Алвару Велю
Описание на пътешествието за откриване на Индия, което дон Вашку да Гама направи около нос Добра Надежда (3)

Отново ще говоря за нашето завръщане.

Ние продължихме да плаваме покрай брега, защото вятърът беше слаб, духаше бризът от сушата към морето, а после към сушата; денем, когато имаше безветрие, хвърляхме котва.

В понеделник, на десетия ден от месец септември, докато се движехме близо до сушата, капитанът свали на брега един едноок индиец, от хората, които бяхме отвели със себе си, с две писма за саморима, написани на мавритански от един мавър, който пътуваше с нас. Земята, на която свалихме мавъра с писмата, се нарича Компия, а нейният крал — Биаколе; той е във враждебни отношения с краля на Каликут.

На другия ден затишието продължи и при нас дойдоха лодки, които носеха риба; лодкарите се качваха без всякакъв страх на корабите.

Следващата събота, на 15-ия ден на същия месец, се приближихме към едни острови на около две мили от сушата.

Там изпратихме лодка и на един от островите поставихме възпоменателен стълб, който нарекохме „Стълбът на Света Мария“. Така беше направено, защото кралят беше казал на капитана да постави три възпоменателни стълба, единият да се нарича Свети Рафаел, другият — Свети Габриел, а третият — Света Мария; така че с този ги поставихме всичките. Знае се, че първия стълб, на Свети Рафаел, го поставихме при Реката на добрите признаци; втория — на Свети Габриел — в Каликут, а този последния, на Света Мария, тук.

И тук при корабите също идваха много лодки с риба, капитанът посрещна гостоприемно рибарите и им подари много ризи. Той ги попита дали ще им бъде приятно, ако сложим един възпоменателен стълб на острова. Те казаха, че много ще се радват и че ако го поставим, там, ще се убедят, че сме християни като тях. И този стълб беше сложен с голямо приятелство.

На следващата нощ, когато задуха вятърът откъм сушата, ние вдигнахме ветрилата и продължихме пътя си.

Следващия четвъртък, на 20-ия ден от тоя месец, се приближихме до един красив бряг с много хълмове и хубав климат, близо до който имаше шест малки острова^[1]. Тук хвърлихме котва съвсем близо до брега.

Изпратихме лодка на сушата, за да вземем вода и дърва, така че да ни стигнат за големия преход, който се надявахме да направим, ако ветровете бъдат благоприятни, както искахме. Когато слязохме на брега, срещнахме един младеж и той ни показа нагоре по реката едно място с хубава вода, която извираше между две скали. Капитанът даде на младежа една барета и го попита дали е мюсюлманин или християнин; той отговори, че е християнин и когато му казахме, че и ние сме християни, много се зарадва.

На другия ден сутринта четирима души със сал се приближиха до нас и ни донесоха много тикви и краставици. Тогава капитан-майорът ги попита дали тук в тая земя има канела, джинджифил или някакви други подправки. Те казаха, че има много канела, но други подправки няма. После капитанът изпрати със същия сал на брега двама души, за да донесат малко канела за мостра, и тукашните хора ги завели в една гора с безброй канелени дървета; от тях те отрязали два големи клона с листата. А ние отидохме с лодките да се запасим с вода и срещнахме двамината, които носеха клоните от канеленото дърво; придружаваха ги вече около 20 души, които носеха на капитана много кокошки, краве мляко и тикви. Те казаха на капитана, че могат да заведат тия двамата още на едно място, където има много изсушена канела, за да я видят и да вземат и от нея. Но след като се запасихме с вода, ние се върнахме на корабите, а те ни казаха, че на другия ден ще дойдат пак и ще донесат на капитана като подарък крави, прасета и кокошки.

Като се съмна на другия ден видяхме на брега, на около две мили от нас, два баркаса^[2], на които не обърнахме никакво внимание. Слязохме на брега, за да се запасим с дърва, и тъй като беше прилив, можехме да навлезем нагоре по течението на реката, за да вземем и вода; и вече бяхме почнали да режем дърветата, когато капитанът забеляза, че корабите бяха по-големи, отколкото отначало му се беше сторило. Тогава той заповяда всички да се качим на лодките, за да хапнем и още докато обядвахме, се отправихме да видим дали тия хора са мохамедани, или християни. А щом отиде на своя кораб, капитан-майорът заповяда на един моряк да се качи на мачтата и да види дали няма други някакви кораби наблизо. И този моряк видя на около 6 мили от нас осем кораба, които не можеха да плават поради безветрието, и тогава капитанът заповяда да потопим корабите. Щом откъм брега задуха вятър, те се приближиха откъм наветрената страна и се изравниха с нас (но между нас и тях може би имаше две мили) и понеже ни се стори, че вече могат да ни видят, ние се понесохме към тях. И когато видяха, че ги нападаме, те започнаха да се обръщат към вятъра с кърма към брега, а на единия от тях кормилото се счупи, преди да успее да наближи брега; тогава хората от тоя кораб се качиха на лодката, която носеха на кърмата и загребаха към брега. Ние бяхме най-близо до тоя кораб и го взехме на абордаж, но в него нямаше нищо друго, освен провизии и оръжие, припасите бяха кокосови орехи и четири гърнета с някакво сирене от палмово мляко, и всичкото друго беше пясък, който им е служил за баласт. Другите седем заседнаха на плитко и отидохме с лодките да ги обстрелваме.

На другия ден сутринта стояхме на дрейф и при нас дойде една лодка със седем души, които ни казаха, че тези кораби били от Каликут, изпратени да ни настигнат, и ако ни бяха пленили, щяха да ни избият всички.

На другия ден отплавахме и застанахме на дрейф на разстояние два оръдейни изстрела от това място край един остров, където бяхме чули, че има вода. Тогава капитан-майорът изпрати Николау Куелю с една въоръжена лодка да намери водата. На този остров той откри една църковна сграда от големи дялани камъни, разрушена от маврите, по думите на местните хора; те се молели пред три черни камъка, оставени в средата на покрития със слама параклис. Освен тая църква открихме един басейн, също от дялани камъни, от който взехме колкото ни трябваше вода; на най-високото място на острова имаше водохранилище, дълбоко седем метра. Срещу тази църква имаше един песъчлив бряг, където почистихме корпуса на кораба „Бериу“ и на кораба на капитан-майора. „Рафаел“ не беше закаран там заедно с тях, поради някои пречки, описани по-долу.

Когато един ден бяхме на „Бериу“, на брега, към нас се приближиха две големи лодки с ветрила и гребла, в които имаше много хора. Те се движеха с гребла, като биеха с барабани и свиреха с фанфари, на върха на мачтите се развяваха знамена; а край брега стояха още пет лодки, за да ги пазят. Преди да стигнат до корабите, ние попитахме онези, които бяхме довели със себе си, какви са тия хора. Те ни казаха, да не ги пускаме на борда, защото са разбойници, които ще гледат да ни пленят, ако могат, и добавиха, че тукашните хора са въоръжени и влизат уж с добро на корабите, но щом проникнат вътре и усетят, че имат надмощие, завладяват кораба. И когато те се приближиха на разстояние един оръдеен изстрел, от „Рафаел“ и от кораба на капитан-майора откриха огън по тях. Те започнаха да викат „Тамбарам“, като по тоя начин искаха да кажат, че са християни, защото християните в Индия наричат бога Тамбарам. Но когато видяха, че не ги признаваме за приятели, те се обърнаха да бягат към брега, а Николау Куелю известно време ги гони с една от лодките, докато от кораба му дадоха знак с флаговете да се върне.

На другия ден, докато капитаните с много от хората бяха на брега и почистваха корпуса на кораба „Бериу“, дойдоха две малки лодки с около 12 души, облечени в чисти дрехи; те поднесоха на капитана един сноп захарна тръстика и го помолиха да им позволи да разгледат корабите. Тъй като на капитана му се стори, че те идват на разузнаване, той започна да говори сърдито с тях. В това време дойдоха още две лодки със също толкова хора. Първите, като разбраха, че капитанът не е настроен приятелски към тях, казаха на другите да не слизат на брега и да се върнат. После те също се качиха на лодките си и тръгнаха след тях.

Докато почиствахме кораба на капитан-майора, при нас дойде един мъж на 40-годишна възраст, който говореше много добре венециански. Той беше облечен с ленени дрехи, носеше хубава шапчица на главата си, а на кръста си имаше къса шпага. Като се качи на кораба, той се втурна да прегръща капитан-майора и другите капитани и започна да разправя, че е християнин, роден в земите на Близкия изток, но когато бил съвсем малък, дошъл да живее в тая земя; тукашният владетел, при когото бил на служба, имал конница от 40 000 души и бил мохамеданин, и затова и той станал мохамеданин, въпреки че дълбоко в душата си бил християнин. Един ден дошли да му кажат, че в Каликут имало някакви чужденци, чийто език никой не разбирал, облечени с дрехи от глава до пети. Когато чул това, веднага си рекъл, че тези хора са само франки, понеже тъй ни наричали в тукашните места. Тогава измолил позволение да дойде да ни види и казал, че ако не му позволят, ще умре от мъка. Тогава владетелят му казал да дойде и да ни каже, че той ще ни даде каквото поискаме от неговата земя, предложил да ни даде кораби и провизии; и още казал, че ще се радва много, ако пожелаем да останем завинаги в неговата земя. Капитанът му благодари сърдечно, без да се съмнява в неговата искреност; после той помоли капитана да му даде една пита кашкавал, за да го изпрати на своя другар, който останал на брега; уговорката им била единият да изпрати на другия някакъв знак, който да го убеди, че са го посрещнали добре и че всичко е наред. Тогава капитанът заповяда да му дадат кашкавал и два меки хляба; после онзи човек слезе на брега и навсякъде приказваше толкова много и всякакви неща, че от време на време се заплиташе.

Тогава Паулу да Гама отиде при тези християни, които го докараха, и ги попита какъв е тоя човек. Те казаха, че е корсар, дошъл да ни нападне, и неговите кораби, пълни с хора, се спотайват край брега. Като се узна това и още много други неща, които го уличаваха, нашите хора го хванаха и отведоха на кораба, изтеглен на брега; там те го биха с бич, за да каже дали е пират и защо е тръгнал да ни следва. Той призна, че цялото население тук ни мрази и че сме заобиколени от въоръжени мъже, скрити из съседните заливи, обаче те не се осмелявали да ни нападнат. Тези хора чакали да им дойдат на помощ още четиридесет ветрохода, които сега се готвели да потеглят срещу нас — обаче не знаеше кога ще атакуват. За самия себе си тогава не каза нищо друго, освен онова, което беше разправил първия път. Питахме го след това още три или четири пъти и той ни каза, обаче без да ни отговаря ясно, а по-скоро по жестовете му разбирахме, че идвал да разгледа корабите, за да узнае колко души сме и какво оръжие имаме.

На този остров прекарахме дванадесет дни и ядохме много риба, която тукашното население носеше и ни я продаваше, а така също тикви и краставици; идваха също и пълни лодки със сурови канелени клони, отрязани заедно с листата.

След като почистихме корабите и взехме вода, колкото ни е необходима, и разрушихме кораба, който бяхме пленили, ние вдигнахме ветрилата; беше петък, 5 октомври.

Преди корабът да бъде разрушен, местните хора даваха на капитана 1000 фанана за него; но той каза, че не иска да го продава за пари, а иска да го изгори, защото е на враговете му.

След като изминахме 200 мили от мястото, откъдето потеглихме, без да видим бряг, плененият от нас мавър каза, че повече няма да крие нищо от нас. Той ни разказа, че когато бил при владетеля, пратеници дошли да съобщят, че сме се заблудили и се лутаме край брега, и не можем да се върнем в нашата земя; и поради тая причина много армади потеглили да ни пленят; и тогава владетелят му казал да отиде да види в какво положение сме и да се опита да ни поведе към техните брегове, тъкмо там, защото злите езици му шепнели, че ако той, корсарят, ни плени, нямало да му съобщи за това; обаче като сме слезели на сушата, щял да ни плени и да ни прати да воюваме със съседните крале, понеже сме били известни с храбростта си. Това беше сметка без кръчмаря.

Това плаване беше толкова дълго и продължи три месеца без три дни; през това време много пъти имахме безветрие и насрещен вятър, така че всички наши хора се изпоразболяха от скорбут и венците им така се подуваха, че не можеха да ядат, и краката им също се подуваха, а телата им се покриваха с големи отоци; те така измъчваха човека, че той умираше, без да си спомня за другите си болести. За това време 30 души от нас умряха, без да се броят онези тридесет, които бяха умрели по-рано; и на всеки кораб нямаше повече от 7–8 моряци, а и те не бяха съвсем здрави. Затова твърдя, че ако плаването беше продължило още две седмици, нямаше да има кой да управлява корабите. Бяхме стигнали до пълно отчаяние. И в това нещастие по всички кораби ние се обърнахме с молитва и дадохме обети на светците и апостолите. И капитаните вече бяха решили да се върнем в земите на Индия, откъдето бяхме тръгнали, ако задуха вятър натам.

И бог в своето милосърдие пожела да ни даде вятър, който за около шест дни ни отнесе до брега, и на тоя бряг се зарадвахме толкова много, като че ли бяхме пристигнали в Португалия, защото тук с божията помощ се надявахме да се излекуваме, както предишния път.

Това беше в сряда, на 2 януари 1499 година. Беше късно и бяхме твърде близо до брега, затова се отдалечихме малко и спряхме.

Когато утрото настъпи, отидохме по-близо до брега, за да разберем къде ни беше довел господ бог, защото вече нямахме пилот, или човек, който да умее да определи положението на корабите по картата, за да знае къде сме; но имаше някои, които казваха, че сигурно сме сред няколкото острова, които са срещу Мозамбик, на около 300 мили от сушата. Един мавър, когото бяхме пленили в Мозамбик, разправяше, че тези острови са с много нездравословен климат и самите жители, които живеят тук, боледували от нашата болест.

Скоро се намерихме пред един голям град с къщи, наредени в редици и покрити с плочи; в средата на тоя град имаше големи дворци, а около града бяха разположени четири кули. Градът бе построен съвсем близо до морето, жителите му са маври и се казва Могадошо. И като се приближихме още, ние открихме огън по него с бомбардите.

После продължихме пътя си, като плавахме покрай брега само денем с много добър попътен вятър; нощем спирахме, защото не знаехме колко път има още до Мелинде, където искахме да пристигнем.

В събота, на петия ден от тоя месец, имаше затишие, но внезапно се изви буря и на „Рафаел“ се скъсаха въжетата, с които се вдигат рейте на ветрилата. Докато оправяхме кораба, насреща ни се появи една пиратска флотилия от осем лодки, пълни с хора, от едно селище на име Пате; и когато наближиха на разстояние един изстрел, ние открихме огън и те веднага се обърнаха и побягнаха към брега. Не ги преследвахме, защото вятърът не беше благоприятен.

В понеделник, на седмия ден от месеца, ние хвърлихме котва пред Мелинде, и там по заповед на краля ни посрещна една дълга лодка, пълна с хора, които ни донесоха като подарък няколко овена. По тези хора кралят предаде на капитана, че е добре дошъл и че отдавна го чака, и още много други приятелски и сърдечни думи. Когато си тръгваха, капитанът изпрати с тях на брега един човек и му нареди на другия ден да донесе портокали за болните; и наистина той скоро се върна с портокали и много други плодове, обаче те не помогнаха вече на болните; болестта им така се влоши, откакто пристигнахме на брега, че мнозина от тях починаха.

По заповед на краля на борда идваха още много маври и ни продаваха много кокошки и яйца.

Капитанът видя, че кралят се отнася към нас с голямо внимание в един момент, когато имахме толкова нужда от помощ, и му прати подарък по един от нашите хора, който знаеше арабски; и поиска от него да му подари един ловджийски рог от слонова кост, за да го носи на своя крал, и поиска неговите хора да издигнат на брега един възпоменателен стълб в знак на нашето приятелство. И кралят отговори, че ще се радва да направи всичко, каквото искат от него, от уважение към краля на Португалия, на когото желае да служи вярно; и наистина той после изпрати на капитана този рог и заповяда да поставят стълба на брега.

Той изпрати при нас и един млад мавър, който искал да дойде с нас да види Португалия; кралят препоръча на капитана да се отнася с него като със свой син; и каза, че го изпраща, за да засвидетелствува на португалския крал своя стремеж към приятелство.

Останахме на това място пет дни, за да си починем и да се съвземем от мъките, които бяхме претеглили в плаването, където за малко не измряхме всички.

В петък сутринта отплавахме и в събота, на дванадесетия ден от месеца, минахме край Момбаса.

В неделя хвърлихме котва в плитчините на Свети Рафаел и там подпалихме кораба „Свети Рафаел“, защото беше невъзможно три кораба да се управляват с толкова малко хора, колкото бяхме останали. Пренесохме товара от този кораб на другите два.

Тук стояхме две седмици и много хора от едно крайбрежно селище на име Тамугата идваха и ни продаваха много кокошки срещу ризи и гривни.

В неделя, на 27-ия ден от този месец, напуснахме това място с добър попътен вятър и през нощта спряхме.

На сутринта бяхме близо до един огромен остров, който се казва Жамжибер^[3], който е отдалечен на около 10 мили от сушата, а жителите му са маври.

На 1 февруари вечерта хвърлихме котва до островите Свети Георги край Мозамбик.

На другия ден сутринта отидохме да поставим един стълб на острова, където на идване бяхме отслужили литургия, но толкова силно валеше, че изобщо не можехме да запалим огън, за да стопим оловото и да поставим кръста, и го оставихме така.

Тогава се върнахме на корабите и скоро отплавахме.

На третия ден от месец март стигнахме залива Свети Браш, където хванахме много аншоа, тюлени и пингвини, които насолихме за из път.

Отплавахме на дванадесетия ден от този месец. И тъкмо бяхме с 10 или 12 мили отминали извора, задуха западен вятър, който ни накара отново да хвърлим котва в същия залив.

Когато вятърът утихна, отново потеглихме; и господ бог ни прати толкова добър попътен вятър, че на двадесетия ден от този месец преминахме край нос Добра Надежда. Всички ние, които достигнахме дотук, бяхме здрави и силни, но имаше дни, когато просто умирахме от студ, поради силните ветрове, които духат по тези земи. Но ние намирахме причината за нашето мръзнене по-скоро във факта, че идваме от топлите страни.

Продължихме нашия път и велико беше желанието ни да пристигнем в родината. Плавахме при попътен вятър, който продължи двадесет и седем дни, и спряхме на едно място, което по морските карти някои определяха на разстояние 100 мили от остров Сантягу, а други смятаха, че разстоянието е по-малко. Тук попътният вятър утихна и после духаше слаб или насрещен вятър; и за да разберем откъде минаваме, ние държахме курс по вятъра, колкото можехме, въпреки че от сушата наближаваше буря.

В четвъртък, на 25-ия ден от месец април, измерихме дълбочина от 35 разтега, потърсихме да видим в коя посока има земя, и целия ден карахме така, докато намерихме дъно на 20 разтега, но въпреки това земя не се виждаше. И пилотите говореха, че сме в плитчините на Рио Гранде.