Читателски коментари (за „Гласът на острието “ от Джо Абъркромби)

Книгата е просто великолепна! Не мога да направя много структуриран преглед затова ще съм малко хаотичен.

Да започнем със стила на писане — най-подходящата дума, за която се сещам е „гладък“. Толкова лесна за четене книга не съм срещал преди. По принцип аз чета много бавно, макар да чета постоянно, вече 30 години и така и не ми се ускори четенето. Понякога си мисля, че може да имам някаква лека форма на дислекция или нещо подобно, както и да е отклонявам се. Въпреки това че съм бавен в четенето, тази книга я четох изключително лесно. Просто текста се лееше (може би съм стигнал до нормалното четене на обикновените хора :D ).

Героите са най-силната част на книгата. Всеки е добре реализиран, с уникален характер, цели, идеи, виждания за света и т.н. И всички са много интересни. И понеже това е така наречения grim-dark стил, всеки един от героите има лоши страни, особено главните герои. Всеки от тях е вършил лоши неща. Някои просто биха ги нарекли лоши хора, и аз не бих тръгнал да споря, макар да не съм съгласен напълно, просто виждам откъде може да се стигне до този извод. И въпреки това, въпреки че всички са в някаква степен лоши хора, не можеш да не им симпатизираш и живо да се интересуваш какво ще стане с тях.

Светът не е много добре „изрисуван“, но не се забелязва много, защото авторът знае че силната му страна са героите, обръща внимание на тях, а не в светоизграждането. Съответно човек дори може да не усети докато някой не му го отбележи. Като цяло може да се счита за минус, ако обичате книгите да са с ясно изразен свят. Аз лично, макар да обичам, не ми прави впечатление тук.

И следващото — историята. Историята е представена със способ, който се използва по рядко. Като цяло в повечето книги, историята се задвижва от някаква външна сила, някаква крайна цел. Тя става ясна, или поне идеята й, още в началото на книгата. Имаш лош пръстен, трябва да го унищожиш. Имаш лош император — трябва да го свалиш от трона и т.н. разбрахте ме.

Тук тази външна сила не съществува, или поне не става ясна. Историята и сюжетът се движи изцяло от героите и техните цели и мотиви. Като цяло ако не разбереш това достатъчно бързо, може да ти се струва даже, че книгата няма някаква конкретна цел. Най-близкото нещо, като идея, което мога да се сетя в момента е сериалът Викинги. Там историята не се върти около някаква главна цел, особено в началото. Просто имаш няколко групи герои които искат да постигнат нещо лично, и от тям започват да се разгръщат сюжетни линии които постепенно се преплитат и образуват нещо по-голямо.

Тук е момента да кажа че този вид разказване на мен не ми е любим, да не кажа че почти го ненавиждам :D и все пак тук е толкова добре използван, че това лесно се превърна в една от любимите ми книги. Героите са толкова цветущи и интригуващи, че дори да не виждаш каква е целта, ти продължаваш да четеш с интерес, за да разбереш какво ще стане с тях.