Гастон Льору
Фантома на операта (13)

XII

Над траповете

На другия ден се видяха в Операта. Кристин все още носеше златната си халка. Държа се любезно, разпитва го за неговите планове, за кариерата му.

Разказа й, че отпътуването на полярната експедиция е било ускорено и че след три седмици, най-късно един месец, ще напусне Франция.

Тя го увещаваше, че трябва да гледа на това пътуване с радост, като на етап от бъдещата му слава. И тъй като той й отговори, че не вижда нищо пленително в слава без любов, тя го нарече дете, чиито неприятности са съвсем временни.

— Как можете, Кристин, да говорите така несериозно за важни неща? Ние може повече никога да не се видим! Ако аз загина по време на тази експедиция…

— Аз също може да умра — простичко отговори тя.

Но вече не се усмихваше, не се шегуваше. Сякаш мислеше за нещо ново, което за първи път й минаваше през ума. Погледът й блесна.

— За какво мислите, Кристин?

— За това, че вече няма да се видим.

— Затова ли сте толкова щастлива?

— Мисля и за това, че след месец ще трябва да си кажем сбогом завинаги!

— Освен ако не се закълнем да се чакаме вечно.

Тя сложи ръка на устните му.

— Мълчете, Раул. Не става въпрос за това и вие знаете много добре. Ние никога не ще се оженим. — И изведнъж плесна радостно с ръце. Раул я погледна обезпокоен. — Ала щом не можем да се оженим — продължи тя, — можем да се сгодим! Никой, освен нас няма да знае, Раул. Съществуват тайни бракове, защо да няма и тайни годежи? Нека се сгодим, приятелю, за един месец, след което вие заминавате, а аз цял живот ще бъда щастлива със спомена за този месец! — Тя бе възхитена от идеята си, но после стана сериозна. — Малко щастие — каза, — което няма да навреди никому.

Раул разбра и поиска веднага да осъществят това нейно хрумване. Коленичи пред Кристин с най-голямо смирение.

— Госпожице, имам честта да ви поискам ръката!

— Но те са ваши и двете, скъпи годенико! О, Раул, ще бъдем много щастливи!

А Раул си мислеше: „Неблагоразумна жена! Един месец е достатъчно време да я накарам да забрави, да разруша загадката на мъжкия глас и тя ще се съгласи да ми стане жена. А дотогава… нека си играе.“

Това бе най-хубавата игра на света, на която не можела да се нарадват като деца, каквито си и бяха. Ах, какви прекрасни неща си казаха и колко клетви за вярност произнесоха! Мисълта, че след като месецът отмине, няма да има кой да спазва дадените обещания, внасяше смут в душите им, но те му се наслаждаваха сред смях и сълзи. Играеха на любов, както другите си играят на топка; но тъй като в случая си подхвърляха сърцата, трябваше да бъдат много, много сръчни, за да ги уловят, без да се наранят. На осмия ден сърцето на Раул не издържа, много го заболя и той прекъсна играта със следните безразсъдни думи:

— Няма да замина за Северния полюс.

Кристин в невинността си не бе помислила за такава вероятност и сега изведнъж проумя опасността. Не каза нито дума и се прибра у дома.

Това се случи в гримьорната на певицата, където се срещаха и си устройваха истински пиршества с бисквити, две чаши порто и букетче теменужки.

Вечерта тя не пееше. И той не получи обичайното писмо, макар че бяха решили да си пишат всеки ден през този месец. На следващата сутрин отиде при мама Валериус, която му съобщи, че Кристин ще отсъства два дни. Заминала предната вечер към пет часа и щяла да се върне едва на по-следващия ден. Раул бе смазан. Мразеше мама Валериус, задето с учудващо спокойствие му съобщи подобна новина. Опита се да измъкне още нещо, но старата дама очевидно не знаеше нищо повече. Само каза на обзетия от паника младеж:

— Това е тайната на Кристин.

— Много добре! — ядосано възкликна Раул и се затича надолу по стълбите. — Добър пазач са си намерили младите момичета с такава Мама Валериус!

Къде ли беше Кристин? Два дни по-малко от и без това краткото им щастие! И за всичко бе виновен той! Нали се бяха разбрали, че ще замине? И ако твърдо бе решил да остане, защо трябваше да й го казва? Упрекваше се за необмислените думи и бе най-нещастният човек през тези четирийсет и осем часа.

Появата й на сцената бе нов триумф. Нечуваният успех от галаконцерта се повтори. След случая с жабата Карлота не посмя повече да пее на сцената. Ужасът от едно ново „ква“ се бе загнездил в сърцето й и не й даваше покой, а местата, свидетели на необяснимото поражение, й бяха станали противни. Намери начин да прекрати договора си. Веднага помолиха Даае да заеме освободеното място. Предизвика невиждан възторг в „Еврейката“.

Виконтът, естествено, присъства на представлението и страдаше, като чуваше бурните овации за новия й успех: той бе видял, че Кристин още носи златната халка. Далечен глас нашепваше в ухото на младия мъж: „И тази вечер тя пак е отдала душата си, но не на теб!“

Гласът го преследваше: „Щом не иска да ти каже какво е правила през тези два дни, трябва да попиташ Ерик.“

Веднага след представлението изтича зад сцената. Прегради й пътя. Кристин го видя, защото очите й го търсеха.

— Бързо! Бързо! Елате! — извика тя и го повлече към гримьорната, без да обръща внимание на обожателите, които роптаеха пред затворената врата. Раул веднага падна на колене. Той се закле, че ще замине, и я помоли никога вече да не отнема и час от любовта, която му бе обещала. Тя даде воля на сълзите си. Целунаха се отчаяни, сполетени от общо нещастие.

Изведнъж тя се отскубна от нежната прегръдка на младия мъж, заслуша се неизвестно в какво и с решителен жест му посочи вратата. Когато бе вече на прага, тя му каза толкова тихо, че виконтът по-скоро отгатна, отколкото чу думите:

— Утре, скъпи годенико! И бъдете щастлив, Раул. Тази вечер пях за вас.

Значи той се бе върнал.

Уви, двата дни, в които тя отсъства, бяха разрушили магията на тяхната мила лъжа. Гледаха се, без да си говорят, с тъга в очите. Раул едва се сдържаше да не закрещи: „Ревнувам!“ Но тя въпреки това чу.

— Хайде да се поразходим, приятелю, свежият въздух ще ни се отрази добре — предложи Кристин.

Раул помисли, че ще поиска да излязат извън града, далеч от този паметник, който той ненавиждаше като затвор, охраняван от тъмничаря Ерик. Ала тя го заведе на сцената и го накара да седне върху дървената оградка на един фонтан, сред съмнителната тишина и свежест на първия декор, издигнат за следващия спектакъл. Младият мъж отбягваше да й задава въпроси, защото като виждаше, че не може да му отговори, предпочиташе да не я кара да страда. Понякога минаваше някой пожарникар, който бдеше отдалеч над тяхната тъжна идилия. Друг път тя смело се опитваше да измами и себе си, и него с лъжливата красота на декора, измислен да заблуждава. Нейната жива фантазия му придаваше по-ярки цветове, каквито, казваше тя, природата не би могла да сътвори. Тя се въодушевяваше, а Раул бавно стискаше трескавата й ръка.

— Виждате ли, Раул — казваше тя, — тези стени, тези гори, тези сводове, тези пейзажи от рисуван плат, всички те са свидетели на най-възвишената любов, защото са измислени от поети, които с цял ръст се извисяват над обикновените хора. Кажете ми, че и нашата любов е в този свят, скъпи Раул, защото и тя е измислена, и тя е, уви, само празна мечта.

Отчаян, той мълчеше. А тя продължаваше:

— Нашата любов е прекалено тъжна на земята. Нека се разходим на небето. Ще видите колко е лесно там!

И го повличаше нагоре, към облаците, в чудната плетеница на решетката, забавляваше се, когато му се завиваше свят, и тичаше пред него по крехките греди на скелето, сред хилядите въжета, закачени за макари и скрипци, сред истинска въздушна гора от мачти. После пак стъпваха на твърда земя, тоест влизаха в някой коридор, водещ към смехове, танци, към младостта, напътствана от сериозен глас: „По-гъвкаво, госпожици! Внимавайте с палците!“ Това бе класът на момиченцата с ефирни пачки, бели трика и розови чорапки. Те се трудеха с всичките сили на своите малки крачета, с надеждата да станат ученички в балетното училище, балерини, солистки, прима балерини, отрупани с диаманти. А дотогава… Кристин им раздаваше бонбони.

Един ден влязоха в голяма зала, пълна със сърмени одежди, със стари рицарски доспехи, копия, щитове и шапки с пера. Кристин правеше преглед на потънали в прах неподвижни воини, говореше им мило, обещаваше им бляскави вечери и музикални паради.

Така тя му показа цялата изкуствена, но огромна седемнайсететажна империя от партера до покрива, обитавана от цяла армия поданици. Кристин се разхождаше сред тях като обичана кралица, наблюдаваше как вървят работите, пробваше костюми в ателиетата, даваше ценни съвети на работничките, чиито ръце с боязън крояха скъпите платове, в които обличаха героите. Жителите на кралството упражняваха всички професии. Имаше обущари и бижутери. Всички я бяха обикнали, защото тя познаваше болките и навиците на всеки. Познаваше незнайни кътчета, където тайно живееха стари семейства. Чукаше на техните врати и им представяше Раул като приказен принц, поискал ръката й, и, седнали върху някой прояден от червеи аксесоар, жадно поглъщаха легендите на Операта, както през детските си години слушаха старите бретонски предания. Тези старци помнеха единствено Операта. Живееха там от незапомнени времена. Администрацията ги бе забравила, революциите в двореца не ги забелязваха. Навън историята на Франция течеше, без тяхно знание, и никой не си спомняше за тях.

Така отминаваха скъпоценните дни и като обръщаха прекомерно внимание на външния свят, Раул и Кристин несръчно се опитваха да скрият един от друг чувствата си. Едно бе сигурно — Кристин, която до този момент бе по-силната, изведнъж започна да нервничи. По време на техните експедиции тя започваше без причина да тича или внезапно спираше. Очите й сякаш търсеха измислени сенки. Тя викаше „Оттук“, а запъхтяният й смях често преминаваше в сълзи. Раул искаше да говори с нея, да я разпитва въпреки обещанията и клетвите. Но преди още да е задал въпроса, тя трескаво отговаряше:

— Кълна ви се, че няма нищо.

Веднъж на сцената, минавайки покрай един полуотворен трап, Раул се надвеси над черната бездна и попита:

— Показахте ми горната част на вашата империя, Кристин, но съм чувал необикновени неща за подземията. Искате ли да слезем?

Като чу това, тя го прегърна, сякаш се страхуваше да не изчезне в тъмната дупка и, разтреперена, тихо произнесе:

— Никога! Забранявам ви да слизате долу! Освен това те не са мои. Всичко под земята му принадлежи!

Раул я погледна в очите и сурово попита:

— Значи той живее долу?

— Не съм споменала такова нещо! Това пък кой ви го каза? Хайде, елате! Има моменти, Раул, когато се питам дали не сте луд. Въобразявате си невероятни неща. Да вървим.

Тя буквално го задърпа, защото той упорито стоеше до трапа. Черната дупка го привличаше.

Но изведнъж трапът се затвори и това стана тъй внезапно, без да забележат нечия ръка, че и двамата се вцепениха.

— Дали не беше той! — попита накрая Раул. Тя сви рамене, но изглеждаше разтревожена.

— Не! Беше някой от тези, дето затварят траповете. Нали трябва да вършат нещо. Те просто отварят и затварят траповете, без причина.

— Ами ако беше той Кристин?

— Не беше той! Той се е затворил и работи.

— Наистина ли работи?

— Да. Не може в едно и също време да отваря и затваря трапове и да работи. Бъди спокоен.

Но тя трепереше.

— Какво работи?

— О! Нещо жестоко!… Така че можем да бъдем спокойни. Когато работи, той нищо не вижда, не яде, не пие, нито диша… Дни и нощи… Няма време да се развлича с трапове.

Тя пак потрепери и наведе ухо към трапа. Раул я остави да говори. Той мълчеше. Страхуваше се, че звукът на гласа му ще я накара да размисли, ще скъса и без това тънката нишка на нейните признания.

Тя не го пускаше. Накрая въздъхна:

— Ами ако беше той!

— Страх ли ви е от него! — смути се Раул.

Младият човек несъзнателно я съжали. Кристин бе като чувствително дете, все още неотърсило се от страшен сън. Казваше си: „Тя твърди, че не я е страх, а бяга от трапа и трепери.“ Това бе самата истина. На другия ден и през следващите дни подслониха своята любов по върховете, далеч от траповете. Вълнението на Кристин растеше с всеки изминал час. Накрая, един следобед, тя пристигна много късно, бледа, със зачервени очи и Раул направо й заяви, че ще замине за Северния полюс, само ако му разкрие тайната на мъжкия глас.

— Мълчете! В името на Бога, мълчете. Ако ви чуе… — И тя боязливо се огледа наоколо.

— Ще ви освободя от неговото могъщество, Кристин, кълна се! Вие дори няма да си спомняте за него, което е най-важното. Ще ви скрия в най-отдалеченото кътче на земята, където той никога няма да ви намери. Ще бъдете спасена и тогава аз ще замина, защото вие се заклехте никога да не се омъжвате.

Кристин отново бе подплашена, въртеше стреснато глава.

— По-нагоре — каза. — Още по-нагоре! И побягнаха към върховете.

Той едва успяваше да я настигне. Скоро се озоваха под самия покрив, в лабиринта на скелето. Плъзгаха се между сводовете, гредите, колоните; тичаха от греда на греда, като в гора.

Въпреки цялата предпазливост, колкото и да гледаше постоянно след себе си, тя не забеляза една сянка, която я следваше като нейната собствена, спираше с нея, тръгваше, щом тръгнеше и тя, и бе не по-шумна от всяка сянка. Що се отнася до Раул, той не усещаше нищо, защото след като Кристин бе пред него, изобщо не поглеждаше назад.