Ърнест Хемингуей
Сбогом на оръжието (32)

Глава тридесет и втора

Лежах на пода на платформата между оръдията под платнището и бях мокър, премръзнал и много гладен. По едно време се обърнах по корем с глава върху ръцете. Коляното ми се беше повдървило, но не можех да се оплача. Валентини бе свършил добра работа. Така ми го беше направил това коляно, че с него извървях половината път в отстъплението и преплувах част от Таляменто. То беше негово коляно. Другото си беше мое. Лекарите правят разни работи с тялото ти и то престава да бъде твое. Главата ми във всеки случай си беше моя, също и коремът. Глождеше го глад. Усещах го как ме свива. И главата си беше моята, но не за да я употребявам, не за да мисля с нея, а само да си спомням, и то някои неща.

Можех да си спомням за Катрин, но знаех, че ще полудея, ако мисля за нея, без да зная ще я видя ли, така че никакво мислене за нея, само мъничко: трак-трак, бавно потракват колелата, през платнището се прецежда светлина и лежиш с Катрин на пода на платформата. Убиват ти дъските, убива ти и да лежиш, без да мислиш, само да усещаш колко дълго не сте били заедно, дрехите ти са мокри, подът под теб прави трак-трак и ти е празно отвътре, и си сам с мокрите си дрехи и твърдия под за жена.

Не обичаш пода на товарна платформа, нито оръдия под брезентови чохъли и мириса на смазан метал, нито платнище, през което струи дъждът, макар че е хубаво под платнището и приятно до оръдията. Обичаш някого, дето не можеш и да си помислиш, че е при теб, виждаш го ясно и хладно, ама не толкова хладно, колкото ясно и празно. Лежиш по корем и гледаш празно, след като беше там, когато една армия отстъпи и друга настъпи. Изгуби си колите и хората както магазинер си изгубва стоката в пожар. Само че няма застраховка. Измъкна се. Нямаш повече задължения. Ако разстрелваха магазинерите след пожар, понеже говорят с акцент, с какъвто винаги са говорили, не може да се очаква, че те ще се върнат на работа, когато магазина отново го отворят. Ще си потърсят друга работа, стига да има друга работа и да не ги пипне полицията.

Реката отми и гняв, и дълг. Всъщност той се изпари още когато карабинерът ме хвана за яката. Да можех да се отърва от униформата, макар че има ли значение външността? Бях си откъснал звездите, но за удобство. Не беше въпрос на чест. Не бях против тях. Бях приключил. Всичко най-хубаво. Какво пък — сред тях имаше и добри, и смели, и сдържани, и разумни. Но вече не участвувам в комедията и искам само едно — този глупав влак да пристигне в Местре, да се наям и да престана да мисля. Трябва да престана.

Пиани ще им каже, че са ме разстреляли. Те претърсваха джобовете и вземаха книжата на разстреляните. Моите книжа нямаше да получат. Може да ме доложат за удавен. Интересно какво ли ще съобщят в Щатите. Починал вследствие на раните си или нещо подобно. Божичко, колко бях гладен. Какво ли е станало със свещеника от стола? Ами Риналди? Той навярно е в Порденоне. Ако не са отстъпили и по-далеч. Няма да го видя вече. Няма да видя никого от тях. Край на оня живот. Едва ли е имал сифилис. Пък и нали разправят, че ако вземеш мерки навреме, няма страшно. Но той се тревожи. И аз щях да се тревожа на негово място. Всеки би се тревожил.

Не съм направен да мисля. Направен съм да ям. Ами да. Да ям, да пия и да спя с Катрин. Тази нощ може би. Не, невъзможно. Но утре вечер, и едно хубаво ядене, и чаршафи, и никакво заминаване повече, освен заедно. Сигурно ще трябва да изчезна веднага. Тя ще дойде. Знам, че ще дойде. Кога ще тръгнем? Трябва да се обмисли. Стъмваше се. Лежах и мислех къде да отидем. Места много.