Сюзан Колинс
Възпламеняване (21)

21

Малки, парещи иглички. Навсякъде, където капчиците мокра мъгла докосват кожата ми.

— Бягайте! — изкрещявам на останалите. — Бягайте!

Финик веднага се буди и се надига да посрещне предполагаемия враг. Но щом вижда стената от мъгла, мята все още спящата Магс на гърба си и потегля. Пийта е на крака, но не се е разсънил напълно. Сграбчвам го за ръката и го повличам напред през джунглата след Финик.

— Какво има? Какво има? — пита той объркано.

— Някаква мъгла. Отровен газ. Бързо, Пийта! — подканвам го аз. Виждам, че колкото и упорито да го отричаше през деня, последиците от допира със силовото поле са сериозни. Движи се бавно, много по-бавно от обикновено. От време на време и аз губя равновесие в плетеницата от лиани и храсталаци, но той се препъва на всяка крачка.

Поглеждам назад към стената от мъгла, която се простира в права линия, докъдето стига погледът и в двете посоки. За секунда ме обхваща ужасяващ импулс — да побягна, да изоставя Пийта и да се спасявам. Ще бъде толкова просто — да побягна с всички сили, може би дори да се покатеря на някое дърво над мъглата, която, изглежда, се издига на десетина метра. Спомням си как направих точно това, когато мутантите се появиха в миналите Игри. Хукнах да бягам и се сетих за Пийта едва когато стигнах до Рога на изобилието. Но този път се боря с ужаса си, сподавям го и оставам до Пийта. Този път целта е не да оцелея аз, а да оцелее Пийта. Мисля си как всички са прилепили поглед в екрана, за да видят дали ще побягна, както иска Капитолът, или няма да се огъна.

Здраво преплитам пръсти в неговите и казвам:

— Гледай къде стъпвам. Помъчи се да стъпваш, където стъпвам аз. — Това помага. Изглежда започваме да се движим малко по-бързо, но не и толкова, че да си позволим почивка. Мъглата е по петите ни. От облака изскачат капчици, които изгарят кожата, но не като огън. Усещането е не толкова за топлина, колкото за силна болка. Когато химическите вещества попадат върху кожата, те полепват по нея и проникват дълбоко навътре. Гащеризоните изобщо не ни предпазват. Все едно, че сме облечени с книжни салфетки.

Финик, който отначало набра преднина, разбира, че имаме проблеми и спира. Но мъглата не е нещо, с което можеш да се бориш — може само да й се изплъзваш. Той ни насърчава с викове да го настигнем — няма голяма полза, но поне ни насочва с гласа си.

Пийта заплита изкуствения си крак в лианите и преди да успея да го задържа, пада напред. Помагам му да стане и забелязвам нещо по-страшно от мехурите, по-тревожно от изгарянията. Лявата страна на лицето му е увиснала, сякаш всеки мускул в нея е мъртъв. Клепачът е паднал и почти скрива окото. Устата му е изкривена под странен ъгъл.

— Пийта… — започвам аз. И в същия момент усещам как спазмите плъзват нагоре по ръката ми.

Какъвто и да е химикалът, с който е пропита мъглата, той причинява нещо повече от изгаряне — поразява нервите. Пронизва ме съвсем нов вид страх и рязко дръпвам Пийта напред, при което той пак се препъва. Изправям го на крака, но сега и двете ми ръце са обхванати от неконтролируеми конвулсии. Мъглата се е приближила към нас, плътната й маса е вече на по-малко от метър от нас. Пийта е зле с краката — мъчи се да пристъпва, но те не го слушат.

Усещам го как залита напред и разбирам, че Финик се е върнал за нас и сега тегли Пийта след себе си. Изглежда още мога да контролирам едното си рамо, поставям го под ръката на Пийта и полагам всички усилия да не изоставам от бързото темпо на Финик. Отдалечаваме се на десетина метра от мъглата и Финик спира.

— Така не става. Налага се да го нося. Можеш ли да вземеш Магс? — пита ме той.

— Да — казвам аз решително, макар че сърцето ми се свива. Вярно е, че Магс едва ли тежи повече от четирийсетина килограма, но и аз не съм много по-едра. Знам, че преди съм носила и по-тежки товари. Само да можех да спра треперенето в ръцете си. Навеждам се и тя се настанява на рамото ми, както я носи Финик. Изправям се бавно — ако допирам колене, мога да я вдигна. Финик вече е метнал Пийта на гръб и продължаваме напред. Финик води, а аз го следвам по пътеката, която той проправя между лианите.

Мъглата настъпва безмълвно, неотклонно и равномерно, като протяга пипала към нас. Инстинктът ми казва да бягам напред, но забелязвам, че Финик се движи по диагонал надолу по хълма. Така се държим на разстояние от мъглата, и в същото време се приближаваме към водата около Рога на изобилието. Да, вода, мисля си аз, докато киселинните капчици проникват все по-дълбоко в кожата ми. Сега съм благодарна, че не убих Финик, защото как щях да измъкна Пийта оттук жив? Благодарна съм, че имам някого до себе си, макар да е само временно.

Почвам често да падам, но вината не е само на Магс. Тя прави всичко възможно да я нося по-лесно, но истината е, че не мога да се справя с тежестта й. Особено сега, когато десният ми крак май започва да се схваща. При първите две падания успявам да се изправя, но третия път краката ми не се подчиняват. Докато се мъча да стана, губя равновесие и Магс се търкулва на земята пред мен. Размахвам ръце, като търся опора в лианите и дърветата.

Финик пак се връща при мен; Пийта виси на рамото му.

— Безполезно е — казвам. — Можеш ли да носиш и двамата? Продължавайте, аз ще ви настигна. — Това е малко съмнително, но влагам в тези думи колкото мога по-голяма увереност.

На лунната светлина виждам зелените очи на Финик. Виждам ги ясно като посред бял ден. Блестят особено — като котешки. Може би защото са пълни със сълзи.

— Не — казва той. — Не мога да нося и двамата. Ръцете ми отказват. — Вярно е. Ръцете му са обхванати от неконтролируеми конвулсии. Ръцете му са празни. От трите му тризъбеца е останал само един — дал го е на Пийта. — Съжалявам, Магс. Не мога.

После се случва нещо толкова бързо, толкова безсмислено, че не мога дори да помръдна, за да я спра. Магс се изправя с усилие, целува Финик по устните и с куцане се промъква право в мъглата. Тялото й веднага е обхванато от буйни гърчове и тя пада на земята в някакъв ужасен танц.

Искам да изпищя, но гърлото ми гори. Правя една безполезна стъпка в нейната посока, когато чувам гърмежа на оръдието и разбирам, че сърцето й е спряло, че е мъртва.

— Финик — извиквам дрезгаво аз, но той вече е загърбил сцената и бяга, за да се отдалечи от мъглата. Като влача единия си крак, тръгвам със залитане след него, защото не знам какво друго да направя.

Губя представа за пространство и време, а мъглата сякаш нахлува в мозъка ми, размътва мислите ми, прави всичко нереално. Някакво дълбоко вкоренено животинско желание да оцелея ме подтиква да се препъвам след Финик и Пийта, да продължа да се движа, макар че вероятно вече съм мъртва. Части от мен са мъртви или явно умират. И Магс е мъртва. Това е нещо, което знам, или може би си мисля, че знам, защото изобщо не мога да го проумея.

Виждам как лунната светлина проблясва в бронзовата коса на Финик, усещам капчиците, които ми причиняват изгаряща болка и продължавам да влача парализирания си крак. Следвам Финик, докато той рухва на земята, все още с Пийта на гърба си. Неспособна да спра, продължавам механично напред и се препъвам в проснатите им тела — още едно тяло върху купчината. Именно тук, така и сега ще умрем всички, минава ми през ума. Но тази мисъл е абстрактна и далеч не толкова тревожна, колкото физическото страдание. Чувам как Финик изпъшква и успявам да се дръпна назад. Сега виждам, че стената от мъгла е станала перлено бяла. Възможно е да е зрителна измама или да се дължи на лунната светлина, но мъглата се променя. Да, сгъстява се, сякаш е притисната към стъклен прозорец и е принудена да се кондензира. Присвивам по-силно очи и виждам, че тя вече не протяга призрачни пръсти към нас. Всъщност изобщо не се движи напред. Също като другите ужаси, които съм виждала на арената, тя е достигнала границата на своята територия. Това е едната възможност. Другата е, че гейм-мейкърите са решили още да не ни убиват.

— Спря — мъча се да кажа аз, но от подутите ми устни излиза само ужасен грачещ звук. — Спря — повтарям аз и този път сигурно го казвам по-ясно, защото Пийта и Финик обръщат глави към мъглата. Сега тя започва да се издига нагоре, сякаш бавно я изсмукват с прахосмукачка в небето. Гледаме как изчезва напълно и не оставя и най-малка струйка след себе си.

Пийта се изтърколва от Финик. Финик ляга по гръб. И тримата лежим, като се мъчим да поемем дъх, ръцете и краката ни треперят, отровата е проникнала дълбоко в нас. Минават няколко минути и Пийта посочва неопределено нагоре:

— Маа-муни.

Поглеждам натам и забелязвам две животни, които сигурно са маймуни. Никога не съм виждала маймуни на живо — в нашата гора няма нищо подобно. Но сигурно съм ги виждала на картина или в Игрите, защото при вида на тези същества на ум ми идва същата дума. Като че ли имат оранжева козина, макар че е трудно да се определи, и на ръст са два пъти по-малки от човек. Приемам маймуните за добър знак. Едва ли щяха да останат тук, ако въздухът беше смъртоносен. Известно време мълчаливо се гледаме — маймуни и хора. После Пийта с усилие застава на четири крака и запълзява надолу по склона. Всички пълзим, защото в момента ходенето ни изглежда също като летенето — непостижим подвиг; пълзим, докато джунглата отстъпва и преминава в тясна ивица пясъчен бряг и топлата вода около Рога на изобилието започва да се плиска в лицата ни. Рязко отскачам назад, сякаш съм докоснала открит пламък.

Да посипеш сол в раната. За пръв път разбирам значението на този израз, защото солената вода ми причинява толкова заслепяваща болка, че едва не припадам. Но усещам и нещо друго, нещо като компрес. Експериментирам, като потапям предпазливо ръката си във водата. Отначало наистина боли, но после болката намалява. А през синия слой вода виждам как от раните върху кожата ми се процежда някаква млечна субстанция. Заедно с нея изчезва и болката. Разкопчавам колана си и смъквам гащеризона, който почти се е превърнал в изпокъсан парцал. Обувките и бельото ми са необяснимо незасегнати. Потапям малко по малко краката и ръцете си и отровата се изцежда от раните ми. Пийта прави същото. Но Финик се отдръпва от водата още при първото докосване и сега лежи по лице на пясъка: или не желае, или не е в състояние да се пречисти.

Накрая, след като минава най-лошото — отварям очи във водата, поемам я през носа и я изхвърлям през устата, и дори няколко пъти си правя гаргара, за да промия гърлото си — вече съм в състояние да помогна на Финик. Почвам да усещам крака си, но по ръцете ми все още пробягват спазми. Не мога да завлека Финик във водата, а освен това болката може да го убие. Затова загребвам вода с треперещи шепи и я изливам върху ръцете му. Тъй като не е под водата, отровата излиза от раните му точно така, както е влязла — на малки струйки мъгла, и внимавам да не ме засегне. Пийта се съвзема достатъчно, за да ми помогне. Срязва гащеризона на Финик, за да го свали. После намира две мидени черупки, които вършат много по-добра работа от ръцете ни. Първата ни задача е да намокрим ръцете на Финик, тъй като са най-пострадали — от тях излиза много от бялото вещество, но той не усеща нищо. Лежи със затворени очи и от време на време простенва.

Оглеждам се, като все по-ясно осъзнавам, че сме в много опасна позиция. Да, нощ е, но луната свети прекалено ярко и не можем да се скрием. Имаме късмет, че все още никой не ни е нападнал. Ще можем да ги забележим, но ако четирима професионалисти ни атакуват едновременно, ще ни победят. Дори още да не са ни видели, стоновете на Финик скоро ще ни издадат.

— Трябва да го вкараме във водата — прошепвам аз. Но не можем да го потопим по лице, не и докато е в това състояние. Пийта кимва към краката на Финик. Всеки хваща по един крак, завъртаме Финик на сто и осемдесет градуса и започваме да го потапяме в солената вода. Малко по малко. Глезените. Изчакваме няколко минути. Потапяме го до средата на прасците. Изчакваме. Коленете. От краката му излизат бели облаци и той издава стон. Продължаваме предпазливо да извличаме отровата от него. Установявам, че колкото по-дълго седя във водата, толкова по-добре се чувствам. Подобрява се не само състоянието на кожата ми, но и съзнанието и контролът над мускулите. Виждам, че лицето на Пийта започва да се връща към нормалното си състояние, клепачът му се отваря, замръзналата гримаса изчезва от устата му.

Финик бавно започва да се съвзема. Той отваря очи, фокусира ги върху нас и разбира, че му помагаме. Слагам главата му на скута си и го оставяме да кисне десетина минути, напълно потопен във водата от врата надолу. Финик повдига ръце над солената вода и с Пийта си разменяме усмивка.

— Остана само главата ти, Финик. Ще боли най-много, но после ще се почувстваш много по-добре, ако можеш да го изтърпиш — казва Пийта. Помагаме на Финик да седна във водата и го държим здраво за ръце, докато пречиства очите, носа и устата си. Не може да говори, защото гърлото му все още е възпалено и го боли.

— Ще се опитам да изкарам вода от някое дърво — казвам аз и опипвам колана си. Канелката виси на същото място, вързана на клонката от лиана.

— Нека първо да издълбая дупка — казва Пийта. — Ти стой при него. Ти си лечителката.

Шегува се, мисля си аз. Но не го изричам на глас, тъй като Финик си има достатъчно проблеми. Не знам защо, но той пострада най-много от мъглата. Може би защото е най-едър или може би защото хвърли най-много усилия. А да не забравяме и Магс. Все още не разбирам какво се случи. Защо той я изостави, за да носи Пийта? Защо тя не само не възрази, а се втурна право към смъртта си без миг колебание? Дали защото беше толкова стара, че все едно й оставаха броени дни? Дали са мислили, че Финик ще има по-добър шанс да спечели, ако двамата с Пийта сме му съюзници? Измъченото изражение на Финик ми подсказва, че сега не е моментът да питам.

Вместо това се мъча да се взема отново в ръце. Свалям брошката със сойката-присмехулка от съсипания си гащеризон и я забождам върху презрамката на фланелката си. Плавателният пояс сигурно е устойчив на киселина, тъй като изглежда като нов. Мога да плувам и той всъщност не ми е необходим, но Брут спря стрелата ми със своя, затова го закопчавам отново с мисълта, че може да ми послужи за защита. Разпускам косата си, разресвам я с пръсти и тя пада на цели кичури — пострадала е от отровната мъгла. После сплитам остатъка.

Пийта е намерил подходящо дърво на десетина метра от тясната плажна ивица. Не го виждам, но кристално ясно чувам как дълбае дупка в ствола. Чудя се какво ли е станало с шилото. Магс трябва или да го е изпуснала, или да го е взела със себе си в мъглата. Във всеки случай вече го няма.

Влизам малко по-навътре във водата и плувам ту по корем, ту по гръб. Ако морската вода излекува Пийта и мен, тя сякаш напълно преобразява Финик. Той бавно се поразмърдва, колкото да изпробва крайниците си, и постепенно започва да плува. Но това не е като моето плуване — с ритмични удари и равномерно темпо. Все едно, че гледам как някакво непознато морско животно се връща към живота. Той се гмурка и изплува на повърхността, като хвърля пръски от устата си, а тялото му се върти спираловидно и ми се вие свят само като го гледам. А после остава под водата много дълго и вече съм сигурна, че се е удавил, но изведнъж главата му се появява точно до мен и се стряскам.

— Не прави това — казвам.

— Кое? Да изскачам отгоре или да оставам под водата? — казва той.

— И двете. Нито едно от двете. Което и да е. Кисни си там във водата и се дръж прилично — казвам аз. — Или щом се чувстваш толкова добре, хайде да отидем да помогнем на Пийта.

Да стигнем до мястото, където почва джунглата, ни трябва съвсем малко време, но усещам, че има някаква промяна. Отдайте го на дългите години, прекарани в лов, или на това, че чувам с излекуваното ухо малко по-добре, отколкото някой е възнамерявал. Но усещам, че над нас са надвиснали много топли тела. Не е нужно да бърборят или да пищят. Усещам ги само по дишането.

Докосвам ръката на Финик и той проследява погледа ми нагоре. Не знам как са се приближили толкова тихо. А може би през цялото време са били тук. Бяхме погълнати от задачата да се възстановим. Сигурно са се събрали през това време. Не пет или десет, а десетки маймуни са увиснали по клоните на дърветата в джунглата. Първите две, които забелязахме, когато избягахме от мъглата, бяха безобидни посрещачи. Това сборище изглежда зловещо.

Слагам две стрели в лъка, а Финик приготвя тризъбеца в ръката си.

— Пийта — казвам аз, колкото мога по-спокойно. — Трябва да ми помогнеш за нещо.

— Добре, само минутка. Мисля, че почти успях — казва той, все още зает с дървото. — Да, готово. В теб ли е канелката?

— Да. Но намерихме нещо, което искаме да видиш — продължавам аз със спокоен глас. — Приближи се тихо към нас, за да не го изплашиш. — По някаква причина не искам да забележи маймуните, нито дори да поглежда в тази посока. Има създания, които тълкуват дори зрителния контакт като агресия.

Пийта се обръща към нас, задъхан от работата си по дървото. Молбата ми звучи толкова странно, че го предупреждава за нещо необичайно.

— Добре — казва спокойно той и тръгва през джунглата към нас. Знам, че полага усилия да се движи тихо, но това никога не било една от силните му страни, дори когато имаше два здрави крака. Но засега не се случва нищо, той идва към нас, а маймуните остават по местата си. Той ги усеща, когато е само на пет метра от пясъчната ивица. Очите му се стрелват нагоре за миг, но все едно, че задейства бомба. Маймуните се превръщат в пронизително пищяща лавина от оранжева козина и вкупом се устремяват към него.

Не съм виждала други животни, които се движат по-бързо. Те се плъзгат надолу по лианите, сякаш са намазани с масло. Скачат на невероятно разстояние от дърво на дърво. С оголени зъби, с настръхнала козина, с нокти като остриета на автоматични ножове. Може и да не съм запозната с маймуните, но животните в природата не се държат така.

— Мутове! — успявам само да кажа аз и двамата с Финик се хвърляме в храстите.

Знам, че всяка стрела трябва да достигне целта си, и те наистина я достигат. В зловещия полумрак на джунглата повалям маймуна след маймуна, като се целя в очите, сърцето и гърлото, и всяко попадение бележи една смърт. Но пак не бих убила достатъчно, ако не бяха Финик и Пийта. Финик ги пронизва като риби и ги мята настрани, а Пийта ги съсича с ножа си. Усещам как в крака ми се впиват нокти и после някой от двамата се справя с нападателя. Във въздуха се носи миризма на стъпкани растения, на кръв и на плесен, която идва от маймуните. Разполагаме се в триъгълник на разстояние няколко метра и с гръб един към друг. Със свито сърце издърпвам последната стрела. После си спомням, че и Пийта има колчан със стрели. А той не стреля, само сече като луд с ножа. И аз изваждам ножа си, но маймуните са по-бързи от мен. Те нападат и отскачат назад с такава скорост, че е почти невъзможно да реагираш.

— Пийта! — изкрещявам. — Стрелите!

Пийта се обръща към мен и точно смъква колчана, когато една маймуна се хвърля от дървото към гърдите му. Нямам стрела, няма с какво да стрелям. Чувам глухия звук, когато тризъбецът на Финик улучва поредната цел, и разбирам, че неговото оръжие е заето. Пийта не може да използва ръката, с която държи ножа, защото се мъчи да освободи колчана със стрелите. Хвърлям ножа си срещу настъпващия мут, но съществото се премята презглава, избягва острието и продължава атаката.

Сега съм обезоръжена и беззащитна и се сещам само за едно нещо. Хуквам към Пийта, за да го поваля на земята, да предпазя тялото му със своето, но знам, че няма да стигна навреме.

Но някой друг вече е там. Материализира се сякаш от нищото и застава олюляваща се пред Пийта. Цялата е окървавена, устата й е отворена в пронизителен писък, а зениците са толкова уголемени, че очите й приличат на черни дупки.

Побърканото момиче-морфлинг от Окръг 6 вдига кльощавите си като на скелет ръце, сякаш за да прегърне маймуната, и тя забива зъби в гърдите й.