Пол Дохърти
Притъмняващото небе (7)

Четвърта глава

Дъглас^[1] трябваше да си подбере неколцина довереници и с тяхна помощ да отвлече кралицата.

Двамата с Дънивед последвахме кастелана и останалите нагоре по тясното вито стълбище — изкачване, което ме остави без дъх. Смразяващият студ, който лъхаше от каменните стени, вледеняваше потта по телата ни. Накрая минахме през някаква масивна дъбова врата и излязохме на посипана с чакъл площадка. Вятърът ни блъскаше и пареше очите ни, а надвисналите облаци сякаш всеки миг щяха да се стоварят върху ни. Вълните, които се разбиваха в скалите отдолу, почти заглушаваха дрезгавите крясъци на морските птици. Пристъпих предпазливо напред и се огледах наоколо. Назъбената стена беше висока най-малко шест стъпки, а бойниците бяха покрити с железни решетки — за случайно падане не можеше и дума да става. Приближих се към ръба и погледнах надолу — разстоянието до окъпаните в морска пяна скали беше зашеметяващо. Вятърът отнасяше всяка наша дума, така че Рослин ми посочи към някаква малка масичка, върху която бяха поставени една кана, три чаши с капаци и един дървен поднос, покрит с метален похлупак. Под масата бяха скатани няколко допълнителни плаща. Мангалите отстрани бяха пълни с пухкава бяла пепел, а фитилите на маслените лампи чернееха. Безсмислено беше да се опитваме да водим разговор тук. И така, аз обиколих площадката, но не можах да открия нищо подозрително — по нищо не личеше по стръмните стени да се е изкачвал тайнствен убиец, който да е нападал стражите в мрака. Дънивед вървеше след мен и шепнеше молитви. Да, наоколо не се забелязваха никакви следи, но не биваше да забравям, че площадката беше под постоянното влияние на стихиите — тъкмо затова я бяха посипали с чакъл.

Огледах масивната врата, през която се излизаше на върха на кулата. От вътрешната й страна освен резе имаше и грамадна кука, която се промушваше през една скоба в рамката на вратата. Направих знак на Дънивед да вземе съдовете, с които си бяха служили стражите, и с облекчение се върнах на стълбището. После Рослин ни покани в стаята си на долния етаж — просторно, но мрачно помещение, в което нямаше почти никакви удобства освен няколкото запалени мангала. Кастеланът и аз освободихме стражите си. Дънивед и Рослин застанаха над един от мангалите, за да се сгреят, а аз разгледах каната, чашите и подноса. Ейлът, или онова, което беше останало от него, се беше вкиснал, а хлябът и сиренето се бяха втвърдили, но все още ставаха за ядене. Изплакнах ръцете си на умивалника.

— Какво се е случило тук, мастър Рослин? — попитах аз.

В този момент откъм коридора се чу шум от стъпки и без да почука, в стаята влетя Анри Бомон.

— Защо е цялата тази врява? — излая той.

— Защото — побързах да отговоря аз, изпреварвайки грубата намеса на кастелана — мастър Робърт Кенингтън и двама от хората му са изчезнали.

— Дезертьори!

— В никакъв случай — озъби му се Рослин. — Сър Анри, моите уважения, но какво правите тук?

— Обезпокоен съм, разбира се — като всички вас — заплашително пристъпи към него Бомон.

— Да, милорд, всички ние сме обезпокоени — прекъснах го бързо. — Вие познавахте мастър Кенингтън, нали?

— Разбира се, че го познаваше — продължи да се ежи Рослин. — Освен това познаваше и Ланъркост, и Лейгрейв. Някога всички ние служехме в свитата му, макар че аз лично не се задържах много. Не е ли така, лорд Анри?

Тази новина ме изненада, но пък от друга страна, нищо чудно, че Гавестън се беше обградил с хора, доказали своята вярност към Короната. Поканих Бомон да се стопли на мангала и той с радост прие.

— Според мен, господа — заговорих бързо, — първата ни работа е да разберем какво се е случило със стражите — трима млади мъже в отлична форма загадъчно изчезват от върха на кулата. Доколкото разбирам, задачата им е била да наблюдават морето.

Кастеланът кимна.

— Макар да съм жена — усмихнах се аз, — военната наука не ми е чужда. Ясно ми е, че никой не би могъл да се изкачи по тези стръмни стени с това коварно море, бушуващо отдолу. Да не говорим, че е трябвало да го стори по тъмно. Е, права ли съм?

Всички се съгласиха.

— Не може да са ги нападнали и отвътре — добави Рослин. — Кенингтън и хората му бяха опитни воини и никога не биха се предали без бой.

— Видях ви да душите съдовете им… — обади се кастеланът.

— Да, но нищо не открих — отговорих аз.

Бомон ми хвърли презрителен поглед.

— Позволете ми да ви напомня, господа — добавих, — че съм тук по волята на техни величества.

— Кой приготви храната? — попита кастеланът.

— Кенингтън — отвърна Рослин. — После я занесе на върха на кулата, за да могат стражите да закусят, докато стоят на пост в часовете преди зазоряване. Мислех, че няма за какво да се безпокоим, и след като моето собствено дежурство приключи, заспах. Не чух никой да вдига тревога. Щом се събудих, веднага отидох да проверя какво става, но Кенингтън и другарите му вече бяха изчезнали.

— Отливът ще започне след няколко часа — заяви кастеланът. — Щом морето се отдръпне, веднага ще наредя на хората си да претърсят брега.

След това всички се върнахме на върха на кулата и полагайки всички усилия да не обръщаме внимание на воя на вятъра и на грохота на вълните, претърсихме площадката още веднъж. Приближих се отново до стената и надзърнах през една от бойниците — разстоянието до скалите отдолу беше зашеметяващо. В едно бях сигурна — Кенингтън не беше дезертирал от поста си. Орлето просто нямаше при кого другиго да иде. Без съмнение, тук се беше промъкнал убиец и със стражите се беше случило нещо ужасно. Но кой ги беше нападнал и как беше успял да го стори? Соленият вятър пареше очите ми и жилеше страните ми, така че дадох знак на останалите, че вече искам да се прибирам, и всички се събрахме на стълбищната площадка. Кастеланът промуши грамадната кука през скобата й в рамката, осведомявайки ни, че всички врати из кулите се заключват така.

— Заради ветровете, нали разбирате — усмихна се той. — Ако резето поддаде, вратата може да се отвори и дори да се счупи.

— На някой шегаджия сигурно много би му допаднала възможността да заключи някого в стаята му — отбелязах аз.

— И да, и не — лицето на кастелана се сбърчи от мъка. — Децата ми, Бог да ги прости, често си погаждаха подобни номера, но всеки възрастен, въоръжен с кама, може да промуши острието й през пролуката на вратата и да повдигне куката.

— Децата ви? — учудих се аз.

— Да, мистрес, някога имах деца — прошепна той тъжно, — но после Бог ми ги взе. Всъщност — взе ми всичко. Но както и да е — той примигна. — Искате ли да огледате стаята на Кенингтън?

Кимнах.

— Идвам с вас — настоя Рослин.

— Не, сър, не идвате! — казах аз и извадих печатите на краля и на кралицата от кесията си. — Negotium Regis — това са кралски дела.

Кастеланът с радост застана на моя страна. И така, аз помолих Дънивед и Дьо Монтегю да претърсят останалата част от кулата и последвах управителя на замъка надолу по витото стълбище. Пред една врата той спря, откачи куката от скобата и ме покани вътре. Стаята на Кенингтън приличаше на монашеска килия. Вътре имаше само един войнишки нар, а на сивкавата стена над него висеше обикновено черно разпятие. Затворих вратата зад гърба си и прерових нещата му, които никак не бяха много. Почувствах се ужасно неловко. Вещите на Кенингтън бяха печална, да не кажа жалка гледка. И той като Дьо Монтегю беше запазил някои спомени от детството си — няколко къдрици, едно очукано конче играчка с рицар на седлото, една избледняла миниатюра, на която беше изобразено излизането на Лазар от гроба, и няколко писма от майка му и сестрите му. Тъжно беше да видя детето, криещо се зад воина; онзи лъч невинност, който проблясва за кратко, преди небето да притъмнее и душата да бъде затисната от житейските несгоди и амбиции. Седнах на нара и се залитах какво ли се беше случило с този войник. Знаех толкова малко за него и за другарите му. Опитах се да си припомня слуховете, които се носеха за тях. Говореше се например, че когато аквилите постъпили на служба при Гавестън, те му се заклели да бъдат с него „ден и нощ, телом и духом“. Или пък че всичките били мъжеложци, влюбени в господаря си и един в друг. Гавестън ги използваше като лична охрана и момчета за всичко. Един Бог знае какво бяха замисляли. Не можех да не се зачудя и защо фаворитът ги беше изпратил в Тайнмаут, вместо да ги задържи при себе си. Привидната причина беше, че са нужни за охраната на кралицата. Но дали това беше всичко? От друга страня, защо Ланъркост беше ходил в Шотландия? И защо тримата Бомон бяха проявили такъв интерес към мисията му?

Вместо отговор на вратата се потропа и аз подскочих. В следващия момент — без да дочака покана — в стаята нахълта Рослин. Орлето потри ръце, за да се посгрее, а после откачи един плащ от куката на стената. Първо го предложи на мен, но аз му отказах и той го уви около себе си. Очевидно очакваше да го изгоня, но аз бях приключила с огледа на стаята и исках да го разпитам. Рослин си взе един стол и седна. Взрях се в червендалестото му, небръснато лице и в кървясалите му сини очи. Страните му се бяха напукали от вятъра, а по плътните му устни се беше набила морска сол.

— Мастър Рослин, можете ли да ми помогнете да разреша тази загадка?

Той поклати глава, а очите му продължиха да ме гледат студено и преценяващо. Орлето не ме харесваше и очевидно негодуваше срещу присъствието ми, но все пак нямаше намерение да прекрачва границите на добрия тон.

— Кажете ми, мастър Рослин — започнах, — не трябваше ли вие и другарите ви да останете с лорд Гавестън?

— Не — сопна ми се той. — Нашата задача е да охраняваме кралицата. Лорд Гавестън много уважава нейно величество. Пък и кого другиго можеше да изпрати кралят? На него самия не му достигат войници. Кралицата е много важна. Ние и нокталиите сме необходими тук.

Не можех да оспоря тези аргументи; в тях имаше сериозна доза логика.

— И вие сте готов да умрете за Гавестън, така ли? — попитах.

— А какво друго ми остава? — отчаяно каза Рослин, извръщайки очи и потропвайки с ботушите си по каменния под. — Мистрес — погледна ме той отново и този път и лицето, и гласът му бяха по-меки, — всичките сме в кюпа: и аз, и другарите ми, и Гавестън… — той придърпа стола си към мен. — Преди нещата да тръгнат на зле, дадохме кръвна клетва и крояхме страховити планове. Сега всичко ни се връща. Ние сме осъдени. Няма връщане назад. Няма измъкване. Бих могъл да ви кажа още някои неща, но не бива. Но запомнете това — ако лорд Гавестън потъне, потъваме и ние.

— А каква беше мисията на Ланъркост в Шотландия? — попитах.

Рослин не отговори.

— Кажете ми — настоях.

— Вероятно е трябвало да потърси убежище за господаря ни — в случай че лорд Гавестън отново реши да отиде в изгнание — отвърна Рослин, без да ме поглежда.

— А не е ли възможно да е търсел помощ срещу великите графове? — попитах.

Рослин не смееше да срещне погледа ми.

— Кажете ми! Вярно ли е, че Гавестън се кани да извърши държавна измяна?

— Не знам — отговори той. — Наистина не знам.

— Милорд Гавестън разстрои ли се, когато научи за смъртта на Ланъркост?

— Разбира се. Нима не сте чували слуховете? Говореше се, че двамата с лорд Гавестън са били любовници.

— А каква е вашата задача в момента?

— Вече е твърде късно — гласът на Рослин затрепери от мъка, но после заглъхна сред крясъците на морските птици и шума от разбиващите се в скалите вълни, които долитаха отвън.

— Какво имате предвид?

— Просто е твърде късно.

— И вие сте тук само за да охранявате кралицата, така ли?

— Да. Не мога да ви кажа нищо повече, мистрес. Вече е късно, твърде късно. Колкото и да ни притискат обстоятелствата, ние не можем да предадем господаря си. Твърде късно е за покаяние — той въздъхна. — За опрощение — също.

— Защо тогава дойдохте при мен?

— Вие знаете, че Кенингтън не е дезертирал. Той е мъртъв. Наблюдавах ви, мистрес, и забелязах, че сте честен и състрадателен човек. Не ви лаская. Като оставим настрана господаря ми и другарите ми, аз съм напълно сам… Ако нещо се случи с мен… — Рослин отвори кесията си, извади оттам две златни монети и въпреки възраженията ми, настоя да ги взема. — Запалете свещи — помоли ме той и се изправи на крака. — Нека свещеникът прошепне опрощение в ухото ми. После идете в някоя църква и поръчайте да отслужат литургия за упокой на душата ми. Колкото до тялото ми — погрижете се, моля ви, да не ме подритват като някое куче, ами да ме погребат прилично в осветена земя.

Поисках да му върна парите, но той поклати глава.

— Нямам към кого другиго да се обърна, мистрес. Вярвам ви — каза той и тръгна към вратата.

— Мастър Рослин?

Той се обърна.

— Кажете ми — кой би могъл да иска смъртта ви?

— Бог. Цял живот живях като куче, мистрес. Съвсем логично би било сега да умра като куче.

След тези думи Рослин се поклони и излезе от стаята.

В този момент аз осъзнах колко истинни са били думите на Изабела. Небето действително притъмняваше и скоро щеше да угасне и последният лъч светлина.

Труповете на Кенингтън и на двамата му оръженосци бяха открити малко по-късно през деня, носени от яростните вълни на прибоя. Проследих с поглед как ги качиха обратно в Дъкет Тауър. Вероятно стражите бяха паднали от кулата в пълно бойно снаряжение, но морето беше отнесло плащовете, ботушите и портупеите им. Мъртъвците бяха обезобразени. Солената вода беше издула телата им, а падането отвисоко и последвалото блъскане в скалите ги беше покрило с безброй грозни рани, натъртвания и охлузвания. Единственото заключение, което можеше да се направи от останките им, беше, че са паднали върху скалите, после морето ги е отнесло навътре и накрая приливът ги е изхвърлил обратно на брега. Независимо дали бяха убити, или се бяха самоубили, трите войничета бяха загинали по ужасен начин. Дънивед помаза телата им и опрости греховете им. Последва тягостна заупокойна литургия, отслужена в мрачния параклис на Тайнмаут, и бързо погребение в претъпканото гробище. Новината бързо обходи замъка, допринасяйки още повече за мрачното ни настроение. Зловещото предчувствие, че кървавата драма, която беше нахлула в живота ни, далеч не е приключила, също се засили. Какво можеше да се направи? Загадките, с които се бях сблъскала, бяха невероятно заплетени. Как беше възможно трима опитни воини, стоящи на пост, да станат жертва на такова брутално убийство?

И така, аз се върнах в Дъкет Тауър и претърсих кулата още веднъж, но, за съжаление, не открих нищо ново. Рослин дойде да се посъветва с мен. Двамата с Мидълтън съвсем бяха изгубили куража си. На колана си орлето беше закачило някаква торбичка, която беше открило в кесията на Кенингтън. Бележката, която беше оставена вътре, беше изписана със спретнат и прецизен почерк, и гласеше същото като предишните две:

Аквиле Петри, не хвърчете толкоз нависоко,

защото господарят ви Гавестън затъва все по-дълбоко.

Предупреждението беше ясно, заключението — очевидно. Кенингтън и другарите му бяха убити, но от кого и как? За момента не можех да предложа решение на тези загадки. Сред целия този хаос имаше още един въпрос, който не ми даваше мира, и колкото повече разсъждавах върху него, толкова по-важен ми се струваше. Какво правеше този боен кораб в залива? Кой му беше наредил да дойде в Тайнмаут? Кралят, Гавестън, Изабела? Кастеланът също не можа да ми помогне. Единственото, което ми каза, беше, че капитанът имал тайна заповед да не мърда от залива, докато опасността не отминела. Тъкмо се канех да му благодаря и да си тръгна, когато управителят на замъка ме дръпна за ръкава и ме замъкна в някакво тъмно ъгълче.

— Трябва да ви кажа още нещо, мистрес. Всички знаем, че из пущинаците се спотайват злодеи. Капитанът на „Крилатият дракон“ ме осведоми, че покрай северния бряг кръстосват и фламандски пирати. От време на време той пускал кораба си на вода, за да се увери, че всичко е наред. Та по време на една от тези обиколки „Крилатият дракон“ се натъкнал на някакво местно рибарско корабче, чийто екипаж твърдял невероятни неща. Според членовете му покрай северния бряг не се навъртали само фламандски пирати, ами и френски бойни кораби, плаващи под кралския флаг. Ето това вече е странно. Защо му е на Филип Френски да се топи в тези студени и мъгливи води?

Нямах отговор и на този въпрос, така че отидох да се видя господарката си. Изабела почти не излизаше от стаята си — понякога четеше, друг път спеше, а нерядко просто стоеше пред бумтящата камина, загърната в плаща си, и се взираше в пламъците на огъня. Коленичих пред нея и поставих ръцете си в скута й.

— Матилда, ma petite^[2] — усмихна ми се кралицата. — Какво има?

— Все същото, господарке моя. Тревожа се, че сте се затворили тук като някой отшелник в килията си. Почти не излизате, освен сутрин и вечер, за да подишате малко чист въздух. Преди разговаряхме, а сега вие мълчите.

Изабела докосна лицето ми.

— Матилда, ако ти кажа… Не, не мога.

— Кажете ми поне това, ваше величество — примолих й се аз, — кой нареди на „Крилатият дракон“ да дойде тук?

По лицето на Изабела се разля усмивка.

— Аз, Матилда.

— Но защо, господарке моя? Какво очаквате да се случи?

— Не знам, Матилда. Просто исках да съм подготвена за всякакъв развой на събитията. Ако не успея да избягам по суша, очевидно трябва да тръгна по вода. Капитанът на „Крилатият дракон“ ми е добър познайник. Почтен човек е. Ще чака, докато не му дам заповед да отплава. Не мога да ти кажа нищо повече, Матилда.

— Ами бойните кораби на баща ви?

Изабела не се изненада от този въпрос — кастеланът явно я беше осведомил за последните новини от крайбрежието.

— Делата и плановете на баща ми, Матилда, засягат само него и онези, които се крият в сянката му. Успя ли да разбереш — приведе се тя към мен — как е загинал Кенингтън?

— Ваше величество, твърде добре ви познавам, за да ви позволя да отклоните вниманието ми по този начин.

Кралицата отметна главата си назад и се засмя.

— В такъв случай, Матилда, всичко, което мога да ти кажа, е следното: vide atque tace — дръж си очите отворени, а устата — затворена.

По-късно семейство Бомон поканиха мен и Дънивед в стаята на Анри — може би най-добре обзаведеното помещение в целия замък. В покритата камина с причудлива форма пращяха цепеници, а на трапезата бяха поднесени чудни ястия, придружени от разкошни вина — явно личните готвачи на адската троица здравата бяха изтормозили слугите от кухнята на замъка. Стените бяха покрити с изящни гоблени, чиито златни и сребърни нишки проблясваха на светлината на множеството свещи. Подът беше идеално пометен и изтъркан до блясък с морска вода, а отгоре му бяха поръсени билки. Изобщо на фона на студения и мрачен замък тази стая беше изключително топла и уютна. Самите Бомон се бяха издокарали във великолепни премени и се държаха просто очарователно. Разбира се, едничката им цел беше да научат какво се крои в двора на кралицата, а кой можеше да ги уведоми по-добре от изповедника на Изабела и нейната сянка, както презрително ме наричаха те? Странна вечер беше. Седяхме в онази огромна стая, окичена с щитове и гоблени, огънят бумтеше, мангалите припукваха, а слугите ни носеха блюдо след блюдо. Постепенно разговорът премина от обичайните любезности към тревожното положение. Тъкмо тогава Бомон разкриха картите си. Те бяха влиятелни благородници с огромни владения в Шотландия и направо се ужасяваха от перспективата кралят да постигне споразумение с Брус и така да ги лиши от един доста солиден източник на доходи.

— Какво споразумение? — остро попита Дънивед.

— За осигуряване на помощ срещу графовете и подкрепа за Гавестън в замяна на признаване на претенциите на Брус — промърмори Луи.

Думите му предизвикаха неловко мълчание. Лейди Вески се взря в таванските греди, а самият Луи се престори на много заинтригуван от винения си бокал. Анри пък забарабани с пръсти по покривката от златотъкан брокат. Откритият въпрос на Дънивед ги беше сварил неподготвени.

— А какво ще стане, ако лорд Гавестън бъде отстранен окончателно? — продължи внимателно доминиканецът.

Тишината, която настъпи този път, беше направо зловеща.

— Какво имате предвид? — попита лейди Вески.

— Какво ще стане, ако графовете успеят да изпълнят намеренията си? — разпери ръце доминиканецът, а после бързо се прекръсти. — Не казвам, че пожелавам такава съдба на кралския фаворит, но това изобщо не е изключено. Та какво би се случило тогава, лорд Анри?

Бомон отпи голяма глътка от виното си, взирайки се в мен над ръба на чашата. Дънивед можеше да си позволи такъв въпрос. Той беше доминикански монах, сиреч духовно лице, и личен изповедник на краля. Впоследствие спокойно можеше да каже, че с този разговор се е опитвал да разкрие истинските намерения на Бомон. Но ако Анри проявеше невнимание, отговорът му можеше да се изтълкува като държавна измяна.

— Ако лорд Гавестън… — Анри остави бокала си на масата. — Да, ако лорд Гавестън, да не дава Господ, понесе гнева на графовете, може да се стигне до междуособна война. Това обаче би било безсмислено. Никоя война не може да върне мъртвите. Другата възможност, до която би могла да доведе смъртта на фаворита — опазил Бог — е дългосрочно примирие. Възможно е кралят и великите графове да се обединят и, ако е рекъл Господ, с общи усилия да разгромят Брус.

— Ами кралицата, Бог да я благослови? — продължи Дънивед. — Как би реагирала тя, ако кралският фаворит бъде отстранен?

— Не мога да говоря от името на нейно величество — намеси се лейди Вески, — но предполагам, че първоначално тя ще се разстрои. После вероятно ще се примири — все пак такива неща често случват.

— А какво ще кажете вие, мистрес Матилда? — попита ме Анри.

— И аз като сестра ви, милорд, не мога да говоря нито от името на кралицата, нито от името на краля. Единственото, което мога да кажа, е, че съм дълбоко загрижена за добруването на господарката си. Стоим затворени в това орлово гнездо над северното море, докато из крайбрежните води кръстосват фламандски пирати, а сред пущинаците се спотайват какви ли не врагове. Мога само да се моля да си тръгнем оттук невредими, нейно величество да се присъедини към свитата на съпруга си и най-после всички да се озовем в безопасност.

— Кажете ми, Матилда — Дънивед присви проницателните си очи, сякаш светлината от свещите го заслепяваше, — как си обяснявате присъствието на аквилите тук?

— Тяхната задача е да пазят нейно величество кралицата.

— Съмнявам се! — намеси се Луи Бомон.

— Аз също — каза Дънивед.

— Аз пък мисля — намеси се Анри, нетърпелив да демонстрира лоялността си, — че лорд Гавестън ги е изпратил именно с тази цел. Охраната на кралицата е много важна задача.

— А не е ли възможно да ги е изпратил и за да я шпионират? — рязко попита доминиканецът.

Бомон сви рамене, а после скри лице зад бокала си.

— Ами всичките тези убийства? — лейди Вески посочи към мен. — Доколкото разбрах, Матилда, кралят ви е дал Тайния си печат и ви е натоварил със задачата да ги разследвате. Е, така ли е?

В онзи момент подозренията ми още бяха съвсем смътни, но аз все пак реших да ги споделя с присъстващите, за да видя каква ще бъде тяхната реакция.

— Ето какво мисля… — започнах аз, но после замълчах.

Вятърът блъскаше по дървените капаци на прозорците като някакъв разгневен дух — този звук бе сякаш постоянно присъствие в живота ми, голяма част от който прекарвах високо над земята, изложена на хапещи ветрове и плющящ дъжд. Изведнъж си спомних, че когато бях дете, зиме се събирахме около огнището и пеехме песни за лятото. В този момент ужасно много ми се прииска да съм далеч от този мрачен замък, на някоя окъпана от слънцето ливада…

— Матилда? — усмихна се Анри. — Бяхте започнали да ни казвате нещо…

— Когато Ланъркост падна от кулата — отърсих се от унеса си аз, — всички ние бяхме в църквата. Не знам защо му е било да ходи горе, нито пък защо е оставил оръжията си. Единственото обяснение засега е, че човек трудно би се изкачил по онази стълба с портупей на кръста. Същото се отнася и за Лейгрейв. Въпреки случилото се с другаря му, той също се е качил в камбанарията невъоръжен. Нито един от двамата не е бил забелязан да се отправя натам. На върха на кулата не открихме никакви следи от борба. На единия от первазите имаше отпечатъци от стъпките на Лейгрейв, но това е всичко. Възможно е брат Юсибиъс, звънарят… всъщност — усмихнах се едва-едва, — помощникът на звънаря, да е видял нещо и тъкмо това да е станало причина за ужасното му убийство.

— Ами Кенингтън? — внезапно попита Дънивед.

— Не знам, отче. Тримата войници на върха на Дъкет Тауър са били в пълно бойно снаряжение. Освен това са били особено бдителни, тъй като са били на пост. Отваряли са си очите на четири за някой враг отвън, не е изключено да са знаели и за някой предател отвътре. Храната, от която са яли, и ейлът, от който са пили, не бяха отровени. Войниците не са вдигнали тревога. Въпреки това някой е влязъл в кулата, изкачил се е по онова вито стълбище, минавайки покрай стаите на Мидълтън и на Рослин, а после е излязъл на площадката на върха, убил е тримата войници и ги е изхвърлил през някоя от бойниците. Маже нападателят им да не е бил само един. А пък може и… — опитах се да продължа аз, но гласът ми затрепери.

— Аз също размишлявах върху изчезването на войниците — отбеляза Дънивед, поклащайки се напред-назад. — Сигурно знаете, че Светата инквизиция си подбира членове от редиците на моя орден и че нашите трибунали често си имат работа със случаи на вещерство и магьосничество. И така, аз се запитах: не е ли възможно събитията в Дъкет Тауър също да са свързани с някаква тъмна сила? От шест часа вечерта до шест часа сутринта на върха на кулата са се сменили три поста. Първите четири часа е дежурил Мидълтън, вторите — Рослин, а последните — Кенингтън. Мистрес Матилда изследва чашите и подноса им щателно, но тези мъже явно не са били отровени, нито пък упоени с някакъв еликсир или прах. Не открихме петна от кръв, нямаше и други следи от борба. Всичко това ме наведе на мисълта, че тримата мъже може да са били нападнати от някакъв зъл демон.

Анри Бомон се разсмя, поклащайки глава.

— Вие имате ли по-добро обяснение, милорд? — заинати се доминиканецът.

За кратко темата се измести към тайнственото и ние обсъдихме възможността в замъка да се крие някоя вещица или пък магьосник. Разбира се, никой от нас не взимаше тези приказки на сериозно, но вечерта беше мрачна и предразполагаше към подобни разговори. Освен това брат Дънивед беше отличен разказвач и за известно време историите му — независимо дали бяха верни, или не — ни завладяха. После Анри Бомон стана нетърпелив и забарабани с ръка по масата, подканяйки ни да се върнем към по-належащите проблеми.

— Рано или късно — започна той, щом привлече вниманието ни — ние ще трябва да напуснем този замък. Мен ако питате, това ще се случи по-скоро рано, отколкото късно, но при всички положения не можем да останем тук вечно. Накрая на кастелана ще му се наложи да изпрати съгледвачи, които да установят връзка с краля, или поне да се уверят, че пътищата на юг са безопасни за кралицата. Междувременно ние не бива да пренебрегваме възможността Тайнмаут да бъде атакуван отвън или предаден отвътре. Управителят на замъка разполага със стрелци и тежковъоръжени войници, както и с неколцина оттеглили се от служба рицари, които са се настанили в крепостта по милостта на краля. Дотук добре — той направи пауза, за да придаде по-голям ефект на думите си. — Аз обаче чух, че Александър от Лисабон, който води отряд от около седемдесет опитни войници, се чувствал в замъка като в клетка. Да не говорим, че реално никой не му е наредил да стои тук, дори напротив — Светия отец и крал Филип очакват от него да обикаля кралството и да преследва тамплиерите.

— С други думи — казах аз, — Александър от Лисабон намира клетката си за твърде тясна и има намерение да отлети.

— Да, ще отлети и ние не можем да го спрем. Но ако той си тръгне, враговете ни, които наблюдават замъка, веднага ще разберат, че отбранителната ни сила е отслабнала.

Тази новина беше изненада за мен, тъй като всячески се стараех да избягвам Александър от Лисабон и неговата шайка, и умишлено странях от стражевата кула и главния двор, където се подвизаваха те. Разбирах защо португалските наемници искат да си тръгнат — отбраната на замъка не беше тяхна грижа — но дали това беше единствената причина?

— Какво значение има това? — намеси се остро брат Дънивед. — Господа, дами — усмихна се той, — нека ви кажа, че преди да постъпя в доминиканския орден като послушник, аз бях войник. Военната наука не ми е чужда. Хайде сега да огледаме възможностите и да разсъдим логично. Ако този замък бъде нападнат, нашият дълг ще ни принуди да отбраняваме нейно величество. Но можем ли да кажем същото за Александър от Лисабон? Лорд Анри, имате право — Лисабонеца е просто наемник, натоварен от папата и от Филип Френски със задачата да преследва тамплиерите. Защо да рискува войниците си заради нас? Предполагам, че ако му се удаде възможност, той с радост би се измъкнал оттук, за да гони собствения си интерес.

Взрях се в доминиканеца с любопитство. Това беше първият път, в който той открито изразяваше неприязънта си към Лисабонеца.

— В крайна сметка — разпери ръце Дънивед, — най-добре ще е Александър от Лисабон да напусне замъка. Има и нещо друго. Според слуховете сред нас има предател. Ами ако този предател е Лисабонеца? Него не го е грижа дали замъкът ще устои, или ще падне. Той просто иска да се махне. Ами нека си върви, щом иска — да върви по дяволите!

Луи Бомон се съгласи. Аз също виждах логика в думите на доминиканеца. Александър беше обикновен наемник и не беше много ясно дали изобщо ще има куража да се изправи в защита на замъка.

Щом угощението приключи, благодарих на домакините ни и се приготвих да си вървя. Дънивед настоя да ме придружи до покоите на игумена и двамата бавно тръгнахме натам, обсъждайки кое би било най-добре за кралицата. Трябва да призная, че въпреки обичайната си коравосърдечност доминиканецът беше приел изключително присърце въпроса за безопасността на господарката ми и изглеждаше истински загрижен за нея. Заварихме Изабела седнала в едно подобно на трон кресло пред бумтящата камина в покоите й. Кралицата се беше загърнала плътно в наметката си, а подпрените й на една табуретка крака бяха обути в чехли. Из стаята се бяха настанали неколцина от любимите й пажове. На стола до нея седеше Дьо Монтегю и й четеше разни истории за крал Артур на светлината на един фенер. Господарката ми изглеждаше в добро настроение. Тя помоли Дьо Монтегю да спре да чете и с усмивка изслуша доклада ни с Дънивед за вечерята с тримата Бомон. На светлината на огъня лицето й изглеждаше още по-красиво от обикновено.

— Бомон — Изабела се облегна в креслото си и се загледа в черните тавански греди. — Ама че алчно семейство! За пари са готови на всичко. Понякога се чудя за кого работят…

— Какво искате да кажете, ваше величество? — учудих се аз.

— Не е тайна, че семейството им има кръвна връзка с всеки един от европейските монарси. Няма как да не се зачудя на кого предават сведенията, които събират от английския кралски двор. На баща ми? На папата? Или пък на всеки, който е готов да плати за тях? Пъхат си носа във всичко. Все едно, казаното от тях е истина — усмивката на Изабела се стопи. — Не мога да стоя тук вечно. Ако пътищата на юг са опасни, може би е време да тръгнем по вода.

— Ваше величество — рязко я прекъсна Дънивед, — късна пролет е. По това време на годината морето е бурно и пълно с опасности. Моля ви да почакате. Кралят сигурно скоро ще ни прати вест…

— Съмнявам се — кралицата се размърда в креслото си и махна с ръка на Дьо Монтегю. — Продължавай да четеш — много по-приятно е човек да се потопи във фантазиите си вместо в реалността. Имаш чудесен глас. Прочети ми отново пасажа, в който се разказва за онзи рицар, който влязъл в двора на крал Артур и предизвикал паладините му на двубой — Изабела сплете ръце. — Няма ли да е прекрасно да се върнем в Шийн, Уиндзор или Уестминстър и сутрин да чакаме слънцето да изгрее, през деня да се разхождаме из полята, а вечер да наблюдаваме как пада нощта? — в гласа й се прокрадна горчивина. — Вместо това ние се свираме сред тези пущинаци като зайци, опитващи се да избягат от сянката на ястреба. Лорд Бомон е прав. На това трябва да се сложи край. Как и кога ще стане това обаче — не мога да кажа. Матилда, ако искаш остани, а ако ли не…

Поклоних се и се оттеглих. Бях пийнала доста на пира при Бомон, така че си легнах рано.

На следващата сутрин се събудих от силно думкане по вратата на стаята ми. Отпред стоеше Дьо Монтегю с наметнат на раменете плащ и портупей на кръста.

— Хайде, Матилда, да вървим — каза ми той. — При стражевата кула е възникнал някакъв проблем. Говори се, че Александър от Лисабон и нокталиите му искат да си вървят.

— Ами да си вървят! — отвърнах. — И без това нямаме никаква полза от тях.

— Хайде, Матилда, моля те!

И така, аз затворих вратата и бързо се облякох — нахлузих обувки от груба кожа и се увих в един плащ. После обясних на един от кавалерите на кралицата къде отивам и последвах Дьо Монтегю през мъгливия главен двор на замъка до стражевата кула. Там се бяха събрали Александър и неговите нокталии, натъкмени в черните си одежди, развели бойните си знамена и съпровождани от гръмкия лай на бойните си кучета. Дворът беше претъпкан. Товарните кончета на нокталиите бяха изкарани от конюшните и гърбовете им се превиваха под тежестта на дисагите, сандъците и ковчежетата, с които бяха натоварени. Вгледах се в този легион от демони, който цели четири години беше висял над кралския двор като някаква зла прокоба. Цели четири години нокталиите неуморно бяха преследвали и без това изтерзаните тамплиери и безжалостно ги бяха убивали. И ето че сега бяха решили да си тръгнат. Кастеланът и офицерите му — стрелци и копиеносци — бяха ужасно разтревожени от факта, че така крепостта ще се лиши от много боеспособни мъже, още повече, че тепърва ни предстоеше да се изправим пред опасността, спотайваща се из мъгливата пустош. С едната си ръка Александър от Лисабон държеше юздите на черния си боен кон, а с другата се опитваше да прогони управителя на замъка от пътя си. Въоръжените мъже до него вече разгъваха черно-златните знамена — знак, че са готови да се метнат на седлата и да потеглят. Когато двамата с Дьо Монтегю се приближихме, Лисабонеца тъкмо избутваше напред някакъв рошав селянин, облечен в животински кожи.

— Това е моят водач — извика той на кастелана. — Озуит от Тийсдейл. Според него кралят и лорд Гавестън не са далеч оттук и с тях има многочислена войска. Той ще ни преведе през пущинака, за да обединим силите си с тях.

Огледах Озуит. Главата му беше голяма, косата и брадата му — сплъстени, очите му гледаха кръвнишки, а страните му бяха обрулени от вятъра… Заслушах се в бръщолевенето му — мъжът говореше бързо на местния диалект и така сливаше думите, че се налагаше някакъв коняр да превежда както на кастелана, така и на Лисабонеца. Въпреки че беше прост селяк, Озуит даде доста добро описание на кралските войски — знамена в синьо, златно и алено с озъбени леопарди отгоре. Според него кралят и Гавестън се придвижвали на север заедно с отряд уелски стрелци. Нищо чудно да беше така — един селянин не би могъл да си измисли всичко това. Дьо Монтегю ме стисна за ръката.

— Погледни лицето му, Матилда — прошепна ми той. — Вгледай се внимателно!

Озуит приличаше на беден орач, стремящ се да впечатли големците, сред които беше попаднал. Държеше се досущ като селянин — не можеше да застане на едно място и все потропваше с крака, почесваше се или пък си мърмореше нещо под носа. От време на време пристъпваше напред и се обръщаше към коняря. При следващото му приближаване се взрях по-внимателно в него и изведнъж разпознах лицето под рошавата коса и сплъстената брада. Това не беше нито селянин, нито неграмотен орач, ами Озъл Ирландеца — ненадминатият майстор на дегизировките, който се беше заклел да отмъсти на Лисабонеца и на неговите демони. Вместо при краля Озъл щеше да ги отведе право в Ада! Отворих уста с намерението да предупредя нокталиите — колкото и да ги мразех, не можех да гледам как тръгват към смъртта си — но Дьо Монтегю стисна ръката ми още по-силно. И така, аз замълчах, дивейки се на невероятно хитрото хрумване на Ирландеца да се престори на селянин. Един високопоставен тамплиер щеше да опише кралската свита много по-детайлно, отколкото беше успял да го стори „неграмотният орач“. Това съвсем беше убедило Лисабонеца да го последва. Нокталиите бяха решени да напуснат замъка и кастеланът не можеше да ги спре.

— Дано Бог се смили над душите им — прошепна Дьо Монтегю. — Нищо не мога да направя за тях. Пък и не искам.

В момента в който камбаните на параклиса забиха, възвестявайки, че е дошло време за Христовата литургия, нокталиите препуснаха през портите на замъка под разветите си бойни знамена. И така, дългата върволица от конници, товарни кончета и лаещи бойни кучета се отправи към мъгливата пустош, където шайката на Лисабонеца щеше да получи възмездие за делата си. Не е лесно човек да избегне смъртта. Може и да се опитва, но когато Бог поиска душата му, той трябва да е готов да я пусне. В онази ранна утрин въздухът беше пропит от миризмата на неизбежна смърт и без да искам, аз си представих отчаяните писъци на нокталиите, звъна на мечовете, свистенето на стрелите и тъпия звук на бойните брадви. Смъртното ложе на Лисабонеца беше постлано и той с все сили препускаше към него.

Единственото, което можех да сторя, беше да се върна при кралицата и да й прошепна новините. Щом ги чу, Изабела се прекръсти и промълви една молитва. После двамата с Дьо Монтегю отидохме на литургията в църквата на замъка. Не взех причастие. Не можех. Разкъсвах се от чувство за вина, макар да си давах сметка, че съм била безсилна да променя събитията. Ако се бях опитала да предупредя Александър от Лисабон, той щеше да ми се присмее и въпреки всичко щеше да тръгне към гибелта си. Същевременно щях да предам Озъл и тамплиерът щеше да бъде сполетян от ужасна смърт.

След литургията двамата с Дьо Монтегю седнахме на една пейка в склада за провизии на замъка и закусихме в трескаво очакване на новините. Те пристигнаха късно следобед — един оцелял войник от отряда на Лисабонеца потропал на страничната врата на крепостта. Бронята на младежа била цялата оплискана с кръв, бликаща от собствените му рани. Стражите го отнесли в лазарета на замъка и веднага пратили да ме повикат. Оцелелият беше парижанин и макар да беше млад мъж, едва ли щеше да победи смъртта. Раната в корема му беше смъртоносна и единственото, което можех да сторя за него, беше да облекча мъките му. Той лакомо изпи упойващата отвара, която му дадох, и започна да бълнува за някакви зелени поля, за майка си и за девойка на име Клариса. Щом дойде на себе си, веднага започна да ми разказва какво се беше случило с отряда им. Когато навлезли в мъглата, пълна с всякакви привидения и водни вещици, нокталиите се разтревожили и започнали да проклинат Лисабонеца. Той обаче останал непреклонен. И така, съдбата им била решена. След един час път от замъка капанът, към който ги водел Озъл, щракнал бързо и необратимо.

— Кой ви нападна? — попита кастеланът, който веднага се беше отзовал на молбата ми да дойде в лазарета.

— Тамплиерите.

— Глупости! — изръмжа кастеланът.

— Тогава са били призраци — каза мъжът. — Адски демони, жадни за мъст. Казвам ви, чух бойния им вик: Beauseant^[3]. Зърнах и черно-бялото им знаме. Причакваха ни в мъглата като вълци. Щом се приближихме, изсипаха над главите ни дъжд от стрели. После дойдоха по-близо и замятаха копия и брадви. Кучетата и повечето от конете ни бяха повалени.

— Колцина бяха нападателите ви?

— Нямаха чет. Александър от Лисабон направи всичко по силите си. Накара ни да слезем от конете и да оформим щит с копията си, но тамплиерите го разкъсаха с брадвите, мечовете и боздуганите си. И така, отрядът ни се разцепи на малобройни групички. В един момент кръгът, в който се намирах аз, се разкъса. Спомням си, как ме раниха — той попипа корема си — и как побягнах. Зад гърба ми се носеха ужасяващи писъци. Лесно намерих пътя назад — просто вървях по следите, които бяхме оставили. След мен хукнаха преследвачи, но после изсвири боен рог и те се върнаха обратно — един от нас трябваше да оцелее, за да разкаже какво се беше случило — заключи младежът и се сгърчи от болка.

Погледнах към кастелана, но той само сви рамене. Аз сипах малко вино между устните на умиращия войник и зачаках край постелята му. Дьо Монтегю дойде да го изповяда призори. След това докладвахме на кралицата. Изабела беше станала рано и вече се грееше на слабия огън в покоите си.

— Баща ми ще побеснее — каза господарката ми, без да откъсва очи от пламъците. — Александър от Лисабон и нокталиите бяха негови хора. Всичко започна с кръвопролитие — прошепна тя, — така и ще завърши.

Двамата с Дьо Монтегю се оттеглихме в тесния коридор отпред и приседнахме върху възглавничките, поставени в нишата на едно прозорче. Той се наклони към мен.

— Нищо не можехме да направим, Матилда. Александър от Лисабон получи възмездие за делата си.

— Но какво означава това? — попитах.

— Обзалагам се, че Озъл и останалите са отишли в Шотландия — продължи внимателно Дьо Монтегю. — Сключили са примирие с Брус, в замяна на което той им е дал подкрепата си. После са се върнал на юг, което едва ли е представлявало кой знае каква трудност — цялата околност е замряла заради яростното преследване, на което графовете бяха подложили краля. Местните шерифи, управители на имения и градски кметове не смеят да си покажат носовете, така че пътищата са празни и по тях спокойно може да се придвижи военен отряд. И така, Озъл е решил да действа. Като изключим младежа, когото изповядах, едва ли има други оцелели от шайката на Лисабонеца. Трябва да се видя с кастелана — изправи се Дьо Монтегю. — Щом Озъл е тук, значи войските на Брус също не са далеч.

Настоях да го придружа и двамата отидохме при управителя на замъка. Опитният ветеран си беше направил същите заключения, до които бяхме стигнали и ние, но все още не вярваше в историите за тамплиерите. Дьо Монтегю обаче му прошепна нещо и веднага щом се съмна, кастеланът изпроводи съгледвачи по следите, оставени от нокталиите. Не знам дали тези мъже бяха по-умели от предишните, които бяхме изпращали, или просто този път враговете, дебнещи извън стените на замъка, им бяха позволили да се върнат, но те се върнаха. Новините, които донесоха със себе си, бяха потресаващи. Мястото на стълкновението между демоните на Лисабонеца и тамплиерите било пълно с изпотрошени копия, счупени ками, разпорени седла и парчета плат, но от труповете нямало и следа. Нокталиите били потънали вдън земя. Не по-малко стряскащи бяха новините за шотландските пълчища, нахлули в околността и опустошили селата по пътя си — криещите се из пущинака селяни бяха разказали на разузнавачите ни ужасяващи истории. Това беше достатъчно. Кастеланът веднага приведе крепостта в бойна готовност и изпрати на кралицата съобщение, с което я уведомяваше да се подготви за отплаване. В бележката пишеше още, че въпреки усилията си, управителят на замъка още не е успял да научи дали в крепостта има предател. Разбира се, предател имаше и ние съвсем скоро щяхме да го разберем.