Чарлз Дикенс
Големите надежди (29)

Глава двадесет и девета

На другата сутрин станах и излязох много рано. Не беше още време за посещение у мис Хавишам, затова поскитах вън от града — недалеко от квартала, където живееше мис Хавишам, и твърде далеко от дома на Джо, където можех да отида и утре… А сега мислех за моята благодетелка и си представях какво блестящо бъдеще ми готви тя.

Осиновила Естела, почти осиновила мене, тя сигурно възнамеряваше да ни свърже. На мене бе отредила да възстановя запустелия дом, да разтворя тъмните стаи за слънчевата светлина, да навия часовниците и запаля огън в камините, да обера паяжините и унищожа гадините… с една дума, да извърша всички блестящи подвизи на приказния млад рицар и да се оженя за принцесата. На минаване покрай къщата и аз се спрях да я погледам; потъмнелите червени стени, прозорците с железни пръчки, огромният бръшлян, обвил и комините дори със своите вейки и ластуни като с жилести старчески ръце… всичко съставяше някаква привличаща тайна, а аз бях неин герой. Естела беше, разбира се, нейна същност и сърце. Но при все че тя ме бе завладяла така безусловно, при все че всичките ми мечти и надежди бяха устремени към нея, при все че влиянието й върху моя живот беше всемогъщо, и в това романтично утро дори аз и приписвах само ония качества, които тя притежаваше. Споменавам го нарочно още сега, защото само с тази нишка може да бъда проследен в тъмния лабиринт, в който попаднах. От личен опит зная, че обичайната представа за влюбения не винаги е вярна. Безспорна истина е, че когато се влюбих в Естела като мъж, аз се влюбих в нея просто защото не можех да устоя на тази любов. И веднъж за винаги. Много често, да не кажа постоянно, аз разбирах за жалост, че любовта ми е безразсъдна, безнадеждна, безответна, пагубна за моето щастие и покой. Но това съзнание не ми пречеше да обичам Естела така, както ако я смятах за най-съвършеното създание на тоя свят.

Аз разчетох времето за разходка, за да се явя пред входа по същото време, в което идвах някога. Дръпнах неуверено звънчето и обърнах гръб към вратата, докато си поема дъх и успокоя разтуптяното си сърце. Чух, че страничната врата се отвори, чух приближаващите стъпки по двора; но се преструвах, че не чувам нищо, дори когато вратата скръцна с ръждясалите си панти.

Когато почувствувах най-после, че някой ме побутва по рамото, аз трепнах и се обърнах. Трепнах и след това, като видях пред себе си мъж в строго сиво облекло… човека, когото можех най-малко да си представя като вратар в дома на мис Хавишам.

— Орлик!

— Да, господарче, не само във вашия живот стават промени. Ала влезте, влезте. Забранено ми е да държа вратата отворена.

Аз влязох, а той затвори вратата, заключи я и извади ключа.

— Да — каза Орлик, като се обърна, изминал вече няколко стъпки пред мене по пътя към къщата. — Тук съм, както виждате.

— Как дойде?

— Пеша — отговори дръзко той. — А сандъка ми докараха с количка.

— Сериозно ли оставаш тук?

— Надявам се, че не е на шега, господарче.

На шега може би не е, но навярно не е на добро, помислих аз, докато той вдигна полека тежкия си поглед, втренчен в тротоара, и ме изгледа от глава до пети.

— Напусна, значи, ковачницата! — казах аз.

— Та нима тук прилича на ковачница? — отвърна Орлик, като се огледа оскърбено наоколо. — Прилича ли, а?

Запитах го откога е напуснал ковачницата на Гарджъри.

— Тук дните си приличат толкова един на друг, че трябва да хвърля чоп, за да разбера кога съм дошъл. Както и да е, дойдох, след като вие заминахте.

— Зная, Орлик.

— Знаете я — отвърна сухо той. — Нали затова сте учен.

Стигнали бяхме вече до къщата; неговата стаичка беше до самата странична врата, с прозорче към двора. Тя напомняше канторката на парижки вратар. На стената бяха окачени няколко ключа, към които той добави и този от входната врата; леглото му, покрито с черга, беше по-навътре, в малка ниша. Всичко беше занемарено, затворено, заспало — напомнящо клетка за маймуна ленивец в човешки образ; а самият Орлик, тромава тъмна фигура, застанала в сянката до вратата, напомняше маймуната ленивец в човешки образ — какъвто беше всъщност, — за когото клетката е била подредена…

— Не бях виждал досега тази стая — забелязах аз, — пък и вратар едно време нямаше.

— Нямаше — каза той, — но по едно време почнаха да разправят, че къщата е без пазач, а това е опасно из тоя край, дето скитат избягали каторжници и какви ли не още. Тогава някой ме препоръчал, че мога да посрещна всекиго, както заслужава… и ме взеха. По-леко е, не е като да надуваш мях и да чукаш… Пълна е.

Погледът ми се бе спрял над камината върху една пушка с обкована с мед дървена част; а неговият поглед бе проследил моя.

— Е-е — казах аз, без желание да продължавам този разговор, — да се кача ли при мис Хавишам?

— Да пукна, ако знам — възрази той, като се протегна и раздруса. — Зная само каквото ми е заповядано, господарче. Ще чукна звънчето с ей това чукче, а вие тръгнете по коридора и вървете, докато срещнете някого.

— Предполагам, че ме чакат?

— Още веднъж да пукна, ако знам! — каза той.

След тези думи аз тръгнах по дългия коридор, откъдето бях минал за пръв път с грубите си обуща, а той звънна със звънчето. Неговият звън още не бе стихнал, когато в края на коридора се озовах пред Сара Покет, която пожълтя и позеленя, щом ме зърна.

— О-о! — каза тя. — Вие ли сте, мистър Пип?

— Аз съм, мис Покет. Приятно ми е да ви съобщя, че мистър Покет и семейството му са много добре.

— А поумнели ли са? — каза Сара и поклати тъжно глава. — На тях им трябва повече разум, отколкото здраве. Ах, Матю, Матю! Знаете ли пътя, сър?

Много добре го знаех, защото неведнъж се бях качвал в тъмнината по тази стълба. Този път се изкачих с леки градски обуща и почуках както някога на вратата на мис Хавишам.

— Така чука само Пип — обади се веднага отвътре мис Хавишам. — Влез, Пип.

Тя седеше на същия стол, до същата маса, в същата рокля, сложила ръце върху бастуна, подпряла брадичка на тях, втренчила поглед в огъня. А до нея, взела в ръка необуваната бяла обувка и навела глава, за да я разгледа, седеше изискана дама, която не бях виждал досега.

— Влез, Пип — промълви пак мис Хавишам, без да вдигне глава или да ме погледне. — Влез, Пип. Как си, Пип? Целуваш ми ръка като на кралица, а?… После?

Тя ме погледна ненадейно, без да вдигне глава, и повтори с мрачна шеговитост:

— После?

— Чух, мис Хавишам — започнах объркано аз, — че сте поискали да ме видите, и веднага дойдох.

— После?

Дамата, която не бях виждал досега, вдигна глава и ме погледна лукаво; видях, че ме гледат очите на Естела. Но тя се бе толкова променила, толкова разхубавила, станала бе толкова женствена, така възхитителна, че в сравнение с нея аз не бях направил и стъпка напред. Докато я гледах, ми се стори, че ставам пак грубо и просто селянче. О, как остро чувствувах различието и разстоянието между нас, които я правеха така недостъпна!

Тя ми подаде ръка. Аз започнах да мънкам, че много се радвам да я видя пак и много, много отдавна съм чакал тоя ден.

— Намираш ли, че много се е променила, Пип? — запита мис Хавишам, като ме погледна хищно и почука с бастуна си по стола между нея и Естела, за да ми посочи къде да седна.

— Когато влязох, мис Хавишам, нито лицето, нито фигурата ми напомниха Естела; но сега всичко ми напомня толкова странно някогашната…

— Какво? Някогашната Естела ли? — прекъсна ме мис Хавишам. — Тя беше надменна и зла и ти искаше да се махнеш от нея. Не си ли спомняш?

Започнах пак да мънкам, че това беше много отдавна, че толкова ми е стигал умът и тъй нататък. Естела се усмихна сдържано, после каза, че сигурно съм бил съвършено прав, защото е била навярно много неприятна.

— А той променил ли се е? — обърна се към нея мис Хавишам.

— Много — каза Естела, като ме погледна.

— Не е толкова груб и прост ли? — каза мис Хавишам, като си играеше с къдриците на Естела.

Естела се засмя, погледна обувката, която държеше, след това погледна мене и остави обувката. Тя се отнасяше с мене все още като с малко момче, но това още повече ме привличаше към нея.

В сънния полумрак на стаята, чието странно обаяние ме бе омагьосало, аз научих, че Естела се бе току-що върнала от Франция и щеше да отиде в Лондон. Все така надменна и своенравна, тя бе успяла дотолкова да слее тези свои качества с красотата си, че би било невъзможно и неестествено — така поне мислех аз — да ги разделиш. А за мене беше невъзможно да й отделя от жалките копнежи за пари и издигане в обществото, измъчвали детските ми години… от всички неуместни стремежи, които ме караха да се срамувам от своя дом и от Джо… от бленувания образ, който се извисяваше в пламтящия огън, излиташе с желязото над наковалнята, изникваше из нощния мрак, за да надникне през прозорчето на ковачницата и да изчезне след миг. Невъзможно ми беше, с една дума, да я отделя от своите най-съкровени някогашни и сегашни преживявания.

Решено бе да остана тук целия ден, да пренощувам в странноприемницата и на другия ден да си замина за Лондон. Поговорихме още малко и мис Хавишам ни изпрати да се поразходим из занемарената градина; а когато се върнем, каза тя, би искала да я поразходя както някога.

И така ние с Естела влязохме в градината през същата вратичка, през която бях отишъл при бледия млад джентълмен, сега просто Хърбърт; аз — потръпващ от вълнение и влюбен дори в подгъва на роклята й; а тя — напълно спокойна и положително не влюбена в подгъва на палтото ми. Когато наближихме мястото на двубоя, тя каза:

— Трябва да съм била наистина странно създанийце, за да се скрия да гледам борбата ви в оня ден; но го направих, и то с голямо удоволствие.

— Вие толкова добре ме възнаградихте.

— Така ли? — отвърна разсеяно тя, забравила вече всичко. — Спомням си, че вашият противник ми беше много неприятен, защото го бяха довели тук да ми досажда с присъствието си.

— Ние сме големи приятели сега.

— Нима? Впрочем, доколкото си спомням, вие се учите при баща му?

— Да.

Направих неохотно това признание, защото то ме превръщаше в ученик, а тя се отнасяше и без това с мене като с момче.

— Щом положението и бъдещето ви се измениха, вие променихте и приятелите си — каза тя.

— Съвсем естествено — отвърнах аз.

— И неизбежно — добави високомерно тя. — Тези, които са били подходящи другари за вас някога, ще са съвсем неподходящи сега.

Искрено казано, много се съмнявам дали у мене бе останало и най-малкото намерение да навестя Джо; но ако бе останало, тази забележка го прогони.

— По онова време — каза Естела, като махна леко с ръка, за да ми даде да разбера, че говори за времето, когато се бяхме сбили с Хърбърт — вие още не знаехте каква сполука ви очаква, нали?

— Ни най-малко.

Аз чувствувах дълбоко разликата между самодоволното превъзходство, с което тя се движеше край мене, и младежката покорност, с която аз вървях до нея. Но тази разлика би ме измъчвала много повече, ако не се смятах избран и определен за Естела.

Градината беше толкова занемарена и буренясала и толкова мъчно беше да се ходи из нея, че след като я обиколихме два-три пъти, отидохме в двора на пивоварната. Аз посочих на Естела къде я бях видял да върви по буретата при първото ми идване тук, а тя погледна студено и безгрижно нататък и каза:

— Така ли?

Напомних й откъде бе излязла да ми донесе ядене и пиво, а тя каза:

— Не помня.

— Не помните, че ме разплакахте? — казах аз.

— Не — каза тя, като поклати глава и погледна на друга страна.

От това, че тя не помнеше и не искаше и да ме знае, аз се разплаках отново — този път безгласно… А това е най-горчивият плач.

— Трябва да знаете — заговори Естела с благоволението на блестяща красавица, — че аз нямам сърце… ако то оказва влияние върху паметта.

Позволих си да изкажа с твърде неподходящи изрази, че се съмнявам в думите й, че тя греши, че такава красавица не може да бъде без сърце.

— О, не се съмнявам, че имам сърце, което може да бъде пронизано с нож или куршум — каза Естела. — И, разбира се, ако то престане да тупти, аз ще престана да съществувам. Но вие разбирате какво искам да кажа. В него няма никаква нежност… никакви симпатии… чувства… глупости.

Какво ми мина изведнъж през ума, когато тя замълча и ме загледа внимателно? Нещо, което бях зърнал у мис Хавишам ли? Не. В нейното държане имаше понякога далечно сходство с мис Хавишам, каквото децата придобиват често от възрастните, с които са живели продължително и уединено, за да го проявят по-късно, когато пораснат, в поразително еднакво изражение на лицата, съвършено различни едно от друго. Но тук не можех да намеря никаква следа от мис Хавишам. Погледнах отново Естела и при все че тя продължаваше да ме гледа, неуловимото видение бе отлетяло.

Какво бе то?

— Аз говоря сериозно — каза Естела и лицето й не се намръщи (защото челото й беше съвсем гладко), а като че се помрачи. — Ако ще трябва да сме често заедно, по-добре е да повярвате още отсега, че е така. Не! — прекъсна ме повелително тя, като видя, че се готвя да заговоря. — Никому не съм подарила нежността си. Просто никога не съм я имала.

След миг бяхме в отдавна изоставената пивоварна и тя посочи високата галерия, където я бях видял да минава все в същия ден на първото ми идване тук, като каза, че си спомня как видяла оттам изплашеното ми лице. Докато следях с поглед движението на бялата й ръка, аз изпитах отново същото неясно, неуловимо чувство. Забелязвайки моето неволно трепване, Естела докосна ръката ми. В същия миг видението се мярна отново и изчезна.

Какво бе то?

— Какво има? — запита Естела. — Пак ли се изплашихте?

— Бих се изплашил, ако вярвах на това, което току-що казахте — отговорих аз, за да отклоня разговора.

— Не ми вярвате, значи? Добре. Но аз все пак ви го казах. Мис Хавишам навярно ви очаква вече да я разходите както някога, при все че според мене това би могло да се изостави заедно с други стари навици. Да обиколим още веднъж градината и да се приберем. Да, днес няма да ви разплача с жестокостта си; вие ще бъдете мой паж и аз ще се облегна на ръката ви.

Разкошната й рокля се влачеше по пътеката. Тя я приповдигна с една ръка, а другата сложи леко на рамото ми. Така ние обиколихме още два-три пъти изоставената градина, където сега всичко ми се струваше разцъфтяло. Ако жълтите и зелени бурени, поникнали из пукнатините на стария зид, бяха най-редки и скъпи цветя, надали бих запазил по-скъп спомен за тях.

Разделяше ни не разликата в годините; ние бяхме почти на еднаква възраст, при все че тя изглеждаше по-голяма; моята радост и увереността ми в решението на моята благодетелка да ни определи един за друг се помрачаваше от това, че Естела беше недостижима поради своята красота и обноски. Клето момче!

Най-после се прибрахме в къщи, където узнах с изненада, че моят опекун идвал да види мис Хавишам и ще дойде пак за вечеря. Докато ние се бяхме разхождали навън, в стаята с изгнилия сватбен кейк бяха запалили свещите в студените свещници и мис Хавишам ме чакаше на стола си.

Когато започнахме да обикаляме полека останките на сватбения пир, стори ми се, че плъзнах към миналото и самото кресло. И в тази погребална обстановка, пред седналия в креслото мъртвешки образ, втренчил поглед в нея, Естела беше още по-лъчезарна и прекрасна и още по-властно ме завладя със своя чар.

Времето летеше много бързо, ранният час за вечерята наближи и Естела отиде да се приготви. Бяхме се спрели към средата на дългата трапеза и мис Хавишам бе сложила върху жълтата покривка своята свита, набръчкана ръка. Когато Естела погледна през рамо, преди да излезе, мис Хавшиам й изпрати с тази ръка една въздушна целувка с хищност, която ме ужаси.

А когато Естела излезе и ние останахме сами тя се обърна към мене и запита шепнешком:

— Красива ли е? Мила ли е? Пораснала ли е? Възхищаваш ли се от нея?

— От нея се възхищава всеки, който я види, мис Хавишам.

Тя обгърна с ръка шията ми, наведе главата ми към себе си и каза:

— Обичай я! Обичай я! Обичай я! Как се държи с тебе?

Преди да отговоря (ако изобщо бих могъл да отговоря нещо на този толкова тежък въпрос), мис Хавишам повтори:

— Обичай я! Обичай я! Обичай я! Обичай я, ако е благосклонна към тебе! Обичай я и ако те измъчва! Ако разкъса сърцето ти — а колкото повече растеш, толкова по-силно и по-дълбоко ще чувствуваш, че го разкъсва, — обичай я! Обичай я!

Никога не бях виждал да се говори с такава страстна настойчивост. Чувствувах как мускулите на тънката ръка, обгърнала врата ми, се надуват от това усилие.

— Слушай, Пип! Аз я осинових, за да бъде обичана. Отгледах я и я възпитах, за да бъде обичана. Създадох я такава, каквато е, за да може да бъде обичана. Обичай я!

Тя повтаряше непрестанно тази дума и несъмнено искаше да каже тъкмо това; но ако повтаряната дума беше не обичай я, а мрази я… отчай я… отмъсти й… предай я на жестоката смърт… надали би звучала в тази уста като по-тежко проклятие.

— Ще ти кажа — продължи тя със същия бърз и страстен шепот — какво е истинска любов. Тя е сляпа преданост, безответно самоунижение, безусловна покорност, доверие и вяра въпреки собственото убеждение и това на целия свят, отдаване на цялата душа и сърце на своя мъчител… както ги отдадох аз!

При тия думи и последвалия безумен вик аз трябваше да я прегърна през кръста. Защото тя се изправи в своята рокля-саван и разцепи с ръка въздуха, сякаш възнамеряваше със същата сила да разбие главата си в стената.

Всичко това стана само за няколко секунди. Когато я настанявах да седне на стола, усетих познат парфюм и щом се обърнах, видях опекуна си.

Той имаше винаги (мисля, че не съм споменал това досега) скъпа копринена кърпа с внушителни размери, много ценна от професионално гледище. Виждал бях как стряска някой клиент или свидетел, като разгъне тържествено тази кърпа с привидното намерение да издуха носа си, а след това се спре, сякаш знае, че не ще има време да го стори, защото клиентът или свидетелят веднага ще направи очакваното признание; и самопризнанието наистина идваше веднага. Когато го видях, той държеше с две ръце изразителната носна кърпа и гледаше към нас. Щом срещна погледа ми, той изказа ясно, макар и без думи, а само с мигновено спиране: „Нима? Странно!“ После използува великолепно кърпата според предназначението й.

Мис Хавишам видя опекуна ми в същия миг, когато го видях и аз, и (както всички хора) се уплаши от него. Правейки усилие да се успокои, тя каза с все още неуверен глас, че той е точен както винаги.

— Точен както винаги — повтори моят опекун, като се приближи към нас. — (Как сте, Пип? Да ви поразходя ли, мис Хавишам? Една обиколка?) Тук сте, значи, Пип?

Казах му кога съм дошъл, как мис Хавишам ме бе поканила да се видя с Естела. На което той отговори:

— А! Тя е прекрасна госпожичка!

После започна да тика с голямата си ръка стола на мис Хавишам и пъхна другата в джоба на панталона си, сякаш този джоб беше пълен с тайни.

— Я ми кажете, Пип, колко често сте виждали по-рано Естела? — каза той, когато се спря.

— Колко често ли?

— Да. Колко пъти? Десет хиляди?

— О, сигурно по-малко.

— Два пъти?

— Джагърс — намеси се за най-голямо мое облекчение мис Хавишам, — оставете на мира моя Пип и идете да вечеряте с него.

Той се подчини и ние заслизахме опипом по тъмната стълба. Докато отивахме към отстраненото отделение през постлания с плочи двор, той ме запита колко пъти съм виждал мис Хавишам да се храни, предлагайки ми пак да избера между сто пъти или веднъж.

Аз помислих и казах:

— Никога.

— И никога няма да я видите, Пип — отвърна рязко той, като се усмихна мрачно. — Откакто е почнала сегашното си съществуване, тя не е позволила на никого да я види кога яде или пие. Нощем обикаля из къщата и яде каквото намери.

— Извинете, сър — казах аз, — мога ли да ви запитам нещо?

— Можете — каза той. — Аз мога да не ви отговоря. Питайте.

— Как е презимето на Естела — Хавишам ли или… — Не знаех какво да добавя.

— Или какво? — запита той.

— Хавишам ли?

— Хавишам.

Стигнали бяхме до трапезата, където тя ни чакаше заедно със Сара Покет. Мистър Джагърс зае почетното място, Естела седна срещу него, а аз срещу моята жълтозелена приятелка. Вечерята беше много хубава; поднасяше ни я една прислужница, която не бях виждал никога при по-раншните си идвания, при все че тя е била навярно винаги в този тайнствен дом. След вечерята пред моя опекун бе сложена бутилка отлично старо порто (явно беше, че той добре познава това вино) и двете дами ни оставиха сами.

У никого досега, дори и у самия мистър Джагърс, не бях виждал такава решителна сдържаност, каквато той прояви в този дом. Моят опекун криеше дори и погледа си от нас; през цялото време на вечерята надали погледна поне веднъж Естела. Когато тя му говореше, той слушаше и своевременно й отговаряше; но нито веднъж не забелязах да я погледне. Тя обаче го поглеждаше често с интерес и любопитство, а може би и с недоверие; но той не даваше вид, че забелязва това. По време на вечерята той си доставяше жестокото удоволствие да разговаря с мене за моите надежди за бъдещето, за да гледа как Сара Покет става все по-жълтозелена; но и в този случай се преструваше, че не върши това умишлено, а просто случайно ме подвежда — и наистина ме подвеждаше, макар и да не зная как — да говоря най-чистосърдечно за тях.

Когато останахме сами, държането му стана почти непоносимо за мене — дотолкова той си даващо вид, че е принуден да не казва истината, която знае. А тъй като нямаше кого другиго да разпитва, започна да разследва виното си. Вдигна чашата си пред свещта, вкуси виното, подържа го в устата си, глътна го, погледна пак чашата, помириса виното, опита го, изпи го, напълни повторно чашата си, заразглежда я отново и най-после ме разстрои така, като че виното му поверяваше някакви уличаващи ме тайни. Три-четири пъти се опитах да започна разговор; но щом забележеше, че искам да го запитам нещо, той ме поглеждаше с чашата в ръка и с пълна уста, сякаш искаше да ми каже, че е безполезно да го заговарям, защото няма да може да ми отговори.

Мис Покет съзнаваше, струва ми се, че моето присъствие я излага на опасността да полудее или може би да хвърли бонето си — един отвратителен муселинов парцал — и да започне да мете пода с косите си, израснали положително не на нейната глава. Тя не се яви, когато ние отидохме по-късно в стаята на мис Хавишам, където играхме вист. Междувременно на мис Хавишам бе хрумнало да украси чудновато косата, шията и ръцете на Естела с най-красивите скъпоценности от своята тоалетна маса; и аз забелязах, че дори моят опекун попоглеждаше Естела изпод гъстите си вежди и ги вдигаше леко пред тази красавица в пълния разцвет на своя блясък и багри.

Няма да разказвам как той прибираше всичките си козове, а след това се оказваше, че е имал някакви жалки карти, пред които нашите попове и дами бяха съвсем безпомощни; нито колко ясно чувствувах, че за него ние сме три много прости загадки, които той отдавна е разгадал. Това, от което страдах, беше несъвместимостта между неговото студено присъствие и моите чувства към Естела. И то не защото знаех, че никога няма да мога да заговоря с него за нея, че няма да мога да изтърпя, ако заскърца с обущата си към нея, или ако измие ръцете си, след като се е ръкувал с нея; не! Но да се възхищавам от нея на две стъпки от него… моите чувства към нея да са в една стая с него… това, именно беше непоносимото мъчение.

Играхме до девет часа, после уговорихме, че ще ме предизвестят за пристигането на Естела в Лондон, за да я посрещна при спирката на дилижанса; след това се сбогувах с нея, докоснах ръката й и си отидох.

Моят опекун нощуваше в „Глиганът“, в съседната стая. Думите на мис Хавишам: „Обичай я! Обичай я! Обичай я!“ звучаха до късно през нощта в ушите ми. Аз ги промених по своему и ги повтарях стократно на възглавницата си: „Обичам я! Обичам я! Обичам я!“ След това потънах в изблик на благодарност, задето са я отредили за мене, някогашния ковашки чирак. После, уверен, че тя надали изпитва пламенна благодарност за тази съдба, се запитах кога ли ще почувствува някакъв интерес към мене, кога ще пробудя нейното безответно и спящо сърце.

Уви! Тези вълнения ми се струваха възвишени и благородни. А не помислих ни за миг колко недостойно и дребнаво е да страня от Джо само защото зная, че тя ще го презира. Само преди един ден Джо ме бе разплакал; но сълзите ми бяха изсъхнали скоро — нека бог ми прости! — много скоро.