Ърнест Хемингуей
Зелените хълмове на Африка (10)

Глава седма

Сутринта Карл и неговите хора се отправиха към солището, а Гарик, Абдула, М’Кола и аз прекосихме пътя, свърнахме в едно сухо дере зад селото и поехме нагоре по стръмнината, забулена в утринната мъгла. Вървяхме по чакълестото, осеяно с балвани дъно на пресъхнала река. По двата бряга се издигаше плътна стена от лиани и храсталаци, които се сплитаха в зелен навес над главите ни. Ризата ми и фланелката полепнаха от потта по гърба и когато излязохме на склона и се спряхме да погледнем долината, загърната с облачно покривало, утринният ветрец така ме прониза, че се принудих да облека ловното яке, преди да вдигна бинокъла. Бях много изпотен, та не исках да сядам и дадох знак на Гарик да продължим. Изкачихме още един склон по криволичещата пътека и превалихме върха. Слънцето беше поизсушило мократа ми риза, но тук отново беше сенчесто. Спирахме се край всяка тревиста долина, за да я огледаме с бинокъла. Накрая излязохме над дълбока падина с форма на купа, чиито полегати склонове бяха покрити със сочна трева, малък ручей прорязваше котловинката, а на отсрещния скат започваше гората. Потърсихме завет от вятъра под сянката на скалите и взехме биноклите. Слънцето се издигна и огря насрещните склонове. Видяхме две женски антилопи куду, които пасяха край гората с малките си. Те пристъпваха предпазливо, вдигаха глави и се оглеждаха — когато пасат в гора, животните са винаги боязливи. В равнините е по-друго — там те виждат надалеч, чувствуват се сигурни и не са така плашливи, както в гората. Различавахме белите вертикални ивици по сивите им хълбоци. Приятно беше да седиш на върха и да ги гледаш отвисоко в ранното утро. Изведнъж проехтя глух тътен. Най-напред помислих, че някоя скала се е откъртила и затъркаляла по склона, но М’Кола тихо ми обясни:

— Бвана Кабор! Piga!

Ослушахме се, но втори изстрел не последва и аз реших, че Карл най-после е успял да се сдобие с куду. Антилопите, които наблюдавахме, застанаха неподвижни с наострени уши, ослушваха се още някое време, после продължиха да пасат. Спомних си старата поговорка на индианските ловци: „Един изстрел — месо. Два изстрела — може би. Три изстрела — среден пръст“ — и извадих разговорника да я преведа на М’Кола. Не знам какво излезе, но той се засмя и закима с глава. Продължихме да оглеждаме долината, докато сянката се измести и слънцето ни огря, после заобиколихме склона, излязохме край друга хубава котловина и видяхме мястото, където другият бвана — „бвана Доктор“, както го наричаха туземците — бил повалил един много хубав мъжкар куду. Докато се взирахме в долината под нас, по отсрещния склон се зададе някакъв масай и аз си дадох вид, че се готвя да стрелям по него. Гарик се разтревожи и започна драматично да ми обяснява, че това е човек, човек, човек!

— Не се ли стреля по човек? — попитах го аз.

— Не! Не! Не! — възкликна той и закри очи с дланта си.

Неохотно свалих пушката — разигравах тази комедия за М’Кола, който се усмихваше скришом. Беше вече много горещо. Тръгнахме през избуялата до колене трева, която гъмжеше от едри скакалци с розови мрежести крилца, излитащи изпод краката ни и около нас с жужащ, съскащ звук. Поехме нагоре по меките възвишения, спуснахме се по един стръмен склон и завихме обратно към лагера и долината, където скакалците се вдигаха на рояци. В лагера заварихме Карл с ловен трофей — антилопа куду.

Когато минах край палатката на дерача, той ми показа отрязаната глава на антилопата с провиснала като качулка кожа зад врата и съсирена кръв там, където черепът се е съединявал с гръбначния стълб. Беше някакво странно и жалко животно. Хубава изглеждаше само кожата около муцуната — сива, на бели капки, а също дългите изящни уши. По замъглените вече очи бяха накацали мухи, а рогата стояха тежки, груби и вместо да се вият спираловидно нагоре, образуваха тромав полукръг и се извиваха странично. Главата беше неестествена, масивна и уродлива.

Батето седеше под сенника, където се хранехме, и четеше с лула в уста.

— Къде е Карл? — попитах го аз.

— Сигурно е в палатката си. Вие какво направихте?

— Обходихме хълма. Видяхме две женски.

— Много се радвам — подвикнах аз пред входа на палатката на Карл. — Разкажи как стана.

— Както се спотайвахме в скривалището, туземците ми направиха знак да залегна, а като вдигнах глава, тои беше съвсем наблизо. Стори ми се много едър.

— Чухме изстрела. Къде го удари?

— Най-напред в крака, струва ми се. След това го проследихме и стрелях още няколко пъти, докато го сваля.

— Аз чух само един изстрел.

— Стрелях три-четири пъти.

— Сигурно сте минали зад склона и планината е заглушила изстрелите. Рогата са масивни и широки.

— Благодаря. Дано ти да удариш по-красив. Водачите разправят, че имало още един мъжкар, но не можах да го видя.

Върнах се в нашата палатка при Батето и П. О. М. Те никак не бяха възхитени от трофея на Карл.

— Защо сте такива? — учудих се аз.

— Видя ли главата? — попита П. О. М.

— Да, разбира се.

— Ужасна е! — каза тя.

— Е, все пак е куду. По-добре това, отколкото нищо.

— Чаро и следотърсачите разправят, че там имало още един мъжкар — едър, с чудесни рога.

— Много добре! Аз ще го убия.

— Ако изобщо се върне.

— Добре, че успя да се сдобие с трофей — рече П. О. М.

— Обзалагам се, че утре ще удари най-едрия мъжкар на света — казах аз.

— Утре ги изпращам двамата с Дан за черни антилопи — обади се Батето. — Такава ни беше уговорката: който пръв убие куду, тръгва за черна антилопа.

— Точно така!

— А убиеш ли и ти куду — тръгваме след тях.

— Хубаво.