи от короната и дори в селището Риуш ди Сена.

Животът на един господар, който пребивава постоянно в своето владение, се състои в ядене, пушене и спане; а тъй като е обграден от млади негърки, непрестанно се отдава на сладострастието. Още щом седне на масата за ядене, той бива заобиколен от роби, застанали прави със скръстени ръце в очакване на неговите заповеди. Те се грижат да му сменят чиниите, но не и за ножове и вилици, защото той яде с ръце по обичая на туземците от Португалска Азия и Африка, а и на много европейци, когато са сами на масата, защото, както те твърдят, яденето така било по-сладко. Когато най-после свърши да яде, към господаря се приближава роб с леген, друг с вода в така нареченото тамбио, което представлява кръгъл метален съд, подобен на стомна, но без дръжка, много разпространен в Индия, откъдето идва и названието му; трети роб носи кърпа. Като му поднесат легена, който се нарича батика, той протяга ръце над него, те му поливат вода с тамбиото и след като се измие и избърше, друг роб му предлага веднага пръстена лула с тръстиков мундщук, който обикновено е цял разтег дълъг, и докато той пуши, което върши легнал, един роб му държи лулата, а двама-трима го разтриват, тоест лекичко го потупват с длани или юмруци по краката, бедрата и гърба, докато заспи; това продължава и по време на съня, докато се събуди; същото се повтаря вечерта, като робите, които са от двата пола, но винаги млади, се редуват. Споменатият Родригеш не спазва съвсем строго обичая, което може би се дължи на това, че е над седемдесетгодишен; Жоау Педру и Мануел Каетану Перейра обаче съблюдават гореописаните правила и живеят като султани в харемите си.

15 юли. — Задържахме се на същото място, за да разпределим продуктите.

В осем часа вечерта муанамамбото на робите-носачи на кралското имущество съобщи на преводача, че те се уговарят да избягат същата нощ. Веднага се събрахме на съвет и решихме да им поговорим, като им обясним какво престъпление се готвят да извършат и колко строго наказание ги чака, ако бъдат заловени; те отрекоха. Въпреки това бе изпратен търговецът Паулу Леонарду да предупреди Жозе Луиш Родригеш да направи всичко възможно да предотврати бягството с помощта на своите роби, в случай че те направят опит за това. В единадесет часа вечерта бе получено съобщение за бягството на робите, като останал само Вазу, пребит от бой. Отново се събрахме на съвет и накрая решихме да изпратим съобщение до Жоау Педру Шавиер да Силва Ботелю, тъй като жилището му беше най-близо до мястото, където се намирахме; искахме му други сто негри носачи на мястото на избягалите, които той също да снабди с храна; това искане бе възложено на заместник-командира, за да се придаде по-голяма тежест и важност на искането; и за всичко бе определен срок.

16 юли. — Още щом се съмна, потеглих за владението Ману, откъдето бях тръгнал на 12 този месец и където пристигнах в четири часа и двадесет минути следобед, без да съм почивал никъде. И тъй като бях изпратил напред един войник със съобщението, което спешно трябваше да предаде на Ботелю, очаквах, че той веднага ще окаже помощ за залавянето или пресрещането на бегълците — нещо, което в този момент беше лесно; но се излъгах. Когато пристигнах, макар да беше уведомен за случилото се, той прояви най-голямо безразличие и ми каза, че избягалите роби не го интересуват, защото не са негови, и че няма да даде други. Всички доводи, които му изложих, останаха без резултат; накрая се задоволих да го помоля да отговори официално на съобщението, което той обеща да стори утре.

17 юли. — В осем часа сутринта той ми предаде отговора, който исках от него, и аз потеглих за лагера, където пристигнах в седем часа вечерта. След пристигането ми всички бяха обхванати от отчаяние, защото бяха разбити надеждите ни да получим справедливо очакваната помощ. Още тогава решихме да изпратим съобщение до главния капитан на незаселените области Мануел Каетану Перейра и от името на губернатора на капитанията да го поканим да се присъедини към експедицията с достатъчно хора, за да бъдат пренесени стоките, принадлежащи на кралската съкровищница; преносител на съобщението щеше да бъде преводачът, за да се придаде по-голяма тежест на искането.

18 юли. — С настъпването на зората гореспоменатият потегли за Капата със съобщението; също така бе уведомен и Жозе Луиш Родригеш, от когото искахме сто негри, в случай че остане без резултат молбата ни до главния капитан.

Тази вечер бях обзет от силна треска, която не ме оставя и която отдавам на тежкия преход от 18 левги, който извърших в два последователни дни при много силно слънце.

2 август. — До днес не съм писал в дневника поради опасното неразположение, което имах от пристъп на гърлобол или дифтерит. Дължа живота си на грижите на командира и на моя болногледач капитан-адютанта Жоаким душ Сантуш Монталву, както и на върха на едно ножче за подостряне на пера, с което ми пуснаха кръв поради липсата на ланцет; тъй като нямаше кръвопускател, командирът се опита да извърши това. Да пусне кръв за първи път, без да е учил, и с ножче, сам в пустинята, при подобни обстоятелства! Тъй като опитът на командира остана без резултат, сам взех ножчето и направих втори разрез на дясната ръка, но и моят опит не беше по-сполучлив. Като загубих надежда за спасение, помолих другарите на връщане да отнесат костите ми на португалска земя. Но за щастие войникът-европеец Родригу де Соуза, като узнал за резултатите от кръвопускането, помоли командира да му позволи да опита, тъй като е служил в лазарет, виждал е много пъти как се пуска кръв, а и с неговия опит нямаше да се загуби нищо. За щастие, опитът се оказа сполучлив, последва дълго кръвотечение, след това второ и така животът ми бе спасен.

Тъй като вече се възстановявам, макар и да съм много отпаднал, продължавам да пиша дневника си.

Командирът ми каза, че главният капитан на незаселените области е отговорил отрицателно и тъй като са изчерпани всички възможности да намерим носачи, той се видял принуден да преговаря с казембите за пренасянето на стоката, изоставена от бегълците; и добави, че тъй като всичко е готово, очакват само да се възстановя, за да потеглим. Днес съм по-добре, макар да се чувствувам още много слаб, но тъй като не е в наш интерес да се бавим повече, продължихме напред.

Сутринта изминахме една левга на северозапад, пресякохме планината, която оставаше вдясно от нас и която тук се простира на запад; загубихме само 30 минути, за да я прекосим; после излязохме в голяма равнина, където на три левги от планината се установихме на лагер. Преминахме няколко потока, които никой не можа да ни каже как се наричат.

Пътят, по който днес продължихме, минава през местност, населена с племената шева и тумбука.

3 август. — Сутринта продължихме пътя си на север-североизток. След като изминахме четири левги, прекосихме рекичката Руа, която тече на изток — пет разтега широка и три дълбока; оттук продължихме на север и едва бяхме минали две левги, когато прекосихме „зимбаоѐ“-то на един фумо^[1] от племето шева на име Мугугура и малко по на северозапад се разположихме на лагер близо до мусасата, тоест бивака, на казембите, които са тук от доста дни. Зимбаоѐ се нарича селището, в което живее мамбо или фумо от племето шева.

4 август. — Останахме на същото място. Сутринта дадохме полагаемата се шипата^[2] на фумо Мугугура, която се състоеше от една ардиана и два плаща. Откакто прекосихме последния хребет, се движим в равнинна местност, пресечена тук-таме от обширни дамби, тоест голи места без дърво, нито храст. Областта все още е населена с шева и тумбука. Първите са господарите на земята и представляват туземната нация, а вторите са крепостни и въпреки че са користни като всички кафри, са гостоприемни и по-приятни в обноските от маравите. Видяхме много муизи, пренасящи слонова кост и роби за продан, но бяха много скъпи. Срещнахме също така много стада крави, но не ги продаваха, а ако случайно се съгласяха, искаха много скъпо; продаваха също така храна, кокошки и кучета.

Зимбаоето на Мугугура наброява повече от хиляда нюмби с голям брой жители; той е подчинен на мамбо Муканда. След памучните и вълнените платове изглежда, че този народ най-високо цени раковините и солта.

В един часа през нощта ни съобщиха, че са избягали няколко негри и при проверката, която бе направена, се установи, че са дванадесетте носачи на багажа на командирите, които бяха наети от управителя на Тете Жоау да Коща Кардозу; веднага бе изпратен силен отряд войници и доверени негри, за да ги настигнат.

5 август. — Останахме на същото място, в очакване на отряда, който се върна в осем часа вечерта без никаква вест за бегълците. Следобед в лагера пристигна фумо Сомба — брат на Муканда, който поиска да му дадем неговата шипата, което ние отказахме да сторим, тъй като още не бяхме навлезли в неговите владения, и въпреки настояването му, не се съгласихме; след като отново дойде да иска да му дадем нещо, наложи се да отстъпим пред неговото упорство и му дадохме мъниста, раковини и сол, но в малко количество.

6 август. — Изпратихме на Мугугура един къс плащ със стрела за знак, тоест плаща на муромо и една карта за игра с восъчен печат, което означаваше, че всеки негър или войник, минал през неговото владение, без да е снабден със същия печат, да бъде задържан и изпратен в лагера на експедицията; обещахме му, че цялата услуга ще му бъде заплатена; при което той се съгласи. Отново дойде Сомба със същото настояване, но без да постигне резултат.

В девет часа и петнадесет минути сутринта вдигнахме лагера и движейки се на север-североизток, след левга и половина преминахме река Саняра, която тече на изток, три разтега широка и един дълбока. Спряхме, за да изпратим шипата на фумо Мупонда, който живее на известно разстояние от пътя; изпратихме му къс плащ и един шал. Продължихме напред в същата посока, все през места, населени с племето тумбука, и след като извървяхме две левги от реката, минахме през зимбаоето на фумо Аказе — сестра на Муканда; близо до него на изток тече доста пълноводна река Муатизе — пет разтега широка и един дълбока; край нея разположихме лагера. Водачът на казембиския керван поиска от командира да го чака на същото място до сутринта, когато щял да се присъедини към експедицията, за да продължи пътя си заедно с нея; съгласихме се.

7 август. — На същото място бе изпратена шипата на фумо Аказе, която представляваше плащ и шал. Дойдоха много хора да предлагат храна и кокошки за продан. В два часа следобед пристигнаха казембите, които направиха своята мусаса до нашия лагер. Това зимбаое е голямо, но няма това значение, което има зимбаоето на Мугугура.

8 август. — Сутринта фумо Аказе ни изпрати едно теле в дар. Вдигнахме лагера и потеглихме на североизток; местността става все по-населена и по-обработена; едва бяхме изминали две левги, когато стигнахме зимбаоето на мамбо Муканда; на триста крачки от него се намира реката Руарезе, която доктор Ласерда нарече Узерезе; реката е пълноводна и чиста; тече на изток — осем разтега широка и три дълбока и край нея се спряхме на лагер. Днес видяхме и прекосихме големи дамбо, които, както казахме, представляват обширни равнини без дървета и без храсти. Тук е седалището на Муканда — мамбо на племето шева, най-могъщият вожд от Замбези до Аруангоа.

Всички земи на племето шева дотук представляват безкрайна равнина, обработена, гъсто населена и изключително плодородна. Само шевите могат да носят дрехи от плат; тумбуките, осмелили се да сторят това, си навличат големи беди, заради което могат да бъдат превърнати в роби заедно с цялото им семейство; ето защо те се обличат само в кожи и нянди. Продължихме да срещаме много преселници-муизи; те се занимават с търговия, но продават много скъпо.

Зимбаоето на Муканда е изключително голямо както по броя на нюмбите, така и на жителите. Изпратихме му шипата, която се състоеше от половин топ памучен плат, девет метра саматер, две ардиани, четири плаща, един шал, четири лакътя червен бархет, шест кърпи, една броеница или връв с петдесет бели мъниста, осем парчета калаим, една броеница от фалшив корал, четири панички с мъниста, две чаши сол, два наниза раковини; всичко това той получи и съобщи, че на другия ден ще дойде да ни посети.

9 август. — На същото място. Изпратихме шипата на Шапума — брат на Муканда, която се състоеше от една ардиана, един шал, един плащ, две половини ардиани и две панички с мъниста.

Муканда ни посети в лагера, носен на гръб от един негър; беше сресан по обичая на племето муиза и облечен в парче много стар плащ, което покриваше само слабините му. Той е висок и пълен, но добре сложен; изглежда между шестдесет и седемдесет години и има вид на много пъргав и силен; външно е приятен и величествен. Остана два часа и поиска всеки от нас да му подари по нещо, но по такъв начин, че ни беше приятно да го зарадваме и дарим; след което се оттегли. В единадесет часа сутринта пристигнаха казембите, които направиха своя лагер на сто крачки северно от нашия.

Утре няма да можем да продължим пътя си поради някакъв спор между казембите и Муканда и едва след разрешаването му ще можем да потеглим напред. Водачът на казембите помоли командира да му помогне да плати споменатия дълг, защото той нямал с какво. Обвързани сме с казембите поради крайната необходимост да ги наемем за пренасянето на товарите като последна възможност, към която можахме да прибегнем, не от недомислие прибягнахме до тях, а само защото нямахме друг изход след бягството на негрите. Или експедицията трябваше да се върне в Тете, или трябваше да прибегнем до единствената възможност, която ни оставаше, за да продължим напред; но именно тази възможност прави по-трудна и тежка нашата задача. В отговор на искането на казембе-ампата му бяха изпратени две ардиани и четири къси плаща, като му се препоръчваше да ускори по възможност разрешаването на спора, защото времето напредваше и щеше да е много лошо зимата да ни завари при прехода на пустинната местност. Той поблагодари, и обеща да уреди въпроса утре.

10 август. — В 11 часа сутринта ни съобщиха, че въпросът е разрешен, след като казембите са дали седем парчета плат; в два часа следобед водачът им отиде да говори с Муканда и бе освободен от задължението. При вечерната проверка наредихме на ширамбауно да обяви потеглянето за утре.

11 август. — Сутринта продължихме на север и северозапад и не след дълго се натъкнахме на едно музи на преселници от племето муиза; продължихме през същата обработена и населена област и след още една левга път стигнахме местността Катаманда, където се наложи да останем на лагер, защото вода имаше на доста голямо разстояние, което, както казаха, не можехме да преодолеем днес; освен това казембите бяха изостанали при Муканда с товари, които не биваше да се оставят без надзор.

Тук се чувствува остра нужда от вода, защото видяхме само две мишейри — това са дупки в земята, от които се вади вода, но те бързо се изчерпват и трябва да се чака водата отново да се появи, за да се извади; освен това са покрити с тръни срещу слоновете, усетени съвсем наблизо от хората, които вечерта отидоха за вода.

12 август. — Преди да вдигнем лагера, бе изпратена шипата на фумо Шимомбо, която се състоеше от една ардиана и един къс плащ; съобщихме му, че поради липса на вода експедицията не може да спре на лагер при него; по тази причина продължихме напред в същата посока на северозапад, като все по-често срещахме от двете страни на пътя малки музи и дамбо. След като изминахме две левги, срещнахме в едно дамбо носачите на шипата, които съобщиха, че фумо бил изненадан, задето не сме му изпратили червен плат; не обърнахме внимание на това искане, тъй като беше обичайно. Селището на въпросния фумо се намира на една левга на изток-североизток от мястото. Продължихме напред в североизточна посока, като срещахме все така малки музи и дамбо, но без вода — видяхме само мишейри. След като изминахме две левги в тази посока, отново потеглихме на северозапад и само след една левга път преминахме през музито на тумбука Жанди. Поискахме да останем на лагер там, но никъде наоколо нямаше вода, а един от войниците, които бяха изпратени да търсят вода, съобщи, че е открил няколко почти изчерпани мишейри; бе наредено да тръгнем натам, което и направихме в североизточна посока и след половин левга стигнахме река Рукузи, която е пресъхнала; тя е широка осем разтега, дълбока четири и тече на север. На това място бяха открити само две почти пресъхнали мишейри, но въпреки това останахме да лагеруваме.

Носачите-каземби вчера вървяха заедно с експедицията. Веднага след като се разположихме на лагера оставиха товара с двама души да го пазят и се върнаха да посрещнат водача си; днес, като видяха, че експедицията се готви да продължи пътя си, заявиха, че ще останат да чакат заедно с товара; ето защо бяха оставени и четирима войници със заповед да се присъединят към експедицията веднага щом казембите дойдат.

В четири часа следобед пристигна един от въпросните войници и съобщи, че тримата са се присъединили към стражата на ариергарда в изпълнение на заповедите, но че същата тази стража е задържана от фумо Шимомбо, защото не му било дадено парче червен плат; веднага на същия войник бе даден един шал и той потегли с още един войник и послание до фумо, че му се изпраща шалът, защото създава неприятности на експедицията и за да освободи хората, но че на връщане щяхме да му искаме сметка за държанието му. Този фумо е подчинен на Муканда.

Хората от ариергарда не можаха да стигнат в лагера. Те не са оказали съпротива на своеволието на фумо, защото имат заповед да стрелят само при опасност за живота или при открито нападение на крадци и както в единия, така и в другия случай, трябва да съобщят за това на най-близкия до тях командир; за да има винаги готовност за отбрана, помощник-командирът се движи начело на колоната, а командирът в ариергарда.

13 август. — Останахме на същото място заради хората от ариергарда; изпратихме натам двама войници, за да ускорят пристигането им.

В девет часа сутринта пристигнаха всички и началникът на въпросната стража съобщи, че фумо искал да отведе всички хора в своето зимбаое, но че той отказал да го придружи и да изпълни желанието му, докато накрая, почти при изгрев-слънце, в открито поле и без резултат от искането му, фумо ги освободил, без да им вземе нищо; много по-късно и на голямо разстояние оттам срещнали войниците, изпратени от лагера.

Вече не се срещат толкова продавачи на храна.

14 август. — Все още сме на същото място в очакване на казембите и товарите, които те пренасят.

В девет часа и четиридесет и пет минути пристигнаха някои от тях с товари, като съобщиха, че останалите ще пристигнат едва утре. От два дни е непоносимо горещо. В полунощ в лагера се вдигна шум от един тумбука, който имал дързостта да влезе през единия край и да се опита да отмъкне парчето плат, с което бил завит един от негрите; но не успял да го вземе; хората го усетили и подгонили, но поради тъмнината успял да избяга.

15 август. — Още сме на същото място в очакване на казембите. В единадесет часа сутринта пристигнаха неколцина от тях с товари и съобщиха, че днес щели да пристигнат всички, което и стана в един часа след пладне. В два часа следобед се появи един митуми, тоест пратеник на мамбо Капримера, за да разбере каква е причината за забавянето на експедицията на това място, което той отдавал на някаква неприятност с тумбуките и ако това е така, пратеникът имаше разрешение да накаже виновника; отговорихме му, че няма друга причина освен необходимостта да вървим заедно с казембите, пренасящи стоката, която не биваше да се изпуска от очи. Същият митуми донесе вестта, че Жоау Педру е минал през областта и когато се намирал в зимбаоето на неговия господар, където мислел да остане няколко дни, като узнал, че сме наблизо, се изплашил като беглец и казал, че не иска да среща експедицията.

16 август. — Сутринта вдигнахме лагера и продължихме на север и северозапад. Трябва да бяхме изминали около една левга, когато се насочихме на запад и едва след половин левга отново тръгнахме на север, накъдето вървяхме по-рано; след още половин левга прекосихме малка долина, образувана между два самотни хълма; този вдясно се намира на сто и петдесет крачки източно от пътя и вероятно е около четиридесет разтега висок, с големи скали и дървета между тях; хълмът вляво, който се намира на същото разстояние, но западно от пътя, се издига на около шестдесет разтега над околното равнище и също е покрит със скали и дървета като другия. Половин левга след тази долина минахме през зимбаоето на мамбо Капримера и на половин левга на север от него, на отсамния бряг на река Рукузи спряхме да лагеруваме — на същото място, което доскоро е заемал Жоау Педру.

Тази река е пресъхнала и само на места; има застояла вода; изглежда, че течението й е на изток; тя е шест разтега широка и три дълбока. Този мамбо е подчинен на Муканда, но подчинението е само привидно и морално, защото той е толкова могъщ, колкото и Муканда. Тук се чувствува остра нужда от хранителни продукти, причинена от нашествието на скакалци, което тук наричат „зомба“, и от сушата; твърдят, че и по-нататък, до река Аруангоа положението е същото. Поради липсата на носачи не можем да вземем запаси, както бил сторил Жоау Педру, за осем дни, колкото трае преминаването на местата, където липсва храна.

17 август. — Останахме на същото място. Сутринта бе изпратена шипата на мамбо, която се състоеше от три четвърти памучно платно, две панички мъниста, един наниз от фалшив корал, едно платно калаим; след като получи всичко това, той изпрати да ни кажат, че му трябва парче хубав плат, за да се облече и му изпратихме още шест кърпи, след което той остана доволен.

Малко след това самият мамбо дойде в лагера; беше облечен в памучен плат, с кабая отгоре, тоест туника от червена тъкан; на главата си носеше фес; до него вървеше негър с много стар чадър, който едва ли го предпазваше от слънчевите лъчи.

Капримера беше вече възрастен, с приятни обноски и от всички срещани досега изглеждаше най-малко нахален, най-сериозен и достоен. Той поговори с наетите от експедицията хора и се оттегли, като поиска само тютюн. Това е същият онзи мамбо, който подслонил доктор Ласерда, когато преминал оттук през 1799 г., с което много се гордее.

18 август. — Останахме на същото място в очакване на казембите. В единадесет часа сутринта пристигна част от тях; остава още някои да се присъединят с товарите си, поради което се налага да останем тук до утре.

Следобед командирите и преводачът отидохме в мусасата на казембите, за да уточним пътя, по който ще продължим, по време на осемдневния преход, имайки предвид вестта за големия глад в пустинната област. Накрая уточнихме маршрута, който според сведенията ще е най-благоприятен.

19 август. — На същото място. Един негър, който Жоау Педру бе наел за преводач, казал на окованите с белезници заради опит за бягство: „Вие ходите сами и не знаете как да избягате; заради вас отиваме в пущинака“. Още с изричането на тези думи той бе заловен, а командирът заповяда да го оковат заедно с другите, оставяйки наказанието за някое пусто място. Бяха раздадени на носачите-каземби платове и други стоки, за да си набавят храна за осем дни; дадохме им десет връзки мъниста и тридесет раковини за всеки. При вечерната проверка липсваха войникът Жозе де Авелар и осем негри-носачи. Минах да прегледам оръжието и ремъците, които се оказаха налице.

20 август. — Макар да бе наредено да потеглим днес, бе дадена контразаповед, за да могат да се осигурят носачи за товарите на дезертьорите, както и поради спора между Капримера и казембите, които пък не можеше да бъдат изоставени заради стоките, които пренасяха. Забелязахме, че те имат свади с всички мамбо, които срещаме по пътя.

Казембите съобщиха, че водачът им е задържал стоката за храна, която вчера бе раздадена, и че им дал само двадесет раковини и четиридесет наниза мъниста за всеки десет души. На това отговорихме, че нямаме нищо общо с тази работа.

Водачът на казембите Ампата помоли да го чакаме и утре, но му отговорихме отрицателно, защото днес той разполагаше с много време, за да си свърши работата; затова утре да нареди на носачите да потеглят с експедицията.

21 август. — На сутринта експедицията потегли, следвайки курс на север и след половин левга прекосихме малък хребет на име Капире-Минянга, който е двадесет разтега висок и половин миля дълъг; простира се от север на юг и е на около двеста крачки вдясно от пътя. Продължихме пътя си и бяхме изминали една левга по този хребет, когато се натъкнахме на множество малки възвишения, пръснати от двете страни на пътя, и така както се издигаха сред равнината, изглеждаха като поставени там от човешка ръка; всички се простират от север на юг.

Оттук поехме на север и северозапад и една левга по-натам прекосихме река Рукузи, пресъхнала; посоката на течението й е на запад-югозапад и тук има същата ширина и дълбочина, както на предишното място. На левга и половина разстояние прекосихме друг поток на име Маканга, който тече на юг, три разтега широк и два дълбок, но също пресъхнал; близо до него, на брега на Рукузи, която тук завива, останахме да лагеруваме; Маканга се намираше на миля източно от пътя.

Тук местността е по-малко населена и затова се чувствува нужда от храна. Вече започват да се появяват птици, което не се случваше в големите селища на племето шева, както и диви зверове, каквито все още не сме видели, но забелязахме много техни следи.

Извънредно зле се отрази на експедицията бавното придвижване, зло, което неизбежно ще трябва да понасяме и занапред заради казембите, които не могат да бъдат оставени без надзор поради стоката, която носят. Ето защо се наложи да се вземат мерки за съкращаване на пътуването; командирът предложи, или по-скоро нареди утре част от експедицията с пренесените от казембите товари да потегли; с нея да тръгне и стража, както и двамата търговци Монталву и Диаш; след нормален преход те трябва да изберат място за лагеруване на експедицията и след като оставят в него стражата, да изпратят обратно негрите, които да тръгнат на другия ден с останалата част от експедицията; този начин на придвижване се нарича интутира. Така се губи по един ден за всеки преход, тоест за два дни се взема пътят за един, което е по-изгодно, отколкото да губим по четири-пет дни, както ставаше досега, когато трябваше да чакаме казембите. В десет часа вечерта ми съобщиха, че мамбо Капримера чака извън лагера и иска да говори с командира. Като го запитаха за повода на това неочаквано посещение, се разбра, че иска да подари на командира един роб. Командирът се престори, че нищо не разбира и прати да му предадат, че в този час не може да разговаря; да дойде сутринта.

22 август. — Двамата търговци продължиха напред със стоките си и казембите с товара. Появи се Капримера с роба за подарък; командирът го прие, за да не го засегне, и според обичая го възнагради с двойно повече, отколкото струваше робът. Това е главната цел, която преследват кафрите с тези подаръци. В пет часа след пладне негрите, пренасящи стоките с търговците, се върнаха. В единадесет часа вечерта в лагера се вдигна голям шум и съобщиха, че един негър излязъл от рова, запалил огън и се греел на него; носел оръжието си и се готвел да избяга; освен това убеждавал и другите да тръгнат с него, защото ако продължели напред, щели да намерят само слонска пикоч. Тези, които го чули, го смъмрили — или да се върне на мястото си, или да бяга сам; тогава именно часовите в лагера доложиха за случая; след което негърът незабавно бе окован в белезници.

23 август. — Сутринта вдигнахме лагера и се отправихме на запад-югозапад и след левга и половина през безлюдна местност, видяхме малък хребет, който се спуска североизточно от пътя и се простира от изток на запад; продължихме да се придвижваме в същата посока и след една левга през планината поехме в северозападна посока. Едва бяхме изминали една левга и отново видяхме малка планина, която се спуска на югозапад от пътя и се простира от север на юг. Оттук поехме на север-северозапад, вървяхме така една левга и минахме река Камирави, която тече в северна посока и е три разтега широка и два дълбока; едва се виждат покрити с тиня места; отсам реката намерихме лагера на търговците, които не ни съобщиха нищо ново.

24 август. — Сутринта търговците потеглиха на път, както завчера. В два часа след пладне пристигна водачът на казембите сам и в четири часа следобед дойдоха носачите, които бяха придружавали търговците и бяха носили стоката.

25 август. — Сутринта се появи водачът на казембите Ампата и заяви на командира, че след като разбрал, че експедицията продължава напред и го оставя, той веднага потеглил на път, за да я настигне, защото не искал да кажат на муата казембе, тоест на неговия цар, че я изоставил. Отговорът беше, че ние се придвижваме напред, защото вече не може да се търпи неговото бавене; освен това искахме да му покажем, че макар да му бяхме платили за пренасянето на стоките, вече нямахме нужда от него. Тогава той заяви, че вчера пристигнал сам, част от хората му дошли вечерта, а останалата част са още на път и затова не може да тръгне днес, но че утре ще се присъедини към експедицията и няма да се отделя повече от нея.

Потеглихме в седем и половина сутринта, отправихме се на север-северозапад и след половин левга път отново прекосихме река Камирави, която тук тече на запад, четири разтега широка и един разтег дълбока, но е пресъхнала; на половин левга от нея в същата посока се натъкнахме на едно малко музи на тумбуки, което се простира североизточно от пътя; оттук поехме на северозапад и продължихме така една левга, когато срещнахме много музита на тумбуки; тогава се отправихме на изток и продължихме в тази посока половин левга, за да минем през музито на един тумбука — Шакуякути, което се намира на западния склон на планината Мушинжи; от това музи се спуснахме на север и в една долина открихме лагера на търговците, които казаха, че не е имало нищо ново.

Планината Мушинжи се простира от изток на запад и е много дълга; тя служи за граница между земите на мамбо Муканда, чиито владения се наричат Шауна, и на мамбо Муаси, комуто принадлежи местността, където вече се намираме.

Тази планина, както се вижда в дневника му от 18 август, доктор Ласерда е нарекъл веригата Карлотина в чест на принцеса дона Карлота — съпруга на принц регента на Португалия. Този знаменит пътешественик от зимбаоето на Капримера насам се е движил по на изток от нас; между двете точки, в които той и ние пресякохме планината, има няколкодневен преход. От описанията на същия пътешественик виждам, че на мястото, където той е преминал споменатата планина, тя има разклонения, а където сме ние, няма такова; ние сме на западния край и тук тя представлява възвишение с полегати склонове; планината е много висока и както казват, на места имало стръмни долове. Името, под което е известна сред кафрите, е Мушинжи^[3].

26 август. — На същото място сме, за да се запасим с хранителните припаси, които можеха да се носят, тъй като видяхме, че тук има храна в изобилие. Вода се намира в мишейри, изкопани в глината, от което тя е с млечен цвят.

27 август. — На същото място. В два часа следобед пристигна водачът на кервана на казембите с част от хората и се установи на бивак южно от нашия лагер, но твърде близо до него и в четири часа вече всичките му хора се бяха събрали.

28 август. — На същото място. Запасихме се с храна, купена с мъниста, калаим и раковини. В четири часа след пладне в музи Шакуякути се чу биенето на имбиребире — това е много голям барабан, който съответствува на „гома“ при маравите, с него се вдига тревога и се свикват хората; на това от мусасата на казембите отговориха с мондо — ударен инструмент, но не от кожа. След това дойде един казембе, наречен Мутева, и от името на водача съобщи на командира, че Шакуякути го моли за помощ, за да нападне друг вожд-тумбука и затова иска неговото позволение. На това командирът отвърна, че него не го интересува дали ще иде или не, но да има предвид, че хората му са малко и че са поели задължението да носят товара на експедицията; от друга страна не би трябвало да се намесва в неща и спорове, които стават на тумбукска земя; че те са само бутонги, тоест крепостни на шевите; освен това, ако ние бъдем нападнати и ги помолим за помощ, те сигурно няма да ни откажат; че след тези забележки може да постъпи както намери за добре, но отсега трябва да поеме цялата отговорност за последствията. След това отсъдихме, че ще е по-добре помощник-командирът и преводачът да идат да изложат същите съображения на казембе Ампата, което сторих незабавно. Успях да го убедя да откаже помощта, искана му от тумбуките.

29 август. — Сутринта търговецът Паулу помоли да не следва днес експедицията, защото неколцина от негрите му, които отишли да търсят храна, още не се били върнали; каза, че утре ще се присъедини към експедицията; това му бе разрешено.

Сутринта експедицията потегли; отправихме се на север и след една левга път поехме на запад; след още левга и половина изкачихме полегатия склон на един хълм без камъни, гъсто обрасъл с дървета, който се простира на няколко левги от север на юг; след като го изкачихме, се отправихме на север и не след дълго пресякохме потока Муауа — пресъхнал, с посока на течението на юг, четири разтега широк и два дълбок; взехме посока север-северозапад, след левга и половина се спуснахме по хълма и след още половин левга спряхме на лагер в земите на Шингенге; така се нарича този тумбука, чието музи е много старо и е близо до нашия лагер.

От потока Муауа до подножието на хълма се срещат пръснати от двете страни на пътя големи камъни, но няма следа от каменоломна; скалата е подобна на тази в Тете — това е нещо като лава, но по-твърда. Днес минахме през безлюдна местност. Казембите отново се заеха с товарите, които пренасят. След като експедицията спря на лагер, узнахме, че мамбо Муаси, когото доктор Ласерда нарича Маси, се намира в това музи и след като разпитахме защо той се намира толкова далеч от своето зимбаое, разбрахме следното:

Фумо Капинда, подчинен на Муаси, управлява област, която граничи с владенията на мамбо Канюка — и двамата от племето шева, но последният е независим и от дълго време търси начин да обсеби споменатата област, която не престава да смята за своя, без това да е съвсем така в действителност. Неотдавна в тази област умрял слон. Когато някой слон, ранен при лов, хванат в ласо или болен умре, на собственика на земята принадлежи цялата половина от слона, която се намира на земята — включително и съответния зъб, а горната половина принадлежи на ловеца или на собственика на ласото; ако обаче умрял слон бъде намерен от човек на мамбо и никой не предяви искане за половината, то всичко остава за собственика на земята или за съответния мамбо, но не и за фумо; ако слонът е намерен от външен човек, нему принадлежи цялата горна половина като на ловец; за разделянето на животното обикновено се уведомява най-близкият фумо, като същото се прави и при всеки едър дивеч. Този, който намери умрял слон или друго някакво животно и си го присвои, без да даде полагаемата се част, се подлага на миландо и бива превърнат в роб заедно с цялото му семейство от господаря на земята.

В Риуш ди Сена, в наетите от короната земи, също продължава да се прилага този кафърски обичай.

Много пъти могат да се видят двата зъба на слона, почти унищожени от атмосферните условия до скелета на животното, което не е било намерено.

Капинда, като подчинен на Муаси, взел слона, а Канкжа, след като узнал това, го обвинил, че не му е дал зъба на слона, умрял в земите му; Капинда му казал, че земята принадлежи на Муаси и единствено него счита за свой мамбо и това станало причина за спора. Той като фумо нямал достатъчно сили, за да се защити от неприятеля, който го заплашвал, и докато чакал помощ от своя мамбо, узнал, че в музите на Шакуякути в неговата област и негов бутонга се намират на бивак казембите — прочути със страхотните си магони, и помоли споменатия вече тумбука от негово име и от името на неговия мамбо да ги повика на помощ срещу неприятеля му; тогава казембе Ампата ни уведоми за поканата, която не прие след изложените му съображения. След като Муаси узнал за случая, решил да потегли веднага за това музи, където събираха хора, за да се притече на помощ на своя фумо. Доколкото видяхме, хората му са недостатъчно, вероятно поради това, че владенията му са почти безлюдни.

Малко след като спряхме на лагер, мамбо ни прати вест, че днес тръгва на война; на това отговорихме, че утре ще му бъде изпратена неговата шипата.

30 август. — Сутринта бе изпратена шипата, която се състоеше от един шал, една ардиана, два къси плаща, две панички маниста и едно парче калаим. Тогава се разбра, че мамбо е тръгнал на война през нощта с цялата си войска. В девет часа сутринта пристигна търговецът Паулу, както и казембите, които си направиха мусаса близо до нашия лагер. След пладне пратеникът съобщи, че продължава напред и е дошъл да се сбогува. Като го попитахме защо, отговори, че като пристигнал в мусасата, не намерил шатра, в която да се приюти, а според обичая тя трябва да е готова; когато попитал за причината, казембите му отговорили, че от няколко дни нямат какво да ядат и затова не могат да работят; от този необичаен отговор той разбрал, че хората не му се подчиняват и им казал, че продължава сам напред и ги изоставя; но те му отговорили, че няма друга причина да не работят освен липсата на храна и затова нищо не можели да направят. Командирът, който познаваше похватите на казембите, му каза, че ние не сме виновни, задето техният водач си е присвоил стоките, дадени им да си набавят храна в зимбаоето на Капримера и че преди да се стигне река Аруангоа, няма да получат други.

След като им бе предаден този отговор, бяхме уведомени, че те искат да напуснат казембе Ампата и да продължат напред. Имайки предвид, че от раздаването на средствата за храна са минали дванадесет дни, съобщихме на пратеника, че сега е нощ, но утре експедицията ще продължи пътя си и на мястото, където спре да лагерува, ще им бъдат раздадени нови средства за набавяне на храна; с това въпросът бе приключен.

Вечерта се разнесе новината, че когато Муаси идвал да се присъедини към фумо Капинда, разбрал, че той избягал, а неприятелите му завзели неговото музи; по този начин неволно сам се напъхал в ръцете им; все още можел да се спаси, макар и трудно, хвърляйки оръжието; разказват, че лъкът му се счупил точно когато пускал стрела, поразен от магоните на неприятеля; също така загубил своя гома — боен барабан, с който всеки мамбо и фумо въодушевява хората си по време на битка и на който придават чудодейни качества срещу магоните; сред кафрите този инструмент се пази така грижливо, както при нас знамето. С една дума той е бил изненадан и напълно сразен, без да окаже съпротива. Под прикритието на нощта успял да стигне сам до това музи, откъдето само преди няколко часа беше потеглил, изпълнен с вяра и гордост; тук към него се присъединили и някои от хората му, успели да избягат. Той пуска слух, че събира нова войска, но според това, което самите те казват, нищо няма да направи — както поради недостатъчните средства, с които разполага, така и поради унинието на хората му.

В два часа през нощта се появи един казембе по поръчение на пратеника и помоли да му предадем предметите, определени за подарък на муата казембе и изпратени от губернатора, за да бъдат пренесени от хората му, а колкото до другите подаръци — той нямало да нареди те да се товарят.

През останалата част от нощта ни беше невъзможно да починем поради мрачните мисли, които нахлуха в главите ни. Бяхме изправени на кръстопът — или да изоставим много от стоките, защото нямаше кой да ги пренесе, а оставаше още много път, или да изпаднем в пълна зависимост от казембите, които горди от добрия резултат, постигнат при първия им опит, щяха да увеличат още повече изискванията си. Всичко това можеше да доведе до връщането или провалянето на експедицията, която струваше толкова много на държавното съкровище и която дотук бе преодоляла огромни трудности. Изобщо във въображението си ние виждахме само едно злополучно бъдеще.

31 август. — Сутринта изпратихме да съобщят на казембе Ампата, че е време за тръгване и да каже дали е решил да се заеме със стоките. Той отговори отрицателно. Тогава ние, командирите и преводачът, изпълнени с възмущение, отидохме в неговата мусаса и след като му зададохме същия въпрос, получихме предишния отговор. Като чу това, командирът не можа да се сдържи и го нарече крадец; каза му също, че е ходил в Тете, излъгал е губернатора и след като е получил предварително парите за превоза, сега отказва да пренесе товарите. В такъв случай може да продължи пътя си сам, защото експедицията ще промени крайната си цел — вместо да ходи чак до Казембе да търгува, може да направи това с муизите, близо до които се намира.

След тези думи казембе избухна в извинения и от разярен лъв се превърна в кротко агънце; тогава разкри всичко, което беше станало в Тете, както за купуването на слоновата кост, която носел, така и за намек; да покани бели от името на муата казембе и т.н.

Публичните разкрития, които той направи и известието за користното предателство, извършено спрямо нас, предизвика всеобщото мнение, че експедицията трябва незабавно да се върне в Тете. Но ясната заповед, че в служба на короната тя трябва да стигне крайната си цел, каквото и да струва това, както и честта на командирите, ни накара да опитаме всички възможни средства, за да доведем докрай изпълнението на заповедта. Твърди в решението си, ние се върнахме в лагера и се събрахме на съвет, за да обсъдим какво трябва да направим при тези обстоятелства с над петдесет товара, без носачи и без надежда да намерим такива.

Реши се като последно средство да се изпратят хора и се поискат негри от Педру Каетану Перейра, когото кафрите познават само под кафърското име Шаватама; той е брат на главния капитан на пустинните области Мануел Каетану Перейра и пребивава в едно селище на територията на племето шева, недалеч оттук; той живее там постоянно като кафър, спазвайки всички нрави и обичаи и следователно без никакво занятие, поддържайки незначителна кореспонденция с Тете, от който е отдалечен на повече от сто и дванадесет левги; ние смятахме заедно с негрите да идем в неговото селище, откъдето после щяхме да потеглим в най-изгодната за нас посока; това решение веднага бе разгласено с всички възможни средства.

След пладне пратеникът повика преводача, но командирът не се съгласи той да иде там и поръча да му кажат, че преводачът не му е слуга, ако иска нещо по-специално, да съобщи, а ако иска да се сбогува, може да го направи. Това предизвика желания ефект, защото пратеникът веднага се появи, без формалности и преструвки, като остави оръжието си — две къси копия, нещо, което се прави само в знак на подчинение или голямо уважение. Започна с думите, че идва да иска извинение от мозунгите за случилото се, че главната причина за това бил гладът на неговите каземби, но че той не иска безредия и хората му са готови да се заемат с товарите.

Командирът му отвърна много сериозно, че ние вече не се нуждаем от носачи, защото сме изпратили съобщение, че експедицията ще се отправи към селището на Шаватама, оттам подаръкът, предназначен за муата казембе, ще бъде изпратен в Тете, а експедицията ще продължи за мястото, откъдето най-изгодно може да купи слонова кост.

При тези думи пратеникът изказа голямо съжаление, започна отново да се извинява и накрая помоли преводача да се намеси в негова полза пред командира, за да продължи заедно с експедицията, като обеща, че повече няма да има никакви раздори. Накрая командирът отстъпи, като го предупреди, че при първата дързост експедицията ще продължи без него, където и да се намира; също да не забравя, че е тръгнал от Тете заедно с нея и щом така се държи в чужди земи, можем да си представим какво ще прави казембе в своите. На това той живо отвърна, че мамбо казембе не убива хора. Със същия тон командирът възрази, че тук никой не се страхува от смъртта, защото иначе нямаше да дойде по тези земи и че ако те имат оръжие, ние също имаме; след което протегна ръка към една двуцевна карабина, която се намираше наблизо, даде един изстрел, после още един. И добави, че преди да ни убият, щяха да умрат те, защото мозунгите обикновено умират, като се бият.

Пратеникът и свитата му, която малко по малко се беше събрала, както и много шеви и тумбуки, които също се намираха в лагера, изразиха голямото си възхищение от оръжието, което дава два изстрела, защото куршумите бяха изсвирили край ушите им. Пратеникът поиска да види пушката и след като я разгледаха, всички кафри бяха изумени, че стреля без кремък и без засечка; помоли да му обясним това, което командирът изрази със следните думи: че тези затвори не се нуждаят от фитил и дори при дъжд не се мокрят и могат да стрелят. С тези и други думи, всички те целящи да влеят морална сила, бе загубено известно време; след това пратеникът помоли да му предадем товарите, което бе сторено, след като върху всеки от тях бе поставена паничка с мъниста, за да могат носачите да си купуват храната, така че водачът им да не може да си ги присвои, нито пък те да кажат, че не са ги получили; така всичко бе готово да потеглим на другия ден, за което бе дадена заповед на ширанбуно. Така бе разрешен този въпрос, който иначе можеше да има гибелни последици.

Тъй като се занимахме по-специално с този казембе, когото нарекохме пратеника, ще обясня защо го наричаме така. Когато казембе реши да изпрати някъде военна или търговска експедиция, самата тя е съставена от отряди, предоставени им от килоли или благородници — техни васали. Всеки отряд е командуван от вожд, който в експедицията приема името на своя килоло; муата казембе назначава главен вожд, който го представлява и се нарича казембе-ампата, на когото всички трябва сляпо да се подчиняват; той трябва да изпълнява службата, с която е натоварен, под страх от строго наказание. Тъй като този казембе-ампата, чието име е Канимбу, бе изпратен в Тете с търговската експедиция, ние го наричаме пратеника.

1 септември. — Сутринта лагерът бе вдигнат и ние се отправихме на север-северозапад, все през планини, които не образуват верига; теренът е неравен, почвата глинеста; срещат се големи камъни от двете страни на пътя. След като потеглихме на път, минахме през музито на Шингенге, където още се намира мамбо Муаси; при нашето преминаване той остана затворен в една нюмба, посрамен може би от поражението си. Това музи се състои от четиридесет-петдесет нюмби, а хората, които видяхме, трябва да наброяват към сто и петдесет души, повечето мъже. След като преминахме сухите корита на няколко потока, които се образуват от планинските порои през дъждовния период, и след като извървяхме три левги, прекосихме река Капета, която тече на север — седем разтега широка и три дълбока, но пресъхнала; оттук продължихме на запад още две левги и прекосихме потока Шикуруазе, който тече на изток и е четири разтега широк и четири дълбок, но също е пресъхнал.

По всичко личи, а и така ни казаха, че на голямо разстояние напред не се среща вода, а тук има мишейра, която бързо се изчерпва. Сега е пладне, слънцето пече силно, горещината е непоносима и всички изгарят от жажда, но вода няма, хората лягат по корем и смучат мокрия пясък на мишейрите, който все пак освежава. Някой каза, че наблизо има едно музи, където бихме могли да попитаме за вода; това обаче излезе невярно. Взе се решение да се изпратят хора във всички посоки, за да търсят вода, но това също остана без резултат; хората се върнаха, без да са намерили нищо, а това предизвика всеобща апатия и униние, защото мисълта, че няма вода, само увеличаваше жаждата, още повече че водата в мишейрите беше не само недостатъчна, но и нагарчаше от корените, между които течеше, и това й придаваше ужасен вкус.

Тогава аз казах на командира, че след като няма друга вода, а и денят преваля, трябва да вземем някакво решение; според мен най-добре беше да останем да лагеруваме тук и да се опитаме да намерим друга вода, като изкопаем нови дупки между камъните, където имаше признаци за вода. Това бе прието, а нашите опити се увенчаха с успех, защото макар и след много труд, вода се появи, но все със същия лош вкус; когато видяхме, че е достатъчна, направихме лагера. Целият път днес минаваше през безлюдна местност.

1 септември. — Решихме да изпратим напред двама войници, за да търсят вода, така че експедицията да лагерува на място с вода; така и направихме. В пет часа след пладне войниците се върнаха, без да са открили нищо. Вследствие на това се реши утре да извършим ускорен преход до река Рукукузе, която е доста далеч; трябва да преодолеем това разстояние денем поради големите стада слонове и други диви зверове.

3 септември. — В пет часа сутринта напуснахме лагера, като оставихме в него охрана за стоките, които казембите пренасяха, тъй като още не се бяха събрали всички, и се отправихме на северозапад. След като изминахме две левги, прекосихме река Катете, която е пресъхнала, осем разтега широка и четири дълбока; не можахме да разберем каква е посоката на течението й. Оттук се отправихме на изток и след като вървяхме дълго време през пустинната местност, забелязахме пътеки във всички посоки, но по-широки и на по-малки разстояния от тези, които сме виждали до днес; всички те са направени от дивите животни; ние се объркахме и не можахме да открием верния път, макар че определихме посоките по компаса. Опасяваме се от жажда, защото няма никакви признаци за вода. Слънцето е много силно; едва девет часът е, а не подухва никакъв ветрец; листата на дърветата са като залепени едно за друго, изобщо не потрепват. Жегата е непоносима; всички, особено носачите, изнемогват от жажда. Командирите, както и повечето бели, които през цялото време се изкачваха и спускаха по хълмовете, са много уморени. Вървяхме в разни посоки, докато се видя, че хората са останали без сили и бе издадена заповед за почивка, а същите войници, които вчера бяха обиколили местността, докато ние почивахме на брега на река Северна Аруангоа, отидоха да търсят верния път.

Един час по-късно те се върнаха с вестта, че са го намерили, и ние потеглихме на запад; след една левга път в тази посока стигнахме до мястото, познато на войниците — там, където се намираше предишното зимбаое на мамбо Муаси, от което не бе останала никаква следа. Тези изоставени музи се наричат тере. Тук установихме, че пътят се губи в река Катете, която се намира наблизо; тогава се наложи да спрем, за да си починат хората, отпаднали от жажда и умора, и да изчакаме да премине силата на слънцето, което печеше непоносимо.

Пътеките, направени от зверовете в пущинака, който се нарича Гуара, напомнят за човека, най-опитното същество в пустинята, защото по нищо не се различават от по-утъпканите пътища на хората.

В два часа след пладне продължихме на север и след две левги и половина стигнахме до река Монгурозе, която е пресъхнала и тече на изток; тя е двадесет разтега широка и осем дълбока. Умората и отчаянието са всеобщи, но най-силни са при носачите негри. Не споменавам колко левги сме изминали общо, а само тези, които извървяхме по пътя, защото като се изключи почивката, през останалото време вървяхме през пустинята; мога да твърдя, че сме изминали двойно повече от двете левги и половина, смятайки, че се придвижваме напред. Направихме опит да открием вода, като пробихме дупка в коритото на реката и след тежък труд, на голяма дълбочина, се появи хубава вода, което окуражи много хората, загубили надежда да открият нещо за пиене. И за втори път това се дължи на мен, защото сред всеобщото отчаяние аз настоях и ги убедих да продължим започнатия опит. На северния бряг на същата река експедицията се установи на лагер, където част от хората, заедно със стражата на ариергарда пристигнаха вечерта.

Днешният преход също беше през пустинята и попаднахме в лабиринт от пътеки, направени от дивите животни, от които нямаше да се измъкнем, ако командирът не беше наредил да спрем, за да потърсим верния път, след като разбрахме, че сме се заблудили; усъмнихме се в това, като видяхме изкоренени дървета, изпочупени клони и стъпки от слонове. През това време не видяхме никакъв дивеч, защото през този сушав сезон той отива към реките, в които все още има вода.

Днес видяхме кукувица-водач (Cuculus indicator), която кафрите наричат исаи; голяма е колкото врабче, със светлозелен цвят и бели пера по опашката. Щом усети хора, тя започва неспокойно да цвърчи и сякаш казва „шири-шири“, така че дори човек без опит в пущинака забелязва от пръв поглед този обичай, необикновен за другите птици, защото тя се приближава досами пътниците и дори като че ли ги вика. Който познава тези птици, им отвръща със свиркане, а те го следват, като прелитат от дърво на дърво; ако случайно птицата изгуби от погледа си човека, който я следва, тя се връща да го търси, докато го заведе до дървото или мястото, където има пчелин, и за да му покаже, че се приближава до дупката или входа на кошера, тя шумно, с цвърчене се хвърля към него, докато човекът се приближи. Тогава се отдръпва и каца някъде наблизо, откъдето го наблюдава, като вдига шум и пляска с криле; след като медът е изваден, отива да кълве остатъците. Ако пътникът не й обърне внимание и продължи по друг път или започне много да се отдалечава, тя проявява голямо нетърпение, удвоява писуканията, приближава се толкова, че почти докосва човека и не пести средствата, за да го накара да се възползва от съкровището, което е открила, но което не може да използва без чужда помощ.

Необходим е голям опит и внимание, когато се върви след исаи, защото тя наистина обикновено показва кошери, но по същия начин може да отведе човек до място, където се намира лъв, тигър, слон или див бивол. Само опитът учи кога кукувицата се приближава към пчелен кошер и кога към място, на което се намира някое диво животно.

Начинът, по който кафрите вадят меда от хралупите на дърветата, е следният: разширяват с брадва дупката, през която минават пчелите, ако тя е малка; после с подпалена суха слама прогонват пчелите и когато питите са свободни, вземат ги и ги ядат с ръце, при което както в дупката на дървото, така и по пода остават парченца пита и изгорени пчели, които птицата кълве.

4 септември. — Сутринта продължихме пътя си и вървяхме на север една левга, следвайки курс към север-северозапад, и след още една левга прекосихме един пресъхнал поток, наречен Муита, който наподобява бразда по повърхността на земята и има вода само през дъждовния период. Тази бразда служи за граница между земите на мамбо Муаси — последни земи на племето шева, и нашия пазар, днес изоставен, на река Северна Аруангоа, чиято територия се нарича Марамбо. Оттук поехме на север-северозапад и само след половин левга стражата на авангарда съобщи, че е забелязала трима негри в засада, които изкрещели (може би са помислили, че няма други хора освен охраната), че не искат да виждат по тези места музунги, нито шекунди, като продължили да викат, но щом видяха, че хората се увеличават, избягаха; след това аз наредих да спрем, за да се съберем и съобщих на командира; след като експедицията се събра, продължихме в колона, разделена на три части — авангард, център и ариергард; освен това изпратихме напред охрана и разузнавачи и вървяхме под звуците на барабани. Така извървяхме половин левга, докато стигнахме до тере — мястото, където беше разположен пазарът; от някои дървени къщурки са останали следи, запазил се е и пилонът на знамето.

Тук спряхме, изпратихме патрули да открият лагера и да видят дали има музи, къде и с колко хора; не след дълго те се върнаха и съобщиха, че са видели няколко колиби, но малки и празни.

Реши се, че най-добре ще е експедицията днес да остане по тези места, където вече от много време не се бяха появявали бели; продължихме една левга в търсене на вода в северозападна посока и спряхме на източния бряг на река Рукукузе, която доктор Ласерда нарече Ирукузи; около лагера бе изкопан ров, в случай че се появи неприятел. След като всичко бе готово, пак бяха изпратени разузнавачи, които трябваше да се опитат да говорят с колонистите и да узнаят причините за необикновената среща на експедицията на земя, принадлежаща на португалските владения. Отвъд реката има няколко колиби, но са изоставени.

Разузнавачите видели неколцина колонисти, които се опитвали да се оправдаят, но отдалеч и без да се спират.

Тази област бе станала португалско владение по следния начин. През 1824 година губернатор на Риош ди Сена бе многоуважаваният полковник Жозе Франсишку Алвеш Барбоза, който искаше да разшири търговията със слонова кост с племената муиза, защото се извършваше по много неудобен, скъп и рискован начин; той реши да основе поселище, което като португалско ще привлича търговията и тя там ще се извършва по-изгодно и по-сигурно. Най-подходящото място за това бе брегът на Северна Аруангоа. Както поради голямото разстояние, така и по много други причини беше невъзможно неговото завладяване и освен големите жертви, които щеше да причини, можеха да се очакват и лоши резултати. Този благоразумен губернатор, след като обмисли добре всичко и изслуша опитни и способни мъже, реши, че е по-евтино и изгодно да се купи мястото за поселището, отколкото да се завземе. Той неведнъж поставя въпроса за необходимостта от тази сделка — както за двора, така и за Мозамбик, но предложението му остана без последствия; тъй като междувременно се губеха изгоди и предимства, той нареди да се закупи подходящо за селището място със собствени средства, което бе извършено, и така бе закупено селището на мамбо Муаси, предшественик на сегашния. Когато осъществи тази придобивка, през 1825 година той бе заместен от бригадния генерал Мануел Игнасиу де Авелар Бротеру, който вероятно щеше да доведе докрай изграждането на това толкова важно селище, ако смъртта не го бе изненадала скоро след като бе назначен; с него си отиде и надеждата на жителите на Риуш ди Сена, която бе напълно загубена след назначаването на запасния полковник от Маника Франсишку Енрикеш Ферау. Този губернатор изпрати там през 1827 година малобройна войска, за да завземе мястото; обаче не изпрати нито търговци със стоки, за да се установят и започнат търговия, нито издаде някакви нареждания, за да му придаде търговски характер, и като връх на нещастията точно по това време племето муиза бе във война и не търгуваше; все пак владението бе получено според всички формалности и лично от мамбо и войската остана там повече от две години; но след многобройните молби на офицерите, които пазеха там пустинята без никаква полза и търпяха лишения, се получи заповед да се оттеглят, без да е бил постигнат никакъв резултат, освен дето хората бяха гладували и търпели безброй неудобства.

От 1829 или 1830 г. малкото колонисти, които останаха там, се запазиха, защото използваха земята като своя и прибираха умрелите слонове и прочие, тъй като я смятаха за напълно изоставена, каквато е в действителност. Сега, при появата на войниците от авангарда, колонистите отправиха заканите си, за да ги сплашат и прогонят, предполагайки, че са сами, както вече споменах, но след като разбраха, че войската е по-голяма, побягнаха и напуснаха колибите си; и всички опити да се говори с тях бяха безполезни, защото се крият в горите. Няма никакво земеделие; колонистите се хранят с диви плодове, корени и оставеното от лъвовете месо.

5 септември. — След сутрешната тръба бе даден изстрел с мускет, при което оръжието избухна и парче от цевта, дълго една педя, изхвърча, а останалата част се разби; за щастие не бе засегнат никой, нито негъра, който бе стрелял, нито някой от стоящите наблизо хора; оръжието бе на войника-дезертьор Жузе де Авелар.

Сутринта продължихме нашия курс на север; преминахме река Рукукузе — пресъхнала, с малки локви вода; тя тече на запад и е осемдесет разтега широка и осем дълбока. На около пет левги на изток се намира мястото, където беше селището на Назавамба, в което е бил доктор Ласерда на 20 август 1798 година. Струва ми се важно да посоча това обстоятелство, което може да направи по-полезна работата ми, тъй като двете места са съвсем наблизо.

Продължихме напред още две левги и половина и стигнахме до река Северна Аруангоа, която служи за граница на португалското владение.

Преминахме реката през брод и на северния бряг се установихме на лагер във владението на мамбо казембе Муиза. Реката на това място може да се премине; тя е сто и петдесет разтега широка и бреговете й са дванадесет разтега високи, но водата заема само 2/3 от ширината й; тези размери са приблизителни, защото на места е по-широка, на други — по-тясна.

Течението при този завой е на юг, макар общото й течение да е на запад, за да се влее в река Замбези; при устието й се намира остров Зумбо, образуван при сливането на двете реки.

Водата й е чудесна. Мястото, където минахме, не е по-дълбоко от три педи и половина; но през зимния сезон, когато реката приижда, излиза от коритото си и залива значително пространство по двата бряга, при което преминаването е рисковано дори с лодка поради бързото течение; в този сезон може да се стигне по реката до Зумбо, откъдето това място на Марамбо според мен не е отдалечено на повече от шестдесет левги. По това време на годината би могло да се стигне дотам, но само в малки канута и с много трудности; все пак канализирането на тази река оттук към Зумбо изглежда, че няма да е много трудно и скъпо, защото цялото й корито е пясъчно и няма дървета. Тук има голямо изобилие от всякакъв дивеч; лъвовете се движат на стада по двата бряга на реката; миналата нощ се чуваше как реват от всички страни и съвсем близо до лагера.

Трябва да отбележа две особености на тази местност. Едната е, че лъвовете се движат на стада и бягат като страхливи овце, щом видят дори сам човек. Другата, още по-изненадваща е, че в блатистите места по река Рукукузе и тук, по Аруангоа, живеят всякакви крокодили с огромни размери и всички те бягат от къпещите се хора, които дори ги гонят във водата, щом усетят до себе си твърдите тела; крокодилите не правят и най-малък опит да пуснат в действие острите си, подобни на луковица, зъби, заострени от двете страни, нито дългите, много твърди и закривени нокти, нито мощната си дълга опашка с два шипа, с която този вид земноводни в цяла Африка си служат, за да събарят във водата животните, които непредпазливо се приближават до речните брегове; но тук те са безопасни за човека. По всички реки и пустинни места само подозрението, че може наблизо да се намира някой от тези ужасни зверове, е достатъчно да всее страх у много хора.

Наистина това, което описвам, прилича на басня, но то бе видяно от всички и аз не се успокоих, докато не го видях с очите си, защото винаги съм се съмнявал в него, докато негрите и войниците, които са били в селището на Марамбо, за да ми докажат, че е истина, се хвърлиха нарочно във водата, като се гмуркаха и дразнеха крокодилите, а те бягаха от тях; убедени от видяното, другите негри също се хвърлиха бясно във водата. С лъвовете ставаше същото — като ги видеха, войниците и негрите се спускаха към тях, а те бягаха като най-боязливото стадо слаби животни. Кафрите обясняват това явление по суеверен начин, като казват, че причината тези кръвожадни животни да не вършат никакво зло е, че са музими. По-разумното обяснение за тази необикновена странност е, че оттук рядко минават хора и когато това става, те обикновено са много на брой; липсата на навик да виждат хора и изобилието от храна, която намират тук, е причина за почитта им към човешкия род.

Що се отнася до лъвовете, с тях става почти същото във владенията на Мономотапа; случва се понякога, но много рядко да нападат негри и когато това стане, муняите бързат да смекчат музимо с жертвоприношения, подаръци и други. Тук се срещат огромни лъвове, които негрите боготворят като душите на техните мамбо. Изобилието от лъвове и други диви зверове, главно биволи, е толкова голямо, че месото, останало от плячката им, е главна храна на тукашните племена.

Когато муняите открият лъвове, които разкъсват плячка, коленичат на разстояние от тях и започват да се приближават пълзешком, като пляскат с ръце и почтително ги молят да не забравят своите гладни роби, че когато са били мамбо, винаги са били щедри и т.н., докато лъвовете се оттеглят и те приберат останалото месо. Все пак никога не се осмеляват да гонят лъвовете, както това става по бреговете на Северна Аруангоа.

Колкото до крокодилите, не знам друг подобен случай на вече разказания.

На това място по двата бряга на реката се срещат вид птички, малко по-дребни от врабчета; по форма са досущ като папагалчета, но са много по-малки от тях; събират се на толкова големи ята, че приличат на облаци, а на мястото, където кацнат, ако е обработено и има зърно, за кратко време го опустошават. Тези малки птици се стрелят с дребни сачми или мъниста; месото им е черно и много твърдо, трудно се готви, но е вкусно.

Не мога да дам точно размерите на нашата територия в Марамбо, защото не ги знам; на дължина е равна на изминатите от нас три-четири левги от потока Муита до Аруангоа, а ширината й, от изток на запад, не е много голяма. Почвата в по-голямата си част е песъчлива и поради това неподходяща за буйна растителност. Покрита е с храсти, но няма дървета с ценна дървесина, които да заслужават внимание. Това място може да има само търговско значение, още повече че е достъпно и по река Аруангоа, ако се подобрят плавателните условия на реката. Тук биха могли да се събират големи количества месо и кожи.

Бележки

[1] Съдия при африканските племена. — Б.пр. ↑

[2] Мито, изразяващо се главно с раковини. — Б.пр. ↑

[3] Тук авторът дава някои цифрови данни за наблюдения на доктор Ласерда, които ние пропускаме. — Б.р. ↑