Анджей Сапковски
Огнено кръщение (4)

Четвърта глава

ВАМПИРЪТ или упирът, е умрял човек, съживен от Хаоса. След като е загубил първия си живот, в. изживява втория си живот в нощно време. Излиза от гроба си на лунна светлина и може да се придвижва само под лунните лъчи; напада спящи девици или младежи, и пие сладката им кръв, без да ги буди.

„Physiologus“

Селяните погълнали големи количества чесън, и за по-сигурно си наслагали венци от чесън около вратовете. Някои, най-вече девойки, сложили по себе си цели глави чесън — където могли. Цялото село завоняло ужасно на чесън, селяните си мислели, че са в безопасност и упирът вече не може да им стори нищо. Огромно било изумлението им, когато упирът дошъл в полунощ и никак не се уплашил, а така започнал да се кикоти, че зъбите му заскърцали.

„Добре е — казал, — че сте си сложили подправки, защото смятам да ви ям, а подправеното месо ми е по-вкусно. Може още да се осолите и да си сложите пипер, не забравяйте и за горчицата.“

Силвестър Бугиардо,

„Liber Tenebrarum“, или „Книга на страшните, но истински случаи, неописвани от науката“

Луната свети, мъртвец лети.

Дрехата му — пляс, пляс.

Момиче, не те ли е страх?

Народна песен

Птиците, както винаги, изпревариха изгрева на слънцето, като разбудиха сивата и мъглива утринна тишина с взрив от цвърчене. Както винаги, първи се приготвиха за път мълчаливите жени от Кернов и децата им. Също толкова бърз и енергичен се оказа фелдшерът Регис, който се присъедини към компанията с бастун и кожена чанта, преметната през рамото. Останалата част от групата, която през нощта се беше занимавала с дестилираната течност, не беше толкова бодра. Утринният хлад беше разбудил и освестил гуляйджиите, но не беше успял да отстрани напълно последствията от действието на мандрагоровата ракия. Гералт се свести в ъгъла на колибата, с глава върху дрехата на Милва. Золтан и Лютичето, прегърнати, лежаха върху куп алраунови корени и така хъркаха, че висящите по стените връзки билки се поклащаха. Пърсифал се намери зад колибата, свит на кълбо в скорушови храсти, завит със сламената рогозка, която Регис използваше за бърсане на обувките. И петимата показваха ясни, макар и разнообразни признаци на умора и интензивно утоляваха жаждата си в ручея.

Обаче когато мъглата се разсея й кървавочервеното слънце пламна в короните на боровете и листака на Фен Кам, компанията вече беше на път и се придвижваше енергично сред могилите. Водеше Регис, следваха го Пърсифал и Лютичето, които си създаваха настроение, като пееха на два гласа баладата за трите сестри и железния вълк. Зад тях вървеше Золтан Чивай, водещ за юздата врания жребец. Джуджето беше намерило в двора на фелдшера чепата тояга от ясеново дърво и сега млатеше с нея всички менхири, покрай които минаваше, като при това пожелаваше на отдавна умрелите елфи вечен отдих, а седящият на рамото му Фелдмаршал Дуда се беше накокошинил и от време на време мърмореше неохотно, неразбираемо и като че ли не особено убедително.

Най-податлива на действието на дестилата се оказа Милва. Тя вървеше с видимо усилие, изпотена, бледа, зла като оса, и дори не отговаряше на чуруликането на момиченцето с плитките, което беше взела на седлото на врания си кон. Гералт не се опитваше да завърже разговор, още повече че и той не беше в най-доброто си настроение.

Мъглата, а също така напяваната с гръмки, но малко пресипнали гласове история за перипетиите на железния вълк и трите сестри доведоха до това, че пътниците се натъкнаха на група селяни абсолютно внезапно. Селяните ги бяха чули отдалеч и чакаха, без да се помръднат, между забитите в земята монолити, а сивите им кожуси служеха за прекрасна маскировка. Золтан Чивай за малко не взе един от тях за надгробен камък и едва не го халоса с тоягата.

— О-хо-хо! — извика той. — Извинявайте, хора! Не ви видях! Добър ден! Здравейте!

Десетината селяни промърмориха в нестроен хор нещо в отговор, като гледаха навъсено компанията. Държаха в ръцете си лопати, кирки и дълги един сажен заострени колове.

— Здравейте — повтори джуджето. — Предполагам, че сте от лагера при Хотла. Отгатнах ли?

Вместо отговор един от тях посочи коня на Милва.

— Вран е — каза той. — Виждате ли?

— Вран е — повтори друг и се облиза. — Наистина е вран. Точно какъвто ни трябва.

— А? — Золтан забеляза погледите и жестовете им. — Да, вран е. И какво от това? Нали това е кон, а не жираф, така че няма нищо чудно. Какво правите тук, на това гробище?

— А вие? — Селянинът изгледа компанията с неприязън. — Вие какво правите тук?

— Купихме тази земя. — Джуджето го погледна право в очите и удари с тоягата по един менхир. — И мерим с крачки да не са ни излъгали с някой акър.

— А ние ловим вомпир тук!

— Кого?

— Вомпир — повтори отчетливо първият от селяните, почесвайки челото си под втвърдилата се от мръсотия филцова шапка. — Някъде тук си е направил леговище, проклетникът. Издялахме трепетликови колове, ще намерим гада, ще го прободем, та повече да не стане!

— Имаме и светена вода, която ни даде жрецът! — извика друг от селяните, показвайки съд с вода. — Така ще го наредим кръвопиеца, че ще изчезне вовеки веков!

— Ха-ха! — каза Золтан Чивай с усмивка. — Както виждам, провеждате грижливо обмислен лов. Вампир, казвате? Е, имате късмет, добри хора. Защото ние си имаме в компанията специалист по вампирите…

Млъкна и изруга тихичко, защото вещерът го беше изритал здравата по кокалчето.

— Кой е видял този вампир? — попита Гералт, като направи знак на спътниците си да мълчат. — Откъде знаете, че трябва да го търсите тук?

Селяните си зашепнаха нещо.

— Никой не го е виждал — призна си най-накрая онзи с филцовата шапка. — Нито пък го е чувал. И как да го видиш, като лети нощем, в тъмнината? И как да го чуеш, като лети с прилепови криле, съвсем безшумно?

— Не сме виждали вомпира — добави друг. — Но имаше следи от страшните му дела. Откакто луната е в пълнолуние, всяка нощ убива някой от нашите. Вече разкъса двама на парчета. Една жена и едно дете. Страх и ужас! Вомпирът ги разкъсал и изпил цялата им кръв! Така че какво — трета нощ ли да чакаме в бездействие?

— Кой ви каза, че го е причинил точно вампир, а не друг звяр? И кой ви приучи да го търсите на гробището?

— Свещеният жрец ни каза. Учен и набожен човек, благодарни сме на боговете, че попадна в нашия лагер. Веднага се досети, че ни напада вомпир. За наказание, че сме изоставили молитвите и не правим приношения. Той сега се моли в лагера, а нас ни изпрати да търсим гроба, в който мъртвецът се крие през деня.

— Точно тук ли?

— А къде да търсим гроба, ако не на гробището? Пък и това е елфическо гробище, а всяко дете знае, че елфите са подла и безбожна раса, и че всеки втори елф след смъртта си бива прокълнат! Всичко лошо идва от елфите!

— И от бръснарите! — кимна сериозно Золтан. — Вярно е. Всяко дете го знае. Далеч ли е този лагер, за който говорите?

— О, наблизо е…

— Не им казвайте твърде много неща, отче Овшивуй! — промърмори един брадат селянин с коса до веждите, който вече беше проявил враждебност. — Дявол ги знае какви са, подозрителна шайка изглеждат. Е, да се хващаме за работа. Нека да дадат коня, а после да си вървят по пътя.

— Аха, светата истина — каза най-старият селянин. — Трябва да вършим работата, че времето си лети. Дайте ни коня. Този, врания. Трябва ни, за да намерим вомпира. Девойко, свали детето от седлото.

Милва, която през цялото време беше гледала равнодушно в небето, погледна към селянина и чертите на лицето й опасно се изостриха.

— На мен ли говориш, сельо?

— Точно на теб. Давай врания кон, че ни трябва.

Милва потърка изпотения си врат и стисна зъби, а уморените й очи придобиха напълно вълчо изражение.

— Каква е работата, хора? — усмихна се вещерът, опитвайки се да разведри напрегнатата ситуация. — За какво ви е конят, за който толкова любезно молите?

— А как иначе ще открием гроба на упира? Нали всички знаят, че гробището трябва да се обходи на вран кон, и където жребецът спре и повече не помръдне, там е заровен вомпирът. И тогава трябва да го изровим и да забием в него трепетликовия кол. Не се противете, защото вече ни е все едно. Трябва да получим този вран кон!

— А друг цвят не става ли? — попита дружелюбно Лютичето, подавайки на селянина юздата на Пегас.

— Не.

— Значи не ви е провървяло — каза през стиснатите си зъби Милва. — Защото няма да ви дам коня.

— Как така няма да ни го дадеш! Не чу ли какво ти казах, девойко? Важно е!

— За вас. Не и за мен.

— Има и компромисно решение — обади се меко Регис. — Както разбирам, госпожа Милва се ужасява от мисълта да даде коня си в чужди ръце…

— Точно така — каза стрелкинята и се изплю. — Само при мисълта за това се разтрепервам.

— Но за да бъде и вълкът сит, и агнето цяло — продължи спокойно фелдшерът, — нека госпожа Милва сама обходи некропола с врания кон.

— Няма да яздя из гробището като някоя глупачка…

— Никой не те и моли, девойко! — извика мъжът с коси до веждите. — За това трябва някой ловък мъжкар, а на жените мястото им е в кухнята при тенджерите. Е, разбира се, по-късно може да потрябва и девойката, защото против упирите са много полезни девическите сълзи — ако се опръска вомпир с тях, ще пламне като главня. Но сълзите трябва да са на чиста и недокосната още девойка. Ти не ми приличаш на такова момиче. Така че за нищо не си ни от полза.

Милва бързо пристъпи напред и с неуловимо движение изстреля десния си юмрук. Чу се трясък, главата на селянина отлетя назад — дебелият врат и брадичка се оказаха прекрасна мишена. Девойката пристъпи още веднъж и го удари по ребрата с основата на отворената си длан, влагайки в удара и силата на завъртането на бедрата и раменете си. Селянинът отстъпи, спъна се в собствените си цървули и стовари с трясък тила си върху близкия менхир.

— Сега виждаш за какво съм от полза — каза стрелкинята с треперещ от бяс глас, като разтриваше юмрука си. — И кой от нас е ловък, а на кого мястото му е при тенджерите. Няма нищо по-добро от юмручния бой — след него всичко става ясно. Който е ловък и мъжкар, той си остава на краката, който е слабак и глупак, се просва на земята. Права ли съм, селяци?

Селяните не бързаха да потвърждават, а зяпаха Милва с отворени уста. Онзи с филцовата шапка клекна до падналия и леко го плесна по бузата. Без никакъв ефект.

— Утрепан е — ахна той, вдигайки глава. — До смърт. Какво направи, девойко? Как можа да утрепеш човека?

— Не исках — прошепна Милва, като отпусна ръце и пребледня от ужас. А после направи нещо, което абсолютно никой не беше очаквал от нея.

Извърна се, олюля се, опря чело в менхира и бурно повърна.

* * *

— Какво му е?

— Леко сътресение на мозъка — отговори Регис, докато се изправяше и завързваше торбата си. — Черепът му е цял. Вече дойде на себе си. Помни какво се е случило, помни как се казва. Това е добре. Бурната реакция на госпожа Милва, за щастие, беше неоснователна.

Вещерът погледна към стрелкинята, която седеше на един камък наблизо и се беше вторачила в далечината.

— Тя не е деликатна госпожичка, податлива на подобен тип емоции — промърмори той. — Според мен причината е по-скоро в снощната ракия с беладона.

— Тя повръща и по-рано — отбеляза тихо Золтан. — Онзи ден, в ранни зори. Всички още спяха. Мисля, че е заради гъбите, които ядохме в Турлог. Мен също ме боля коремът два дни.

Регис погледна странно вещера изпод сивеещите си вежди, усмихна се загадъчно и се уви в черното вълнено наметало. Гералт се приближи към Милва.

— Как се чувстваш?

— Отвратително. Какво му е на селянина?

— Нищо страшно. Дойде в съзнание. Но Регис му забрани да става. Селяните ще направят люлка, ще я завържем между два коня и ще го откараме в лагера.

— Вземете моя вран кон.

— Взехме Пегас и дорестия. Те са по-кротки. Ставай, време е за път.

* * *

Сега увеличилата се компания приличаше на погребално шествие и се носеше в погребално темпо.

— Какво ще кажеш за техния вампир? — попита Золтан Чивай вещера. — Вярваш ли в тяхната история?

— Досега не съм видял убитите. Нищо не мога да кажа.

— Явна фантазия — отбеляза убедено Лютичето. — Селяните казаха, че убитите били разкъсани. А вампирите не разкъсват. Пробиват артерията и изпиват кръвта, като оставят два ясни белега от зъби. Жертвата често оцелява. Чел съм за това една специализирана книга. Там имаше и гравюри, изобразяващи следите от вампирски ухапвания върху шиите на девойки. Потвърди, Гералт.

— Какво да потвърдя? Аз не съм виждал такива гравюри. А и от девойки не разбирам особено много.

— Не бъди ехиден. Трябва да си виждал следи от вампирски ухапвания не веднъж или два пъти. Виждал ли си някога вампир да разкъсва жертвата си на парчета?

— Не. Такива неща не се случват.

— При висшите вампири — абсолютно никога — каза тихо Емиел Регис. — Доколкото ми е известно, по такъв начин не осакатяват хората също и алпите, катаканите, мулите, брусовете и носфератите. Затова пък фледерите и екимите се отнасят доста брутално с жертвите си.

— Браво! — Гералт го погледна с искрено възхищение. — Ти не пропусна нито един вид вампири. И не назова нито един от митичните видове, които ги има само в приказките. Наистина поразителни познания. Следователно не може да не знаеш, че екимите и фледерите никога не се срещат в нашите климатични условия.

— Тогава какво ще е? — изсумтя Золтан, размахвайки ясеновата тояга. — Кой тогава е разкъсал жената и момчето в нашите климатични условия? Да не са се разкъсали сами в пристъп на отчаяние?

— Списъкът от създания, способни да извършат такова нещо, е доста дълъг. Като се започне от глутница подивели кучета — често срещано във военни времена бедствие. Не можете да си представите на какво са способни такива кучета. Половината жертви, приписвани на чудовища на Хаоса, всъщност са дело на глутници подивели кучета.

— Значи изключваш чудовищата?

— Ни най-малко — това може да е стрига, харпия, гравейр, гул…

— Но не и вампир?

— По-скоро не.

— Селяните споменаха някакъв жрец — напомни Пърсифал Шутенбах. — Дали жреците разбират от вампири?

— Някои разбират от доста неща, по принцип си струва да се чуе мнението им. За съжаление това не се отнася за всичките.

— Особено не и за такива, които се влачат по горите с бежанците — изсумтя джуджето. — Това най-вероятно е някакъв мрачен горски отшелник. Насочил е експедицията на селяните към твоето гробище, Регис. Когато си събирал мандрагора по пълнолуние, никога ли не си забелязвал някакъв вампир? Дори малък? Дребен?

— Не, никога — усмихна се фелдшерът. — И в това няма нищо странно. Вампирът, както току-що чухте, лети в тъмнината с прилепови криле, съвсем безшумно. Не е трудно да го пропуснеш.

— И е лесно да го видиш там, където не е и никога не е бил — потвърди Гералт. — В младостта си неведнъж съм пилял време и енергия, за да преследвам привидения и рожби на предразсъдъци, видени и описвани от цяло село, начело с кмета. А веднъж живях два месеца в замък, уж обитаван от вампир. Нямаше вампир. Но поднасяха хубава храна.

— Но несъмнено си бил свидетел на случки, при които слуховете за вампири не са били безпочвени — каза Регис, без да поглежда вещера. — Тогава, предполагам, не си пропилявал времето и енергията си. Чудовището е загивало от твоя меч?

— Случвало се е.

— Така или иначе, на селяните им провървя — каза Золтан. — Мисля да почакам в лагера им Мънро Бруис и момчетата, а и на нас няма да ни е излишен малък отдих. Който и да е убил жената и момчето, лошо му се пише, щом в лагера ще има вещер.

— Е, след като стана въпрос за това — стисна устни Гералт, — много ви моля да не дрънкате наляво и надясно какъв съм и как се казвам. Молбата ми се отнася предимно за теб, Лютиче.

— Както желаеш — кимна джуджето. — Сигурно си имаш причини за това. Добре, че ни предупреди навреме, защото лагерът вече се вижда.

— И се чува — каза Милва, прекъсвайки дългото си мълчание. — От страх вдигат врява.

— Това, което чуваме ние — направи умна физиономия Лютичето, — е обичайната за бежански лагер симфония. Както винаги, написана за няколкостотин човешки гласа и не по-малко крави, овци и гъски. Соловите партии са в изпълнение на каращи се жени, хленчещи деца, кукуригащ петел, и, ако не се лъжа, магаре, на което са му мушнали бодил под опашката. Симфонията се нарича: „Човешко стълпотворение се бори за оцеляване.“

— Симфонията — отбеляза Регис, помръдвайки благородническия си нос, — както винаги е акустично-обонятелна. От борещото се за оцеляване стълпотворение се носи разкошната миризма на варено зеле, зеленчук, без който явно не е възможно да се издържи дълго. Характерен акцент върху общия мирис оставят ефектите от облекчаването на физиологичните нужди, извършвано на който където му падне, най-често в покрайнините на лагера. Никога не съм можел да разбера защо битката за оцеляване се изразява в нежелание да се копаят отходни ями.

— Да ви вземат дяволите с тези ваши учени дрънканици — ядоса се Милва. — Петдесет празни думи, когато са достатъчни и три: вони на лайна и зеле!

— Лайната и зелето винаги вървят в комплект — изрече дълбокомислено Пърсифал Шутенбах. — Едното задвижва другото. Перпетуум-мобиле.

* * *

Веднага щом навлязоха в шумния и вонящ лагер, между огнищата, фургоните и колибите, незабавно се превърнаха в център на вниманието на всички събрали се на това място бежанци, които бяха поне двеста, а може би и повече. Този интерес нарасна толкова бързо и толкова много, че направо беше трудно за вярване: изведнъж някой извика, някой изрева, някой се хвърли на врата на друг, един започна да се кикоти диво, а друг — не по-малко диво да ридае. Настана голяма суматоха. От какофонията от мъжки, женски и детски крясъци беше трудно да се разбере за какво става въпрос, но най-накрая всичко се изясни. Две от пътуващите с тях жени от Кернов намериха в лагера своите мъж и брат, за които вече си мислеха, че са загинали или безследно изчезнали в избухналата война. Радостта и сълзите нямаха край.

— Нещо толкова банално и мелодраматично — изрече с увереност Лютичето, сочейки трогателната сцена — може да се случи само в реалния живот. Ако се опитам да завърша по този начин някоя от баладите си, ще ме вземат на подбив.

— Несъмнено — потвърди Золтан. — Обаче такива баналности радват. На сърцето ти олеква, когато виждаш, че съдбата дарява на някой нещо, вместо да му отнема. Е, поне жените ни се махнаха от главата. Водихме ги, водихме ги — и успяхме да ги доведем. Да вървим, няма защо да стоим повече тук.

Вещерът искаше да поостанат още малко, като се надяваше, че някоя от жените ще благодари поне с думи на джуджето. Но веднага размисли, защото нямаше никакви изгледи това да стане. Зарадваните от срещата жени изобщо забравиха за тяхното съществуване.

— Какво чакаш? — стрелна го с поглед Золтан. — Да ни обсипят с цветя? Да вървим, няма какво да правим повече тук.

— Прав си.

Не успяха да стигнат далеч. Спря ги тънко гласче. Догони ги луничавото момиченце с плитките. Беше запъхтяна и стискаше в ръцете си голям букет полски цветя.

— Благодаря ви, че спасихте мен, братчето ми и мама — изписука тя. — Че бяхте добри към нас, и изобщо — за всичко. Набрах цветя за вас.

— Благодаря — каза Золтан Чивай.

— Вие сте добри — добави момичето, захапвайки връхчето на плитката си. — Изобщо не вярвам на това, което говори стринка. Вие изобщо не сте проклети подземни дребосъци. Ти не си сивокосо адско изчадие, а ти, чичо Лютиче, изобщо не си писклив пуяк. Не е права стринка. А ти, лельо Мария, не си никаква разбойничка с лък, а просто леля Мария, и аз те обичам. За теб откъснах най-хубавите цветя.

— Благодаря — каза Милва с леко променен глас.

— Всички благодарим — добави Золтан. — Ей, Пърсифал, проклет подземен дребосък, дай на детето нещо на прощаване. Не се ли намира в джоба ти някое излишно камъче?

— Намира се. Дръж, госпожичке. Това е силикат на берилий и алуминий, популярно наричан…

— Изумруд — довърши джуджето. — Не обърквай детето, така или иначе няма да запомни.

— Колко е красив! Зеленичък! Много благодаря, много!

— Със здраве да си играеш!

— И да не го загубиш — промърмори Лютичето. — Това камъче струва колкото малка ферма.

— О, стига. — Золтан прикрепи към шапката си полученото от момичето букетче синчец. — Камъче като камъче. Бъди здрава, малката. А ние да тръгваме, ще седнем някъде при брода и ще изчакаме Бруис, Язон и другите. Трябва да пристигнат всеки момент. Странно е, че толкова дълго не се появяват. Забравих да им взема картите, по дяволите! Обзалагам се, че са седнали някъде и играят гвинт!

— Трябва да нахраним конете — каза Милва. — И да ги напоим. Да вървим към реката.

— Може и за нас да се намери някаква топла храна — добави Лютичето. — Пърсифал, разходи се из лагера и вкарай в употреба носа си. Да похапнем там, където готвят най-вкусно.

Леко се учудиха, когато видяха, че пътят към реката е преграден и под охрана. Застаналите на стража селяни поискаха по един грош за всеки кон. Милва и Золтан се вбесиха, но Гералт, който не искаше да стават скандали и да се вдига шум, ги успокои, а Лютичето даде намерените на дъното на джоба му монети.

Скоро се появи Пърсифал Шутенбах, навъсен и ядосан.

— Намери ли храна?

Гномът се изсекна и избърса пръстите си във вълната на минаващите наблизо овци.

— Намерих, само не знам дали ще ни стигне. Тук за всичко искат пари, а цените си ги бива! Брашното и булгурът са по крона за един фунт. Една чиния супа е два нобла. Едно гърне уловени в Хотла змиорки струва толкова, колкото в Дилинген — фунт пушена сьомга…

— А фуражът за конете?

— Една порция овес — един талер.

— Колко? — избухна джуджето. — Колко?

— Колкото — толкова — промърмори Милва. — Питай конете колко… Ще изпопадат, ако ги накараме да пасат трева. Впрочем тук няма и трева.

Не можеше да се спори с очевидни факти. Не помогна и бурното пазарене със собственика на овците. Селянинът обра всички останали пари на Лютичето, получи няколко ругатни от Золтан, но изобщо не се впечатли. А конете охотно завряха муцуни в торбите с фураж.

— Проклети грабители! — негодуваше джуджето, изливайки яда си с удари на тоягата по колелата на фургоните, покрай които минаваха. — Чудно как все още позволяват да се диша тук безплатно, а не искат по половин грош за вдишване. Или по петарка за дишане на едро!

— Висшите физиологични потребности са оценени подобаващо — отбеляза напълно сериозно Регис. — Виждате ли тази разпъната върху колове палатка? И селянинът, който стои до нея? Той търгува с прелестите на собствената си дъщеря. Цената е по договаряне. Току-що видях как прие една кокошка.

— Не виждам добри изгледи за вашата раса, хора — изрече навъсено Золтан Чивай. — Всяко разумно същество на този свят, когато попадне в беда, недоимък и нещастие, се присъединява към събратята си, защото заедно се преживяват по-леко трудните времена — ближните си помагат взаимно. А при вас, хора, всеки само гледа как да се възползва от чуждата беда. Когато има глад, не разделя храната си с гладния, а само гледа как да изяде по-слабия. Такова поведение е обяснимо при вълците, защото позволява да оцелее най-силният и най-здравият. Но при разумните същества такъв естествен подбор обикновено позволява да оцелеят и да командват най-големите подлеци. Сами си направете изводите и прогнозите.

Лютичето възрази рязко, привеждайки познатите му случаи за още по-големи корист и кожодерство при джуджетата, но Золтан и Пърсифал го надвикаха, като едновременно и гръмко издадоха с уста продължителни звуци, имитиращи пускането на газове — с което на езиците на всички раси се изразява пренебрежение към аргументите на опонента. Краят на кавгата беше сложен от неочакваната поява на група селяни, предвождана от познатия им вече от лова на вампира старец с филцова шапка.

— Ние относно Цървула — каза един от селяните.

— Не купуваме — изрекоха в един глас джуджето и гномът.

— Става въпрос за оня, дето му разбихте главата — бързо поясни друг селянин. — Решили сме да го женим.

— Нямам нищо против — каза ядосано Золтан. — Пожелавам му всичко най-хубаво по новия жизнен път. Здраве, щастие, благополучие.

— И много малки цървулчета — добави Лютичето.

— Еее, господа — възкликна селянинът. — На вас ви е смешно, но как сега ще го оженим? При положение, че след като му разбихте кратуната, съвсем оглупя, не различава деня от нощта?

— Е, не е толкова зле — промърмори Милва, гледайки в земята. — Струва ми се, че вече е по-добре. Много по-добре, отколкото след като получи раната.

— Не знам как е бил Цървула, след като е получил раната — възрази селянинът. — Но видях как сега стои пред един стърчащ теглич и му обяснява колко красива девойка е. Какво има да се говори повече? Ще кажа накратко: трябва да платите кръвнина за него.

— Какво?

— Когато рицар убие селянин, трябва да плати кръвнина за него.

— Аз не съм рицар! — изрева Милва.

— Това първо — подкрепи я Лютичето. — Второ, онова беше нещастен случай. Трето, Цървула е жив, значи не може да става и дума за кръвнина, а най-много за компенсация. И четвърто, нямаме пари.

— Тогава дайте ни конете.

— Да, бе. — Очите на Милва се присвиха зловещо. — Сигурно си откачил, сельо. Не те съветвам да настояваш.

— Ма-а-амка ти! — изврещя Фелдмаршал Дуда.

— Точно на място се изказа птицата — изрече провлачено Золтан Чивай, потупвайки затъкната в колана му тояга. — Знаете ли, господа земеделци, и аз нямам много добро мнение за майките на личности, които мислят само как да припечелят, дори и за сметка на разбитата глава на приятеля си. Махайте се оттук, хора. Ако си тръгнете незабавно, обещавам, че няма да ви гоня.

— Щом не искате да платите, нека висшата власт си каже мнението.

Джуджето изскърца със зъби и вече посягаше към тоягата си, но Гералт го хвана за лакътя.

— По-спокойно. Така ли смяташ да разрешиш проблема? Като ги избиеш?

— Защо пък сега да ги избивам? Достатъчно ще е да ги осакатя.

— Стига вече, по дяволите! — изсъска вещерът, след което се обърна към селяните: — Кой тук е висшата власт, за която говорите?

— Старейшината на лагера, Хектор Лабс, кметът на опожарената Бреза.

— Отведете ни при него. Ще се договорим някак.

— Той е зает сега — каза селянинът. — Съди една магьосница. Ето, виждате ли тълпата под онзи клен? Хванали са вещица, която е била в съучастие с вомпира.

— Пак този вампир — разпери ръце Лютичето. — Чувате ли ги? Пак своето си знаят. Когато не разкопават гробове, ловят вещици, съучастнички на вампири. Хора, а може би вместо да орете, сеете и жънете, е трябвало да станете вещери?

— Лесно ви е да се шегувате — каза селянинът. — Много смешно! Но тук има жрец, а жреците знаят по-добре от вещерите. Жрецът каза, че вомпирите винаги вършат делата си в съучастие с магьосница. Магьосницата призовава упира и му посочва жертвата, а на всички останали им замъглява погледа, за да не видят нищо.

— И се оказа, че наистина е така — добави друг. — Отгледали сме сред нас коварна вещица. Но жрецът разпозна магиите й и сега ще я изгорим.

— Че как иначе — рече вещерът. — Е, какво пък, да хвърлим поглед на този ваш съд. И да поговорим с господин старейшината за нещастния случай, претърпян от клетия Цървул. Да помислим за някое подходящо решение. Нали така, Пърсифал? Обзалагам се, че в някой от джобовете ти ще се намери още едно камъче. Водете ни, хора.

Процесията потегли към разлистения клен, под чиито клони наистина гъмжеше от възбудени хора. Вещерът поизостана малко и се опита да заговори един от селяните, който изглеждаше относително нормално.

— Каква е тази магьосница, която сте хванали? Наистина ли се занимава с магия?

— Ех, господине — отвърна селянинът, — нищо не знам. Тази девойка е приходяща, чужда. Според мен не й е съвсем наред главата. Голяма жена, а все с децата си играеше, и самата беше като дете — като я попиташ нещо, не може да каже нито дума. Но аз нищо не знам. Всички разправят, че мърсувала с вампира и правела магии.

— Всички освен арестуваната — каза тихо крачещият до вещера Регис. — Но когато я питат, не казва нито дума. Така смятам.

Нямаше достатъчно време за по-подробно обсъждане, защото се приближиха до клена. Тълпата ги пропусна, наистина, не без помощта на Золтан и ясеновата му тояга.

За ритлата на отрупана с чували каруца беше завързана за широко разтворените си ръце девойка на шестнайсет години. Тя едва докосваше земята с пръстите на краката си. В момента, в който групата се приближи, тъкмо съдираха ризата от кльощавите й рамене, на което завързаната реагира с въртене на очите и глупава смесица от кикотене и плач.

Точно до нея беше разпален огън. Някой грижливо подухваше въглените, друг беше хванал с клещи подкова и я нагряваше в жарта. Над тълпата се носеха възбудените вопли на жреца.

— Подла магьоснице! Безбожна жено! Признай истината! Погледнете я само, хора, опила се е с някаква дяволска билка! Вижте я!

Жрецът беше мършав, лицето му беше сухо и тъмно като пушена риба. Черната дреха висеше на него като на кол. На гърдите му проблясваше свещен символ. Гералт не можеше да разпознае божеството, впрочем той и не разбираше от тези неща. Бързо разрастващият се в последно време пантеон не го интересуваше особено много. Обаче жрецът несъмнено принадлежеше към някоя от най-новите религиозни секти. По-старите се занимаваха с по-сериозни неща от хващането на девойки, разпъването им върху каруца и насъскването на суеверната тълпа срещу тях.

— От самото начало на историята жената е била и си остава приют за всичкото зло! Оръдие на Хаоса, съучастница в заговорите против света и рода човешки! Жената се ръководи само от телесното сладострастие! Ето защо служи с такава охота на демоните — за да може да задоволи ненаситната си похот!

— Сега ще узнаем повече за жените — промърмори Регис. — Това е фобия в чистата си, клинична форма. Сигурно на светия човек често му се присънва vagina dentata^[1].

— Обзалагам се, че е много по-зле — промърмори Лютичето. — Залагам си главата, че дори наяве си мечтае за най-обикновена, беззъба вагина. И семето го е ударило в главата.

— А недоразвитото девойче ще плати за това.

— Ако не се намери някой, който да спре чернодрехия глупак.

Лютичето погледна многозначително и с надежда вещера, но Гералт извърна поглед.

— А на какво, ако не на женските магии, се дължат всичките ни настоящи проблеми? — продължаваше да вика жрецът. — Та нали не някой друг, а магьосничките предадоха кралете на остров Танед и организираха покушение срещу краля на Редания? Та нали не някой друг, а елфическата вещица от Дола на Блатхан насъсква срещу нас „катериците“? Сега виждате до какви беди ни доведе доверието в магьосничките! Толерирането на проклетите им дейности! Затварянето на очите пред техните своеволия, пред високомерието им, пред богатствата им! А кой е виновен за това? Кралете! Самонадеяните ни управници се отрекоха от боговете, отстраниха жреците, отнеха им длъжностите и местата в съветите, а омразните магьоснички обсипаха с почести и злато! И сега виждаме последствията!

— Аха! Ето какво се крие зад вампира — обади се Лютичето. — Грешиш, Регис. Тук става въпрос за политика, не за вагини.

— И за пари — добави Золтан Чивай.

— Истина ви казвам — извика жрецът, — преди да се вдигнем на борба с Нилфгард, трябва да очистим от тези отвратителни неща собствения си дом! Да изгорим тази язва с нажежено желязо! Да я изчистим с огън! Онези, които се занимават с магьосничество, не бива да остават живи!

— Няма да позволим! Тази — на кладата!

Завързаната за каруцата девойка се закикоти истерично и започна да върти очи.

— Чакай, чакай малко — отговори мълчалият до момента навъсен селянин с огромен ръст, около когото се беше събрала група от няколко безмълвни мъже и намръщени жени. — Досега чухме само викове. Всеки може да крещи, дори и гаргите. От вас, светия човек, се очаква да получим повече уважение, отколкото от някоя гарга.

— Съмнявате ли се в думите ми, старейшина Лабс? В думите на един жрец?

— В нищо не се съмнявам. — Гигантът се изплю на земята и подръпна нагоре грубите си панталони. — Това момиче е сираче и скитница, не ми е никаква. Ако се окаже, че е била в сговор с вампира, вземете я и я убийте. Но докато съм старейшина на този лагер, аз ще наказвам виновните. Ако искате да бъде наказана, първо ми покажете доказателство за вината й.

— Ще покажа! — извика жрецът и даде знак на слугите си — същите, които допреди малко нагорещяваха подковите в Огъня. — На всички ви ще покажа! На вас, Лабс, и на всички останали!

Слугите изнесоха иззад каруцата и оставиха на земята малко зацапано котле с дръжка.

— Ето го доказателството! — извика жрецът, като прекатури котлето с ритник. На земята лисна рядка течност и върху пясъка останаха парчета морков, лентички от неизвестно растение и няколко мънички костички.

— Вещицата е варила магическа отвара! Еликсир, благодарение на който да може да лети във въздуха! При своя любовник, вампира, за да общува с него и да замислят следващите си престъпления! Познавам магьосническите дела и методи, знам от какво е тази отвара! Магьосницата е варила жива котка!

Тълпата ахна от възмущение.

— Ужас — потрепери Лютичето. — Да вари живо същество? Беше ми жал за девойката, но е отишла твърде далеч…

— Затваряй си устата — изсъска Милва.

— Ето го доказателството! — извика жрецът, като извади от локвата, над която се вдигаше пара, една костица. — Това е неопровержимо доказателство! Котешка кост!

— Това е птича кост — изрече студено Золтан Чивай, присвивайки очи. — Както ми се струва, на сойка или гълъб. Девойката си е сварила супа — и това е всичко.

— Мълчи, дребосък-неверник! — избухна жрецът. — Не кощунствай, защото боговете ще те накажат чрез ръцете на набожните хора! Твърдя, че това е отвара от котка!

— От котка! Несъмнено от котка! — закрещяха наобиколилите жреца селяни. — Девойката имаше котарак! Черен котарак! Всички са го виждали! Навсякъде ходеше с нея. А къде е сега този котарак? Няма го! Значи е сварен!

— Сварила го е! Сварила го е на отвара!

— Така е! Магьосницата е сварила котарака на отвара!

— Няма нужда от друго доказателство! Вещицата — на кладата! Но първо — изтезания! Нека си признае всичко!

— Ма-а-амка му! — изкрещя Фелдмаршал Дуда.

— Жалко за котарака — обади се изведнъж на висок глас Пърсифал Шутенбах. — Хубаво зверче беше, дебеличко. Кожата му беше като антрацит, очите — като два хризоберила, мустаците — дълги, а опашката — дебела като разбойническа тояга! Като нарисуван беше котакът! Сигурно доста мишки е изтребил!

Селяните млъкнаха.

— А вие откъде знаете, господин гном? — попита някой. — Откъде знаете как изглеждаше котаракът?

Пърсифал Шутенбах се изсекна и избърса пръсти в крачола си.

— Защото седи ей там, на каруцата. Зад гърбовете ви.

Селяните се обърнаха като по команда, забърбориха, вторачили се в седналия върху един вързоп котарак. А той, без да обръща внимание на всеобщия интерес, вдигна задната си лапа и се зае съсредоточено да излизва задника си.

— Ето, че се видя — каза сред пълната тишина Золтан Чивай, — че вашето сигурно доказателство е под опашката на котарака, свети човече. Какво друго доказателство имате? Може би котка? Добре би било да се съберат, да се размножат, и нито един гризач няма да смее да мине на една стрела разстояние от хамбара.

Няколко селяни се изкикотиха, няколко други, включително и старейшината Хектор Лабс, открито избухнаха в смях. Жрецът почервеня.

— Ще те запомня, богохулнико! — извика той, сочейки джуджето. — Безбожно джудже! Създание на мрака! Откъде се взе тук? Може и ти да си в таен заговор с вампира? Почакай, като накажем вещицата, ще разпитаме и теб! Но първо ще съдим магьосницата! Подковите вече са върху въглените, да видим каква песен ще запее грешницата, когато противната й кожа засъска. Гарантирам ви, че сама ще си признае за престъпното магьосничество. А като си признае, ще трябва ли друго доказателство?

— Ще трябва, ще трябва — каза Хектор Лабс. — Защото и на вас, свети човече, ако ви сложим нагорещените подкови на петите, сигурен съм, че ще си признаете дори и за греховни отношения с кобила. Пфу! Уж сте божи човек, а говорите като кучкар!

— Да, божи човек съм! — изкрещя жрецът, надвиквайки засилващия се шум. — Във вярата в бога е справедливостта, наказанието и отмъщението! И в божия съд! Нека вещицата се изправи пред божия съд! Божият съд…

— Прекрасна идея! — прекъсна го гръмко вещерът, пристъпвайки пред тълпата.

Жрецът го измери със злобен поглед. Селяните престанаха да шумят и загледаха с отворени уста.

— Божият съд — започна Гералт в настаналата абсолютна тишина — е нещо сигурно и напълно справедливо. Ордалиите^[2] са признати наравно със светските съдилища и си имат свои правила. Правилата гласят, че когато са обвинени жена, дете, старец или непълноценен човек, пред съда може да се изправи техен защитник. Нали така, господин старейшина Лабс? Обявявам се за защитник. Оградете мястото. Който е сигурен във вината на тази девойка и не се бои от божия съд, нека да излезе на бой срещу мен.

— Ха! — възкликна жрецът, без да откъсва поглед от него. — Не е ли твърде хитро, непознати господине? Предизвикваш ме на двубой? От пръв поглед се вижда, че си главорез и разбойник. На твоя бандитски меч ли искаш да се довери божият съд?

— Ако мечът не ви харесва, ваша святост — изрече бавно Золтан Чивай, заставайки до Гералт, — и ако този господин не ви подхожда, може би аз ще съм подходящ? Моля, нека обвинителят на тази девойка да се изправи срещу мен на бой с тояги…

— Или срещу мен на стрелба с лъкове. — Милва, присвила очи, също пристъпи до Гералт. — По една стрела от сто крачки разстояние.

— Виждате ли, хора, колко бързо се увеличават защитниците на вещицата? — извика жрецът, после се обърна и изкриви лице в хитра усмивка. — Добре, негодници, допускам до ордалия и трима ви. Нека се извърши съд божи, нека се установи вината на вещицата и същевременно да проверим вашата невинност! Но не с меч, тояга, копие или стрели! Казвате, че познавате правилата на божия съд? Е, и аз ги знам. Ето ги подковите, нажежени до бяло. Изпитание с огън! Хайде, защитници на магиите! Който извади подковата от огъня и ми я донесе, без по него да останат следи от огъня, той ще докаже, че вещицата е невинна. Ако божият съд покаже нещо друго, смърт и за вас, и за нея. Аз казах!

Изпълненото с неприязън мърморене на старейшината Лабс и групата му беше заглушено от възторжените викове на множеството, събрало се около жреца и предвкусващо великолепно развлечение и зрелище. Милва погледна към Золтан, Золтан — към вещера, вещерът — към небето и после към Милва.

— Вярваш ли в боговете? — попита той тихо.

— Вярвам — промълви стрелкинята, гледайки въглените в огъня. — Но не мисля, че би им се искало да се занимават с горящи подкови.

— От огъня до този кучи син има само три крачки — процеди през стиснатите си зъби Золтан. — Някак си ще издържа, работил съм в леярна… Но се молете за мен на тези ваши богове…

— Момент. — Емиел Регис сложи ръка върху рамото на джуджето. — Изчакайте с молитвите.

Фелдшерът се приближи до огъня, поклони се на жреца и зрителите, бързо се наведе и пъхна ръка между горещите въглени. Тълпата ахна в един глас. Золтан изруга. Милва се вкопчи в рамото на Гералт. Регис се изправи, погледна спокойно в нагорещената до бяло подкова, която държеше в ръката си, и бавно тръгна към жреца. Онзи отстъпи, но се натъкна на застаналите зад гърба му селяни.

— Нали това имахте предвид, уважаеми, ако не се лъжа? — попита Регис, вдигайки подковата. — Изпитание с огън? Ако да, то мисля, че божият съд се извърши и присъдата е еднозначна. Девойката е невинна. Защитниците й са невинни. И аз, представете си, също съм невинен.

— По… по… покажете си ръката — избоботи жрецът. — Дали не е изгорена…

Фелдшерът се усмихна по обичайния за него начин, без да си разтваря устните, после сложи подковата в лявата си ръка, и показа дясната, напълно здрава, първо на жреца, после, вдигайки я високо, и на всички останали. Тълпата зашумя.

— Чия е тази подкова? — попита Регис. — Нека собственикът й си я вземе.

Никой не се обади.

— Дяволска работа! — изкрещя жрецът. — Ти самият или си магьосник, или си въплъщение на дявола.

Регис хвърли подковата на земята и се извърна.

— Тогава извършете екзорсизъм върху мен — каза той студено. — Заповядайте. Но божият съд вече се извърши. А аз съм чувал, че оспорването на резултата от ордалий е ерес.

— Умри, пропадни вдън земя! — изкрещя жрецът, размахвайки пред носа на фелдшера амулет, докато правеше кабалистични жестове с другата си ръка. — Върни се в бездната на пъкъла, дяволе! Нека земята под теб се разтвори…

— Достатъчно! — извика разярено Золтан. — Хей, хора! Господин старейшина Лабс! Смятате ли да продължавате да гледате това безобразие? Смятате ли…

Гласът на джуджето беше заглушен от див крясък.

— Нилфга-а-ард!

— Конници от запад! Конници! Нилфгард напада! Който може, да се спасява!

Лагерът мигновено беше обхванат от паника. Селяните започнаха да скачат от фургоните и да излизат от палатките, като се сблъскваха помежду си и падаха на земята. Всеобщият им рев се понесе към небесата.

— Конете ни! — извика Милва, проправяйки си път с юмруци и ритници. — Конете ни, вещерю! След мен, бързо!

— Гералт! — извика Лютичето. — Помощ!

Тълпата ги раздели, разкъса групата им, мигновено отнесе Милва със себе си. Гералт, хванал Лютичето за яката, не позволи да го повлекат, защото навреме се вкопчи в каруцата, на която беше завързана обвинената в магьосничество девойка. Но каруцата изведнъж се разтресе и се отмести от мястото си, а вещерът и поетът се строполиха на земята. Девойката започна да мята глава и да се смее истерично. С отдалечаването на каруцата смехът утихна и се изгуби сред всеобщия рев.

— Ще ни стъпчат! — изкрещя лежащият на земята трубадур. — Ще ни смажат! Помо-о-ощ!

— Ма-а-амка му! — изкрещя отнякъде Фелдмаршал Дуда.

Гералт вдигна глава, изплю пясъка от устата си и видя страшно смешна сцена.

Към всеобщата паника не се бяха присъединили само четири личности, една от които — не по своя воля. Това беше жрецът, който беше хванат с желязна хватка за шията от старейшината Хектор Лабс. Двамата други бяха Золтан и Пърсифал. Пърсифал с бързо движение скъса отзад дрехата на жреца, а въоръженото с клещи джудже измъкна от огъня една нагорещена подкова и я пусна в панталоните на светия мъж. Освободеният от хватката на Лабс жрец се понесе като комета с димяща опашка, а викът му потъна в рева на тълпата. Гералт видя как старейшината, гномът и джуджето понечиха да се поздравят с удачния ордалий, когато върху тях връхлетя поредната вълна от панически бягащата тълпа. Всичко потъна в кълба от прах, вещерът не виждаше нищо, а и нямаше време да гледа — той се занимаваше с Лютичето, който сега беше повален от блъснала се в него свиня. Когато Гералт се наведе, за да вдигне поета, върху гърба му се стовари ритлата на минаващата покрай тях каруца. Тежестта го притисна към земята, и преди да успее да отхвърли от себе си ритлата, по нея се изтърколиха поне петнайсет души. Когато най-накрая успя да се освободи, наблизо с грохот и трясък се преобърна друга каруца, от която върху вещера се стовариха три чувала брашно, струващо по крона за фунт. Чувалите се скъсаха и светът потъна в бял облак.

— Ставай, Гералт! — крещеше трубадурът. — Ставай, по дяволите!

— Не мога — простена заслепеният от скъпоценното брашно вещер, хванал се за пронизаното от болка коляно. — Спасявай се, Лютиче…

— Няма да те изоставя!

От западната страна на лагера долитаха ужасни викове, примесени със звънтенето на подковани копита и цвиленето на коне. Ревът и грохотът изведнъж се усилиха и към тях се прибави грохотът на желязо, удрящо се в желязо.

— Битка! — извика поетът. — Те се бият!

— Кой? С кого? — С резки движения Гералт се опитваше да изчисти лицето си от брашното и плявата. Наблизо нещо гореше, обхванаха ги горещина и кълба от лютящ дим. Тропотът на копита се усили, земята затрепери. Първото, което видя в облаците от прах, бяха краката на десетки носещи се в галоп коне. Навсякъде наоколо. Той превъзмогна болката.

— Под каруцата! Скрий се под каруцата, Лютиче, защото ще ни стъпчат!

— Не мърдай… — простена притиснатият към земята поет. — Лежи… Казват, че никой кон не би настъпил лежащ човек…

— Не съм сигурен, че всички коне са слушали за това — въздъхна Гералт. — Под каруцата! Бързо!

В този момент един от конете, който не беше чувал това човешко поверие, го ритна отстрани в главата. Пред очите на вещера избухнаха в червено и златисто всички съзвездия на небосвода, а малко след това непрогледен мрак покри земята и небето.

* * *

Плъховете наскачаха, разбудени от протяжен вик, прераснал в многократно ехо по стените на пещерата. Асе и Реф се хванаха за мечовете, Искра заруга гласно, защото си удари главата в един скален издатък.

— Какво има? — извика Кайли. — Какво стана?

В пещерата цареше мрак, макар и навън да грееше слънце — Плъховете си отспиваха за нощта, прекарана на седлата, в опит да избягат от преследвачите си. Гиселхер пъхна факлата в жарта, разпали я, вдигна я и се приближи до мястото, където спяха Цири и Мистле — както винаги отдалечени от останалите. Цири седеше с наведена глава, а Мистле я беше прегърнала.

Гиселхер вдигна факлата по-нависоко. Приближиха се и останалите. Мистле покри с кожата голите рамене на Цири.

— Чуй ме, Мистле — изрече сериозно главатарят на Плъховете. — Никога не се намесвам в това, което вие двете правите в леглото си. Никога не съм ви направил неприятна или подигравателна забележка. Винаги съм се старал да гледам в друга посока и да се правя, че нищо не съм видял. Това си е ваша работа и не засяга никой друг, докато се върши дискретно и тихо. Но сега малко прекалихте.

— Не ставай глупав! — избухна Мистле. — Да не си мислеше, че… Момичето крещеше насън! Сънуваше кошмар!

— Не ми викай. Фалка?

Цири кимна.

— Толкова страшен ли беше този сън? Какво сънува?

— Остави я на мира!

— Млъквай, Мистле. Фалка?

— Един човек, когото някога познавах — изрече с усилие Цири — беше премазан от коне. Копита… Чувствах как ме мачкат… Усещах болката му… Главата и коляното… Все още ме болят. Извинявайте. Събудих ви.

— Не се извинявай. — Гиселхер погледна към стиснатите устни на Мистле. — Ние трябва да ти се извиним. А сънят? Нещо, което може да се присъни на всеки. На всеки.

Цири затвори очи. Не беше сигурна, че Гиселхер е прав.

* * *

Дойде на себе си от нечий ритник.

Лежеше, облегнал глава на колелото на преобърната каруца, до него се беше превил Лютичето. Оказа се, че го е изритал войник със стегнат кафтан и кръгъл шлем. До него стоеше друг войник. И двамата държаха за юздите коне, окичени с арбалети и щитове.

— Тия мелничари ли са, по дяволите?

Вторият войник сви рамене. Гералт видя, че Лютичето не откъсва поглед от щитовете. Самият той също отдавна беше забелязал лилиите върху тях. Гербът на кралство Темерия. Същите знаци носеха и другите конни стрелци, които гъмжаха наоколо. Повечето се занимаваха с хващане на конете и с ограбване на труповете, които бяха облечени предимно с нилфгардски черни наметала.

Лагерът си оставаше димяща руина след щурма, но вече започваха да се появяват селяни, които бяха оцелели и не бяха избягали твърде далече. Конните стрелци с темерийските лилии ги събираха накуп, подвикваха им.

Милва, Золтан, Пърсифал и Регис не се виждаха никъде.

Наблизо седеше героят от неотдавнашния процес срещу магията, черният котарак, и гледаше равнодушно към Гералт със зелените си очи. Вещерът леко се учуди — обикновено котките не понасяха присъствието му. Но нямаше време да размишлява над странното явление, защото един от войниците го побутна с дръжката на копието си.

— Ставайте, и двамата! А, белокосият има меч!

— Хвърли оръжието! — извика другият, правейки знак на останалите. — Мечът на земята, по-бързо, че ще те пробода!

Гералт изпълни нареждането. Главата му кънтеше.

— Какви сте вие?

— Пътници — каза Лютичето.

— Да бе — изсумтя войникът. — Пътувате към къщи? Избягали сте изпод знамената и сте хвърлили отличителните цветове? В този лагер има много такива пътници, които са се изплашили от Нилфгард и на които не им се е усладил войнишкият хляб! Има и наши стари познати! От нашата войска!

— Тези пътници сега ги очаква друг път — добави вторият войник. — Кратък! Нагоре, към клоните!

— Ние не сме дезертьори! — извика поетът.

То ще се види какви сте. Началството ще разгледа въпроса.

От кръга конни стрелци се отдели малък отряд лека кавалерия, предвождан от няколко тежковъоръжени войници с ризници и пищни украси от пера върху шлемовете.

Лютичето се вгледа в рицарите, отръска се от брашното и приведе в ред дрехите си, после си плю на дланите и приглади разрошените си коси.

— Ти, Гералт, мълчи — предупреди той. — Аз ще водя преговорите. Това са темерийски рицари. Разбили са нилфгардците. Няма да ни направят нищо. Знам как да разговарям с такива. Трябва да им се покаже, че си нямат работа с кой да е, а с равни на тях.

— Лютиче, умолявам те…

— Не се притеснявай, всичко ще бъде наред. Потрошил съм си ченето от разговори с рицари и дворяни, половината Темерия ме познава. Хей, направете път, слуги, разпръснете се! Трябва да говоря с господарите ви!

Войниците се спогледаха объркано, но отдръпнаха копията си и отстъпиха. Лютичето и Гералт тръгнаха към рицарите. Поетът крачеше гордо, с надуто изражение, което не си пасваше особено с раздрания му, омазан с брашно кафтан.

— Стой! — извика му един от войниците с ризниците. — Нито крачка повече! Какви сте вие?

— А на кого трябва да отговоря? — Лютичето сложи ръце на хълбоците си. — И защо? Кои сте вие, че задържате невинните пътници?

— Тук не задаваш въпросите ти, дрипльо! А отговаряш на тях!

Трубадурът наведе глава настрани и погледна към гербовете, украсяващи щитовете и туниките на рицарите.

— Три червени сърца върху златисто поле — отбеляза той. — Следователно вие сте Аубри. Отгоре на щита има тризъбец, значи сте първородният син на Анзелм Аубри. Познавам добре баща ви, господин рицарю. А вие, господин кресльо, какво имате върху сребърния си щит? Черен стълб между главите на грифони? Гербът на рода Папеброкови, ако не греша, а аз рядко греша в тези неща. Стълбът, както се говори, отразява присъщата за този род липса на надареност.

— Престани, по дяволите! — изстена Гералт.

— Аз съм знаменитият поет Лютичето! — изпъчи се бардът, без да му обърне никакво внимание. — Сигурно сте чули за мен? Така че ме отведете при командира си, защото съм свикнал да разговарям с равни на мен!

Рицарите не реагираха, но израженията на лицата им ставаха все по-неприятни, а металическите им ръкавици стискаха все по-силно юздите. Лютичето явно не забелязваше това.

— Е, какво има? — попита гръмко той. — Какво сте се опулили, рицари? Да, на вас ви говоря, господин Черен стълб! Какво ми правите физиономии? Да не ви е казал някой, че ако смръщите поглед и си издадете напред долната челюст, ще изглеждате по-мъжествено, достойно и страшно? Излъгал ви е. Изглеждате така, сякаш от една седмица не сте имали възможността да ходите по нужда!

— Хванете ги! — изрева първородният син на Анзелм Аубри, притежателят на щита с трите сърца. Черния стълб от рода на Папеброкови заби шпори в коня си.

— Хванете ги! Вържете негодниците!

* * *

Вървяха подир конете. Вторите краища на въжетата, с които бяха завързани ръцете им, бяха закрепени за седлата. Постоянно им се налагаше да тичат, защото конниците не жалеха нито конете си, нито пленниците. Лютичето два пъти падаше и по няколко минути се влачеше по корем, крещейки сърцераздирателно. Вдигаха го на крака и безмилостно го подкарваха с удари с дръжката на копието. И продължаваха напред. Прахта беше слепила сълзящите им очи, задушаваше ги и израняваше лигавиците на носовете им. Жаждата беше пресушила гърлата им.

Едно нещо беше утешително — пътят, по който ги водеха, вървеше на юг. Така че най-накрая Гералт се движеше в желаната посока, при това — доста бързо. Обаче това не го радваше, защото си беше представял пътешествието по съвсем друг начин.

Пътуването бе към своя край, когато Лютичето вече беше пресипнал от богохулства, примесени с молби за милост, а болките в лакътя и коляното на Гералт се бяха превърнали в истинско изтезание, толкова мъчително, че вещерът се замисляше за предприемането на радикални, макар и отчаяни действия.

Достигнаха до армейски лагер, разположен около разрушена, наполовина изпепелена крепост. Зад наредената в кръг стража, коневръзите и димящите лагерни огньове, стояха украсените със знамена палатки на рицарите, заобикалящи обширен и оживен мегдан зад разрушена и обгорена ограда. Мегданът се оказа крайната точка на принудителната им екскурзия.

Когато видяха коритото за водопой на конете, Гералт и Лютичето опънаха въжетата. Конниците отначало нямаха намерение да им позволят да се напият, но синът на Анзелм Аубри явно си спомни за мнимото познанство на Лютичето с родителя му и ги пусна. Те се втурнаха между конете, напиха се и наплискаха лицата си с вързаните си ръце. Рязко дръпване на въжетата ги върна към реалността.

— Кого сте довлекли пак? — попита висок и слаб рицар с емайлирани, богато позлатени доспехи, ритмично почукващ с боздугана си по орнаментирания щит. — Само не казвайте, че това са поредните шпиони.

— Шпиони или дезертьори — потвърди синът на Анзелм Аубри. — Хванахме ги в лагера при Хотла, където разгромихме нилфгардския разезд. Несъмнено подозрителни типове!

Рицарят с позлатените доспехи изсумтя, после погледна внимателно Лютичето и младото му, но сурово лице изведнъж грейна в усмивка.

— Глупости! Развържете ги.

— Но това са нилфгардски шпиони! — заинати се Черния стълб от рода Папеброкови. — Особено ето този дрипльо — лае като селски пес. Разправя, че бил поет, мошеникът!

— Не е излъгал — усмихна се рицарят с позлатените доспехи. — Това е бардът Лютичето. Познавам го. Освободете го. Другия — също.

— Сигурен ли сте, господин графе?

— Това беше заповед, рицарю Папеброк.

— Не очакваше, че и аз може да съм от полза, нали? — промърмори Лютичето на Гералт, докато разтриваше изтръпналите си китки. — Е, сега вече знаеш. Славата ми ме изпреварва, всички ме познават и ме уважават.

Гералт се въздържа от коментари, зает с масажирането на собствените си китки, коляното и лакътя.

— Моля да извините усърдието на тези младоци — каза рицарят, когото бяха нарекли граф. — Постоянно им се привиждат нилфгардски шпиони. Всеки наш разезд води няколко типа, които са им се сторили подозрителни. Тоест такива, които се открояват с нещо сред спасяващата се с бягство тълпа. А вие, господин Лютиче, се откроявате особено много. Как се озовахте при Хотла, сред бежанците?

— Пътувах от Дилинген към Марибор — излъга гладко поетът, — когато попаднахме в този ад, заедно с моя… колега по перо. Сигурно го знаете. Казва се… Гиралдус.

— Разбира се, че го знам, чел съм го — похвали се рицарят. — За мен е чест, господин Гиралдус. Аз съм Даниел Ечевери, граф на Гарамоне. Маестро Лютиче, много неща се промениха от времето, когато пеехте в двора на крал Фолтест.

— Несъмнено.

— Кой би помислил — намръщи се графът, — че ще се стигне до това. Верден се е предал на Емхир, Бруге на практика вече е превзет, Соден е в пламъци… А ние отстъпваме, непрекъснато отстъпваме… Моля за извинение, исках да кажа: извършваме тактическа маневра. Нилфгард опожарява и граби всичко наоколо, вече е стигнал почти до Ина, съвсем малко остана да обсади крепостите Майен и Разван, а темерийската армия не спира да извършва тази маневра…

— Когато при Хотла видях лилията на щитовете ви — каза Лютичето, — мислех, че това е вече офанзива.

— Контраудар — поправи го Даниел Ечевери. — И разузнаване с бой. Прекосихме Ина, разбихме няколко нилфгардски разезда и няколко отряда Scoia’tael, които опожаряваха наоколо. Виждате какво се е случило с крепостта Армерия, която ни се удаде да отвоюваме. А фортовете в Каркано и Видорт са изпепелени до основи… Целият юг е в кръв, огън и дим… Ох, само ви отегчавам. Вие много добре знаете какво става в Бруге и Соден, нали ви се е наложило да пътувате оттам дотук с бежанците. А моите смелчаци са ви взели за шпиони! Още веднъж приемете извиненията ми. И ви каня на обяд. Някои дворяни и офицери ще се радват да се запознаят с вас, господа поети.

— Това е истинска чест за нас, господин графе — поклони се сковано Гералт. — Но времето си лети. Чака ни път.

— Моля, не се притеснявайте — усмихна се Даниел Ечевери. — Обикновен скромен войнишки обяд. Еленско месо, леща, чига, трюфели…

— Много нетактично би било да откажем. — Лютичето преглътна и изгледа вещера многозначително. — Ще дойдем незабавно, господин графе. Вашата палатка не е ли тази разкошната, със синьо-златистите цветове?

— Не. Това е палатката на главнокомандващия. Лазурът и златото са цветовете на неговата родина.

— Как така? — учуди се Лютичето. — Сигурен бях, че това е армията на Темерия. И че вие командвате тук.

— Ние сме отделно подразделение на армията на Темерия. Аз съм офицер за свръзка на крал Фолтест, тук служат много темерийски дворяни със своите отряди, които, за да има ред, имат лилии на щитовете си. Но ядрото на корпуса е съставено от поданици на друго кралство. Виждате ли знамето пред палатката?

— Лъвове. — Гералт се спря на място. — Златни лъвове върху синьо поле. Това е… Това е гербът на…

— Цинтра — потвърди графът. — Това са емигранти от кралство Цинтра, понастоящем окупирано от Нилфгард. Командва ги маршал Висегерд.

Гералт се извърна с намерението да съобщи на графа, че заради спешни дела все пак ще е принуден да се откаже от еленското месо, чигата и трюфелите. Но не успя. Към тях се приближаваше група, начело на която вървеше едър, много пълен рицар с прошарени коси, със синьо наметало и златна верига върху доспехите.

— Ето, господа поети, това е самият маршал Висегерд — каза Даниел Ечевери. — Ваше благородие, позволете да ви представя…

— Няма нужда — прекъсна го хрипливо маршал Висегерд, пронизвайки Гералт с поглед. — Вече са ни представяли един на друг. В Цинтра, в двора на кралица Каланте. В деня на годежа на принцеса Павета. Това беше преди петнайсет години, но аз имам добра памет. А ти, мерзавецо вещер? Помниш ли ме?

— Да — отвърна Гералт, покорно подавайки ръцете си на войниците.

* * *

Даниел Ечевери, граф на Гарамоне, се опита да се застъпи за тях още когато войниците накараха вързаните Гералт и Лютичето да седнат върху две столчета вътре в палатката. Сега, когато по нареждане на маршал Висегерд войниците бяха излезли, графът възобнови усилията си.

— Това е поетът и трубадур Лютичето, господин маршал — повтори той. — Познавам го. Целият свят знае за него. Мисля, че не е уместно да се отнасяте така с него. Давам ви рицарската си дума, че той не е нилфгардски шпионин.

— Не си давайте думата необмислено — промърмори Висегерд, без да сваля поглед от пленниците. — Може и да е поет, но щом е бил хванат в компанията на този мерзавец вещера, то аз не бих гарантирал за него. Вие, изглежда, още не си давате сметка що за птичка се е хванала в мрежата ни.

— Вещерът?

— Че как. Гералт, на когото му викат Вълка. Същият този подлец, който предяви права върху Цирила, дъщерята на Павета, внучката на Каланте, онази същата Цири, за която сега толкова много се говори. Вие все още сте твърде млад, графе, за да помните времето, когато за тази афера се шумеше в множество кралски дворове, а така се получи, че аз й бях очевидец.

— А какво може да го свързва с принцеса Цирила?

— Това псе — Висегерд посочи с пръст Гералт — съдейства на годежа на Павета, дъщерята на кралица Каланте, с Дуни, никому неизвестен странник от юг. В резултат на този кучешки съюз и нечестивия заговор по-късно се роди Цирила. Но трябва да знаете, че изродът Дуни предварително обеща девойката на вещера, като отплата за помощта му при годежа. Правото на Изненадата, нали разбирате?

— Не напълно. Но продължавайте, господин маршал.

— Вещерът — Висегерд отново посочи с пръст Гералт — искаше да вземе девойката след смъртта на Павета, но Каланте не му позволи и го изгони позорно. Но той дочака точния момент. Когато започна войната с Нилфгард и Цинтра падна, той похити Цири, възползвайки се от суматохата. Държеше девойката скрита, макар и да знаеше, че ние я търсим. А в края на краищата се е отегчил от нея и я е продал на Емхир!

— Това е лъжа и клевета! — възкликна Лютичето. — Във всичко това няма нито дума истина!

— Млъквай, свирецо, или ще наредя да ти запушат устата! Съпоставете фактите, графе. Цирила е била при вещера, сега е при Емхир вар Емрейс. А вещерът е хванат в авангарда на нилфгардски разезд. Какво показва това?

Даниел Ечевери сви рамене.

— Какво показва? — повтори Висегерд, навеждайки се над Гералт. — А, негоднико? Говори! Откога шпионираш за Нилфгард, куче?

— Не шпионирам за никого.

— Ще наредя да ти съдерат кожата!

— Наредете.

— Господин Лютиче — обади се изведнъж графът на Гарамоне, — може би ще е от полза да се опитате да обясните. Колкото по-бързо, толкова по-добре.

— Отдавна бих го направил — избухна поетът, — но Негова светлост маршалът заплаши да нареди да ми запушат устата! Ние сме невинни, всичко това е абсолютна измислица и отвратителна клевета! Цирила беше похитена от остров Танед, а Гералт беше тежко ранен, докато я защитаваше. Всеки може да потвърди това. Всеки магьосник, който е бил на Танед. И държавният секретар на Редания, господин Сигизмунд Дийкстра…

Лютичето изведнъж млъкна, спомняйки си, че точно Дийкстра изобщо не е подходящ за свидетел на защитата, а и споменаването на магьосниците от Танед също няма да подобри положението им.

— Също така е абсолютна глупост — продължи той бързо и на висок глас — да се обвинява Гералт, че е похитил Цири в Цинтра! Гералт е намерил девойката, когато след клането в града тя е скитала из Заречие, и я е скрил не от вас, а от преследващите я агенти на Нилфгард! Мен самия тези агенти ме хванаха и ме изтезаваха, за да им кажа къде се крие Цири! Аз не им казах нито дума, а те вече гният в земята. Не знаеха с кого си имат работа!

— Обаче мъжеството ви е било напразно — вметна графът. — Емхир в края на краищата се е добрал до Цирила… Както всички знаят, той смята да се ожени за нея и да я направи императрица на Нилфгард. А засега я е титулувал „кралица на Цинтра и околностите й“, с което ни създаде някои проблеми.

— Емхир би могъл да сложи на престола на Цинтра когото си поиска — заяви поетът. — Както и да го погледнеш, Цири има право на този трон.

— Право? — изрева Висегерд, изпръсквайки Гералт със слюнка. — Друг път право! Емхир може да се ожени за нея, негова си воля. Може да даде и на нея, и на детето, което тя ще му роди, всякакви титли, за които му стигне фантазията и желанието. Кралица на Цинтра и островите Скелиге? Защо не? Принцеса на Бруге? Графиня-наместница на Соден? Моля, кланяме се до земята. А защо не, питам аз, кралица на Слънцето и херцогиня на Луната? Тази проклета, осквернена кръв няма никакви права върху престола. Проклета кръв, цялата линия на този род от страна на баба й са проклети, подли твари, като се започне от Рианон! И прабабата на Цирила, Адалия, която е заченала от собствения си братовчед, и нейната прабаба, Мюриел Измамницата, която е спяла с всички подред! В този род се раждат само рожби на кръвосмешения и извънбрачни връзки, една след друга!

— Говорете по-тихо, господин маршал — изрече надменно Лютичето. — Пред вашата палатка е забито знаме със златни лъвове, а вие сте готов с лека ръка да обявите за незаконнородена бабата на Цири, кралица Каланте, Лъвицата от Цинтра, за която повечето от вашите войници са проливали кръвта си в Мамадал и при Соден. На ваше място не бих бил сигурен, че войската ще ми остане вярна.

Висегерд пристъпи към Лютичето, хвана го за яката и го повдигна от столчето. Лицето на маршала, до момента покрито само с румени петна, сега беше залято с плътна хералдическа червенина. Гералт започна да се притеснява за приятеля си, но за щастие в палатката изведнъж влетя развълнуван адютант и доложи за спешни и важни новини, донесени от конния разезд. Висегерд стовари със сила Лютичето върху столчето и излезе.

— Уф… — въздъхна поетът, като въртеше главата и шията си. — Още малко — и край с мен… Можете ли поне мъничко да отхлабите възлите, господин графе?

— Не, господин Лютиче. Не мога.

— Вярвате ли на тези глупости? Че сме шпиони?

— Няма никакво значение дали вярвам, или не. Не мога да ви развържа.

— Какво да се прави… — изкашля се Лютичето. — Какъв дявол се е вселил във вашия маршал? Защо изведнъж се нахвърли върху мен като сокол върху мишка?

Даниел Ечевери се усмихна накриво.

— Когато му напомнихте за войнишката вярност, вие неволно бръкнахте в стара рана, господин поете.

— Как така? Каква рана?

— Войниците оплакваха искрено Цирила, когато до тях достигна новината за смъртта й. А после дойде нова вест. Оказа се, че внучката на Каланте е жива. Че е в Нилфгард и се радва на благоволението на император Емхир. Веднага започна масово дезертиране. Разберете, тези хора са напуснали домовете си и семействата си, избягали са в Соден и Бруге, в Темерия, защото са искали да се бият, за Цинтра, за кръвта на Каланте. Искали са да се борят за освобождаването на страната си, за прогонването на агресора от Цинтра, за да направят така, че наследницата на Каланте да спечели полагащия й се по право трон. А какво се оказа? Кръвта на Каланте се връща на трона на Цинтра в почести и слава…

— Като марионетка в ръцете на похитилия я Емхир.

— Емхир се жени за нея. Иска да я сложи до себе си на императорския престол, да потвърди титлите й и собствеността върху земите й. Нима се постъпва така с марионетките? Цирила е била видяна в императорския двор от посланиците на Ковир. Те твърдят, че не изглеждало тя да е насила там. Цирила, единствената наследница на трона на Цинтра, се връща на престола като съюзница на Нилфгард. Такива слухове се разпространиха сред войниците.

— Слухове, пуснати от нилфгардските агенти.

— Знам, че е така — кимна графът. — Но войниците не знаят. Когато хванем дезертьори, ги обесваме, но аз ги разбирам донякъде. Те са цинтрийци. Искат да се бият за своите домове, а не за темерийските. Под свое командване, а не под темерийско. Те виждат, че тук, в тази армия, техните златни лъвове скланят глава пред темерийските лилии. Висегерд имаше осем хиляди войници, в това число пет хиляди цинтрийци, а останалите — темерийски спомагателни отряди и рицари-доброволци от Бруге и Соден. Сега корпусът се състои от шест хиляди войници. А онези, които дезертираха, бяха почти изцяло цинтрийци. Армията на Висегерд се стопява и без боеве. Разбирате ли какво означава това за него?

— Загуба на престиж и положение.

— Разбира се. Още няколкостотин дезертьори — и крал Фолтест ще му отнеме командването. Дори и сега този корпус трудно може да бъде наречен цинтрийски. Висегерд се мята насам-натам, опитва се да пресече бягствата, и затова пуска слухове за съмнителния и дори незаконен произход на Цирила и предците й.

— Което явно не ви харесва, графе — не се сдържа Гералт.

— Успяхте ли да го забележите? — усмихна се Даниел Ечевери. — Е, Висегерд не знае родословието ми… Накратко казано, ние с тази Цирила сме роднини. Мюриел, графиня Гарамоне, наричана Красивата измамница, прабабата на Цири, беше и моя прабаба. В рода ни се разказват легенди за любовните й похождения, и въпреки това не слушам с удоволствие измислиците на Висегерд за склонността на моите предшественици към кръвосмешения и извънбрачни връзки. Но не реагирам. Защото аз съм войник. Правилно ли ме разбрахте?

— Да — каза Гералт.

— Не — рече Лютичето.

— Висегерд командва корпус, влизащ в състава на темерийската армия. А Цирила в ръцете на Емхир е заплаха за корпуса, следователно и за армията, както и за моя крал и моята страна. Нямам намерение да отричам пусканите от Висегерд слухове за Цири и по този начин да подронвам авторитета му като командващ. Напротив — склонен съм дори да потвърждавам думите му, че Цирила е незаконородена и няма права върху трона. Не само че няма да тръгна против маршала, не само че няма да подложа на съмнение решенията и заповедите му, но и твърдо ще ги поддържам. И ще ги изпълнявам, когато се наложи.

Вещерът се усмихна презрително.

— Надявам се, че сега разбираш, Лютиче? Господин графът нито за момент не ни е сметнал за шпиони, иначе не би ни обяснил всичко толкова подробно. Господин графът знае, че сме невинни. Но той няма да си помръдне пръста, когато Висегерд издаде присъдата си над нас.

— Означава ли това… Означава ли това, че…

Графът извърна поглед.

— Висегерд е бесен — каза той. — Имахте много лош късмет, попадайки в ръцете му. Особено вие, господин вещер. Господин Лютичето ще се опитам да…

Той беше прекъснат от появата на Висегерд, все още зачервен и пъхтящ като бик. Маршалът се приближи към масата, удари с жезъла си по наредените върху нея карти, после се обърна към Гералт и го прониза, с поглед. Вещерът не сведе поглед.

— Раненият нилфгардец, хванат от разезда ни — процеди той, — е успял да свали превръзката си по пътя и е умрял от загуба на кръв. Предпочел е да се лиши от живота си пред възможността да съдейства за поражението и гибелта на побратимите си. Искахме да го използваме, но той избяга от нас в смъртта, изтече между пръстите ни, без да ни остави нищо, освен кръвта си. Добра школа. Жалко, че вещерите не учат на такива принципи кралските деца, които вземат, за да ги възпитават.

Гералт мълчеше, но все така не сваляше поглед.

— Какво, изрод такъв? Шега на природата? Дяволско създание? На какво научи похитената Цири? Как я възпита? Всички виждат и знаят как! Тази гадина е жива и съвсем спокойно се е разположила на нилфгардския трон! А когато Емхир я повика в леглото си, тя без никакво притеснение ще разтвори крака, мръсната курва!

— Ръководите се от злобата си — обади се Лютичето. — Това по рицарски ли е, господин маршал — да стоварите вината за всичко върху детето? Върху едно дете, отведено насила от Емхир?

— Против принудата също си има способи! Именно рицарски, именно кралски способи! Ако наистина носеше кралска кръв в себе си, тя щеше да ги намери! Щеше да намери нож! Ножица, парче от разбито стъкло, или шило, в края на краищата! Кучката би могла сама да си прегризе вените на китките! Би могла да се обеси на собствените си чорапи!

— Не искам да ви слушам повече, господин Висегерд — каза тихо Гералт. — Не искам да ви слушам повече.

Маршалът изскърца силно със зъби, наведе се.

— Не искаш? — изрече той с треперещ от бяс глас. — Това е много добре, защото нямам какво повече да ти кажа. Само едно нещо. Тогава, в Цинтра, преди петнайсет години, много се говореше за предопределението. Тогава мислех, че това са глупости. Но всъщност това беше твоето предопределение, вещерю. В онази нощ твоята съдба беше предрешена, изписана с черни руни между звездите. Цири, дъщерята на Павета, е твоето предопределение. И твоята смърт. Защото именно заради Цири, дъщерята на Павета, ти ще бъдеш обесен.