Айн Ранд
Химн (8)

VIII.

Първият ни ден в гората беше ден на чудеса.

Събудихме се, когато на лицето ни падна слънчев лъч. Понечихме да скочим на крака, както трябваше да правим всяка сутрин в живота си, но внезапно си спомнихме, че не е била камбана, че тук изобщо няма камбана. Легнахме по гръб, разтворихме широко ръце и погледнахме небето. Листата бяха посребрени със сребро, което трептеше и се къдреше като зелено-огнена река, течаща висока над нас.

Не ни се искаше да помръднем. Внезапно си помислихме, че можем да си лежим така колкото искаме, и се засмяхме с глас. Можехме също да станем, да тичаме, да скачаме или пак да се отпуснем на земята. Мина ни през ума, че това са мисли без смисъл, но докато се усетим, тялото ни се изправи с един скок. Ръцете ни се разпериха сами, тялото ни се завъртя като вихър и листата на храстите зашумяха. След това ръцете ни хванаха един клон, тялото ни се залюля и се метна на дървото. Единствената ни цел беше чудото да разберем колко е силно тялото ни. Клонът под нас се счупи и паднахме върху мъха, мек като възглавница. След това, изгубило здравия си разум, тялото ни се затъркаля в мъха и шума полепна по туниката ни, в косата ни, по лицето ни. И внезапно чухме, че се смеем, смеем се на глас, като че ли имахме сили само за това.

После взехме стъклената кутия и продължихме навътре в гората. Пробивахме си път сред клоните, сякаш плувахме в море от листа, храстите се надигаха и се спускаха край нас като вълни и клоните им стигаха като зелени пръски чак до върховете на дърветата. Гората се разтваряше пред нас, мамеше ни напред. Сякаш ни приветстваше. И ние вървяхме без мисли, без грижи, без да усещаме нищо друго, освен песента на тялото си.

Когато огладняхме, спряхме. По клоните бяха накацали птици, други излитаха изпод краката ни. Взехме един камък и го запратихме като стрела по една от тях. Тя падна на земята. Запалихме огън, опекохме птицата и я изядохме. Никога не бяхме яли по-вкусно нещо. И внезапно си помислихме, какво голямо удовлетворение носи храната, от която се нуждаем и си набавяме със собствените си ръце. Искаше ни се скоро пак да огладнеем, за да изпитаме отново тази странна нова гордост.

След това продължихме да вървим. Стигнахме до един поток, който се виеше между дърветата като ивица стъкло. Водата беше толкова спокойна, че се вижда само пролука в земята, в която дърветата растяха на обратно, а небето лежеше на дъното. Коленичихме до потока и се наведохме, за да пием. И застинахме. Защото на фона на синьото небе видяхме за пръв път лицето си.

Стояхме неподвижно, затаили дъх. Лицето и тялото ни бяха красиви. Лицето ни не приличаше на лицата на нашите братя, защото когато го гледахме, не изпитвахме жал. Тялото ни не приличаше на телата на нашите братя, защото ръцете и краката ни бяха стройни и прави, здрави и силни. Помислихме си, че можем да имаме доверие на човека, които ни гледаха от потока, че няма защо да се страхуваме от тях.

Продължихме да вървим до залез-слънце. Когато сред дърветата се смрачи, спряхме до една хралупа между корените, където ще пренощуваме. И внезапно си спомнихме за пръв път този ден, че сме Прокълнати. Засмяхме се при тази мисъл.

Пишем това на хартия, която бяхме скрили в туниката си заедно с изписаните страници, които занесохме на Световния Съвет на Учените, но така и не им ги дадохме. Имаме да кажем на себе си много неща и се надяваме, че през идващите дни ще намерим думите, нужни за това. Сега не можем да говорим, защото не разбираме.