Владимир Полянов
Смъртта в китайския квартал

Първия път: в театъра. При представлението на „Пиер Гинт“. Той беше в партера, тя седеше сама в една от ложите на първия ранг. И втория път, и следващия: винаги в театъра. При представлението на „Пиер Гинт“.

Той беше добре забелязал: когато Аза умираше и ридаеше долу под сцената оркестърът, те се поглеждаха. Те: той и жената от ложата в първия ранг. Техните погледи се впиваха всред здрача на театралния салон. Или по-точно: неговият поглед правеше това, а тя извръщаше глава и под гъстия воал той вярваше, че нейните очи се впиват в неговите. Той ги чувствуваше: големите невидими очи, които го обгаряха със своя скрит блясък, докато лампите се запалваха и околният шум го събуждаше от вцепеняването.

Тогава жената ставаше и си отиваше. Сякаш бе дошла в театъра само за мига, когато те двама, по волята на незнайна сила, се докосваха с погледите си, за да изживеят една близост.

Последния път, когато тя си отиваше, една бяла роза падна от нейната ложа. Той я взе и сложи до сърцето си. Но от тази вечер за дълго не видя жената. Тя сякаш изчезна от града, при все че той не знаеше дали тя някога е била в града. Беше я виждал в театъра и никъде другаде. И винаги сама, загадъчна при своето явяване и изчезване, в светлината на една тайнственост, сякаш не беше от този свят.

Той не знаеше дали тя е от този свят. Но още през оная първа вечер, когато почувствува непреодолимата сила да се обърне към нейната ложа, с първия поглед още той разбра, че това е жената, която е търсил през целия си живот. Имаше нещо фатално в срещата му с тази жена. Обгарящ със своя поглед очите на непознатата, той мислеше: „Тя е, през която минава пътят на моето предопределение.“ И в сърцето му назря копнеж по нея.

Но когато след третата вечер тя изчезна, не я потърси. Той я чувствуваше близо до себе си. Не можеше да каже откога е това чувство у него, но то беше трайно и наложително. Може би от години, преди да я види, може би и от по-рано. Всеки път, когато той помислеше за това, в съзнанието му изплаваше спомен, сред мъглата на който виждаше нейния образ. Това чувство може би идеше и от друго: по стените в кабинета му висяха нейни портрети. Да, той виждаше тези портрети всеки миг, когато си спомняше за нея, без да може да проумее, с положителност да твърди, че жената от портретите в неговия кабинет и тази от театъра са една и съща. Неговото чувство само му внушаваше това. То проникваше зад воала на жената от театъра и правеше своя донос.

Ето защо той беше спокоен, когато жената от театъра изчезна след третата среща. Знаеше, че така трябва да бъде.

Беше отдавна. Може би преди десет години, може би по-отдавна. Но той не можеше да каже дали не е вчера било, или преди миг. Те живееха заедно. В този дом, където стените са украсени с нейните портрети. Той не знаеше дали беше щастлив тогава. От такива работи разбираше твърде малко. Но когато един ден трябваше да се разделят, той почувствува това като нещастие. Тогава тя извади малък медальон със своя портрет и му го подари с думите, че те отново ще се видят. Може би два пъти, сигурно и повече, а след това тя отново ще се върне в неговия дом, за да остане завинаги. По-вярно, това каза старият енорийски свещеник, който присъствуваше на тяхната раздяла, а тя даде медальона, като пожела само „довиждане“.

Той вярваше в думите на стария духовник и беше спокоен за нейното връщане. За това трябваше да дойде само денят. И той се готвеше, защото денят наближаваше: те се бяха виждали вече три пъти.

Той разпореди да се обкичи празнично големият салон на неговия дом. Тук зад тежки завеси той отдели тяхната стая, която обкичи с цветя, всред различните багри на които само розата от нея беше бяла. Той я извади от топлия кът до сърцето си и я постави в малката китайска ваза. И в една странна хармония се пречупи белият цвят на розата всред околното пъстроцветие. След това той коленичи до стъпалата пред завесата.

Сега тя трябваше да дойде. Той чувствуваше непоколебимата мощ на оная мистична сила, която повеляваше това „трябва“. И коленичил, благослови тази сила, защото нейната воля беше и негова.

Тогава срещните врати се разтвориха и всред здрача на дългия коридор, който се простираше отвъд, той видя група мъже, които се движеха като тъмна, неопределена маса в далечината. Те носеха нещо, което блестеше в ослепителна белота.

Той седеше коленичил и очакваше в тиха радост. Чувствуваше, че думите на свещеника се сбъдват.

Мъжете бавно пристъпваха. Не се забелязваше нито един техен мускул да се движи и все пак, притиснати около дългия бял предмет, сякаш самият под се движеше под тях и ги носеше, а те седяха върху него като мраморни изваяния.

Той гледаше само в белия, ослепително белия предмет. Това беше тя. Той знаеше това и тръпнеше в тиха радост.

Мраморната трупа беше на две крачки пред него. Сега тя внезапно се раздвижи. Сложи белия предмет пред нозете му и като се поклони ниско, в хор провъзгласи:

— Това е тя!

После мъжете се оттеглиха:

Той повдигна очи, устните му шепнеха:

— Тя!

И тази дума замръзна на устата му. Очите му се разтвориха широко и ужасът задращи в тях; пред него, в нозете му, лежеше един ослепителнобял мъртвешки ковчег.

В миг на внезапно проблеснала надежда той се хвърли към него, отхвърли капака и извика. Ковчегът беше празен. Само една бяла роза лежеше на дъното. Като тази, приютил до сърцето си. И сега видя: празничната зала беше опустяла, а от цветните украшения и всичкото великолепие в спалнята не беше останало нищо. По стените висяха дрипи от разкъсани тапети и сухи стърчища от цветя. Една китайска ваза лежеше разчупена на пода, от полилеите множество черни паяци танцуваха нагоре и надолу по своите невидими мрежи, а всред тях, вплетени в златистите мрежи, той видя огромни човешки очи. Те го гледаха с безмерна скръб и го ласкаеха. Той чувствуваше ласката на техния поглед и разбираше знаците, които му правеха, за да ги последва.

В града ридаят погребални камбани. Със стъпката на сомнамбул той следва огромните очи. През звуците на ридаещите камбани по мъртвите улици на града, докато очите се изгубват. Тогава той вижда: два огромни венеца върху бавно кретаща катафалка. И на тях надпие: „От неутешимия съпруг на скъпата покойница“. И чува: „С вярата в бога ти отново ще я видиш.“ Той се навежда и целува ръцете на беловласия свещеник.

Изведнъж всичко изчезва. Съвършено сам той тича из улиците на чуждия град. Пред него извиват пътеките на тъмен лабиринт и го дебнат ужасите на престъпни бордеи. Той чува изпод земята, отстрани, отвсякъде: „С вярата в бога ти отново ще я видиш.“ И вижда: нея. Тя бяга пред него, завита в своя плащ. Той я познава. По трепета на нейната дреха, по стъпките на нозете й. Нея: жената от театъра и тази, чийто портрет той носи до гърдите си. Тя се обръща няколко пъти и му прави знаци да я следва. Наоколо от всички бордеи го викат жълтите лица и острите очи на дебнещи ужаси. Той вижда. Само едно: нея.

Тя извива през тесните, тъмните, кривите улички. Минава входове, тунели, мостове. Или: мостове, тунели, улички минават през нея, покрай нея, около нея, а тя седи неподвижно и му прави знаци да я следва. Не вижда, не чува. Само едно: отдавна, отдавна крачи той след нея. И винаги из тоя град. Странно мълчалив, порутен. С жълтите призраци зад мрежите на паяци по прозорците. И вечния вик изпод земята, из облаците, от ъглищата: „Ти ще я видиш с вярата в бога.“

Тя спира пред високо, порутено здание. Тя го чака. Когато той доближава, тя си закрива по-внимателно лицето. При това се смее. Той чува: тя се смее. Студени тръпки минават по тялото му. Той знае от що са те. Така студено и жестоко звъни нейният смях. О, той никога не е очаквал така да се срещнат отново. Едва въздържащ сълзите си, понечва да каже нещо. Но тя не чака. Взема го за ръка и го повежда. През коридори, стълби, зали.

Нагоре, надолу, наляво, обратно. Той не чувствува, не вижда, не чува. И когато те стигат голяма задимена зала, нему се струва, че той е от отдавна в нея. Че е бил винаги в нея. Това то радва и тихо ласкае. Още по-мило му е, че тя е най-после пред него. Той забравя всичко и пада пред нозете й. Обвива ги с ръцете си, целува ги. Притиска главата си в нозете й и е готов да й разкаже за дните, през които е живял само е мисъл по нея.

Тогава чува смях. Предишния студен, писклив смях. И думите:

— Харесвам ли ти?

Той обвива нейното тяло и по-силно го притиска. Отначало при нозете, после по-горе, нейната гръд. Сълзи давят гласа му. Той изнемогва от мъка поради нейното държане и така е щастлив, че е до нея. Треперещи, пръстите му играят по тялото й, хващат плаща й и го дръпват.

Неговият вик се вплита в смеха й, сега по-остър и по-сгъстен. И като ехо от всичко изсъскват повторно думите:

— Харесвам ли ти?

И нагла, тя се изправя във всичката си ужасяваща голота на мъртвец, прояден и прогнил. Той разбира, всред всичкия ужас на това, което се откри пред него, той разбира: това не е жената, която е търсил. И иска да си отиде, да избяга, да изчезне.

Тогава започва един странен концерт. Димът в залата заплава, разредява се и всред лек здрач разкрива отворите и прогнилите големи зъби на милиони уста. Които крещят, пеят, съскат:

— Това е тя. Тя. Тя.

А в такта на този концерт жената прави една стъпка, втора, започва странни чупения, при което ставите на нейните голи кости пращят и вият, черепът й пияно се върти на прогнилите гръбначни пръстени, краката й се пречупват, при което остатъци от месо, дрипи от гной и мърша лудешки се люлеят по нея, докато тя пристъпва към трета стъпка, прави едно неумело движение и на земята, разпадайки се на купчина кости с разцъфнало месо по тях.

Устата завършват.

— Това е тя. Тя. Тя. Тя.

Той извиква и пада на очите си. Лъх на тежка, отвратителна миризма удря в лицето му и то задушва.

На сутринта той още лежеше всред задимената зала в „Дома на опиума“, в китайския квартал. Когато старият прислужник на дома влезе в залата, той учуден се спря пред кабината на спящия. Никога старият китаец не беше виждал между клиентите на заведението по-бледо и с израз на по-голяма мъка лице. Но въпреки страха си, преди да извести за възможното нещастие, той не се посвени да изпълни един свой стар обичай. Наведе се над мъртвобледия клиент и претърси джобовете му. В един от тях намери портфейла му с дребни банкноти, в друг един златен медальон с портрета на красива жена.

Но до сърцето старият китаец не намери никаква бяла роза.