Мерил Сойър
Не вярвай на никого (1)

Пролог

Долината Напа, Калифорния

— Времето изтече. Времето изтече — чуваше се крясъкът на кукумявката сред високите клони на дъба.

Старецът чакаше срещата си със съдбата скрит зад голямата купчина дървени бурета, на които личеше ястреб в полет, логото на лозята „Ястребово гнездо“.

— Кукумявката ме е набелязала — прошепна той с тежкото чувство за надвиснала гибел.

Според преданията ако чуеш кукумявка, наближил ти е краят. Не вярваше много в суеверия, те просто бяха измама, за да се владеят масите, но сега усещаше какво му е подготвила съдбата. Вече почти чуваше нежното, безплътно пърхане на крилата на ангелите, които го викаха у дома.

Решен да се наслади на последните си мигове, той наблюдаваше как нощта се прокрадва по хълмовете и мълчаливо обгръща дългите редици, докато накрая цялото лозе потъна в мрак. Небето над долината, която обичаше, бавно се промени от ясно синьо в златистокафяво. Залязващото слънце донесе и възкиселия аромат на ферментирало грозде. В храстите на рододендрона свиреше истински хор на щурчета, подобно на всяка друга вечер, откакто бе проходил.

Джан Хок седеше в инвалидната си количка и гледаше „Ястребово гнездо“. Домът му. Единственото място, където бе живял. Единственото място на света, което истински бе обичал.

Натисна електрическия бутон и количката залъкатуши по неравната земя. Заглушеното бръмчене на мощния мотор го раздразни, както винаги до сега. Звукът му напомни колко безпомощен е станал. Пое по пътеката към басейна, после спря.

Пак ли някой се промъква зад гърба му? Откакто бе получил удара, не можеше да си обръща главата и да поглежда над рамо. Изчака, ослушвайки се за подозрителни звуци зад себе си. Нищо друго, освен щурците.

— Ако трябва да изживея живота си отново — прошепна той, като продължи с количката напред, отдаден на спомени, — пак ще живея в тази долина, точно тук, в „Ястребово гнездо“.

Но какво щеше да направиш различно, запита го един вътрешен глас.

— Щях да взема и двамата си сина — отвърна той без колебание. — Моите момчета.

Говореше на себе си, но бе сигурен, че някой го подслушва. Вече нито за миг не можеше да намери уединение. Някой все се въртеше наоколо, крадешком го наблюдаваше, разбирайки, че той е прекалено болен, за да разбира какво става.

— Какво те е грижа? — измърмори старецът, спря и се загледа в басейна, наскоро построен върху обширната, хълмиста ливада.

Огромен басейн, краят му се губеше, сякаш водата преливаше в лозето. Синът му Елиът бе наел някакъв екстравагантен архитект да проектира басейна и да направи някои промени в съседните градини. Джан се отнасяше към всичко това с погнуса. Какво не бе наред с овалния басейн и розовите храсти от неговото детство?

— Всичко си бе добре!

Само дето Елиът бе обзет — вманиачен може би е по-подходящата дума — от идеята да въведе лозята в новото хилядолетие. Компютърни системи. Уебсайт.

— Нищо не определя по-добре семейство Хок от естествено пенливото вино — изрече глухо Джан. — То е по-добро, от което и да е френско шампанско.

Загледан в тъмните води, които отразяваха лунната светлина в блестящи ивици, той мълчаливо си призна, че светът се променя по-бързо, отколкото си бе представял.

Джан замръзна, беше сигурен, че е чул шум откъм храстите на рододендрона зад него. Знаеше, че следват всяка негова стъпка, но този път вече имаше план. Знаеше точно как да се отърве от тях завинаги.