Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Fantôme de l Opéra, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
mabelle (2012)
Редакция
maskara (2012)

Издание:

Гастон Льору. Фантома на операта

 

Превод: Юлия Минкова, Антонина Сагаева

Редактор: Жечка Георгиева

Художник: Тотко Кьосемарлиев

Художествен редактор: Веселин Цаков

Технически редактор: Веселин Сеизов

ИК „Хемус“

История

  1. — Добавяне

XXII

Интересните и поучителни премеждия на един Персиец в подземията на Операта

Разказът на Персиеца

Самият Персиец е описал как напразно се е опитвал допреди тази нощ да проникне в жилището при езерото през самото езеро, как е открил входа на третото подземие и как най-накрая двамата с виконт дьо Шани са се борили с дяволското въображение на Фантома в стаята за мъчения. Ето неговият писмен разказ, който той ни е оставил (как го е направил, ще уточним по-късно), и в който аз не съм променил нито дума. Предоставям на читателя разказа такъв, какъвто си е, защото ми се струва, че не е редно да премълча премеждията, през които е минал, когато се е опитвал да влезе сам в къщата при езерото, преди да срещне Раул. Това интересно начало няма да ни отдалечи от стаята за мъчения, а напротив ще ни върне там, но след като ви разясня някои важни неща и постъпки на Персиеца, които могат да ви се сторят странни.

За първи път прониквам в къщата при езерото, пише Персиеца. Напразно бях умолявал майстора на клопките — така у нас в Персия наричат Ерик — да ми отвори тайнствените врати на тази къща. Той винаги ми отказваше. Тъй като обаче ми плащаха, за да разкрия неговите тайни и трикове, то аз много пъти напразно се бях опитвал да вляза с измама или пък насила. Откакто отново бях открил Ерик в Операта, която явно си беше избрал за жилище, много често го издебвах ту в подземията, ту в коридорите на горните етажи, ту на брега на самото езеро. Следях го и тогава, когато той си мислеше, че е сам, когато се караше в своята малка лодка или пък направо преминаваше през отсрещната стена. Но сянката, която го обгръщаше, бе винаги толкова непрогледна, че не можех да открия къде точно в стената отваря своята врата. Един ден, когато аз на свой ред си мислех, че съм сам, бях обзет от любопитство и от една натрапчива и опасна идея, осенила ме, докато разсъждавах над някои неща, които чудовището бе споменавало пред мен. Взех малката лодка и се отправих към онази част на стената, където бях виждал Ерик да изчезва. Точно тогава се натъкнах на Сирената, която пази подстъпите към тези места, и нейният чар за малко не ме погуби. Ето как стана това. Едва се бях отделил от брега, когато тишината, в която се движех бе едва доловимо нарушена от нещо като пеещо дихание, което ме обгърна от всички страни. Едновременно дихание и музика, то кротко се издигаше над водите на езерото и аз бях изцяло потопен в него, без да мога да разбера откъде идва. То ме следваше, движеше се заедно с мен и бе толкова нежно, че изобщо не всяваше страх. Точно обратното, в желанието си да се приближа до източника на тази приятна и пленителна музика, аз се надвесих над моята малка лодка, защото не се съмнявах, че песента идва от самите води на езерото. Вече бях някъде по средата на езерото, а гласът (музиката отчетливо се бе превърнала в пеещ глас) беше редом, върху водите на езерото. Надвесих се… После още малко… Водата бе огледално спокойна, лунният лъч, идващ от отдушника на улица „Скриб“, я осветяваше, но аз не успях да видя нищо върху гладката и черна като мастило повърхност. Разтърсих глава, но не можах да се освободя от това тъй хармонично музициращо дихание, което ме следваше и влечеше. Ако бях суеверен или слаб духом, щях да се разчувствам и да си помисля, че е някоя сирена, която трябва да изплаши пътника, осмелил се да плава по водите на езерото. Но аз благодаря на Бога, че съм роден в страна, където прекалено много обичат фантастичното, изучават го в подробности и самият аз някога се бях занимавал задълбочено с него. Знаех, че човек, владеещ добре занаята си, може чрез най-прости фокуси да въздейства на хорското въображение.

Не се съмнявах, че съм станал жертва на някакво ново изобретение на Ерик, но то бе тъй съвършено, че аз, надвесвайки се над водата, вече предпочитах да се наслаждавам на тази магия, отколкото да разкрия тайната й.

Надвесвах се все повече и повече… Малко оставаше да се преобърна.

Изведнъж две страшни ръце се подадоха от водата, сграбчиха ме здраво през врата и с непреодолима сила ме повлякоха към бездната. И сигурно щях да загина, ако не бях успял да извикам. Ерик ме позна по гласа. Защото това беше той и вместо да ме удави, каквито намерения имаше, заплува с мен и внимателно ме остави на брега.

— Виждаш ли колко си непредпазлив! — каза ми той, когато се изправи пред мен, целият блестящ от тази дяволска вода. — Защо се опитваш да проникнеш в жилището ми? Не съм те канил. Нищо не искам нито от теб, нито от кой да е на земята! Затова ли ми спаси живота? За да го направиш още по-непоносим? Знай, че колкото и да е била голяма тази услуга, аз накрая сигурно ще я забравя, а ти знаеш, че нищо не може да удържи Ерик — дори самият той.

Докато ми говореше, моето желание бе да проумея как го прави този номер, който бях нарекъл вече номера на Сирената той беше готов да задоволи моето любопитство, защото Ерик, който е едно истинско чудовище — наричам го така, защото в Персия съм имал възможността да се уверя в това, — от друга страна е самонадеян и суетен като дете. За него нямаше по-голямо удоволствие от това да обясни как е учудил публиката със своята изобретателност.

Той започна да се смее и ми показа едно дълго стъбло от тръстика.

— Просто е като фасул! — рече. — И е много удобно да дишаш и да пееш във водата! Това е една хитрина, която усвоих от пиратите в Тонкин. По този начин те стоят с часове, скрити на дъното на реката[1].

— Този твой трик едва не ме уби! — казах му строго. — И сигурно е бил фатален за други, нали?

Той не ми отговори нищо, а се изправи насреща ми с онзи си заплашителен вид, който чудесно познавах. Не му се оставих обаче:

— Знаеш много добре какво ми обеща, Ерик! Никакви престъпления повече!

— Наистина ли — попита учтиво — съм извършил някакви престъпления?

— Нещастнико! — извиках аз. — Забрави ли розовите часове на Мазендеран!

— Да — каза той тъжно, — предпочитам да ги забравя, но затова пък добре разсмивах жената на султана.

— Всичко това е вече минало — заявих, — но има и настояще и ти ми дължиш сметка за настоящето, защото ако бях поискал, за теб нямаше да има настояще! Спомни си, Ерик, аз ти спасих живота!

И аз се възползвах от обрата, който настъпи в нашия разговор, за да кажа онова, което от известно време занимаваше съзнанието ми.

— Ерик, закълни ми се…

— Защо? Знаеш много добре, че не държа на клетвите си. Те са за глупците.

— Кажи ми… Можеш ли да ми кажеш само на мен?

— Е, добре, какво?

— Полилеят, Ерик. Полилеят…

— Какво, полилеят?

— Много добре знаеш какво искам да кажа!

— О, това ли било! — подсмихна се той. — Ще ти кажа истината! Полилеят не беше моя работа! Много износен беше…

Когато се смееше, Ерик имаше още по-ужасяващ вид. Той скочи в лодката, като продължаваше да се кикоти така зловещо, че не можах да се въздържа и потреперих.

— Скъпи дарога[2], много износен беше този полилей. Той падна сам… А сега, дарога, ще ти дам един съвет. Иди да се изсушиш, ако не искаш да хванеш хрема. И не се качвай вече никога в моята лодка. И най-вече не се опитвай да влезеш в къщата ми — невинаги съм там, дарога! И ще ми бъде много мъчно, ако ти посветя моята заупокойна молитва.

Докато произнасяше тези думи, той продължаваше да се смее. Беше се изправил в задната част на лодката си и я управляваше с гребло вместо с кормило, като се клатушкаше като маймуна. Цялата му външност изразяваше фатална непреклонност и това чувство се подсилваше от искрящите му златни очи. Скоро аз не виждах нищо, освен тези очи, докато накрая и те изчезнаха в мрака.

От този ден нататък се отказах да правя опити да проникна в жилището му откъм езерото. Явно входът от тази страна бе много добре охраняван, особено след като Ерик знаеше, че съм го открил. Бях обаче уверен, че съществува друг вход, тъй като няколко пъти го бях виждал да изчезва в третото подземие и въпреки че успявах да го проследя, не можех да открия къде точно пропада. Не искам да се повтарям, но откакто разбрах, че Ерик се е настанил в Операта, аз живеех в постоянен страх. Не се боях толкова за себе си, колкото за това, което би могъл да стори на другите[3]. При всеки нещастен случай, при всяко фатално произшествие, аз винаги си казвах: „Това може би го е направил Ерик!“, докато другите повтаряха: „Това е дело на Фантома“. Колко пъти съм чувал да произнасят тази фраза с усмивка на уста. Нещастници! Само ако знаеха, че този фантом съществува от плът и кръв, че е много по-ужасен от безплътна сянка! Кълна се, че тогава биха престанали да се присмиват. Само ако знаеха на какво е способен Ерик, особено в такова място като Операта, подходящо за всякакви номера! Само ако знаеха това, което ми бе известно!

Аз вече не живеех за себе си. Ерик ми беше заявил тържествено, че много се е променил и е станал най-добродетелният човек, откакто е бил обикнат заради самия него. Това изречение ме постави в много затруднено положение. Въпреки това не можех да не потрепервам при всяка мисъл за това чудовище. Неговата безподобна, отблъскваща и ужасяваща грозота го бе поставила извън човечеството и ми се струваше, че Ерик не чувства вече никакви задължения към хората. Начинът, по който ми бе говорил за своите влюбвания, само увеличаваше моите страхове. Предвиждах, че ще се случи някакво ужасно събитие, за което той ми бе намекнал в изблик на самохвалство. Боях се от нови драми, по-ужасни от всички преживени досега. Аз знаех до каква степен на върховно и опустошаващо отчаяние можеше да бъде доведена болката на Ерик. Накратко, нещата, които ми бе разказвал, предвещаващи, макар и смътно, ужасна беда — тези неща постоянно занимаваха ума ми.

От друга страна, бях открил странния начин на общуване между чудовището и Кристин Даае. Скрит в килера, който е нещо като продължение на гримьорната на знаменитата певица, аз присъствах на възхитителни сеанси по музика. Очевидно те потапяха Кристин в чуден екстаз, но въпреки всичко никога не съм допускал, че гласът на Ерик — а той бе ясен и звучен като гръмотевица и нежен като на ангел, би могъл да накара човек да забрави за неговата уродливост. Всичко ми стана ясно, когато научих, че Кристин още не го беше виждала. Намерих сгоден случай да вляза в гримьорната, спомних си старите уроци на Ерик и без труд открих номера, който завърташе стената с огледалото. Открих, че Ерик използва кухи тухли за подобие на рупор, така че Кристин го чуваше съвсем близко до себе си. Там открих и пътя на комунарите, който водеше към фонтана и карцера, а също така и отвора в пода, през който Ерик се е промъквал право в подземията под сцената.

Какво бе моето изумление, когато няколко дни по-късно видях със собствените си очи, че Кристин Даае и Ерик се срещат. Изненадах чудовището, когато се беше надвесило над малкия фонтан край пътя на комунарите и се канеше да разхлади челото на припадналата Кристин Даае. Един бял кон, коня от „Пророка“, който бе изчезнал от конюшните в подземията на Операта, кротко стоеше до тях. Показах му се. Беше ужасно. Видях как от двете блестящи като злато очи излизат искри и преди да успея да кажа и дума, получих удар по челото. Бях зашеметен. Когато дойдох на себе си, Ерик, Кристин и белият кон бяха изчезнали. Изобщо не се съмнявах, че нещастницата е затворена в жилището при езерото. Без да се колебая, реших да се върна отново на брега, въпреки опасността, която се криеше в едно такова начинание. Цели двайсет и четири часа стоях и дебнах чудовището, скрит до стръмния бряг, защото бях твърдо убеден, че то ще излезе за провизии. Тук му е мястото да спомена, че когато Ерик излизаше в Париж или пък решаваше да се покаже на публично място, той си слагаше на мястото на дупката, която имаше вместо нос, изкуствен нос от картон, украсен с мустаци. Това обаче не можеше да скрие мъртвешкия му вид, защото хората по улиците се обръщаха след него и го наричаха „плашило“. Повтарям, тази маскировка само донякъде му придаваше поносим вид.

Стоях и дебнех върху стръмния бряг на езерото, езерото Аверн, както той го наричаше със смях, и, изморен от дългото чакане, взех да мисля, че е минал през някоя друга врата на третото подземие, когато чух в тъмнината леко плискане на вода. Видях две златни очи да светят като крайбрежни фарове и скоро лодката се приближи до сушата. Ерик скочи на брега и се насочи към мен:

— Стоиш тук от двайсет и четири часа и ми пречиш. Казвам ти, че това ще свърши зле. И да знаеш, че сам си го просиш. Защото моето търпение спрямо теб е огромно. Ти си мислиш, че ме следиш, глупако, но всъщност аз те следя и знам всичко, което ти е известно за мен. Вчера те пощадих по моя път на комунарите, но ти казвам, не искам да те виждам повече тук! Бога ми, страшно си непредпазлив! Говоря ти честно!

Той бе така разгневен, че не посмях да го прекъсна. Беше се задъхал като тюлен и щом успя да си поеме дъх, ми разказа за своите намерения. А аз се уверих, че те съвпадат с моите проницателни мисли.

— Трябва да разбереш веднъж завинаги какво ти се говори! Казвам ти, че си безразсъден, защото вече на два пъти се оставяш да те залови сянката с плъстената шапка, която те отведе при директорите, а те те взеха за някакъв чудат Персиец, любител на фокуси. Да, аз бях там, в кабинета им и ти знаеш много добре, че съм навсякъде. Повтарям ти, ще стане така, че хората ще започнат да се питат какво търсиш тук, ще узнаят, че търсиш Ерик, ще поискат и те да го намерят този Ерик, ще открият къщата при езерото… И тогава ще стане зле, старче. Ще стане наистина зле. Аз вече няма да нося отговорност за нищо. — Той продължаваше да диша тежко. — Абсолютно за нищо! Ако тайните на Ерик не си останат само негови тайни, толкова по-зле за повечето хора от човешката раса! Това е всичко, което исках да ти кажа, и ако не си глупак, трябва да ти е достатъчно! Казвам ти го направо.

Беше седнал в задната част на своята лодка, почукваше по пода с токовете на обувките си и чакаше да му отговоря. Казах му просто:

— Не съм тук, за да търся теб, Ерик!

— А кого търсиш?

— Много добре знаеш! Кристин Даае!

Той ме прекъсна:

— Имам пълното право да й определя среща в моя дом. Аз съм обичан заради самия мен.

— Това не е вярно — възразих. — Ти си я отвлякъл и сега я държиш пленничка в къщата си!

— Слушай — каза той, — ти нали ми обеща да не се занимаваш с моите работи, ако ти докажа, че съм обичан заради самия мен?

— Да, обещах ти — отговорих без колебание, — защото бях уверен, че чудовище като теб не е способно на да породи такова чувство.

— Виж какво, Кристин Даае ще излезе оттук тогава, когато сама пожелае, а след това отново ще се върне, защото тук й харесва. Ще се върне сама и по собствено желание, защото тя ме обича заради самия мен!

— Не! Съмнявам се, че ще се върне! Но твой дълг е да я оставиш да си тръгне!

— Мой дълг! Колко си глупав! Това е моето желание… аз искам тя да си тръгне, но тя ще се върне, защото ме обича! И накрая ще има сватба, аз ти го казвам, глупако, ще има сватба в Мадлената! Сега вярваш ли ми? Казвам ти, че сватбената ми меса вече е написана. Ти ще видиш това Кири… — И той затрака отново с токовете си по дъното на лодката в някакъв свой ритъм, като полугласно припяваше: — Кири!… Кири!… Кири Елеизон! Ще видиш колко хубава ще бъде тази меса!

— Слушай — казах, — ще ти повярвам, ако видя Кристин Даае да излиза свободно от къщата.

— И няма да се бъркаш повече в моите работи? Добре, ще видиш всичко това още тази вечер… Ела на бала с маски. Аз и Кристин също ще отидем за малко… След това ще се скриеш в килера и ще видиш как Кристин, която отново ще бъде в гримьорната си, ще се съгласи да се върне с мен по пътя на комунарите.

— Добре, съгласен съм!

Бях решил, ако видя всичко това със собствените си очи, да отстъпя. И най-хубавата жена има право да обича дори най-ужасното чудовище. Още повече ако това чудовище прелъстява с музика, а прекрасната жена е прочута певица.

— А сега си върви, защото трябва да напазарувам!

И аз си тръгнах. Бях все така обезпокоен за Кристин Даае, но ме тревожеше и едно предчувствие, една опасна мисъл, а именно „Как ще свърши всичко това?“ Бях по природа фаталист и не можах да се освободя от чувството, че в деня, когато спасих живота на чудовището, съм поел огромна отговорност, още повече сега, когато Ерик заплашваше много от хората от човешката раса.

За мое най-голямо учудване всичко стана така, както ми беше обещал. Кристин Даае излизаше от къщата при езерото и се връщаше отново няколко пъти, без да има признаци за насилие над нея. Бях решил да не мисля повече за тази тайнствена любовна история, но ми беше трудно — все ми се струваше, че не мога да вярвам повече на Ерик. Реших да съм крайно предпазлив и да не се връщам нито на брега на езерото, нито да следвам пътя на комунарите. Но ме измъчваше като идея фикс тайната врата в третото подземие и много пъти отивах на това място, което беше пусто през по-голямата част от деня. Стоях там продължително време, скрит зад един от декорите на „Краля на Лахор“, без да предприемам нищо. Чаках голямото ми търпение да бъде възнаградено.

Един ден видях как към мен на колене се приближава чудовището. Бях сигурен, че не ме вижда. Той мина между декора и една стойка за декори, отиде до стената и натисна нещо върху нея. Така задвижената пружина разклати един камък и се образува проход. Ерик изчезна през това място и камъкът зад него отново се затвори. Така аз вече знаех тайната на чудовището, а тя можеше да ме отведе, когато му дойде времето, при жилището край езерото.

За да бъда абсолютно сигурен в това, което открих, изчаках около половин час и на свой ред задвижих пружината. Всичко мина като при Ерик. Нямах никакво намерение да вляза вътре, защото знаех, че Ерик е в жилището си. Самата мисъл, че можех да бъда изненадан тук от Ерик, ми напомни за смъртта на Жозеф Бюке. Не исках да подлагам на опасност откритието си, което можеше да бъде полезно на много хора от човешката раса и напуснах подземията на театъра, след като върнах камъка на мястото му чрез системата, която изобщо не се бе променила от времето на древна Персия.

Вие сигурно си мислите, че мен ме интересуваше само историята между Ерик и Кристин Даае. За мен това обаче не беше празно любопитство, защото една натрапчива мисъл не ми даваше покой: „Ако Ерик открие, че не е обичан заради самия себе си, то от него може всичко да се очаква.“ И като бродех из Операта, аз скоро научих истината за тъжните влюбвания на чудовището. Той обсебваше съзнанието на Кристин чрез страх, докато сърцето на нежното създание принадлежеше изцяло на виконт дьо Шани. И докато Раул и Кристин си играеха на невинни годеници в подземията на Операта (бягайки от чудовището), те и не подозираха, че някой ги следи. Аз бях готов на всичко, дори ако е необходимо да убия чудовището, пък после да отговарям, ако трябва, пред правосъдието. Това, че Ерик не се появяваше, не ми носеше успокоение.

Трябва да разкажа всичко и за своите сметки. Мислех, че чудовището, подгонено от ревност, ще излезе от своето жилище и така ще ми позволи да проникна в къщата при езерото през прохода в третото подземие. Трябваше на всяка цена да разбера какво точно има в жилището му! Това щеше да е от полза за всички! И така, един ден, безкрайно изморен от дългото чакане на сгодния случай, аз раздвижих камъка и веднага дочух величествена музика. Разтворило всички врати на къщата си, чудовището работеше над своя „Тържествуващ Дон Жуан“. Знаех, че това е произведението на неговия живот. Не помръдвах и останах в своята тъмна дупка. Ерик спря да свири за миг и започна като луд да ходи напред-назад из жилището си. После се провикна високо: „Всичко това трябва да свърши преди! Да се свърши!“ Тези думи ме накараха да бъда нащрек и когато музиката прозвуча отново, аз полека затворих камъка. Въпреки това продължавах да чувам една неясна и далечна песен, която като че излизаше изпод земните недра, също както песента на сирената извираше изпод водата. Тогава си спомних думите на механиците, намерили тялото на Жозеф Бюке: „Около тялото на обесения се чуваше някакъв шум, който приличаше на песента на мъртвите.“

В деня на отвличането на Кристин Даае пристигнах в театъра доста късно и имах смътното предчувствие за лоши новини. Бях прекарал отвратителен ден, защото откакто прочетох в сутрешния вестник известието за сватбата на Кристин и виконт дьо Шани, непрекъснато се питах дали все пак няма да е по-добре да разоблича чудовището. Но реших, че с това само ще ускоря възможното нещастие.

Когато слязох пред Операта, имах вид, сякаш се учудвах, че тази сграда е още цяла. Като всеки ориенталец и аз съм фаталист, затова, влизайки в Операта, бях готов за всичко. Така че отвличането на Кристин Даае, което изненада всички, ме свари напълно подготвен. За мен бе абсолютно сигурно, че Ерик досущ като царя на фокусниците, какъвто всъщност си беше, я е отвлякъл ловко и незабелязано. Аз сериозно си мислех, че това ще е краят не само за Кристин Даае, но може би за всички.

Бях толкова обезпокоен, че в един момент се питах дали не трябва да предупредя всички тези хора в театъра, че трябва да се спасяват. Отново обаче се отказах от мисълта да разкрия истината, защото щяха да ме сметнат за луд. Дори не можех да извикам, че има пожар, защото всички щяха да хукнат да бягат, щяха да се изпотъпчат и да станат жертви на дивашки схватки. Това щеше да е по-лошо от самата катастрофа.

Реших да действам сам й без отлагане. Струваше ми се, че моментът е благоприятен, защото смятах, че Ерик в този час мисли само за пленничката си. Затова трябваше да се възползвам да проникна в жилището му през третото подземие. Смятах, че мога да взема за другар в това начинание малкия, беден и отчаян виконт, който веднага се съгласи, и то така доверчиво, че дълбоко ме трогна. Изпратих прислужника си за пистолетите и Дариус ми ги донесе в гримьорната на Кристин. Дадох единия на виконта и го посъветвах да бъда готов за стрелба, защото Ерик може да е заметената. Трябваше да минем по пътя на комунарите.

Младият виконт ме попита дали ще се дуелираме. Нямах време да му обяснявам, затова само му казах: „И още как!“ Виконтът е храбър мъж, но нямаше представа какво представлява противникът му и слава Богу.

Какво е един дуел с най-добрия от всички фехтовачи пред един двубой с най-гениалния измежду фокусниците? Аз самият трудно свиквах с мисълта, че ще се боря с човек, който в края на краищата става видим само когато той пожелае, но пък в замяна на това вижда около себе си всичко скрито за нашите очи. С човек, чиито невероятни познания, проницателност, въображение и ловкост така да ги комбинира, че да ви погуби. И всичко това в подземията на Операта или с други думи — страната на измислицата! Възможно ли е изобщо човек да си представи всичко, което може да му се случи в Операта, ако в нейните пет подземия и двайсет и пет надземни етажа е затворен един Робер Худен[4], който ту се надсмива, ту мрази, ту изпразва джобовете си, ту убива! Може ли човек да си представи, че ще се бори с любителя на клопките! Та нали той е направил във всички наши дворци удивителни въртящи се капани, най-добрите от всички!

Аз се надявах, че Ерик не е излизал от жилището си при езерото, където е пренесъл припадналата Кристин Даае. Страхувах се, че може да е някъде около нас и да готви въжето на Пенджаб.

Никой по-добре от него не умее да мята въжето на Пенджаб. Той е най-добрият удушвач, най-добрият фокусник. Когато по времето на розовите часове на Мазендеран той престана да разсмива младата жена на султана, тя самата го помоли той да се позабавлява, като я кара да трепери от ужас. Тогава Ерик не можа да измисли нищо по-добро от играта с въжето на Пенджаб. Той бе живял в Индия и там бе придобил невероятната ловкост да удушва с въже. Затваряха го в един двор и му довеждаха обикновено някой осъден на смърт, но въоръжен с дълго копие и широк меч. Ерик носеше със себе си само въже. Воинът замахваше и когато беше вече решил, че ще повали с един удар Ерик, въжето изсвистяваше и се затягаше около врата му. Тогава Ерик го довличаше пред прозореца, от който гледаха и ръкопляскаха султанката и нейните дружки. Ерик научи и малката султанка да хвърля също тъй ловко въжето и тя удуши много от своите компаньонки, та дори и някои приятелки, които й идваха на гости. Но аз предлагам да не говорим повече на ужасната тема за розовите часове на Мазендеран. Разказах тази история, защото трябваше да предупредя моя спътник за опасността, която витаеше край нас — удушаването. Моите пистолети нямаше да ни послужат за нищо, защото бях сигурен, че след като не ни се е противопоставил още в самото начало, когато слязохме по пътя на комунарите, Ерик повече нямаше да се покаже. Но той би могъл да ни удуши по всяко време. Нямах време да разказвам всичко това на виконта, но и да имах, нямаше да го използвам, за да му разправям, че нейде в мрака има едно въже на Пенджаб, готово да се навие около вратовете ни. Излишно бе да усложнявам положението и аз се ограничих да обясня на господин дьо Шани как да държи ръка на височината на очите, като че очаква командата „огън“. В тази позиция дори и най-сръчният удушвач не може да метне успешно въжето на Пенджаб. Едновременно с врата той захваща рамото и ръката и човек много лесно може да развърже въжето.

След като избягахме от полицейския комисар, от портиерите, после от пожарникарите, след като срещнахме убиеца на плъхове и успяхме незабелязано да минем край човека с плъстената шапка, виконтът и моя милост достигнахме благополучно до третото подземие и мястото между стойката за декори и декора от „Краля на Лахор“. Аз задвижих камъка и ние двамата скочихме в жилището, което Ерик си беше построил в двойната обвивка на стените, изградена при построяването на Операта. Ерик е бил един от първите строители при Филип Гарние, архитекта на Операта. Той продължил да строи жилището си съвсем сам, дори когато официално строежът бил спрян по време на войната, обсадата на Париж и Комуната.

Познавах достатъчно добре моя Ерик и не се залъгвах, че бих могъл да разгадая всичките му трикове, и затова съвсем не бях спокоен, когато се озовах в къщата му. Добре знаех в какво би превърнал един дворец в Мазендеран. И най-святата сграда на света той би превърнал в къща на дявола, където всяка произнесена дума е шпионирана и пренасяна от ехото. Какви страшни семейни драми се бяха разигравали! Какви кървави трагедии причиняваше чудовището със своите клопки. В дворците, които бе оборудвал с капани, човек никога не знаеше къде се намира. Той бе автор на невероятни изобретения. Но несъмнено най-странното, най-ужасното и най-опасното от всички негови изобретения беше стаята за мъчения. С изключение на малката султанка, която често се забавляваше да измъчва хора, там не влизаше някой, освен осъдените на смърт. Според мен това бе най-отвратителната измислица от розовите часове на Мазендеран. При това на този, който вече не издържаше в стаята за мъчения, винаги благоволяваха да му разрешат да свърши с едно въже на Пенджаб, което му оставяха под желязното дърво!

Представяте ли си как се почувствах, когато още щом проникнахме в жилището на чудовището, си дадох сметка, че стаята, в която се намирахме с господин виконта, е точно копие на стаята за мъчения от розовите часове на Мазендеран.

Когато намерих в краката ни въжето на Пенджаб, бях сигурен, че то вече е било използвано за Жозеф Бюке.

Главният механик сигурно е изненадал някоя вечер, също като мен, Ерик в момента, в който е задвижвал камъка в третото подземие. Бюке е проявил на свой ред любопитство и се е опитал да премине през прохода, преди камъкът да се затвори, ала е попаднал в стаята за мъчения, откъдето е излязъл обесен. Представях си как Ерик влачи тялото, от което е искал да се освободи, до декора от „Краля на Лахор“ и там го е окачил за назидание или за суеверие.

След като е размислил, Ерик се е върнал да си прибере въжето на Пенджаб, което е изплетено по особен начин от котешки черва и поради тази причина би могло да предизвика любопитството на полицаите. Така се обяснява изчезването на въжето на обесения.

И ето че попаднах на това въже и макар че не съм страхлив човек, студена пот обля лицето ми.

Фенерът, чийто малък червен кръг разхождах по стените на прочутата стая, трепереше в ръката ми.

Господин дьо Шани забеляза това и попита:

— Но какво става с вас, господине?

Направих му знак да замълчи, защото още хранех надежда, че чудовището не знае за нашето присъствие в тази стая. Но дори и да беше така, много добре си давах сметка, че стаята за мъчения бе предназначена да охранява жилището на Ерик откъм третото подземие, при това по всяка вероятност автоматично.

Да, мъченията може би щяха да започнат автоматично. Какви ли действия от наша страна биха могли да задвижат механизмите? Препоръчах на спътника ми да стои неподвижен.

Смазваща тишина тегнеше върху двама ни. Продължих да осветявам стаята със слабата светлина на фенера си… Разпознавах я вече доста добре, доста добре…

Бележки

[1] В един доклад, изпратен от Тонкин в Париж през 1900 г., се разказва как известният шеф на банда Да Тхам бил преследван със своите пирати от нашите войници, но всички успели да се измъкнат благодарение на номера с тръстиката. — Б.а.

[2] Дарога — главен началник на правителствената полиция в Персия. — Б.а

[3] Тук Персиеца е трябвало да признае, че съдбата на Ерик го е интересувала и заради самия него. Той е знаел много добре, че ако правителството в Техеран научи, че Ерик е още жив, скромната пенсия на някогашния дарога би пострадала. Справедливостта изисква да кажем, че Персиеца е имал благородно и щедро сърце и затова не се съмняваме, че чуждите нещастия са го тревожили. Изобщо неговото поведение в тази история е достойно за похвала. — Б.а.

[4] Жан Йожен Робер Худен (1805–1871) — френски фокусник, известен с оптическите ефекти на своите номера и претенциите си, че фокусите му са свръхестествени. — Б.пр.