Владимир Полянов
Пробуждане…

Всичко дойде след срещата ми с Горда.

Тогава аз живеех на първата, втората, третата улица вляво, в голямата бяла къща — долния етаж. Държах две удобни и светли стаи — ателие и спалня. По-добре да не премълча едно обстоятелство: втората стая беше твърде тъмна всъщност. Изложена откъм двора и засенчена от срещната сграда. Не само това. Нейната мебелировка бе от тъмночервено дърво, стените — облепени с тапети от същия цвят, а от корнизите на двата прозореца се спущаха плътни червеникави завеси. Така оставах с впечатлението, че влизам в огнена пещ, когато завъртвах ключа на електрическата лампа, а през деня това червено ме измъчваше и аз гледах да влизам рядко в спалнята, но и тогава не можех да се освободя от тормозещото ме чувство. Достатъчно беше да остана и миг в тая стая, за да настане с мене мъчно обяснима промяна. Нощта, която по необходимост трябваше да прекарам в спалнята, аз посрещах винаги със смущение, което скоро ставаше мъчение. Напразно криех главата си под завивката. Напразно беше усилието ми да не мисля за нищо. Това, което допреди ми влияеше като мисъл и чувство, изведнъж приемаше образ, вплиташе цялото ми същество в мрежата на мъчителен кошмар. Мъчителен, без да мога да обясня отде идеше това чувство. Понякога го отдавах на моята впечатлителност, често — на остатък от детинството ми — тогава аз винаги съм плакал в тъмното. Повече се мъчех да не мисля за него. Защото след преживяното в спалнята очакваше ме радостта да бъда в ателието. Тука аз прекарвах цели дни и забравях всичко от нощта.

Животът ми вървеше някак чудно в двете стаи: в едната аз изпадах в ноктите на мъчителна трескавост, която смятах сън и исках да бъде сън, а в ателието изживявах светлите часове на мечти и радости, най-хубавите от които предавах в своите картини.

Самото ателие беше просторно и хубаво. В него през всичките часове на деня слънцето пилееше златен прах. По платното на паравана японка целуваше розов гълъб. Багри изплитаха по дамаската на дивана влюбен махараджа, който поднасяше сърцето си на бяла европейка. А над всичко, в малкия бронзов кафез, моята Лоли пееше вечно звънки песни. По това време аз бях не повече от двадесет и три годишен, но по една необяснима случайност не бях преживял още каквато и да било близост с жена. Аз не знаех нито една любов, нито едно увлечение. Не помнех нито една пиянска нощ, нито бях се отдавал на някаква съблазън. Ето защо обичах моето светло ателие, което тъй много отговаряше на детското и чистото у мене, и се смущавах от всичко, което ме изненадваше в спалнята. Това обстоятелство аз винаги премълчавах, споменавайки за въздействието на моите две стаи, ако по-късно не разбрах колко наивно съм си обяснявал преживяванията си. Но обяснението дойде твърде късно и за мене.

Горда — жизнена, самоуверена, с високо съзнание за своята красота — сама предложи да позира за моя първи опит да рисувам голо тяло. Тя не беше модел по професия. Желанието й се яви като каприз на хубава и богата жена. Толкова повече се зарадвах аз. Чувството на художник в мене не можеше да не предпочете свежото и с изящни форми тяло на една охолна жена пред увехналото тяло на едно момиче, което по професия позира и твърде много се е изхабило. Опънах най-голямото си платно, приготвих всичко необходимо за работа и в назначения ден и час очаквах моя модел, изпълнен с енергия и ентусиазъм.

Горда дойде. Премина през ателието, като го облъхваше с опияняващ парфюм, и се скри зад паравана да се приготви. В нейното държане не забелязах нищо особено, освен чудния блясък на очите й, ироничен и тържествуващ. Да, тържествуващ, като че тя не отиваше зад паравана да се съблече и започнем предвидената работа, а към някаква победа. Не обърнах много внимание, но с мене започна нещо. Първо, когато една блуза се метна върху паравана, сетне, когато дойде комбинезонът с портокаловите ленти, най-много при появяването на самия модел.

Пристъпвайки към подиума, като се прикриваше свенливо с прозрачен воал, Горда спря и помоли да определя позата. Аз не помръднах, занемял. Гледах втренчен бялото женско тяло и стоях вкаменен. Горда се засмя. Промълви нещо. Замълча. Отново каза няколко думи. Сетне смях изпълни стаята, звънящ смях, и отново проговори. Аз не разбирах нищо. Чувах думите, но не ги разбирах. Сещах само кръвта да шиба в ушите ми, а очите ми втренчено гледаха едно бяло, красиво женско тяло и то ме парализирваше. Така продължи дълго. Когато се опомних, Горда я нямаше в ателието. В него беше останало само голямото изопнато платно и моето изумление…

Между това животът ми вървеше, както вече казах: по цели дни работех в светлото ателие и скъсявах нощите, за да попадам по-кратко време в ноктите на непознатото в спалнята. След срещата ми с Горда забелязах: без да съм го обмислял и пожелавал, бях започнал да скъсявам дните, за да се отдавам по-дълго на смущаващото ме в спалнята. Докато пренебрегнах напълно работата в ателието и се отдадох всецяло в пипалата на онова в спалнята. Как стана това — не зная. По силата на какво забравих слънцето и радостта от моята работа в ателието, за да се отдам на неясния кошмар в спалнята — не разбирам. Помня три нощи наред. Три дълги нощи наред аз сънувах. Едно и също. В началото немощно и неопределено. Сетне — властно и съдбоносно. Едно нещо!

Казах сънувах. А помня, че и трите нощи аз не можах да заспя. Ставаше нещо с мене. Непознати пориви и мисли ме обземаха и вълнуваха и аз виждах довчерашния си живот скучен и безцветен. Той оставаше настрана като непотребна вещ, а новото го оплюваше и се кискаше отгоре му. Чувствувах как всеки миг то ставаше по-завладяващо и омотаваше цялото ми същество. Напразно се съпротивлявах, мъчех се да го потуша. Новото ме увличаше и обхващаше все по-мощно в своя огън и аз усещах наслада и му се отдавах, ожесточен към вчерашното.

Затова казах, че сънувах. Исках да бъде сън. А то продължаваше своето разрушително дело. Завладяваше ме, като поразяваше всяка моя съпротива. Разкъсваше тялото ми и убиваше всяка моя мисъл и усет за вчерашното. Аз му се отдавах и чувствувах наслада. Преди това долавях един съсък и мощно блъскане на нечии криле в червените тапети. Първо тихо, сетне все по-громко и бясно, докато усетих нещо тежко да ляга върху гърдите ми и острието на едни нокти да дращят по тях и да обхващат врата ми. Аз изписках. В същия миг огън опари устните ми и нещо се впи в тях. Тогава почувствувах наслада. Дълга, болезнена. През която аз се гърчех, борех, мъчех се да викам, правех нечовешки усилия да се освободя. В един миг усетих ръцете си свободни и поисках да сграбя чудовището. Ръцете ми се блъснаха една в друга. Остра болка ме прониза и аз скочих.

В спалнята беше тихо. Никой нямаше при мене в леглото. Само болката в ръцете и безсилието, което ме бе обзело, говореха, че с мене се беше случило нещо. Но то се повтори и следващата нощ и потрети. Три нощи. Три дълги нощи поред. След това аз забелязах, че започнах да скъсявам дните, за да увелича часовете, прекарани в спалнята. Едно странно очарование ме привличаше в нея. То разруши илюзията за щастливата бяла действителност. Оплю розовите гълъби на японката върху паравана и осмя влюбения махараджа. Напразно Лоли продължаваше своите песни, напразно слънцето ръсеше златния прах в ателието. Те нямаха вече цена за мене. Аз бягах от тях. За миг, за часове — по-късно за цели дни и нощи, през които всецяло се отдавах на страшното и сладостно очарование.

Почувствувах прелом в живота си. Двадесет и три годишният млад човек изведнъж стана зрял мъж, рвящ се с всички сили към новото, което бе открил. Какво бе то точно, не можех да си отговоря. Исках и не смогвах. Понякога се мъчех да възобновя своя сън, като не преставах да смятам и да наричам случилото се през трите нощи сън. Исках да видя образа на онова, което усещах, че лежи през ония нощи над мене. Може би така щях да стигна и до обяснението. Моята мъка свърши с това, че пред очите ми всичко се сливаше в огромна огнена маса, в която различавах само едни хищно извити нокти на някакво чудовище.

Не по-далече стигнах при опита да дам образ чрез четката на преживяното. Аз залях цялото платно — то беше същото, на което щях да рисувам Горда — с кърваво червена жарава и в някакво необяснимо влечение ръката ми изрисува хищно извити нокти. Очарованието от съня не се намали от напразната мъка да го обясня. Все по-силно ме завладяваше, все повече ме охлаждаше към старото, като ме опиваше със своята непозната сладост. Докато един ден аз прозрях необяснимото, което ставаше с мене.

Ателието сияеше в чистота и светлина. Лоли се люлееше в своя кафез и пееше по-хубаво от всякога. Аз лежах на дивана и мислех за преживяното напоследък, като едва се въздържах да не побягна в спалнята и отново да му се отдам. Отсреща японката от паравана стоеше сред своите гълъби. Аз мислех, забравен и измъчен. Над мене плаваха часове. Докато студената ръка на тежкото мълчание ме докосна. Повдигнах глава. Погледът ми падна върху паравана. Погледнах повторно и скочих: гълъбите лежаха мъртви, а японката ми се стори бледа и зъзнеща. Понечих да се уверя. Не направих нито стъпка. Един болезнен глас проплака и ме спря. Там, в малкия бронзов кафез, Лоли трепереше в смъртни конвулсии.

Стенанието се повтори. Аз се поколебах и се отпуснах на дивана. Неизказана мъка ме притисна. Аз знаех. Съзнавах. Виждах. Гълъбите и японката все тъй радостни играят сред белите цветя на паравана. Лоли не е прекъснала своите песни, щастлива в златния си дворец. Аз знаех. Съзнавах. Виждах. И все пак една мъка, че съм ги загубил, ме обгаряше и ме душеше. Сърцето ми казваше: те са мъртви. И аз чувствувах, че това е истината. А мозъкът, очите ми сочеха убиеца. В забрава на дива ненавист скочих и посегнах към картината на страшното очарование. Исках да я разкъсам и с това да не остане и спомен за него. Исках да я заровя и с това да погреба всичко ново, което се бе родило в мене.

Останах с издигнати ръце. Пред мене гореше кърваво огнената жарава, над която извиваше нокти невидимото чудовище, отвориха се бездни и ме брулнаха огнени езици, но аз не посегнах. Исках и не можех. Власт, по-силна от моя бяс и воля, очарование, по-мощно от мъката, разпалена в мене, възпряха ръцете ми. Чия беше тя? Аз се гърчех в изнемога. Исках да викам. Напразно посягах да разкъсам невидимите окови. Едно само успях — да избягам. С мъката по умрелите любимци и с проклятие по непознатото да избягам.

Градът ме посрещна като разюздана блудница. Улиците сякаш сега за първи път разголиха своите съблазни и ме примамваха. Аз ги преминавах със затворени очи, оглушал за съблазни и желания. Без цел, без смисъл с един стремеж да бягам. Пътят сам ме изведе към съдбоносното, за да се увлека в него и разреша всичко. За да разкъсам чрез него булото на загадката и тайната на моите преживявания и видя какво се криеше зад тях. За да падне мостът, по който преминавах зовящите ме бездни, и намеря своята гибел.

Но това по-късно. Отначало съдбоносното ме отвлече далече от всичко преживяно. Подмами ме с една лекомислена авантюра, която трябваше да преживея този тъй тягостен ден. Напразно дебнех себе си, за да разбера силата, която ме водеше по толкова различни пътища. Но нямаше съмнение, че в началото съдбоносното ме подмами с една авантюра. Празното лутане из града ме отведе по едно време в някакъв ресторант, сетне в театъра. Беше вече късно вечерта. Аз и не попитах какво ще гледаме. Имах само едно желание — да се забравя в нещо. Първото действие беше минало. Из коридорите на театъра се разхождаха разни хора. Повечето бяха на местата си в салона. Десетки бинокли се отправяха от ложите към партера, отдето отвръщаха със същото. Аз заех мястото си. От двете страни на салона се редяха ложите на първи ранг. Напудрени жени и бръснати мъже говореха и се усмихваха в тях. Някой до мен гласно дъвчеше. Отзаде ми ветрило пращаше вълни някакъв парфюм. Помъчих се да мисля, да отгадая какъв е парфюмът. В същото време разглеждах отново ложите. Една от тях беше празна. Но в огледалото до вратата се виждаше дамско манто, закачено на срещната стена. Посетителката беше излязла. Ложата празна. Това не ме интересуваше. Извадих вестник и се вгледах в него. Буквите се обвиха в прозрачен воал и затанцуваха. Сварих да прочета само едно обявление. По-точно то ми се натрапи с големите си черни букви, изнизващи думите „Елегантни дамски манта“. Неволно помислих за това в ложата. Погледнах натам. Сега то вече не се виждаше. Една жена го закриваше. Не съжалих, дори не помислих повече за него. Погледа си обаче не отмахвах от ложата и гледах жената.

Стори ми се, че твърде дълго се загледах натам, и се разсърдих. Извърнах поглед и в желанието да се разсея започнах да броя креслата в партера. Скоро ми омръзна. Тогава започнах да броя ложите. От царската до срещната: една, две, три, пет… седем. Сетне отново: една, две, четири, седем. Повторих и винаги спирах на седмата. Още веднъж и пак спрях на седмата. Едни продълговати очи под дъгите на златисти коси ме гледаха от тази ложа. Под тяхната сила аз спирах броенето и не можех да продължа. Опитах — веднъж, втори път. Напразно. Аз само обръщах поглед към първата, за да се извърна тутакси към седмата ложа, без да погледна другите. И гука аз се взирах като хипнотизиран от очите под златистите къдри. Те ме вълнуваха с нещо познато, с нещо, което бях преживял и друг път. Не можех да си спомня къде, кога и чии са тези очи, но чувствувах, че не греша. Същевременно аз виждах — жената ми беше съвършено непозната. Смутен, объркан, мъчех се да преодолея властта на ти очи. Стана обратното: те ме привличаха с още по-голяма сила. Благославях звънеца, който възвести започването на второто действие на представлението, и публиката започна да приижда в салона.

Скоро загасиха осветлението и завесата се вдигна. На сцената някаква двойка задекламира любовни признания. Аз се вслушах в гласовете, изпълнени със страст и огън, и гледах оголените рамене на младата артистка. Сетне лъч от прожектор на сцената привлече вниманието ми. Той излизаше от определените рамки на действието и се разпиляваше някъде към ложите от първия ранг. Обърнах се натам. Едва не извиках от удивление и страх. Аз видях. Сред блясъка на лъча. Не. Излъгах се. Видях, но не това, що блесна за миг в очите ми. Друго. Друго и в него нямаше нищо страшно. Аз видях сред блясъка на прожекторния лъч само едни златисти коси и красиви продълговати очи, устремени към мене. И отново онова странно познато вкова погледа ми. То ме обгаряше, а по лицето на жената играеха пламъци.

От сцената чувах гласа на артистката с голите рамене.

— Ти не трябва да ме отбягваш!

— Ти не трябва да ме отбягваш! — чувах да казва жената от ложата.

— Не! Не! — шепнеше артистът на сцената.

Аз седях изтръпнал.

— Не! Не! — галеше гласът на артиста. — Нашите пътища винаги се гонеха и търсеха, за да се пресекат…

— Не, не! — чух собствения си глас, изменен и чужд, събуден не по моя воля. И споменът за нещо скъпо погали лицето ми. За нещо, в безкрайната наслада на което аз губех всичките си сили.

— Граф фон Нордланд! — провъзгласи лакей на сцената.

И хипнозата се прекъсна. Сякаш се пробудих. Огледах се с нов поглед наоколо. Напреде беше сцената с малкото кубе на суфльора. И глави, глави в салона. От седмата ложа на първи ранг вторачено ме гледаше жената с русите коси и големите продълговати очи. Погледите ни се срещнаха. В същия миг аз се извърнах, като промълвих:

— Ти не ме интересуваш!

В същия миг действието свърши. Завесата се спусна и пламна в светлината от салона. Аз скочих. Исках веднага да изляза. Да не срещна повторно погледа на жената, която повдигна толкова смут в душата ми. Неволно хвърлен поглед към ложата ме изненада: жената беше изчезнала. Взрях се по-определено. Ложата беше празна. Мантото също не се виждаше.

Нещо се пречупи в мене. Облада ме чувство, че оскърбих някого и сега трябва да моля прошка, че убих някого и с неговата смърт се изпречвам пред собствената си кончина. Избързах навън. Претърсих всички кулоари, отидох на бюфета. Никъде я нямаше жената. Слязох долу, потърсих пред входа на театъра, в отпътуващите файтони и автомобили. Напразно. В един миг жената беше изчезнала. Върнах се отново горе в нейната ложа, сетне отново през коридорите, бюфета — няколко пъти. Поглеждах зад всеки ъгъл, колона, драперия и отново стигнах до изхода на театъра. Огледах тука и реших да чакам до края на представлението.

Аз трябваше да я намеря. Повторно да я видя. Закрачих пред високите каменни колони и всякак се убеждавах, че тя е още вътре.

Измина дълъг, мъчителен час. Най-сетне представлението свърши. Прислужници отвориха големите врати на театъра. В един миг из тях изригнаха безкраен низ от мъже и жени. Очите ми забягаха по техните лица. Повече по връхните дрехи на жените. Тичах, оглеждах, извръщах се, търсех. Една жена мина край мене и тя носеше мантото, което бях видял в ложата. Не видях лицето й — само дрехата беше достатъчна. Това е тя — предположих. И под ешарфа й зърнах нейните коси. Стройна, лека, тя премина площада пред театъра и влезе в градината. Изтичах след нея. И сега една мисъл ме порази: защо я търся, защо я следя, трябва ли ми? Но нещо по-силно ме подтикваше подир жената. Не спрях. Не можеше да ме задържи никаква мисъл, никакви въпроси. Аз чувствувах как цялото ми същество се стремеше към жената. Нищо друго не исках да зная.

Бях вече до нея. Виждах как мантото се люлее под мерния такт на стъпките и усещах опияняващия дъх на познатия ми парфюм. Още стъпка и вече се приравнявах с нея. Тогава стана нещо. Жената се спря под светлината на голяма електрическа лампа в градината. Малко огледалце блесна в ръката й. В същия миг видях нейното лице. То не беше на жената от ложата. Трябваше да извикам, да изругая, по някакъв начин да изразя своето недоволство. Беше логично, естествено. Не сторих нищо. Изведнъж аз се изпречих пред нещо ново: тая жена, по-чужда от първата, ми беше равно скъпа, желана. От нея лъхате същото необяснимо очарование, старото, познатото. Стоях, поразен от собственото си чувство. Какво ставаше с мене? По силата на какво двете жени ме еднакво привличат. Защо търсех едната и не се разколебавах, когато намерих другата?

Един мъж приближи жената. Тя го взе под ръка и двамата отминаха.

Сякаш ми отнеха нещо, което ми принадлежеше. Прониза ме остра болка. И веднага страх да не изгубя другата — жената от ложата. Тя стана отново предмет на желанията ми. Трябваше да я намеря. Трябвате. Трябваше.

Като луд се спуснах към театъра. Около него беше стихнало. Тогава тръгнах по улиците. По най-близките около театъра. Сетне по отдалечените. По всички, нататък, дето още минаваха хора. Тичах, догонвах минувачите, взирах се в тях и отново отивах нататък.

Никога няма да забравя тази нощ. Обиколих целия град. Ресторантите, градините, кабаретата. Беше вече късна нощ, когато, съвършено уморен, се прибрах в квартирата си. Не за да почина. Аз влязох в моята тъмна спалня и изпаднах в някакво свръхизживяване сред пламъците на кърваво огнена жарава. В часовете на това отдаване направих откритие. Гибелната наслада от моя сън беше онова същото старо, познато влечение, което прелиташе от жената в ложата, после от другата към мене.

Това откритие ме изненада. Какво беше кървавата жарава, какво жената от ложата, какво другата? Защо с еднакво обаяние ме увличат и двете? Не. Не. Тази нощ аз бях болен. Не можех да повярвам, че моят сън има нещо общо с коя и да е жена. Тази нощ аз бях твърде объркан, за да видя разликата между едното и другото. Объркан и измъчен.

Хванах се за тази мисъл и се залюлях в нея като в приспивна люлка. Не заспах. Спомних си. До късно тази нощ има маскараден бал. Сетне дойде решението: ако отида там, ще разбера всичко. Тя е на бала.

Люлеех се и мислех: тя е на бала и ще разбера всичко, ако отида. След това не помня нищо. Изведнъж се намерих в осветена бална зала. Аз бях немаскиран. Само една връхна черна мантия закриваше костюма ми. Другите посетители, препълнили салона, бяха рицари, венециански благородници, пиера и коломбини, някои носеха маската на Мефистофел, някои перата на индийски военачалници. Но всички бяха весели и търсеха забава.

Аз също търсех. Не забава. Нея!

Една корсиканска селянка с открити рамене и стегнат бюст привлече вниманието ми. Но аз я отминах. Аз търсех. Нея!

Вярвах, че ще я позная. По-точно ще почувствувам близостта й.

Някъде от балкона долиташе музика. Маските танцуваха. Други, в ложите, пиеха, гуляеха и се обсипваха с конфети и книжни ленти. Повечето ухажваха своите дами. Аз нямах дама. Търсех. Една маска се блъсна в мене и ме обсипа с конфети. Погледнах я: корсиканската селянка. Нейните рамене бяха бели и заоблени, а под маската горяха пламъците на очите й. Отминах я. Други очи търсех. Те ме преследваха, привличаха. Виждах ги неотменно пред себе си в блясъка на прожекторния лъч от театъра.

Тогава получих записка: елате в ложа десет.

Погледнах учуден прислужника, който я донесе.

— Кой те изпрати?

— Една маска! — беше отговорът.

— Жена или мъж?

Прислужникът разтвори ръце, сви рамене:

— Забранено ми е да говоря повече.

Тръгнах след него. Пред ложата той се поклони и изчезна. Аз мислех, предчувствувах: това е тя, тя ме вика! С треперещи ръце почуках. Вратата се отвори, без да чуя някакъв глас. В ложата не видях никого. Тя беше празна. Някой се подиграва с мене, помислих и пристъпих. Вратата се затвори след мене. Обърнах се. До стената зад вратата стоеше маска в костюма на корсиканска селянка. Аз се поклоних:

— Дали не е станало някаква грешка, госпожо?

Жената нервно сви рамене и с внезапно замахване свали маската си. Аз изтръпнах. Пред мене видях жената от театъра. Тя се засмя. И преди да се опомня, доближи и ме прегърна. Притисна глава до моята и тихо промълви:

— В театъра вие ме отбегнахте!

Аз не знаех какво да отговоря. Тя и не дочака. Притисна се още по-силно до мене и впи устни в моите. Още невкусил от сладостта на целувката, усетих как тя се извърна, а когато се обърнах, тя вече не беше в ложата. Хвърлих се към вратата. Трябваше да спра: тя беше заключена. Задърпах я, заблъсках. Не се поддаде. Тогава отидох към другия край на ложата и погледнах в салона. Да се повика не беше трудно. Аз не сторих това. Там сред танцуващите маски аз видях корсиканската селянка. Тя бе се обърнала към мене и се смееше. Околните улавяха погледа й, обръщаха глави и очи към ложата, дето стоях, и се раздрусваха в неудържим смях. Аз се отдръпнах. Сега ложата ми се видя по-светла. Веднага разбрах: вратата зееше отворена, а до нея стоеше предишният прислужник. Той също се смееше.

Нищо не разбирах, изпълнен с желанието само да намеря отново жената. Устните ми още горяха от нейното докосване. Слязох долу и потърсих тази жена. Маските вече танцуваха. Над тях летяха пъстроцветни дъги от светлини, конфети и серпантини. Бях уверен, че тя е между маските. Тука, там, навсякъде. Корсиканския костюм е сменила с тогата на римска матрона. Аз отивам при нея. Гледам. Сега тя е облечена като египтянка. Змия от злато обгръща голата й ръка в тесни спирали. Навеждам се до ухото й.

— Не ме отбягвай! — казвам и гласът ми трепери.

Някой се смее. Тя е недоволна от този смях и се отдръпва. Отминава, като ми прави знак да я последвам. Аз не тръгвам след нея. Тя е до мене. Млада, красива японка сред розови гълъби. Светли сълзи къпят очите й. Тя отстъпва. Аз тръгвам след нея. Под големия полилей ние спираме. Тя стои вцепенена отпреде ми, обсипана с японски рози, виждам я в облеклото на придворна дама от двореца на Екатерина Велика, а една Кармен ми маха цвете от другата страна и носи образа на жената от театъра. Аз протягам ръце към едната, гледам жадно другата, плача и моля третата.

Светли сълзи отронват очите и светлината гасне пред тях. Пада мрак. Аз не виждам нищо. Напипвам с ръце и питам:

— Къде си?

Тогава чувам — някой хлопа. И един глас. Познавам го. Вслушвам се. Да — гласът на моята хазайка. Тя казва:

— Господине, една дама моли да я приемете…

— Да, да — отвръщам.

Вратата се отваря. Сега аз виждам: моята спалня, а до мене — тя. Скачам. Тя! И плача, и ридая, и благославям. Тя стои мълчалива. Аз протягам ръце. Тя върши същото. Нейната бяла дреха става огромна и закрива светлината. В мрака сещам едни нокти да пропълзяват по тялото ми нагоре по гърдите. Аз я притискам и шепна в блаженство:

— Най-после! Най…

Загубвам гласа си. Нещо тежко притиска гърдите ми. Ръце обвиват шията ми и душат. Аз зная какво ме притиска, познавам ръцете, стиснали шията ми. Наслада и огън обливат тялото. Искам да викам. Не мога.

— Господине! Господине! — тропа някой на вратата ми.

Аз се притискам до нея, галя тялото й.

— Господине! Господине! — шепне се над мене.

Обръщам се и събуждам.

Моята хазайка стои над леглото и учудена ме гледа.

— Една гостенка е дошла. Чака да я приемете — казва тя.

Аз скачам. Поглеждам в леглото. Сам съм бил в него. Никой няма. Не мога да разбера нищо.

Хазайката продължава:

— Вече половин час ви чакат в ателието…

Поглежда ме с уморените си очи и излиза.

Аз ставам. Обличам се. Отивам в ателието. Това вече не е сън. Между него и действителността има само едно общо обстоятелство: гостенката, която ме чака.

Но в ателието не намерих никого. Само сивата утрина надничаше през дантелените завеси и помрачаваше ярките цветове на японския параван и на дивана, тапициран с дамаската и махараджата. Поколебах се дали съм вече буден. С растяща тревога огледах ателието. Нямаше никой. Тогава се хвърлих към вратата да намеря хазайката. Тя трябваше да ми обясни всичко. Спрях. Погледът ми падна на статива. Платното, върху което бях рисувал Горда, липсваше. Една бележка, сложена на статива, обясняваше:

„Скъпи приятелю, вие ме отбягвахте в театъра. Не разбирам защо. За наказание вземам моя портрет, който сполучливо сте дали в огненочервено. Разбира се, аз ще ви опъна добре ушите за тия нокти, които сте ми прикачили. Бих могла да ви извиня само поради обстоятелството, че не можах достатъчно дълго да ви позирам. Елате обаче днес у дома, за да се уверите, че нямам никакви такива нокти.

Горда“

Вечерта на този ден излязох и скоро вече не се върнах в къщата на третата улица вляво. Преместих се в новия дом, дето живея и днес с жената, която бях обикнал. Разбира се, вие не бихте се усъмнили коя може да е тя.