Книстер
Лили Чудото в дивия Див Запад (3)

Втора глава

Там Лили застана с леко разтворени крака, пое си дълбоко въздух и го издиша много бавно. Направи така четири пъти във всички посоки на света. Все още беше ядосана на Леон, но се чувстваше по-добре.

Какво можеше да направи сега? Лили започна да размишлява как незабелязано да вземе от мама книгата. Тя непременно трябваше да разбере как продължава историята в Бърбънтаун. Дали магическата й книга можеше да й помогне да си върне уестърн романа?

Или не, по-добре щеше да е да направи нещо друго! Изведнъж на Лили й хрумна страхотна идея. Защо да не се пренесе в Дивия Запад с помощта на магия? Това със сигурност ще е много по-забавно, отколкото четенето. Можеше да го направи по същия начин както преди с пиратите. Тогава се беше озовала на истински пиратски кораб. Леле, беше страхотно!

В книгата беше описано как да го направи, а именно — с така наречения магически скок. С него човек можеше да се пренася на всяко място, напред или назад във времето. Трябваше й само заклинанието и един много специален предмет. Той трябваше да е от времето, в което искаше да се пренесе. Само че откъде да намери истински колт или каубойско седло? Тя започна да размишлява. Идеята да се озове при истинските каубои не й излизаше от главата. Трябваше да намери подходящия предмет!

Обаче Лили нямаше да е Лили или пък тайна магьосница, ако не й беше хрумнало някакво решение. Когато на следващия ден отиде на училище, на едно рекламно табло видя следния надпис: „Бърбън уиски, много старо.“

Лили по принцип не се интересуваше от реклами, да не говорим пък от реклами на уиски, но думите „Бърбън“ и „много старо“ й направиха голямо впечатление. Това беше! След училище щеше да потърси магазин, в който да продават това уиски.

Оказа се обаче, че това не беше толкова лесно. В първия магазин не продаваха уиски, във втория имаха уиски, но то не беше това от рекламата. В третия го имаха, но не пожелаха да го продадат на Лили, защото тя беше все още дете.

— Аз няма да го пия — обеща тя.

— Тогава майка ти или баща ти трябва да дойдат — каза продавача. — Такива са правилата. Не ми е разрешено да продавам алкохол на деца. Законът ми забранява.

Лили обаче не се отказа толкова бързо.

— Колко старо е това Бърбън уиски? — осведоми се тя.

— Зависи от качеството — обясни продавачът и взе от етажерката едно шише с много хубав етикет. — Това тук струва 28 лева. То е на седем години.

— Не е ли по-старо? — попита Лили разочаровано.

— Виж какво — оправда се продавачът — седем години са много дълго време. Ако едно уиски отлежи седем години в дървена бъчва, то има много хубав вкус.

— А имате ли някое много старо уиски? Искам да кажа прастаро?

Продавачът се засмя:

— Тук, в магазина, не, но горе в апартамента имам някои доста стари бутилки. Те са от дядо ми, знаеш ли? Той е основал този магазин и аз наследих и колекцията му от бутилки. Там има и някои, които са от Дивия Запад, но за съжаление те са празни. Иначе сега щях да имам уиски, което щеше да е почти на сто години. Обаче него със сигурност нямаше да го продавам.

— Това е! — извика Лили въодушевено и подскочи от радост. — Непременно трябва да видя една такава бутилка!

Тя се позамисли за миг и добави:

— Много ще ми е полезно в училище.

— Защо? — попита учудено продавачът.

— Защото нашата учителка каза, че старите бутилки от уиски са исторически ценности.

— Така ли? — продавачът изглеждаше впечатлен. — Моите стари бутилки да са исторически ценни? Кой би си помислил такова нещо? Ей сега ще отида в апартамента, за да проверя.

След малко се върна и гордо показа на Лили една прашна празна бутилка. Пожълтелият етикет изглеждаше странно. На него пишеше „Най-доброто Бърбън уиски“, годината беше 1886. Отдолу имаше снимка на каубой пред вратата на салон.

Ръцете на Лили затрепериха от радост. Трябваше да внимава, за да не изпусне безценната бутилка.

— Може да го вземеш и да го покажеш на учителката си — каза продавачът. — После ще ми го върнеш разбира се.

— Без съмнение — обеща Лили. — Ще го върна след няколко дни.

Тя прибра бутилката в раницата си и се сбогува с думите:

— Цялото училище ще се гордее с Вас.

Лили остана с впечатлението, че продавачът малко се смути, когато разбра, че е толкова важен за училището на Лили. Не на него, а на Лили трябваше да й е неудобно. Обаче тя искаше на всяка цена да отиде в Дивия Запад, дори и ако й се наложеше да излъже.

Когато се прибра в къщи, тя отиде в стаята си, извади безценната бутилка и я разгледа много подробно. На малкия, вече пожълтял етикет каубоят се беше подпрял спокойно на вратата на салона. Еха, колко щеше да е хубаво, ако можеше сега да е там!

Лили започна да си мечтае как бясно препуска из прерията, а топлият вятър развява косата й. Там, на хоризонта, където небето и планините се сливаха може би я чакаха Покахонтас, Винету, Поразяващата ръка и Джейн Фурията.

— Лили! — извика някой.

Тя се стресна.

— Лили! — чу се отново.

Тя познаваше този глас. Той не идваше обаче от Дивия Запад, а от кухнята. Разбира се, това беше Леон. Лили скри бутилката в раницата си и извика леко ядосана:

— Какво иска моя бял брат от мен? Защо вика и ми пречи да си мечтая?

— Искам си плодовото кисело мляко! — изкрещя той и се появи в стаята на Лили.

— Мама каза, че си го изяла.

— Разбира се, че го изядох. Исках да ти направя услуга, защото днес е пълнолуние. Нали знаеш старата индианска мъдрост…

— Искам си млякото, а не някаква стара индианска мъдрост.

— Слушай, каубой, трябва да се интересуваш от тези неща — опита се да го вразуми Лили.

— Какво общо има индианската мъдрост с киселото мляко? — заинтересува се Леон.

— Става въпрос най-вече за пълнолунието.

Леон погледна сестра си неразбиращо.

А тя му изрецитира следната поговорка:

„Слушай, умно момче бледолико,

Не яж при пълнолуние мляко!

За да не бъдеш хилав и болнав

Овесена каша яж.“

Леон направи физиономия.

— Овесена каша? — попита той.

— Да, овесена каша — потвърди сестра му. — Това е онова нещо, което ядат състезателните коне и после могат да тичат толкова бързо.

Обаче Леон все още не беше убеден, че е в негова полза факта, че Лили е изяла киселото му мляко.

— А защо това не се отнася и за момичетата? — поиска да знае той.

— За момичетата има други правила — отвърна убедително Лили. — Нали знаеш какво е бизонско месо?

— Разбира се — каза гордо Леон.

— А виждал ли си ме да ям бизонско месо по пълнолуние?

— Мисля, че не — трябваше да признае Леон.

— Разбира се, че не си — каза Лили и гордо кръстоса ръце пред гърдите си точно като дъщеря на някой индиански вожд, — защото аз спазвам индианските мъдрости. А една от тях казва:

„Умно бледолико момиче, запомни

бизонското по пълнолуние вреди.

За да не бъдеш хилава и слаба,

яж мляко и извара.“

— Боже, колко много неща знаеш! — впечатли се Леон. — Разкажи ми още неща за каубоите и индианците.

Точно в този момент обаче Лили нямаше никакво желание за това.

— Трябва да се подготвя. — Тези думи й се изплъзнаха някак си, без да иска.

— За какво? — поиска да знае Леон.

— За училище.

Този отговор не търпеше възражение и Леон се върна разочарован в кухнята. На Лили й олекна. Искаше й се още тази вечер да направи магическия скок в Дивия Запад. Никой нямаше да я безпокои и щеше да отсъства цялата нощ. Не трябваше да губи повече време.

Тя извади магическата книга от скривалището й под леглото.

Въпреки че много добре си спомняше заклинанието, тя реши да го провери още веднъж в книгата. Сигурното си е сигурно! Много старателно си преписа формулата за пътешествие във времето и пъхна листчето в джоба си. После прибра книгата под леглото и се замисли какво би могла да вземе тази нощ със себе си. Щеше да й е необходимо подходящо облекло. Тя извади костюма си на Покахонтас от гардероба и го сложи на леглото, но когато го погледна я налегнаха съмнения. Костюмът щеше да е подходящ за Дивия Запад, но беше много вероятно да попадне в град, който току-що е бил нападнат от индианци. Така индианският й костюм можеше да й навлече неприятности. Щеше да има проблеми и ако облечеше каубойския костюм на Леон и попаднеше в индианско селище. Не беше лесно да реши какво да прави.

„Май смесица от Покахонтас и каубойско облекло би била най-подходяща“, помисли си Лили.

Тя отиде в стаята на Леон, за да вземе от него каубойската шапка и пистолета-играчка, но си беше направила сметките погрешно. Леон щеше да й даде нещата си само ако тя му разкаже още една индианска историйка. В нея, разбира се, не трябваше да има много трупове, за да не й се кара мама отново.

Лили помисли за момент и накрая му разказа как така наречените индианци Потен крак се превърнали в индианците Черен крак.

Те живеели преди сто години високо горе в скалистите планини и слизали в прерията само за да ходят на лов за бизони. Животът в планината бил тежък. Най-много ги измъчвал студът. И за да се стоплят, те се увивали в дебели кожи. На краката си носели топли кожени пантофи, а не елегантните мокасини, които използвали апахите или команчите, когато ходели на война. Те носели пантофите си по цял ден и дори и през нощта. Само когато слизали в топлата долина, разрязвали шева на пантофите, за да не им прегреят краката. Не се знае дали трябва да се вярва на всички стари индиански истории, но в една от тях се казва, че от пантофите се разнасяла такава миризма, че цели стада бизони изпадали в паника. Дори опитни вражески воини умирали от смрадта, която се носела. Така че за никого не било чудно, че скоро около всички лагерни огньове и във всички салони на Дивия Запад хората започнали да се оплакват от индианците Потен крак. Разбира се, гордите индианци не можели да оставят нещата така. Вождът заповядал всички членове на племето вече да ходят на лов с добре измити крака, а за да не им се потят краката, те ходели боси в прерията. Така от индианци Потен крак те се превърнали в…

— … индианците Черен крак. Това е ясно, защото краката им са били мръсни! — извика Леон.

— Точно така, и до днес не са се отървали от това си име — каза Лили и взе каубойската шапка от главата на Леон. Той й даде съвсем доброволно и пистолета си.

— Какво ще правиш с тези неща? — попита той.

— Искам да си поиграя малко с тях — отвърна Лили и бързо отиде в стаята си.

Пистолетът на Леон я беше навел на една мисъл. В Дивия запад сигурно ще е опасно и сигурно много ще се стреля. С пистолет-играчка тя няма да има добри шансове. Само ако можеше да го омагьоса…

Лили отново извади книгата с магиите. Обаче и след като беше търсила дълго, тя не намери никаква магия, с която да преобрази пистолета. Обаче под буквата К, намери магията за куршума, който винаги улучва. Лили си записа как от обикновени могат да се направят вълшебни куршуми. Те винаги улучваха всякаква мишена от всякакво разстояние. За съжаление една магьосница не можеше да омагьоса повече от три куршума годишно. Няма нищо, помисли си Лили. Дори три от тези супер куршуми ще са по-добре от нищо. Само трябваше да намери нормални куршуми, които да омагьоса. В Дивия Запад това нямаше да е проблем. Дано те да функционират дори и като ги сложеше в пистолета-играчка.

Лили скри книгата с магиите и реши да изпробва каубойския си индиански костюм. Точно в този момент обаче мама я извика за вечеря.

След това тя дълго време не беше оставена на спокойствие. Мама непрекъснато минаваше по коридора покрай стаята й. Лили си легна и се престори на заспала.

Знаеше, че скоро и мама щеше да си легне. И тогава щеше да дойде моментът…

Лили се ослуша. Навсякъде беше тихо. Не, все още се чуваше някакъв шум от банята. Трябваше да изчака още малко. Затвори очи. Изведнъж отново си спомни за пиратите. Това се беше оказало не само приключение, а едно доста опасно приключение. Само като си спомнеше как се беше озовала в тъмната, воняща каюта на пиратския кораб, й ставаше лошо. И когато ужасния Дезафорадо беше започнал да точи ножа си, защото Лили се беше оказала неканен гост на кораба… Не, не искаше да преживява това отново. В Дивия Запад със сигурност нямаше да се натъкне на капитан Безбрадата буза и неговите приятели, но кой знае какво я очакваше този път. Може би този Карачо Бил не е някой добър тип… А трите Торнада със сигурност не бяха такива. Нямаше значение! Щеше да опита. Така или иначе беше ясно, че магическият скок е по-опасен от това да играеш на дама или да гледаш телевизия.

Лили отново се ослуша много предпазливо. В къщи вече беше тихо. Май мама наистина беше заспала. Хайде тогава! Лили облече костюма и скри пистолета на Леон под жилетката си. След това сложи в чантата си малката плюшена мишка, която винаги стоеше под възглавницата й. Така тя щеше да е сигурна, че ще се върне точно в стаята си. Оставаше само бутилката и листчето със заклинанието. Накрая Лили си пое дълбоко въздух, сложи шишето до сърцето си, така както беше описано в книгата и измърмори заклинанието за магическия скок.