Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1988 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- hammster (2012)
Издание:
Петър Искренов. Ако не те потърсят до утре
Роман
© Петър Искренов, 1988
„Военно издателство“ София — 1988
с/о Jusautor, Sofia
Б-3
Рецензент: Васко Жеков
Редактор: Емил Елмазов
Художник: Димитър Трендафилов
Художествен редактор: Гичо Гичев
Технически редактор: Цветанка Николова
Коректор: Радка Бояджиева
Формат: 84×108/32. ЛГ-VI/56а.
Дадена за печат на 6. III. 1988 г.
Подписана за печат на 28. VI. 1988 г.
Печатни коли 11,50.
Издателски коли 9,66.
УИК 10,80.
Издателска поръчка №45.
Техническа поръчка №81051.
Код 24/95362/5605-209-88.
Цена 1,45 лв
История
- — Добавяне
9
Отдалеч зърнах мама. Навела белокосата си глава, умислена, тя прекосяваше градинката на „Пирогов“ и навярно се чудеше към коя от клиниките да се запъти. Избързах насреща й. Като ме видя, тя застина, очите й се присвиха, пронизаха ме.
— Как е Иво? — попита тихо.
— Не е добре — казах.
— Защо не ми обади?
— Не исках да те тревожа.
— Какво казват лекарите? — преглътна с мъка тя.
Свих устни, сякаш бях хапнал киселица, намръщих се, поклатих глава…
— Само това не говори — изхлипа тя. — Само това недей…
— И да говоря, и да не говоря… — стихна гласът ми.
Мама заплака. Прегърнах я през рамо, поведох я към изхода. Усещах върху дланта си отривистите отчаяни тръпки на тялото й и с всяка измината стъпка осъзнавах, че мама е единственият човек, пред когото не можех, нямах право да призная поражението си…
— Точно на тебе ли трябваше да се случи! — простена тя. — Дето толкова се бъхти… И едва сега ти потръгваше…
Стиснах лекичко рамото й в отговор. Горещи спазми стягаха гърлото ми. Отворех ли уста в този миг, мама щеше да усети болката ми. А не биваше. Тя ме беше родила, тя ме бе отпратила в тоя свят с надежда и очакваше от мен само радости. С кой акъл и с какво сърце щях да й кажа, че пътеката е пропаднала под краката ми.
Както вървеше до мене сгърчена и приведена, тя отведнъж се озърна, измери ме с поглед:
— Къде ме водиш?
— Към трамвая рекох. — Да те изпратя…
— Искам да го видя! — настоя тя, само дето не тропна с крак. — Чуваш ли.
— Недей! — хлъцнах. — Не бива… По-далеч оттука… Три дена далеч оттук и не се обръщай…
Тя се надигна към ухото ми, сякаш се канеше да ми довери някаква тайна.
— Това дете е мое — каза. — Както и ти… Трябва да знам истината. И ако мога — да ви помогна. Инак ще се пръсна.
Поведох я с отмалели крака към диализата. Тя бързаше, едва я догонвах.
— Само не плачи пред него — предупредих я.
— Луд ли си! — изгледа ме с укор.
Очите й бяха трескаво сухи.
Взех количката, от два дни бяхме минали на седяща — неподозиран успех за изнемощялото тяло на сина ми, — вкарах я в залата.
Иво седеше върху леглото, провесил кльощавите си крака.
— Хайде, къде се губиш! — скара ми се. — Половин час те чакам.
Погледнах го зачуден — друг път нямаше сила клепачите си да вдигне, а сега…
— Ако знаеш само кой е дошъл да те види! — усмихнах му се и му помогнах да седне в количката.
— Кой? Приятелите…
— Не — рекох. — Тайна.
И го изтласках навън. Мама се спусна да го прегърне, пред самата количка спря, поразена от изтерзания вид на внука си, погали го — така нежно и така боязливо, сякаш се страхуваше да не го счупи.
— На баба пилето… На баба ягодката…
Иво хвана десницата й, притисна я към бузата си.
Дано само не заплачат сега! — изтръпнах.
— Да излезем навън — предложих. — На въздух…
Спрях количката под сянката на тополите, седнахме с мама на пейката. Иво я разпитваше за приятелите си. Приведена към него, тя му разказваше с най-топлия си и съкровен глас забавни истории от момчешкия свят на село и бях сигурен — поукрасяваше ги, той се смееше щастливо, в захлас. С него ставаше някаква невероятна промяна… Мама попридръпваше одеялото на гърдите му — „Поприкрий се, тука духа!“ В гласа на сина ми се възземаше познатата ми дръзка енергия.
Когато се спускахме към подземието на клиниката, Иво се обърна и рече:
— Бабо, хайде да ми сготвиш нещо…
— Какво искаш? — усмихна му се насърчаващо тя.
— Агнешки дробчета задушени. С доматки, ако може…
— Утре ще ги имаш — кимна тя.
— Ама… — поколеба се Иво, погледна ме въпросително. — Къде ще намериш сега агнешки дробчета?
— Не бери грижа — погали го тя. — Утре…
— Но да бъдат с масълце — поглези се той.
— Добре че ми каза — засмя се мама. — Щях да забравя.
Иво прихна, изгледа я хитровато, махна — „Хайде!“ — и се понесохме надолу по стръмното. С мъка държах количката. Пред асансьора, докато аз се мъчех да отворя масивната му врата, синът ми отведнъж се надигна на мускули и застана прав…
— Ей! — спуснах се ужасен към него.
— Няма ей! — той махна възгордян и нареди: — Вкарвай количката!
Подчиних се, като не го изпусках от очи. Вече цял месец той не бе стъпвал на крака, откъде намери сега тия сили — да се чудиш… Преди да седне в количката, се провикна към баба си: „Утре дробчетата, нали… Чао!“
Когато излязох от клиниката, видях, че мама ме чака пред входа. Повиках я, искаше ми се да повървим заедно. Тя застана пред мене, съсухрена и нищожна на ръст, прегърна ме с лявата си ръка през кръста, а с десницата си ме потупа настойчиво по гърдите, сякаш се помъчи да всели завинаги в тях думите си.
— Слушай — каза, — вярвай ми. Аз съм майка и знам… Това дете ще се вдигне… Ще видиш.